Майкъл Маршал Смит
Само напред (6)

Три

Беше 4.45 сутринта. Изведнъж се събудих с възстановени сили. Обърнах се на другата страна и се опитах да заспя отново. Но нямаше да се получи. Джахаван все още препускаше в кръвта ми, крещеше и будеше клетките ми. Станах, изкъпах се, отидох в кухнята и изхвърлих кафето. Нямах нужда от това лайняно питие.

Направих си чаша Деби. Прилича на кафето, но не съдържа естествени продукти, нито пък е с вкус на кафе. Седнах на стената във всекидневната и зачаках зората. Един странен, абсурдно голям паяк пробяга на пода пред мен. Гледах го и се чудех как по дяволите е влязъл тук. Апартаментът ми е на четвъртия етаж. Не мога да повярвам, че това нещо е пропълзяло сто фута стена, само за да ми досажда. Сигурно си има кътче някъде в апартамента, въпреки че ми беше трудно да си представя къде. Не бих искал тук да има процеп, достатъчно голям за животно с такива размери. Вероятно по цял ден си се разхожда свободно. Хитро се прикрива под формата на някаква мебел. Чака нощта, за да тропосва пода ми, както си иска. Може да съм седял на него, без да знам, или да съм си оставял чашата отгоре. По дяволите, може да съм се облягал на него, да съм заспивал.

Паякът спря по средата на пода, обърна се, седна и ме погледна. Отвърнах на погледа му. Стана напрегнато.

Приемам несгодите, както и когато е необходимо, но не и от същества толкова ниско в стълбицата на еволюцията като паяците. Мисля, че ме разбра. След един безкраен миг той тръгна в друга посока. Бавно насочи многокракото си тяло към вратата. Явно си е помислил, че това е последният му шанс да поскита за тази вечер. Промени скоростта си и изчезна в коридора като сви зад ъгъла на два крака.

За разлика от много други Квартали Цветния е отворен към небето и в 5.30 чернотата навън бива изместена от розово-синьо. Не че е от голяма полза, но пък е приятно. Небето над Цветния винаги е хубаво. Сигурно го настройват по някакъв начин.

Беше прекалено рано да правя каквото и да било полезно. Затова отидох на пазар.

* * *

Ранният следобед ме завари в апартамента ми. Седях на тавана във всекидневната с кръстосани крака и привършвах един обилен обяд.

Има дълги периоди от време, в които не пазарувам, особено храна, защото се изнервям. Не че не опитвам. Но докато стигна до магазина, идеята вече ме е отегчила. Прекалено много ми коства. Ала този ден бях успял. Наистина бях пазарувал. Храна, батерии за Гравбенда, храна, Обикновено Силно кафе, храна и пак храна. Ощастливих хладилника. Най-накрая имаше с какво да се захване — изобилие от продукти, които да поддържа студени и пресни. Не бях купил всичко за себе си. Едно от нещата, които си отбелязах, че трябва да направя, бе да вляза във връзка с котарака си, Спенгъл, и да видя дали няма да иска да остане при мен известно време.

Но първо трябваше да проведа няколко телефонни разговора. Обадих се на доверените си хора от съседните на Центъра Квартали и на някои не дотам доверени.

Нищо. Който и да бе отвлякъл Окланд, си бе свършил работата чисто и прецизно. Все повече и повече ми се струваше, че е банда от Квартала Обърни Се. А това бе лоша новина. Аз правя тези неща най-вече, за да не стоя без работа. Трябва да запълвам някак времето си — това е единственото, което имам. Но бих искал нещата да не стават толкова сериозни. Бях се успокоил малко последните няколко години. Не горях от желание да се захващам с купчина добре организирани психо-пътеки, както някога.

Хапнах още малко. Работата не беше тръгнала особено добре, но винаги става така. Градът е огромно място, разделено на стотици части, които си нямат и представа какво става във всички останали. Няма смисъл само да се мотаеш и да се надяваш, че веднага ще попаднеш на това, което търсиш. Никой няма да ти даде завършена работа с всички следи и напътствия. Поне аз не съм получавал такава. В началните етапи има доста чакане. Бях прогонил чувствата, регистрирах един интерес — това бе всичко, което можех да направя. Силен шум ме стресна откъм подноса за съобщения. За нещастие подносът бе закрепен на стената към пода и не можех да го стигна от своето място, т.е. от тавана. Включих Гравбенда да се нормализират нещата.

