Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (14)

14

Малко преди разсъмване Максим изкара танка на шосето и го обърна на юг. Можеше направо да тръгне, но излезе от отсека за управление, скочи на разкъртения бетон и приседна на ръба на канавката, като бършеше с трева изцапаните си ръце. Ръждивата грамада мирно боботеше, вирнала към сумрачното небе острия връх на ракетата.

Беше работил цяла нощ, но не чувствуваше умора. Аборигените строяха здраво, машината се оказа в прилично състояние. Никакви мини, разбира се, нямаше, затова пък имаше ръчно управление. Ако някой се бе взривявал на такива машини, това бе ставало или поради износеност на конструкцията, или поради пълно техническо невежество. Реакторът наистина даваше не повече от двадесет процента мощност, ходовата част се оказа доста износена, но Максим беше доволен — вчера дори и на толкова не се надяваше.

Беше около шест сутринта, съвсем се съмна. Обикновено по това време възпитаниците биваха нахранени набързо, строявани в колони и подгонени на работа. Отсъствието на Максим, разбира се, вече беше забелязано и напълно възможно беше да са го записали като беглец. Впрочем, може би Зеф е измислил някакво обяснение — изкълчил си е крака, ранен или нещо от тоя сорт.

В гората стана тихо. „Кучетата“, които цяла нощ си бяха подвиквали, мирясаха, сигурно се бяха скрили в подземието и се хилеха там, потривайки лапи, спомняха си как са наплашили вчера двуногите… „С тези «кучета» ще трябва да се заема както трябва, но засега се налага да ги оставим в тила. Интересно, възприемат ли те излъчването, или не? Странни същества…“ През нощта, докато той бърникаше в мотора, двама през цялото време стърчаха зад храстите, тихомълком го наблюдаваха, а после дойде трети и се изкатери на едно дърво, за да вижда по-добре. Максим се показа от люка, махна му с ръка, а после на шега възпроизведе, доколкото можа, четирисричната дума, която вчера скандираше хорът. Оня на дървото страшно се разсърди, засвятка с очи, настръхна с цялата си козина и започна да крещи гърлено някакви оскърбления. Двамата в храстите изглежда бяха шокирани от това, защото си отидоха и повече не се върнаха, а третият още дълго не слезе и все не можеше да се успокои: съскаше, плюеше, правеше се, че иска да го нападне, зъбеше се с редки бели резци. Махна се чак сутринта, когато разбра, че Максим няма намерение да влезе в честен двубой. Едва ли са разумни в човешкия смисъл, но все пак са интересни същества и навярно са организирана сила, щом са успели да изпъдят от крепостта военния гарнизон начело с принц-херцога… Колко малко информация има тук, само слухове и легенди… Да можеше сега да се измие, целият се оплеска с ръжда. Пък и от реактора изтича радиация, от която кожата му гори. Ако Зеф и едноръкият се съгласят да пътуват, трябва да го покрие с три-четири плочи от бордовата броня.

Далече в гората нещо избухна, ехото отекна — сапьорите смъртници започваха работния си ден. Безсмислица, безсмислица… Отново нещо се взриви, залая картечница, трака дълго, после утихна. Стана съвсем светло, денят обещаваше да бъде ясен, по небето нямаше облаци, беше равномерно бяло като светещо мляко. Бетонът на шосето блестеше, покрит с роса, само около танка беше сухо, защото бронята излъчваше нездрава топлина.

После от храстите край пътя излязоха Зеф и Глигана, видяха танка и ускориха крачка. Максим стана и тръгна към тях.

— Жив си! — каза брадатият вместо поздрав. — Така и предполагах. Твоята каша, братле, такова… нямаше в какво да я сипя, де. Но хляб ти донесох, лапай.

— Благодаря — каза Максим и взе крайшника.

Глигана стоеше облегнат на минотърсача и го гледаше.

— Яж и се изпарявай — каза Зеф. — Там дойдоха за теб, братле. Според мен те викат за допълнително разследване.

— Кой? — попита Максим и престана да дъвче.

— Е, не ни се представи. Дангалак, някакъв униформен, целият в ордени. Крещеше така, че целият лагер го чу: защо те нямало. Без малко да ме застреля… А аз само му се пуля и докладвам — тъй и тъй, значи, загина на минното поле със смъртта на храбрите, тялото не е намерено…

Той обиколи около танка и каза: „Ама че боклук…“ Седна до шосето и започна да си свива цигара.

