Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Forward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11гласа)

Информация

Корекция
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
khorin68(2010)

Издание:

Майкъл Маршал Смит. Само напред

ИК „Пан“, София, 1999

Редактор: Лидия Манолова

ISBN 954–657–245–4

История

  1. —Добавяне

Четири

По пътя към апартамента се опитах да съставя план за нахлуване. Аз самият бях доста развълнуван от идеята да видя Стабилния отвътре, но като всеки друг не знаех почти нищо за него. Каквото ми беше известно, включително единственият възможен начин за нахлуване, го бях научил от Снед. Имах записките, които го бях накарал да направи, след като го пуснаха оттам с цифрите на челото, но те бяха много откъслечни. Той не можа да разбере защо се интересувам толкова много от вътрешността на Квартал, в който никога няма да мога да вляза, а и тогава не беше в най-доброто настроение.

Нямаше смисъл да ходя пак в Червения, за да говоря с него. След осем години, повечето от които изживени безсмислено, шансът да си спомни нещо ново бе много малък. Единственото, което можех да направя, бе да използвам това, което имам, и да се опитам да повторя опита му.

Спомням си, че много държеше на едно нещо: ако ще се опитваш да нахлуваш, направи го през деня. Повечето Квартали са настроени за двайсет и четири часов живот, макар и активността да отслабва през нощта. Само места като Червения имат наситен живот през цялото време. Но Стабилния, както беше казал Снед, се блокира в 11.00 вечерта. Там е била неговата грешка. Той бе нахлул през нощта. Обикновено хората си мислят, че това време е по-удобно за подобни действия.

Но не и полицията в Стабилния. Ето защо го бяха хванали и се бе превърнал в жива бомба. Все пак беше извадил късмет — по случайност го спипали в застроена част. Ако е имало начин, щяха просто да го застрелят на място.

Когато наближих своята спирка, стените на купето вече приличаха на експлозия във фабрика за бои. Усилието да хармонират с настроението ми ги беше изморило. В повечето от Кварталите имам хора, на които разчитам — начин да се защитя, докато играя тази опасна игра. В Центъра имам Зенда. В Червения — Джи. В Нацисткия познавам един Брайън Диод IV, който може да разсекрети всеки защитен код на почти всеки компютър в Града, ако има достатъчно време и пица. В Брандфийлд познавам едно момиче Шелби — има двуместен хелипортер, който е спасявал живота ми много пъти.

И така нататък… В Стабилния нямах никого. Да се слея с масата щеше да ми е трудно. Ако не успеех, щях да умра.

А и какво ставаше в Центъра? Познавах Зенда от много време и никога не я бях виждал да изглежда като тази вечер. Малко параноя бе естествена за Квартал, където абсолютно всеки се опитва да се изкачи над всички останали, но тя не ми приличаше на параноичка. Сякаш я тревожеше нещо, но не беше сигурна какво е то. Това ме обезпокои.

Всъщност, с кого си имахме работа? Банда, която отвлича важен Действащ, а после го замъква до забранен Квартал и го задържа там скрит, е сериозна група от свръхумни хора. Ако открият, че ги търся, тогава полицията на Стабилния ще бъде най-малкият ми проблем. Нито Джи, нито дори Снед ще са наблизо да ми помогнат.

Как попаднах в тази ситуация? Защо правя всичко това? Защо ми е да участвам? Не е ли време да кажа сбогом?

Чух тихо бръмчене. Погледнах нагоре и видях, че стените са притъмнели до черно. Бях счупил детектора за настроение във вагона.

Майната му, казах си аз. Така или иначе трябваше да почакам до утре. Ще си взема почивка. Ще си намеря котарака.

* * *

Отидох с влака до края на Цветния. Слязох на трансферния портал. За да стигна там, където исках, трябваше да мина през друг Квартал. Това означаваше, че се налага да купя друг билет. Един служител ме очакваше на вратата. Провери дали нося безшумни обувки и кимна. Приближих се до гишето за билети и посочих на картата къде искам да отида. Мъжът кимна отвътре и вдигна три пръста. Подадох му три кредита по най-тихия начин и той ми даде билет. Отидох на пръсти до перона и зачаках.