Причината не е само в батериите, мисля, че уредът е нефункционален. Вместо да преориентира стаята на етапи, той задейства направо. Стовари мен и остатъците от обяда ми на голям и безобразен куп в средата на пода. Направих си умствена бележка да застана някой път отвън до апартамента на бившия ми клиент и да изкрещя: „Внимавайте, ако този господин ви помоли да ви плати с Гравбенд — стоката е некачествена“ или нещо също толкова обидно. Трудно стигнах през боклуците до подноса за съобщения. Все още не бях оправил бъркотията от сполетялото ме последно Гравбенд нещастие и ето ти още едно. Да знаете, че не сте виждали бъркотия, ако не сте попадали в стая, където гравитацията е променяна два пъти в различна посока.

Съобщението беше от Джи. Щял да разгони фамилийката на една област, намираща се в субсекция Хю в Червения. Бих ли искал да го придружа? Познавах добре Джи и знаех, че това е нещо повече от покана. Имаше нещо предвид.

Бързо се облякох подходящо за гангстерското нападение — дълго черно палто, черно сако, черни панталони и черна риза. Хрумна ми да използвам Клоуз Валет върху ризата си: остана черна като цяло, но се получиха частични шарки в тъмносиньо, алено и зелено. Намерих пистолета си и го сложих в кобура.

Винаги е трудно да предположиш колко дълго ще продължи подобно нещо, затова реших да се обадя на Зенда да я предупредя, че сигурно ще закъснея малко с посещението си. Ето ме в пълна форма — динамичен, развълнуван, но и разумен.

— Здрасти, Старк. Хубава риза.

— Благодаря. Мога ли да говоря със Зенда?

— Съжалявам, Старк, твърде заета е, за да говори с теб сега. Много, много заета.

— Тя винаги е заета.

— Йеа, но сега е заета до крайност. Много е заета. Говори с хората, с които работи, като оставим всички останали. Да й предам нещо?

— Само това, че може би ще закъснея малко: отивам на гангстерска война.

— О-о, уау. Е, приятно прекарване. Ще й кажа.

Огледах се за Фърт, но не видях и следа от него в хаоса наоколо. Храната бе изчезнала — беше настроена за това, един час след приготвянето. Но мебели, книги и всякакви други боклуци се мотаеха по пода, а Фърт е малко оръжие. Апартаментът ми е оборудван с функция Търси. Пиша на един малък уред какво търся, той претърсва по електронен път мястото и ми казва къде се намира. За нещастие бях изгубил уреда — направо си го начуках. Там, където отивах, един Фърт повече или по-малко не бе от голямо значение, така че забравих за него и тръгнах.

Казах ви, че нещата ще започнат да се случват.

* * *

Двама от бодигардовете на Джи ме посрещнаха на Шибана гара Нула. Бяха с официално вечерно облекло и дори с черни вратовръзки. Бяха учтиви и почтителни. Готино е да си личен приятел на гангстерски бос.

Ускорихме крачка към Бар Джи. От двете ми страни вървеше по една горила. Видеше ли ни някой — и изчезваше. Едно от първите неща, които научаваш в Червения е, ако видиш мъже в черно да вървят по улицата, да се омиташ бързо от пътя, преди да си станал свидетел на абсолютна агресия.

Джи също бе с черна вратовръзка, спокоен и мобилизиран.

— Трябва да побързаме — изломоти той. — Кучите синове знаят, че идваме.

Забелязах вълнението и настроих гласа си в синхрон.

— Значи ще ни чакат? — Чудех се дали нямаше да е по-добре ако бях почистил апартамента си следобед.

— Напротив — ще се покрият. По дяволите, няма да остане никой за убиване, ако не се размърдаме.