— Странно — каза Максим и замислено отхапа от крайшника. — Защо? На допълнително следствие?

— Може би това е Фанк? — тихо попита Глигана.

— Фанк ли? Той е среден на ръст, с квадратно лице, кожата му се лющи…

— Къде ти! — каза Зеф. — Тоя беше такава яка върлина, пъпчив, глупак на глупаците. От Гвардията, с една дума.

— Не е бил Фанк.

— Може би по заповед на Фанк? — предположи Глигана.

Максим сви рамене и лапна последната коричка.

— Не зная. Преди мислех, че Фанк има нещо общо със съпротивата, но сега просто не знам какво да мисля.

— Тогава по-добре ще е наистина да заминете — посъветва го Глигана. — Макар че, да ви кажа честно, не знам кое е по-лошо — мутантите или тоя гвардейски офицер…

— Добре де, нека върви — каза Зеф. — Като свързочник за теб явно няма да работи, а така поне ще донесе някаква информация от Юг… ако остане жив.

— Вие няма да тръгнете с мен, разбира се — предположи Максим.

Сакатият поклати глава:

— Не. Желая ви успех.

— Тая ракета я хвърли — посъветва го Зеф. — Ще се взривиш с нея. И ето какво. По пътя ще срещнеш две застави. Ще ги минеш леко, само не спирай. Те са главно срещу заплахи от юг. А виж, после ще стане лошо. Ужасна радиация, нищо за плюскане, мутанти, а по-нататък — пустиня, безводие.

— Благодаря — каза Максим. — Довиждане.

Той скочи на веригата, отвори люка и се промъкна в горещия полумрак. Вече беше сложил ръце върху лостовете, когато си спомни, че е останал още един въпрос. Подаде се навън:

— Слушайте, защо криете истинското предназначение на кулите от редовите членове на съпротивата?

Зеф се намръщи и плю, а Глигана тъжно каза:

— Защото мнозинството в щаба се надяват някога да вземат властта и да използват кулите по същия начин, но за други цели.

— Какви други? — попита Максим.

— За възпитаването на масите в духа на доброто и взаимната любов — отвърна Глигана.

Няколко секунди се гледаха в очите. Зеф, обърнал гръб, старателно си свиваше цигара. После Максим каза: „Пожелавам ви да останете живи.“

И се върна при лостовете. Танкът загърмя, задрънча, изпращя с вериги и тръгна напред.

Беше му трудно да управлява машината. Нямаше седалка за водача, а купчината трева и клони, която нахвърля през нощта, бързо се разпадаше. Обзорът беше лош, не можеше да развие добра скорост — при тридесет километра в час двигателят започваше да гърми, да се задавя и да вони ужасно. Наистина проходимостта на този атомен изрод все още бе прекрасна. Беше му все едно дали има път, или не. Изобщо не забелязваше храстите и малките ями, смилаше повалените дървета на стърготини. С лекота тъпчеше младите дръвчета, прорасли през пукнатините на бетона, а над дълбоките и пълни с черна вода ями пропълзяваше, като че ли пръхтеше от удоволствие. Прекрасно следваше курса. Дори беше трудно да го объркаш.

Шосето беше доста право, в танка бе мръсно и задушно. Максим фиксира лоста за газта и удобно се настани на ръба на люка, под ракетната стойка. Танкът препускаше напред, сякаш именно това беше истинският му курс, зададен от древната програма. В него имаше нещо простовато и самодоволно. Максим, който обичаше машините, дори го потупа по бронята в знак на одобрение.

Можеше да се живее. Отляво и отдясно гората пълзеше назад, моторът равномерно боботеше, радиацията тук, горе, почти не се чувстваше. Ветрецът беше сравнително чист и приятно охлаждаше горещата кожа. Максим вдигна глава и погледна люлеещия се нос на ракетата. Май действително щеше да е по-добре да я изхвърли. Нямаше да избухне, наистина, отдавна се беше „скапала“ — той я изследва още през нощта, но тежеше сигурно към десет тона, какъв е смисълът да я мъкне със себе си? Танкът си пълзеше напред, а Максим затърси механизма за закрепване. Намери го, но всичко беше ръждясало, трябваше да се потруди доста: през това време машината на два пъти излизаше от пътя на завоите и започваше с гневен вой да изкъртва дърветата. Максим бе принуден бързо да слиза при лостовете, да успокоява железния глупак и отново да го извежда на пътя. Но в края на краищата механизмът поддаде, ракетата тежко се залюля, падна на пътя и бавно се изтърколи в канавката. Танкът подскочи, тръгна по-леко и в този момент Максим видя първата застава.