Съседният Квартал на Цветния е Звук. Наречен е така, защото там не се разрешава никакъв шум. Влакът спря като в памук, вратите се отвориха безшумно. Влязох във вагона и седнах внимателно на меките места. Пътуването ми нямаше да трае дълго: Звук не е много голям, слава Богу. Тръпки ме полазиха.

Вагонът беше празен. Жителите имаха по един час всяка вечер, когато можеха да влязат в малка стая и да се накрещят. Бях там точно по това време, но самият аз не можех да направя нищо подобно. Навсякъде във вагона се виждаха микрофони. Аларма известяваше и най-слабия шум. Идват и тихо те изхвърлят от влака. После трябва тихо да вървиш по тихите улици, а това е дори още по-лошо.

Затова седнах и се замислих. Опитах да се успокоя и да си спомня всичко, което ми е казвал Снед за Стабилния.

Не беше много. Кварталът е бил забранен от самото начало. Когато започва реорганизацията на Града, Стабилния просто построява стена около и над себе си. Прекъсва всички връзки с външния свят, все едно не съществува. Разбира се, първото поколение познавало света извън Квартала, но им било забранено да разказват на децата си за него. Те така и искали. Тези хора останали в Стабилния, защото такова било желанието им.

Всички те вече бяха измрели. Шестото и седмото поколение нямаше и представа, че съществува нещо извън техния свят. Те знаеха, че цялата планета, с изключение на областта, в която живеят, е била унищожена при атомна война. Можеха да се покатерят по стените и да видят през прозорците — навън се ширеше пуста червена равнина, обсипана с радиоактивен пясък. Всъщност прозорците бяха видеоекрани, управлявани от властите. Тяхната работа бе да поддържат нещата стабилни и непроменени.

Последното нещо, което искат властите, е някой да нахлуе отвън. Това би разрушило целия им труд, би взривило стотици години желана илюзия. Желана. Аз не говоря тук за репресия. Стабилните не са в неведение насила. Това е всичко, което знаят и всичко, което искат да знаят.

Една двойка се качи във влака. Опитаха се да завържат разговор с мен. Но аз не съм много общителен и се получи неловка ситуация. Те почти крещяха, изглеждаха развълнувани. Очевидно копнееха да се приберат и да се любят диво, страстно и тихо. След малко ме оставиха на тихите ми занимания. През цялото време сочеха ризата ми, показваха ми палци и широко се усмихваха. Не можах да разбера какво искат да ми кажат.

На изхода се протегнах и настроих необикновено гъвкавите си мускули. Звук е особен Квартал, но там където отивах, бе още по-странно. Отивах в Котешкия Квартал.

Преди много време някакъв ексцентрик, който притежавал най-големия необитаван Квартал, решил да го остави на котките. Мястото било абсолютен хаос, западнало, покрито с боклуци и мизерия. Той изгонил малкото останали хора, построил оградна стена и умрял. Неоспоримо ясно написал в завещанието си, че там няма да живее никой друг освен котки.

Ха, ха, ще каже някой, какъв смахнат. След няколко години всеки ще може да влезе. Котешки Квартал, ха, ха.

Тогава дошли котките. От целия Град — първо една по една, после на групи. Безстопанствени котки, котки на жестоки, на лоши стопани или просто котки, които търсели промяна, стотици, хиляди, стотици хиляди котки се преместили в Квартала.

Интересно, нали?

След известно време няколко души решили да посетят Квартала и открили две неща. Първо, ако не обичаш котки, никой няма да те пусне. Второ, там става нещо много странно. Боклуците и мизериите са изчезнали. Сградите са чисти. Тревата в парка — окосена. Целият Квартал е абсолютно и идеално чист.