Излязохме от бара плътно един до друг. Бронираните коли отвън разбраха сигнала, обърнаха се с пищящи гуми и спряха на пътя пред нас по посока Хю. С Джи вървяхме зад тях, обградени от бодигардове. И те, както стриптизьорките, бяха специално обучени. Всички бяха високи повече от седем фута. Телата им можеха да издържат удар от метеор. Всъщност по това ги избираха. Разбира се, Джи притежаваше най-доброто. Гръдният кош на всеки от шестте бодигарда около нас бе внушителен. Супер бодигардът трябва да може да защити собственика си от трийсет куршума или две малки гранати. Аз съм само шест фута висок и не знам накъде отиваме, но се чувствам сигурен.

Червения е затворен за небето и там винаги е нощ. Улиците са тъмни, но обсипани с неоновия блясък на светлините от Допаз баровете и клетките за чукане. Тротоарите бяха пусти, но много лица надзъртаха през прозорците. На някои от баровете висяха ръчно изписани табели „Нападай, сър“.

Един скитник се показа иззад ъгъла и примигна изплашен. Джи нямаше време за безделници. Не го дразнеше само, че не са консуматори и няма полза от тях, но и това, че бяха хора без никакъв порив. Често съм си мислил, че от Джи би излязъл доста страшен Действащ. Но за да го приеме, Центъра ще трябва глобално да разшири идеите си за това кои са уместните Неща За Правене. Без да намалява темпо, Джи стреля един път и главата на безделника литна десет фута във въздуха и се размаза по стената. Чу се тих поздрав от един бар.

Хю е малък субсектор почти в центъра на Червения и граничи със Западната част от територията на Джи. Една от най-старите части на Червения Квартал. Ако Червения е лош, то Хю е сърцето на лошотията. Хю е мястото, където се случват истински лошите неща. Никого не можете да видите по улиците в Хю. Там няма барове. Там няма комерсиални интереси, защото всеки си стои вкъщи. В Хю отиват серийните убийци, които искат да накълцат на спокойствие жертвите си. В Хю отиват ония, които искат да възхваляват дявола, без да бъдат притеснявани от праведници. Хю е дъното на ада. Ако си в Хю, или си мъртъв, или ще умреш, или пък клечиш в тъмна запустяла сграда и преживяш трупове.

— Какъв е проблемът, Джи? — почти бях останал без дъх след пет минути ускорен ход. — Нямаш нужда от Хю.

Джи завъртя глава и се поизправи.

— Поразпитах снощи. Никой нищо не знае за твоя приятел, но чух, че нова банда се е появила в Хю. Може да са хората, които ти трябват, може и да не са. И в двата случая не искам тия кучи синове наблизо.

Бронираните коли отпред намалиха. Приближавахме границата на Джи. Преходните зони в Червения са най-лошите. Всеки мрази останалите. Куршум профуча от прозореца на третия етаж отдясно и един от бодигардовете се преви. На чисто бялата му риза се появи малък червен кръг.

— Добра работа, Фид — Джи го потупа по рамото. — Добре ли си?

— Добре съм, Джи — изръмжа бодигардът и си извади куршума. Доста издръжлив. Една от бронираните коли се извъртя и стреля: третият етаж на въпросната сграда изчезна. Тръгнахме към другата кола, гардовете плътно ни покриваха. Вратата се отвори и с Джи се шмугнахме вътре. Заедно с нас влязоха и трима бодигарда.

— Самотен снайперист, сър — докладва шофьорът, — но и отпред виждам оживление.

— О’кей — Джи се отпусна на седалката на артилериста. — Планът е следният. Нахълтваме и убиваме всички.

— Само за мен — ухили се шофьорът и натисна газта.

За десет минути четирите коли щурмуваха Хю, автоматите изпратиха огън от енергийни куршуми на 360°, артилеристите хвърлиха снаряди към всичко, което мърдаше или поне изглеждаше, че мърда. От сградите наоколо отговориха по подобен начин. Но не може лесно да мериш сили с Джи. Да стреляш по него значи да го разлютиш още повече.