В края на гората стояха две големи палатки и фургон, димеше полева кухня. Двама голи до кръста гвардейци се миеха — единият поливаше на другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която висеше нещо дълго и бяло и почти докосваше земята. Максим влезе в танка, за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде само главата си навън. Полуголите гвардейци престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души, един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени, офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато машината се изравни с часовоя, последният му викна нещо, което не се чу от шума на мотора, в отговор Максим извика: „Всичко е наред, стой си на мястото!“ Часовоят също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.

Младежът обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата. Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда хвана лостовете. „Не биваше да гледам. Кой дявол ме накара да се обърна, щях да си пътувам и сега нищо нямаше да знам…“ Той се принуди да отвори очи. „Не — помисли си, — трябва да гледам. Да привиквам. И да узнавам повече. Няма защо да си обръщам главата… Нямам право, щом съм се заел с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да обезобрази човека до такава степен. Животът осакатява. Той ще съсипе и мен, и няма къде да се дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен има стотици километри пътища, обсипани с бесилки…“

Когато отново се подаде от люка и погледна назад, вече не се виждаше нито заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако сега си отиваше вкъщи… вървиш, вървиш, стигаш до къщата, там са мама, татко, приятелите… Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш страшния сън за Обитаемия остров… Той се опита да си представи Земята, но нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти весели градове, много хора, добри и умни, и всички се доверяват един на друг. Няма ръжда, не смърди лошо, няма радиация, черни униформи, груби скотски лица, страшни легенди, омесени с още по-страшна истина. Изведнъж му мина мисълта, че и на Земята е могло да се случи същото нещо и сега той би бил като всички наоколо — излъган, раболепен и предан невежа. „Ти си търсеше работа — помисли си той. — Ето, сега имаш — трудна и мръсна, но едва ли някъде някога ще намериш друга толкова важна работа…“

Отпред на шосето се показа някакъв механизъм, който бавно пълзеше в същата посока — на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке, натоварено с метална ажурна конструкция. В откритата кабина седеше човек с кариран торбест гащеризон и пушеше лула. Той равнодушно огледа танка, Максим и обърна глава. „Каква е тая конструкция? — помисли си младежът. — Контурите й са ми познати…“ После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. „Сега да взема да я блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й…“ Той се огледа и изразът на лицето му явно никак не се хареса на водача на трактора, който изведнъж спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се обърна напред.

След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на огромната армия роби в карирани комбинезони, а може би не роби, а най-свободните в страната хора. Представляваше две временни бараки с блестящи цинкови покриви, полегат изкуствен хълм, на който се издигаше сив нисък бункер с черни амбразури. Над него вече стърчаха първите секции на кула, около хълма стояха кулокранове, трактори, търкаляха се безредно железни секции. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше изсечена, на откритото пространство работеха хора с карирани дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха прострени на въжета сиви парцали. Малко по-далече от шосето стърчеше дървена куличка с площадка, по която се разхождаше часови в армейска униформа и дълбока каска, а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници, които изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.

„Е, тук също ще мина безпрепятствено — помисли си Максим, — тук е краят на света и никой от никого не се интересува.“

Но грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха танка. После един от тях, мършав и много познат, оправи каската на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. „Ти… напразно… така… — със съжаление помисли Максим. — Аз съм решил, че ще мина оттук и ще го направя.“ Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак върху педала на газта. Войникът на шосето продължи да стои с вдигната ръка. „Сега ще дам газ — помисли си Максим — двигателят ще изреве както трябва и тоя ще отскочи… А ако не отскочи — помисли той с внезапно ожесточение, — какво пък — на война, като на война.“

И изведнъж позна войника. Пред него беше Гай — отслабнал, посърнал, брадясал, в широк войнишки гащеризон. „Гай — прошепна Максим. — Приятелю… Какво да те правя сега?“

Той свали крака от педала, танкът забави ход и спря. Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново се приготви.

— Ей! — с началнически тон кресна Гай и почука с приклад по бронята. — Кой си ти, бе?

Максим мълчеше и тихичко се смееше.

— Има ли там някой? — в гласа на Гай се появи несигурност.