Интересно, ще кажете. Но нещо ви притеснява, нали?

Осветлението работи. Канализацията работи. Хората, които идват в Квартала да видят котките си, спят в стаи, които сякаш са били току-що почистени. Всеки блок си има склад на ъгъла. Там винаги има прясна храна. Котка стои върху гишето и те наблюдава. Влизаш, избираш това, от което имаш нужда и излизаш.

Никой не знае как го правят. Никакви хора не живеят в Квартала, абсолютно никой. Знам, оглеждал съм. Има само ужасно много котки. Някои живеят там през цялата година, други — само по няколко месеца. Те си играят, пекат се на слънце, спят върху и под разни неща и по принцип си живеят чудесно. И осветлението работи, и канализацията работи, и мястото е идеално чисто.

Слязох по стъпалата на портала на гарата и тръгнах към главната порта. Тя е огромна и желязна, отваря се и се затваря безшумно, когато влизаш и излизаш. От другата страна е Пътеката — широка калдъръмена улица, която води към центъра на Квартала. Старинни фенери осветяват в жълто цялата улица.

Котешкият Квартал е абсолютно спокойно място, особено нощем. Затова не бързах и се разхождах бавно между високите стари сгради. Всичко наоколо бе тихо и спокойно като жива картина от далечното минало. Известно време не видях никого по улицата, но после съзрях в далечината неясна фигура на котарак да върви към мен. Приближихме се. На няколко крачки от мен котаракът седна на земята и после се претърколи да почеше корема си.

— Здрасти, Спенгъл — наведох се да го почеша по-сериозно. — Как разбра? Как вие винаги разбирате?

* * *

Качих се на влака следващата сутрин в 7.00. Макар и да се чувствах изморен, бях буден от кафето.

Прибрахме се в апартамента около полунощ. На Спенгъл му бе изключително приятно да си поиграе сред разхвърляните ми мебели и вещи, докато аз преглеждах съобщенията си. Повечето бяха от хората, на които бях звънял сутринта. Никой нищо не бе чул. После, с помощта на голямо количество кафе, прегледах бележките си относно Стабилния. Опитах се не толкова да ги запомня, колкото да ги асимилирам, да станат част от мен. Легнах си към три часа.

В девет и трийсет стигнах най-далечната част на Червения. Изящно изпълзях от влака. Имах шест премеждия по време на пътуването си през Червения. Проститутките вършеха тежка работа в различни трудни голи пози. Един от сводниците се опита да ми досажда без никаква причина, но му показах пистолета си. Той е със знака на Джи. Това свърши работа дотолкова, че ми предложи безплатен сеанс. Трябва да знаете, че отказах.

Крайният портал в Червения е винаги пуст. Следващият Квартал е празен и затова няма причини някой да слиза там. Проведох бърза умствена проверка дали не съм забравил нещо. После се покатерих на стената.

Когато се подадох от другата страна, видях, че слънцето грее силно и че денят ще бъде доста хубав. Не че Стабилните ще разберат някога това, разбира се. Всичко, което щяха да виждат до края на дните си, бе вечния вихър на фалшивия радиоактивен прах. Стъпих на металния балкон и вперих поглед над Квартала към стената, която трябваше да премина.

Стената около Стабилния е много, много висока. Между нея и мен се виждаше мрежа от метални пътища и мостове, които свързваха отделните групи метални сгради. Цялото дъно на този тесен Квартал бе пълно с вода. Тя бавно се полюшваше от лекия бриз. Преди много години Кралския Квартал е бил популярен, нещо като град-скъпоценност във водата. За нещастие Червения, Стабилния и Квартала Фнаф започнали да изпомпват боклука си във водата на Кралския. Скоро след това мястото обезлюдява и опустява. Следващият един час трябваше да внимавам да не падна във водата.