Всички етажи на сградите експлодираха около нас. Вражеският огън постепенно утихна. Колите концентрираха изстрелите си върху мъжете, които бягаха като от дявол. Един побъркан скочи от втория етаж върху колата и се опита да хвърли снаряд през прозореца, Фид, който хладнокръвно бе измъкнал куршума от гърдите си, замахна с юмрук през едноинчовото стъкло и тялото на мъжа хвръкна грациозно към стената на сградата, край която минавахме. Това, което остана от него, се пльосна на земята.

— О’кей — кимна спокойно Джи. — Кажи на четвърта кола да се обърне и да огледа дали някой не бяга в обратна посока. Първа и трета да ни прикриват.

Трите коли прелетяха по улиците в центъра на Хю, помитайки всичко по пътя си. Не бих искал да бъда от другата страна. Не вярвам да е забавно да бягаш през ада на земята, оглушен от преследващи те бронирани коли, собственост на най-опасния мъж в Червения. Сигурно е ужасно. За щастие чувството нямаше да продължи дълго, защото бягащите бяха отървавани набързо от клетата им съдба.

— Стоп — заповяда тихо Джи. Колите спряха на секундата. Последва мълчание, в което Джи повдигна глава и наостри слух, следвайки инстинкта си. Мъже като него го притежават. Улиците бяха опустели. Виждаха се части от трупове и светещи отломки, почервенели от кръвта камъни и мъждеещи огньове.

— О’кей — Джи беше доволен. — Да вървим!

Фид раздаде оръжието. Предложи ми минохвъргачка, но аз потупах кобура си. Той сви рамене. Приготвихме се. Някой отвори вратата и излязохме — напред тримата гардове, а ние с Джи в сянката им. Джи се огледа бързо и кимна към сградата вляво.

— Насам.

Тръгнахме бавно. Гардовете се оглеждаха зад нас. Минохвъргачките бяха заредени. Точно преди да стигнем вратата чухме гръм от едната. Експлозията се сля с крясъците в другия край на улицата.

— Добре свършена работа, Бидж — отбеляза Джи, без дори да се обърне.

— Благодаря, сър.

На партера беше пламнал малък огън, ала без шанс да се разпростре. Нямаше какво да се подпали — само каменни стени. Всички дреболии бяха откраднати преди десетилетия. Изглежда някога е било офис-сграда — преди сто години, когато тук са живели хора. Мястото смърдеше ужасно, но не изглеждаше злокобно. Ала Джи разпознава нещата: не знам как, просто го може.

Изкачихме се бавно по стъпалата, плътно един до друг. Нищо не се виждаше на втория етаж. Само дето миришеше още по-лошо. Вдигнах въпросително вежди към Джи.

— Мисля, че намерихме нечий склад за провизии — каза той.

Беше прав. На третия етаж стъпалата свършваха. Трябваше да преминем през коридор, за да продължим по-нататък. Тихо влязохме в първия офис. Изведнъж гардовете настръхнаха и двамата с Джи се проснахме зад вратата, а те — около нас. После бързо се изправиха.

— Съжалявам за това, сър — каза Фид. — Фалшива тревога.

Огледахме офиса. Стаята се осветяваше единствено от огньовете навън. Подът бе покрит с човешки тела, вонята беше отвратителна.

— Няма нищо — изръмжа Джи. — Добре се справяте.

Тръгнахме в колона един по един. Нещо избухна отвън, вдигна се пламък и освети стаята в оранжево и червено.

Видяхме около четиридесет тела на пода, предимно възрастни, но и няколко бебета. Много от тях бяха разсъблечени, всички — с одрани до кости лица. Повечето — ярко гримирани. Синьо червило по остатъците от венци, зелени сенки около гниещите очни ябълки. Отвертки стърчаха от коремите на всички жени. Ръцете на мъжете бяха в белезници.

Отначало помислих, че бебетата са били подпалени. Но когато отидохме в другия край на стаята, забелязах промяна в общия ред на труповете. Бяха подредени по възраст и ниво на гниене. Също и по това до каква степен бяха изядени. Странният обитател съхраняваше грижливо жертвите си. Първо изяждаше най-старите. Бебетата ги готвеше, а възрастните поглъщаше сурови и плъпнали от червеи. Чудех се къде е сега: на лов някъде в Червения, за да приготви запасите си за зимата. Аз съм човек с твърде широк мироглед, но някои неща все пак не мога да възприема.

