Майкъл Маршал Смит
Само напред (4)

Едно

Бях изморен.

Онази сутрин станах и се измъкнах от водовъртежа на чаршафите в 9.30. Взех си душ, пих кафе. Седнах на пода и се облегнах на стената. Усещах как мускулите ми скърцат, докато придвижвам запалената цигара от пепелника към устните и от устните към пепелника. Додряма ми се и погледнах към часовника. Беше 10.45 сутринта.

Стоях и чаках да умра, да се вкаменя. Чаках кафето в кухнята да напълни една чаша и да дойде при мен. Тогава звънна видеофонът.

Не бях сигурен дали да отговоря. Той беше в другия край на стаята, за Бога! Не бях настроен да отговарям по видеофона, не и тази сутрин. Ако бях, щях да умирам тихо близо до него.

Звъня известно време и спря. Това беше хубаво. После отново започна да звъни. Този път — безкрайно дълго. Сякаш изминаха дни. Който и да ме търсеше, сигурно не знаеше как се чувствам или не ме разбираше. Както и да е. Реших, че си струва да отида до далечния край на стаята, дори и само за да пратя натрапника по дяволите.

И така… Внимателно се спуснах към пода и се покатерих по него като по планина. Когато изминах една трета от пътя, спрях и си починах мъничко. Видеофонът вече бе звънял толкова дълго, че почти бях забравил за него и дори не ме притесняваше много. Но след като веднъж съм решил нещо, аз го изпълнявам. Затова продължих.

Беше дълго и напрегнато пътешествие, изпълнено с изпитания и пречки. Например, почти бях стигнал и ми свършиха цигарите. Трябваше да се връщам за нова кутия.

Видеофонът все още звънеше, когато се добрах до другата страна. Това беше добре, защото трябваше да открия проклетото нещо. Преди половин година един клиент ми бе платил с Гравбенд част от задължението си за работата, която бях свършил. Може би и вие имате такова нещо: с него променяте гравитацията в избрани от вас стаи от апартамента, също посоките, теглото на предметите, такива неща. Известно време бях настроил гравитацията във всекидневната по обратен начин — от ляво на дясно. Беше забавно. Тогава батериите свършиха и всичко падна на куп в другия край на стаята. А аз нищо не можех да направя.

Отне ми време да открия видеофона. Екранът бе пукнат и звънът се чуваше по-слабо от обикновено. А може би просто беше изморен: звънеше вече два часа. Натиснах бутона на приемателя. Екранът показа надпис „Предстоящ разговор“, примигна и видях едно женско лице. Струваше ми се доста ядосана и позната.

— Уау, Старк! Колко време ти трябва да намериш един видеофон?

Ококорих се. Опитах се да си спомня коя е тя. Беше на моите години и изглеждаше много привлекателна.

— Права си, забавих се. Коя си ти?

Жената въздъхна тежко:

— Зенда е, Старк. Опомни се.

Както виждате, когато казвам, че съм уморен, нямам предвид само това. Страдам от тази болест. Нищо ново: съществува от векове. Когато нямате нищо специално да вършите, нищо, за което да бдите, когато ви се случват все едни и същи неща, когато чувствате, че животът не ви принадлежи, тогава идва умората, унинието. Всяко нещо ви струва огромно усилие.

Нещо такова е. Всъщност много по-лошо е, защото в днешно време всичко е много по-лошо. Повярвайте ми, всичко, което е било лошо, днес е още по-лошо. Всичко се увеличава, концентрира и се втвърдява. Съществуват цели Квартали с хора, на които нищо не се налага да вършат през целия си живот. Раждат се, прохождат. После нямат какво да правят. Понякога се изправят на крака, разбират, че няма какво да правят и отново се отпускат. Те порастват и няма какво да правят. Остаряват и все още няма какво да правят. Изживяват целия си живот, без да излязат навън, във фотьойлите си, в леглата си и се чудят кои са.

Израснах в подобен Квартал, но се махнах оттам. Имах един живот. Но когато животът се забави, болестта пълзи наистина бързо. Не трябва да се поддаваш…

— Зенда, по дяволите! Искам да кажа… Здравей. Как си?

— Добре. А ти?

— Доста съм изморен.

— Личи ти. Виж, имам нещо за теб. За колко време можеш да се облечеш?

— Облечен съм.

— Исках да кажа да се облечеш подходящо, Старк. За среща. За колко време ще слезеш до тук?

— Не знам. Два-три месеца?

— Имаш един час.

Картината изчезна. Зенда е с характер и не може да я разиграваш. Тя ме свързва с Действения Център — мястото, с което са обвързани всички хора, които правят нещо. Цял квартал е, с офиси, блокове, магазини и подсектори. Всички те са устроени и предназначени за хора, които винаги трябва да правят нещо. Конкуренцията да влезеш вътре е голяма, разбира се, защото всеки е готов да прави нещо, каквото и да е то, да работи през цялото шибано време. Всеки казва, че може да прави всичко сто процента добре. А влезеш ли един път в общността, трябва да работиш дори и по-усилено, защото навън винаги стои някой, който двайсет и пет часа на денонощие се опитва да заеме мястото ти.