Както в Хю, така и в Кралския, запустелите сгради бяха тихи и безинтересни. Вървях внимателно и се стараех да не издрънча с нещо и да създам ехо. Ако вървиш твърде тежко в Кралския, можеш да предизвикаш вибрации, които да озвучат целия Квартал. Те се усилват все повече и повече и когато се върнат при теб са толкова мощни, че могат да те вдигнат четиридесет фута във въздуха. Справях се с ръждивите пътеки към Главния Площад и се взирах в бялата стена в далечината. Настройвах се, опитвах се да мисля като Стабилен.

Когато стигнах площада, който представлява най-голямото отворено място в Квартала, вече бях психически изтощен. Започвах да мисля, че ще ми е по-лесно да мина за Фнафет. Те вярват, че душата на всеки човек е една пчеличка. През целият си живот правят опити да скочат колкото се може по-нависоко, за да стигнат небесата. Спрях за цигара.

Кралския трябва да е бил голямо техническо постижение за времето си. Площадът, страните на който са по на около четвърт миля, е направен изцяло от един лист стомана. Бил съм тук и преди, има няколко години. Исках да видя какво представлява. Не се бе променил много и бе по-добре запазен от мостовете и пътищата.

В празните Квартали обичам да си затворя очите и да си представя какви са били преди мен. Седнах и се опитах да вляза във времето, когато хиляди хора са вървели по Площада всеки ден. Когато богатите и образованите са препълвали металната опера от другата страна. Когато металните кафенета и магазини наоколо са кипели от живот. Когато Квартала е бил красива скулптура от лъскава стомана над чистата вода. Сигурно всичко е било светлина. А вече е просто странна и чужда скърцаща люлка над канала.

Седях си на топлия метал и изведнъж две от моите сетива получиха съобщения по едно и също време. Ръката ми регистрира слаба вибрация, очите съзряха леко движение в далечния край на Площада. Не можах да различа нищо повече. Слънцето се отразяваше в стоманата и ме заслепяваше. Но ми беше ясно, че и някой друг разглежда забележителностите тази сутрин. Станах и вперих поглед като си правех сянка с ръка, но пак не успях да видя нищо. Можеше просто да е някой беглец от Червения. Понякога онези, които сгафеха пред Джи, се криеха в Кралския. Това бе най-вероятното обяснение. Но не можех да не обърна внимание на интуицията си — сякаш усетих нещо. Вероятно бе просто някой скитник. И в двата случая трябваше да се махам.

След петнайсет минути бях на сто ярда от масивната стена, която обграждаше половин милион жители на Стабилния. Избирах внимателно маршрута си по мрежата от мостове. Отивах към областта, за която Снед ми беше говорил преди осем години. След известно време видях ясните очертания на сградите, които той бе споменал, и се отправих към тях. Нестабилните пътечки бяха опасни, но успях да ги премина.

Мястото съвпадаше точно с описанието на Снед. Представляваше гранична линия. Сякаш някакъв изперкан архитект бе сътворил най-опасната сграда на всички времена от лъскав метал като при това бе надминал и най-смелите си мечти. Странни кулички и вулканични разливания стърчаха от някои места. Разтревожи ме тяхната безформеност. Или архитектът бе изгубил ъгломера си още преди да започне работа, или нарочно го бе счупил и залепил погрешно.

От другата страна видях странен балкон. Опипах с ръка, внимателно се хванах за парапета и се наведох да видя основата на стената там, където се спускаше във водата. Далеч, на около петдесет ярда, областта продължаваше да е объркваща, покрита с неизброими пластове подпори и пречупен метал. Отне ми доста време да открия онова, което търсех.

Видях го: дупчица на около три фута над водната линия. Ползвах я за маркировка. Слязох от балкона и тръгнах в права посока към стената.