Достигнахме стъпалата и се качихме на четвъртия етаж. Пълна тишина. Точно преди да се изкачим до петия, Джи спря и се ослуша.

— О’кей — подсвирна той, — край на играта.

Първо се показа Бидж и другият гард. В същия миг един снаряд профуча между главите им и премина през стената зад тях. Вместо да трепнат, те успокоиха нервите си като обстреляха стаята с минохвъргачки. Ние пристъпихме напред едва когато те сметнаха, че пътят е чист.

Остатъците от офиса ни показваха, че тук е живял някой и че се е подготвял за нападение. По земята бяха разпръснати на купчини храна, дрехи и сандъци с пушки. Офисът отсреща светеше ръждиво. Джи тръгна към вратата и ни остави. Чух нещо откъм стелажите в ъгъла на стаята. Съвсем инстинктивно се хвърлих на земята и се търколих. Спрях точно пред Джи, който беше насочил пистолет в тъмнината. Видях лазерен лъч върху гърдите му и изстрелях пет куршума към сенките. Последният член на бандата се строполи бавно на пода. Джи ме погледна и кимна.

Гардовете бяха зад нас. Ритнахме вратата — насреща имаше само един фотьойл и лампа върху масичката до него, която хвърляше ярка светлина. Някой седеше във фотьойла.

— Здравей, Джи — прозвуча глас, който разпознах. — Здрасти, Старк. Хей, готина риза!

* * *

— Шибан Исусе! — изрева Джи, когато приближихме фотьойла. Наведох се и ядосано вперих поглед в едрата фигура, удобно излетната в него. Разпознах го веднага по зелените числа на челото.

— Шибан Исусе! — изкрещях и аз. — Какво, мамка ти, търсиш тук?

— Шибан Исусе, Снед! — изръмжа Джи, вече по-спокоен. — Какво, мамка ти, си мислиш, че разиграваш?

— Ами — Снед изщрака с пръсти, — това беше нещо като поздрав. Едно питие?

— Шибан Исусе — повторих. Това бе единственото подходящо нещо, което можех да кажа. Щях да продължа да го повтарям с дни, ако Джи не бе сменил темата. Той изведнъж се ухили и разтърси ръката на брат си.

— Йеа, алкохол. По-добре да измислиш по-свястно обяснение от това.

Крайно изплашено дребно човече на около седемдесет се появи иззад сенките с поднос. Носеше кана алкохол и няколко чаши. Безшумно остави подноса на масичката и изчезна отново.

— Снед — казах аз, докато Фид ни наливаше по чаша. — Можеше да ни избиеш всички.

— О, глупости — засмя се Снед. — Те изобщо не трябваше да се бият с вас. Веднага щом чух кой идва, казах на всички да бягат за тяхно добро. Познавам само един човек по-страшен от мен. И това е Джи. Между другото, много ви благодаря: от две седмици събирах тази банда. Вие я пометохте за пет минути. Наздраве.

— Наздраве за теб, копеле — каза Джи и отпихме.

Тук може би трябва да ви разкажа за Снед, по-малкия брат на Джи. Като изключим факта, че псува малко по-малко и има зелени числа по челото, той много прилича на Джи. Познавам Снед от времето, когато бях в Обърни се. Тогава с Джи работехме заедно. Не го бях виждал от осем години и не вярвах да го срещна отново.

Снед има числа на челото, защото е осъден на смърт. Само заради емоцията една нощ бе навлязъл в Стабилния Квартал и за нещастие бе заловен. Стабилния е един от Кварталите, абсолютно изолирани от външния свят. Никой не може да влиза или излиза оттам. Не се допуска никаква информация отвън. Жителите нямат и представа какво съществува извън техния свят.

Властите на Стабилния не се шегуват. Наказанието за нападение в техния Квартал е ДНК смърт. ДНК-то на престъпника се променя така, че тялото му умира точно една година след датата на присъдата. Всички физически функции спират и химикалите, които съставят тялото, се разединяват. Доста срещан метод на екзекуция в цивилизованите Квартали. На дисплей върху челото на осъдения подробно се изписва под форма на дигитални номера колко още му остава. Някои смятат, че това не е необходимо и е кръвожадно, но често числата им помагат в ресторантите. Сервитьорите виждат, че не им остава много и бързо ги обслужват. Особено последната седмица, когато числата примигват непрекъснато в яркочервено.