После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се отвори и Гай надникна вътре. Видя Максим, отвори уста и в този момент Максим го хвана за гащеризона, дръпна го към себе си, повали го върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно изрева и се понесе напред. „Ще повредя двигателя“ — помисли Максим. Гай се дърпаше и мяташе, каската се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе, слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Вътрешността изведнъж се изпълни с гръм и дрънчене — очевидно по танка отзад стреляха с автомати и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение следеше как се приближава стената от дървета, все по-близо… близо… Първите храсти… Някакъв човек отскочи… И ето, наоколо е гора, куршумите вече не рикошират по бронята, шосето е чисто на стотици километри напред.

Гай най-после успя да измъкне автомата, но Макс му смъкна каската и видя потното озъбено лице. Засмя се, когато яростта, ужасът и жаждата за убийство върху това лице се смениха с израз, отначало на объркване, след това на изумление и накрая на радост. Гай помръдна устни — изглежда каза „Массаракш!“ Максим остави лостовете, дръпна към себе си своя мокър, отслабнал, брадясал другар, прегърна го, притисна го до себе си, после го пусна и, хванал раменете му, каза: „Гай, приятелю, толкова се радвам!“

Решително нищо не се чуваше. Максим погледна през обзорния процеп: шосето беше все така право, тогава отново фиксира газта и излезе горе, като помъкна подир себе си и Гай.

— Массаракш! — каза смачканият Гай. — Пак ти!

— Не се ли радваш? Аз ужасно се радвам! — Максим едва сега разбра колко не му се е искало да пътува на Юг сам.

— Какво значи това? — извика Гай. Първата му радост беше отминала, той с безпокойство се оглеждаше наоколо. — Накъде! Защо!?

— На Юг! — извика Максим. — До гуша ми дойде твоята гостоприемна родина!

— Избягали?!

— Да!

— Ти си полудял! На теб ти подариха живота!

— Кой ми е подарил живота? Животът е мой, принадлежи ми!

Беше трудно да разговарят, трябваше да викат и някак неволно вместо дружески разговор се получаваше караница. Максим скочи в люка и намали газта. Танкът тръгна по-бавно, вече не ревеше и не дрънчеше толкова силно. Когато Максим се измъкна обратно, Гай седеше нацупен и решителен.

— Аз съм длъжен да те върна — обяви той.

— А аз съм длъжен да те измъкна оттук — контрира Максим.

— Не разбирам. Ти съвсем си полудял. Оттук е невъзможно да се избяга. Трябва да се върнем… Массаракш, ти пък не можеш да се върнеш, ще те разстрелят… А на Юг ще ни изядат… Вдън земя да потънеш с твоята лудост! Кой ли дявол ме свърза с теб!

— Почакай, не викай толкова — каза Максим. — Хайде да ти обясня…

— Не желая да слушам каквото и да е! Спри машината.

— Ама почакай малко! — уговаряше го Максим. — Ще ти разкажа…

Но Гай не желаеше да слуша. Той настояваше тази незаконно отвлечена машина да бъде върната обратно в зоната. Два, три, четири пъти нарече Максим „глупак“. Възклицанието „массаракш!“ заглушаваше мотора. Положението, массаракш, е ужасно и безизходно, массаракш! Отпред, массаракш, ни чака сигурна смърт. Зад нас, массаракш, също. Максим винаги е бил тъпак и психопат, массаракш, но последната му постъпка, массаракш, май наистина ще е последна, массаракш и массаракш…

Максим не го прекъсваше. Той изведнъж съобрази, че излъчването на последната кула очевидно свършва някъде тук, и най-вероятно вече не се усеща; последната застава би трябвало да се намира на самата граница на полето. Нека се накрещи момчето, на Обитаемия остров думите нищо не значат. „Ругай, ругай, а пък аз ще те измъкна, няма какво да правиш там… Трябва да започна с някого, нека ти бъдеш първият. Не искам да си кукла, дори и това да ти харесва…“

След като наруга Максим до насита, Гай скочи вътре и се опита да спре машината. Не успя и се качи пак горе, вече с нахлупена каска, много мълчалив и делови. Явно възнамеряваше да скочи и да се върне обратно. Беше много сърдит. Тогава Максим го дръпна за панталона, застави го да седне до него и започна да обяснява положението.

Той говори повече от час, прекъсвайки само когато танкът трябваше да завие. Разказваше, а Гай слушаше. Отначало се опитваше да го прекъсва, канеше се да скочи в движение, но Максим говореше и говореше, повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше, разубеждаваше. В края на краищата Гай започна да се вслушва, после се замисли, оклюма, пъхна ръце под каската и силно се почеса. Сетне изведнъж сам мина в настъпление и заразпитва Максим: откъде му е станало известно всичко това, как ще докаже, че всичко това не е лъжа, как може да вярва, след като всичко това е явна измишльотина. Максим го сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори истината, а когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот. А танкът все пътуваше и пътуваше на юг, и все по-дълбоко навлизаше в страната на мутантите.