Една от причините, поради които Джи и Снед бяха толкова ужасяваща двойка бе, че изобщо не си приличаха. И двамата бяха най-вече крайно опасни психопати, но преди всичко — две различни сенки на едно и също цяло. Джи тръгва към всичко с главата напред, докато Снед винаги мисли малко по-дълго и понякога открива начин да мине по ръба. Джи просто разрушава всяко нещо по пътя си, а Снед може първо да го помоли да се премести. Освен това, Снед може да Открива Нещата, което, честно, впечатлява дори и мен, а аз цял живот правя същото. Фактът, че живее осем вместо една година след смъртната си присъда го доказва: доколкото знам никой друг не е успявал да победи ДНК смъртта. Снед бе влязъл в Стабилния с малко познания, които аз разчитах да са все още валидни.

Той бе открил, че с годините нивото на водата в Кралския се понижава. Не много, защото все още е стотици фута дълбока, но достатъчно, за да се покаже първият външен канал, който Стабилния бе построил преди два века. Каналът бе заместен с цяла система изходни тръби под нивото на водата, но така и не бе зазидан. Оттам Стабилната полиция излизаше да охранява външната стена, а още по-преди е изхвърляла нашествениците след като им поставят биологичните бомби. Трима мъже с картечници охраняват канала, но за хора като Снед това бе топло посрещане с мек червен килим и неонов надпис „Добре дошли“. Той бе пропълзял в тази дупка преди осем години през труповете на охраната. Втурнал се в Квартала, жаден за развлечения, но за нещастие не е знаел за блокирането в единайсет часа.

Колкото повече приближавах стената, толкова по-голям ми изглеждаше входът на канала, но разбирах, че няма да бъде лесно да проникна вътре. След двайсет ярда стъпих на ръба на пътеката, седнах, после се прехвърлих от долната й страна и увиснах. Външната стена на Стабилния не може да бъде разрушена от нищо друго освен от ядрено оръжие. Снед бе почерпил по-голямата част от информацията си от един оцелял от последната група, която бе минавала през стената. Вече не би могла да бъде премината по никакъв начин. Затова и не вярвах Стабилната полиция да си губи времето да охранява толкова стриктно околните пътища. Но човек никога не знае.

Пътят свършваше на няколко ярда от стената. Бе разрушен преди много години от Стабилните власти. Пред мен, в изгладените от вятъра камъни, се виждаше бледа следа — там, където някога е бил големият портал. Беше добре зазидан. Почувствах се странно. Сякаш щях да нахлувам в огромен мавзолей — гробница, затворена собственоръчно от живите хора вътре.

Както си се полюшвах леко, хванат за железните релси на пътеката, разбрах, че ме очаква друго предизвикателство. Трябваше да премина почти два ярда вода срещу течението и да успея да се хвана за нещо от другата страна. Имах нужда от дяволски късмет. Свих мускули, подготвих се. Огледах внимателно местността под дупката. Опитах се да различа нещо, за което да се хвана, без да се убия.

Нищо не видях. Отдолу каналът изглеждаше като голям ръждясал метален лист, като останки от стара скоба или подпора. По краищата листът бе отънял и приличаше на опасна уста от назъбен метал. Ако направех опит да се закрепя там, просто щях да изгубя пръстите си преди да потъна десет фута надолу, откъдето не се надявах да изплувам. Самият канал беше около един ярд. Изчислих шансовете си да се хвърля в него присвит, както бе направил побърканият Снед.

По дяволите, казах си аз. Ръцете ме заболяха, по дяволите!

Можеше да си вися там цял ден или докато издържат ръцете ми, ако не ме бе осенила идеята да тръгвам. Усетих лек полъх пред стомаха си и след част от секундата чух щракване и енергиен изстрел. Огледах се ужасен. През това време изстрелът се повтори.

Някакво копеле стреляше по мен.

Развитието на нещата ме обезпокои. Залюлях се бързо напред и назад, колкото можех, като през това време опнах шия да видя откъде се стреля. Нищо не можах да забележа, но съскащият рикошет отгоре трийсет секунди по-късно разруши илюзията ми, че става въпрос за случайност. Истина е. Ала не можех да измисля нищо. Дайте ми почивка, помислих си. Достатъчно мъка ми се е насъбрала, не е ли така?