Освен това можеш да разбереш колко е часът като погледнеш в огледалото. Това е полезно, ако не обичаш да носиш часовник.

— Не трябваше ли да си мъртъв вече? — запитах Снед.

— Йеа — засмя се той. — Но ти ме познаваш. Измислил съм го. Открих как да рестартирам часовника. В края на всяка година получавам още една. Винаги е напрегнато, когато числата намалеят до 00:00:00:01, но засега системата работи.

— Джи знаеше ли, че си все още жив?

— Йеа — изломоти Джи, — но се опитвах да забравя. Какво, по дяволите, правиш тук, Снед? И за какво ти е банда?

— Доскуча ми — отговори той. — Мислех да се сдружим за известно време.

— С мен?

— Йеа. Не желаех да съм в тежест. Исках да помогна с нещо. А сега ти ги уби всичките.

— Снед — запитах го аз, — има ли нещо друго освен бандата, с което смяташе да помогнеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Старк търси някого — отговори Джи и си сипа още алкохол. Старецът се суетеше наоколо. Сипа и на бодигардовете.

— Един Действащ — Окланд, е бил отвлечен — погледнах Снед в очите. — АИЦ смята, че бандата е някъде в Червения.

— Не — Снед поклати глава. — Като начало, не съм аз. Направих доста проучвания последните няколко седмици, докато търсех местенце в Квартала да се установя. Разбрах в кого е силата. Единствената банда, която може да има и то само половин пръст в тази работа, е бандата на брат ми.

— Няма ли тук някой от Обърни Се? — запитах озадачен.

— Само ние двамата.

— Майната му. Тогава той не е тук.

— Не. Но чух нещо, което може да ви заинтересува.

— Какво?

Снед погледна брат си.

— Кажи му всичко, което знаеш — кимна Джи. — Това е проблем на Старк.

— О’кей. — Снед си взе парче ароматно пиле от чинията, която старецът поднасяше. Аз пропуснах пилето, но изпих още една чаша авокадо. — Всъщност не е нещо особено. Чух, че е пристигнал някой от Центъра преди броени дни. Не знам кой го е довлякъл: това не ми казаха.

— Как си разбрал? — ядоса се Джи. — Аз поразпитах и нищо не научих.

— Хм, ами точно затова — подхвърли доволно Снед. — Аз не съм разпитвал. Слухът сам дойде при мен. Който и да го е отвлякъл, търси мен. Опитали са първо в Обърни Се, после някой ме видял тук.

Джи се засмя:

— И какво ще искат от теб?

— Ами и аз това се зачудих. Ако търсеха най-силния мъж, щяха да дойдат при теб. Направо при теб. Но явно не търсят нищо подобно. Те искат нещо, което аз мога да им дам.

— И какво е то? — запитах аз, но вече и сам знаех отговора.

— Мисля, че искат да разберат как се влиза в Стабилния Квартал.

* * *

Скоро след това се преместихме в Бар Джи. Когато си тръгвах, развлекателната битка бе в разгара си. Рядко лидерите на двете банди участваха в битките, затова атмосферата бе необикновено добронамерена. Разбере ли се, че двама побъркани са се събрали, другите шефове на банди в Червения наистина ще се изнервят. На вратата Фид разтърси ръката ми. Това бе мил жест, въпреки че почти счупи пръстите ми. Беше добре за мен да съм от дясната му страна.

Стигнах Департамента на Да Направим Нещата Особено Бързо точно преди 9.00 вечерта. Този път асансьорът разказваше историята на Департамента така, както се очаква от него.

Офисът на Зенда бе празен. Повъртях се наоколо. Ройн надзърна за миг и каза, че идвала, но можела да закъснее малко. Намръщих се — Зенда никога не закъснява, дори и за мен. Това е едно от нещата, които харесвам у нея. Тя пристигна в 9.03. За Центъра това означава, че пристига едва след като всички са измрели от старост. Оставих я да пийне преди да й кажа каквото и да било. Тя се отпусна тежко на стола, впери поглед в пространството, а после към мен.