— Добре — вбесен каза Максим. — Сега ще проверим всичко. По моите сметки ние отдавна вече сме излезли от обсега на излъчването, а сега е около десет без десет. Какво правите в десет часа?

— В десет нула-нула — проверка — мрачно каза Гай.

— Именно. Строявате се в стройни редици и започвате бясно да ревете тъпите си химни, изпълнени с ентусиазъм. Помниш ли?

— Този ентусиазъм е в сърцата ни — заяви Гай.

— Той е бил набит в тъпите ви глави — възрази Максим. — Нищо, сега ще проверим какъв ентусиазъм имаш в сърцето си. Колко е часът?

— Без седем — мрачно каза Гай.

Известно време пътуваха мълчешком.

— Е? — попита Максим.

Гай погледна часовника и с несигурен глас запя: „Бойната гвардия с тежки стъпки…“ Максим го гледаше с насмешка. Гай се запъна и обърка думите.

— Стига си се пулил — сърдито каза той. — Пречиш ми. И изобщо, какво е това пеене извън строя?

— Недей — каза Максим. — Ти и извън строя си крещял по същия начин. Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве „Бойна гвардия“. Другият се дере: „Слава на Отците“. Че и Рада! Къде е твоята готовност да колиш и бесиш в името на Отците?

— Стига! Да не си посмял да говориш така за Отците. Дори и да е истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.

— И кой ги е измамил?

— Е-е… малко ли са…

— Значи Отците не са всемогъщи?

— Не желая повече да разговарям на тази тема — обяви Гай.

Той оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фища Луковицата и Кетри Красавеца от арестантския вагон. Те бяха нещастни наркомани, свикнали да употребяват силни наркотици. Страшно се измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, по цели дни седяха точно така, с мътни очи и увиснала долна устна…

— Нещо боли ли те?

— Не — унило отговори Гай.

— Какво си се накокошинил тогава?

— Ами така, нещо… — Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава — лошо ми е нещо… Да взема да легна, а?

Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните, сви се на кълбо. „Виж ти — помисли Максим. — Нещата не били толкова прости, колкото си мислех…“ Той се разтревожи. „Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от обсега преди близо два часа… А той цял живот живее с това излъчване… Може би липсата му е вредна за него? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост…“ Той гледаше през люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх, накрая не издържа, скочи вътре, спря двигателя, измъкна Гай навън и го положи на тревата край пътя.

Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се беше налагало да прави психомасаж. Главното беше да се отвлече от всичко наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така седя десетина или петнадесет минути, а когато се опомни, видя, че на Гай му е по-добре. Лицето му бе порозовяло, дишането беше станало равно и повече не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време, пъдейки комарите, после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а защитата на реактора пропуска. За Гай това е опасно, трябва да се измисли нещо. Стана и се върна при танка.

Наложи се да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите нитове няколко листа от бронята на танка, после наби тези листове върху керамичната преграда, отделяща реактора и двигателя от отсека за управление. Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувства чуждо присъствие. Внимателно се подаде от люка… и усети, че всичко в него изстива и се напряга.

На шосето, на десетина крачки пред танка, стояха трима души, но Максим не можа да осъзнае веднага, че това са хора. Наистина, те бяха облечени, двама от тях държаха на раменете си прът, от който висеше с окървавената си глава надолу неголямо копитно животно, подобно на елен. На шията на третия, през пилешките му гърди, висеше тежка винтовка със странни очертания. „Мутантите — помисли Максим. — Ето ги мутантите…“ Всички разкази и легенди, които някога бе чувал, изведнъж изплуваха в паметта му и станаха много правдоподобни. Одират кожата на живи хора… канибали… диваци… зверове. Той стисна зъби, скочи върху бронята и се изправи в цял ръст. Тогава онзи с винтовката смешно пристъпи на кривите си къси крачка, но не мръдна от мястото си. Само вдигна ръка с два дълги пръста с много стави, силно изсъска и произнесе със скърцащ глас:

— Искаш ли да ядеш?

Максим с труд помръдна устни и отговори:

— Да.

— Няма ли да стреляш? — заинтересува се човекът с пушката.

— Не — каза Максим и се усмихна. — В никакъв случай.