Стабилната полиция сигурно бе поставила някой на пост от външната страна на дупката. Него съм видял на Площада. Люлеех се напред-назад, като при едно движение назад друг енергиен куршум прониза въздуха на мястото, където преди секунда беше стомахът ми. Трябваше да променя положението на тялото си, по дяволите.

Нов куршум се завъртя зад мен, докато бях напред. Скоро трябваше да потеглям: куршумите зачестиха. Залюлях се назад, разкърших китки, стегнах мускули. При най-високото положение на тялото ми се отблъснах с ръце, колкото се може по-силно, набрах скорост и полетях.

Престарах се. Толкова се засилих, че краката ми се оказаха прекалено напред. За миг имах чувството, че ще си размажа първо гърба, после и черепа в стената. Опитах да свия краката си и да се понеса с ръце напред. Постигнах полуизправено положение на тялото при полета точно навреме, за да се ударя болезнено в камъка отстрани на канала. Затърсих с ръце. С дясната напипах отвора на един изход. Замахнах с лявата над него. За миг пръстите ми се изхлузиха от старата зидария, но все пак се задържах.

Един куршум се заби в скалата на крачка от главата ми. Господи, ядосах се аз, защо не ме ослепиш и не подпалиш дрехите ми? Отчаяно, но внимателно, за да не се изхлузя, се изкатерих към отвора на канала. Бях пъхнал дясната си ръка достатъчно навътре, за да се хвана за някоя вдлъбнатина, когато друг куршум се вряза в стената, този път по-наблизо.

Въздъхнах дълбоко, повдигнах се за миг и се пъхнах в тръбата. За моя изненада съвсем навреме. Там, където преди секунди бяха белите ми дробове, изчезна голям отломък скала от стената. Хукнах в тунела, но след няколко ярда спрях и седнах, останал почти без дъх. Тук вече бях на по-сигурно място. Ясно ми беше, че нещата са станали от лоши по-лоши. Не чух други изстрели, но със сигурност охраната отвън щеше да предупреди тези отвътре, че някой нахлува по канала.

Доста съм корав, но не съм Снед. Ако знаеха, че пристигам, тогава и тримата с картечниците щяха да са ми достатъчни. За съжаление нямаше какво да направя. Не можех да се втурна, защото охраната беше там, с поглед във входа. Дори и да побързам, ще ме хванат веднага щом се пльосна във водата. А не ми се искаше да умра изподупчен в езеро от лайняна супа. Стори ми се унизително.

Нямаше смисъл да се втурвам напред в тунела и да стрелям с пистолета си. Разсейващ се енергиен изстрел щеше да ме направи на половинки, четвъртинки и осминки преди още да ги приближа. След пет ярда в канала има завой. На това се надявах. Ако почакам, а те тръгнат бавно към мен да ме сгащят, тогава имах малка, минимална, неправдоподобна възможност да успея да уцеля някой от тях, преди да ме очистят. Нямаше изход за мен и щяха да ме гръмнат. Много скоро при това. Но когато всичко, което имаш, са няколко минути, всяка от тях ти е особено скъпа, всяка секунда има значение. Присвих се и зачаках с пистолет в ръка.

Нещо ме накара да извадя видеофона си от якето. Обадих се в апартамента си. Заръчах на хладилника да храни редовно Спенгъл и да предупреди магазина, ако се свърши храната. Той сякаш разбра, че съм в сериозна беда и ми побъбри, като ми пожела късмет. Все още не чувах нищо в канала отпред. Бързо се обадих в офиса на Зенда. Ройн се показа на екрана.

— О, здрасти, Старк. Хей, ти си в тунел.

— Йеа. Мога ли да говоря със Зенда?

— Господи, не, Старк. За съжаление тя има непрекъснати срещи следващите седемдесет и два часа. Ще оставиш ли съобщение?

Помислих за миг. Нищо не се сетих. Нищо, което да е от достатъчно значение.