— Проблем? — запитах я аз.

— Не — излъга ме тя. След миг натисна бутона на интеркома и изкрещя заповед на някого за среща след четири дни. — О’кей — въздъхна, — какво откри?

— Окланд не е в Червения.

— По дяволите!

— Но мисля, че знам къде може да бъде.

На Зенда й светна от това и ми се усмихна.

— Добро момче. Къде?

— Новината не е добра, за съжаление. Мисля, че е бил отвлечен в Стабилния.

— Стабилния? За какво, по дяволите, говориш?

— Помисли, Зенда. Този, който е отвлякъл Окланд, има остър ум. Кое е най-хитрото място, където можеш да скриеш някого?

— Където никой не може да отиде. По дяволите! — Тя барабанеше с пръсти по масата. — Трябва да говоря с по-горните за това.

Тя грабна телефона и каза на някого, че трябва да се чуе с г-н В, колкото се може по-скоро. Кимна на отговора и затвори.

— Не мога да издам заповед за навлизане в забранен Квартал. По дяволите, по дяволите, по дяволите…

— Зенда — прошепнах нежно, — какво става?

— Нищо. Нищо. — Тя ме погледна и аз я погледнах — разбрах, че има проблем. А тя разбра, че разбрах. Професионалните взаимоотношения са трудно нещо, особено когато си познаваш човека отпреди. Вече не можеш да си позволиш да кажеш това, което искаш. Има неща, които не бива да се обсъждат в офиса, дори и на чаша чай.

Интеркомът се обади.

— Точно време на срещата минус двайсет секунди и броенето — съобщи той. — Участниците пристигат, мис Рен.

Зенда стана, за да бъде готова да ги посрещне. Обърна се към мен.

— Разбира се, не те попитах дали ще искаш да опиташ — извини се тя. Усмихнах се, като се опитах да й отговоря с очи. Мисля, че ме разбра, защото ми върна усмивката.

— Благодаря ти.

Вратата се отвори с трясък и г-н В се шмугна, Дарв зад него.

Срещата не продължи дълго. Казах на г-н В какво съм открил. Той се съгласи с моите заключения. Фактът, че вече бях открил нещо след две посещения в Червения и участието ми в първите редици на гангстерската война между двама откачени не бяха спестени на Дарв. Той все още не беше толкова учтив, но изглежда бе приел, че наистина съм подходящият човек за работата.

Разбира се, съществуваше почти сигурен риск от наказание и (или) незабавна смърт, колкото и мелодраматично да звучеше това. Въпросът дали да се продължи работата не беше обсъждан. Това ме накара да се замисля. Забранените Квартали, особено Стабилния, отстояват изключително стриктно правата си, а Центъра се очакваше да уважи това. След като ме излагаха на сигурен риск, значи ставаше въпрос за нещо важно. Зачудих се дали знам всичко необходимо, ако това е наистина обикновена работа.

— Ами — г-н В се облегна назад, — имаме само един избор. Мис Рен предложи вас за тази работа, г-н Старк. Тя твърди, че не само сте най-добрият в работата си, но и не обръщате гръб на нищо, което сте започнали. Смятате ли, че това ще бъде изключение?

— Не — погледнах го право в очите и му казах това, което искаше да чуе. — И нека да приемем, че този разговор не се е състоял.

Той се усмихна леко и кимна.

— Мис Рен умее да преценява хората.

Той стана и излезе, без да каже нещо повече. Дарв, като истинско прасе, използва случая да ме предупреди, че Центъра няма да бъде отговорен, ако се забъркам в нещо и също излезе. Наблюдавах ги и се почувствах неестествено. Усетих света около мен. Ала веднага ми мина. Винаги ми минава.

— Внимавай, Старк — погледна ме Зенда.

— Ще внимавам — целунах й ръка. Изведнъж почувствах лека вълна на интимност в тази безветрена административна зала. — Ако има нещо, което мога да направя за теб, каквото и да е то, обади ми се.

Тя кимна бързо два пъти и аз излязох.