— Просто й кажи, че съм се обаждал. Не, кажи й това. Кажи й, че съм казал да си спомни водопада.

— Разбира се. Да си спомни водопада. Ще предам.

— Благодаря, Ройн.

Счу ми се нещо и прекъснах връзката. Прилепнах плътно до стената. Всеки изстрел щеше да е фатален. Затова свих ръка, изправих се, доколкото можех и зачаках, аз си знаех, смъртта.

След всичко, което съм направил, всичко, което съм видял, километрите, които съм пропътувал, щях да бъда застрелян в канал с мръсотии заради една не толкова важна работа. Хванах се, че ми пука — странно. Преди няколко години нямаше да е така. Нещо се променяше в мен напоследък, нещо мърдаше и пулсираше под повърхността. Бях по-зле, но чувствах повече. Нещо ставаше, но не знаех какво. Струваше ми се, че никога няма да разбера.

Отново чух нещо и ръката ми трепна. Шумът бе тих, но мисля, че разпознах от какъв вид е. Отворих уста да пусна звука към тъпанчетата си не само през ушите, но и през евстахиевите тръби. Целият бях слух. Отново чух същия звук и отворих още по-широко уста.

Някой се смееше. Определено чух някой да се смее.

* * *

Имах доста опит с така наречените „мъжки момчета“. През последните девет години бях работил за, със, срещу купища войници, полицаи, побъркани, биячи и гангстери и бях срещал много момчета от типа „ако мръдне — гръмни го, ако не мръдне — гръмни го, преди да мръдне“. Когато подобни типове тръгнат да ловуват, разкъсват жертвата си на хиляди кървави парчета и някои от тях дори се смеят. И се смеят изнервено, осъзнали в последната минута колко ненормално е това, което вършат. Други се смеят от сърце, безкрайно горди и силни, а трети тихо хихикат по най-откачения начин, докато извратеният дявол ги гризе отвътре.

Но никой от тях не би се изсмял по този гърлен, неприличен и доброжелателен начин, който ехтеше долу в тунела. Не беше красив смях, но бе искрен.

Изводът беше кристално ясен, но така изненадващ, че ми отне известно време да го огледам от всички страни. Мъже, които са тръгнали да убиват, не се смеят така. А в случая поне един от тях се смееше по подобен начин. Значи не идваха за мен и не знаеха, че съм там.

Може да ви се сторя лековерен, но съм оцелял години наред по този начин. Бях се научил да си вярвам. Осъзнах, че все още имам шанс, поне за известно време. Онези, които стреляха по мен, не бяха от охраната. Нямаше как да са те, защото, ако бяха, щяха вече да са се свързали с другите и те не биха се смели по този начин. Но кой беше тогава?

Вероятно беше член на бандата, която бе отвлякла Окланд. Кой друг би тръгнал да убива един незаконно минаващ границата, ако не е граничен пост? Умните копелета бяха оставили някой отвън за всеки случай. Това бе и добра, и лоша новина, разбира се. Бях попаднал на вярна следа — добре. Но бандата бе много по-задружна, отколкото очаквах. Това не беше добре. Ала означаваше също, че няма непременно да умра в следващите две минути. Като претеглих нещата реших, че това бе добра новина, абсолютно най-добрата новина, най-добрата шибана новина.

Въпреки това моментът не беше подходящ за празнуване и седнах да преосмисля положението. Сякаш всичко вървеше по план. Не че бях добре, но не бях и зле. Бандата беше проблем, с който така или иначе трябваше да се сблъскам, когато настъпи часът. Трябваше да следвам плана си. Знаех, че планът ми за нахлуване не беше добър, но се чувствах облекчен. Всичко е възможно. Запълзях тихо напред по тръбата. Взех внимателно първия завой и видях, че ми остава още малко път. Виждаше се слаба светлина в края на тунела. Смехът се чуваше по-ясно. Стигнах последния завой и тръгнах безкрайно тихо към него, като сянка.

На двайсет ярда от мен имаше едно голямо бюро от тъмно дърво. Единият от охраната седеше на стол с гръб към мен. Другият се люлееше на стола си срещу него.

Бяха само двама. И освен това не обръщаха никакво внимание какво става в тунела. Пийваха си кафе от пластмасови чаши и си разменяха историйки за невероятни сексуални подвизи.

Не ме чакаше елитна войска, жадна за бой. Само двойка ченгета, отегчени, но доволни от съдбата си. Сърбаха кафе и си разказваха весели историйки, като знаеха, че другият няма да им повярва. Оръжията на бюрото не бяха картечници, а само чифт старомодни револвери. Може би Снед е бил последният външен човек, който се бе опитал да нахлуе вътре. След осем години дисциплината в охраната бе малко отслабнала, виждаше се.

Не можех да рискувам да стрелям в тунела. Изстрелите щяха да прокънтят. Имах нещо друго наум. Пълзях инч по инч напред. Спрях на десет ярда от тях. Тунелът тук бе ярко осветен. Не смеех да отида по-напред. Опипах бомбата в джоба на якето си и се подготвих. После се хвърлих напред.

Прелетях известно разстояние, преди да ме забележат. Това бе достатъчно. Бях вече над бюрото и преценявах приземяването си, когато те се изправиха. Ритнах с крак оръжията им на земята. Завъртях се и блъснах силно лампата към стената. Тя се разби на парчета и потопи тунела в черна тъмнина. Скочих от бюрото. След няколко ярда хвърлих бомбата. Тя се удари в бюрото и детонира едва чуто. В същия момент двамата започнаха да кихат, да кашлят и да подсмърчат.

Побягнах с всички сили. Спринтирах безшумно напред и се ослушвах за преследвачи. Но те скоро останаха много назад. От време на време ме раздираше суха кашлица, но това бе всичко.

Бомбата, която хвърлих, бе Грипна Бомба. Когато тя детонира, всеки, който се намира в обхват от два ярда, бива повален на място от ужасен грип. Носът му тече, главата го блъска, изпитва бодежи в гърдите и мускулите. Ни най-малко не е фатална бомба. Но единственото нещо, което искаш, е да си отидеш вкъщи, да се завиеш топло и да гледаш стари филми, докато поглъщаш галоните горещ чай с мед и лимон. Последното нещо, което ти идва наум, е да се хвърлиш в тъмен тунел да гониш някакъв побъркан, който може и да те гръмне. Просто нямаш желание да участваш.

Знаех, че са някъде назад. Влачат се по тръбата и се оплакват един на друг от болките в гърба. Изпуснаха ме, значи са вън от играта.

След неколкостотин ярда тунелът се отваряше към слабо осветена стая. Забелязах асансьор в единия ъгъл. Очевидно това бе пътят, по който охраната слизаше долу. Несъмнено той се изкачваше към полицията, така че не ми бе от полза. След стаята тунелът се връщаше към предишните си размери. Не намалих темпото. Знаех, че нямам много време.

След четвърт миля стигнах до разклонение. Следвайки маршрута на Снед, продължих наляво и нагоре. Тунелът бе стръмен. Постепенно нивото се изравни. Сигурно бях вече само на няколко ярда под уличното ниво. Подминах първата и втората стълба, но по третата се изкачих тихо нагоре. Отгоре бе капакът. Спрях за миг. Забравих за Центъра, за Червения, за Звук и за Нацисткия. Мислех само за Стабилния, Стабилния, Стабилния.

Светът е много малък. Харесвам го такъв. Чувствам се щастлив и доволен, че съм там. Защото отвъд стената е мъртвешка пустош. Знам, защото съм виждал, слушал съм, учил съм за това в училище. Опитахме да се разширим, да отидем по-далеч, отколкото трябва и вижте какво стана. Тотална катастрофа. Щастлив съм, където съм. О, Боже, единайсет часа: трябва да си лягам.

Бутнах капака, преместих го и изскочих на улицата.