Голяма гилдия са Действащите: дори когато спят, са на телефона и си придават важност. На повечето от тях трябваше да им отнемат нуждата да спят по хирургически път. Според мен, едва ли имаха повече от няколко секунди да се протегнат. Но Зенда е наред. Тя е там само от пет години и се справя добре. Дано й остава време понякога да похапне.

Съвсем лесно открих подходящи дрехи. Те бяха в друга стая, където не бях се ебавал с гравитацията. Е, доста изпомачкани, но аз имам Клоуз Валет — друго частично плащане, което щеше да се погрижи за тях. Цветът на панталона ми се промени от черен на ярко зелен с дребни тюркоазни диаманти. Казах си — какво от това, ще създам мода.

Стените в стаята придобиха светлооранжев цвят. Това означаваше, че е седем часа вечерта. Означаваше също, че съм прекарал целия ден, облегнат на стената. Не мисля, че ще успея да стигна до Центъра.

До сградата на Зенда в Действения Център имах най-малко половин час, а може и повече, ако изобщо я намеря. Те постоянно местеха сградите, само за да имат какво да правят през почивките. Ако не си в крак с промените, можеш да влезеш в Центъра и да не знаеш кое къде се намира. Действащите са винаги в течение на промените, разбира се. Но не и аз.

Заръчах на апартамента си да се държи прилично и излязох на улицата.

* * *

Зенда искаше да се преоблека. Това почти със сигурност означаваше, че ще се видя с някого. Аз се срещам с много хора. Някои имат нужда от мен и не се впечатляват от вида ми. Когато се окаже, че съм единственият човек, който може да им помогне, те са готови да се въоръжат с непукизъм относно модните тенденции и да се примирят.

Но повечето искат нещо незначително. Например да дадат парите си само затова, че някой ще се облече изрядно заради тях. Те държат на уважението. От думите на Зенда не ми стана ясно дали става въпрос за нещо специално или банално. Но изискването за облеклото говореше за второто.

Между другото, ония приказки за болестта не са истина. Е, бяха, но преувеличени. Има такива Квартали, каквито ви описах, но аз не съм оттам. Отникъде съм. Затова съм добър в работата си. Не принадлежа към нищо, не съм обвързан с нищо. Не се нервирам лесно. За да ме раздразниш, трябва да ми докажеш, че съм някой друг. И тогава вероятно единственото нещо, което ще направя, е да те помоля да ме представиш правилно.

Просто бях изморен. Бях спал три часа предишната нощ. Мисля, ще се съгласите с мен, че не беше достатъчно. Но не ви моля за съчувствие. Всъщност три часа са доста за мен. При моето положение три часа сън ме превръщаха в Рип ван Уинкъл. Бях изморен, защото се бях върнал от последната си работа само преди два дни. Ще ви разкажа за нея някой път, ако нямате нищо против.

Улиците бяха приятно тихи. Винаги е тихо по това време. Трябва да носите черно сако, за да излезете на улицата между седем и девет вечерта. Не бяха много хората в този район, които имаха черни сака. Живея в Цветния Квартал, където хората са чувствителни към цветовете. Всички улици и сгради са настроени моментално да променят цвета си в унисон с вашия. Вървите си по пътя и те се променят така, че да подхождат на дрехите ви. Ако има голямо движение по пътя, става напрегнато. Затова на епилептиците не е разрешено да живеят в нашия квартал, колкото и да са чувствителни към цветовете.

Аз самият не съм толкова чувствителен към цветовете. Живея тук, защото мястото е една от най-невинните чудатости в Града — може би най-спокойния квартал. Освен това човек може да разбере колко е часа по цвета на вътрешните стени на апартаментите. Това е доста удобно, особено за мен, защото мразя часовниците.

След кратък размисъл улиците решиха, че пепеляво черното ще подхожда идеално на костюма ми. Повечето от уличните светлини блестяха в тюркоазено като диамантите на панталона ми. Стана ми приятно. Отбелязах си мислено да кажа на следващия пътен инженер, когото срещна, че вършат дяволски хубава работа. Смущаващо е, че си мисля подобни неща, но бях в безопасност — винаги губя мислените си бележки.

Последния път, когато бях рискувал да изляза от къщи, релсовата линия не работеше. Но очевидно бързаха да я довършат, защото Новите и Подобрени Услуги работеха с пълна пара. Един служител в черно сако ми продаде билет. Имах цял вагон на разположение. Взех листче от кутията на стената и прочетох, че релсовата линия е затворена временно, за да инсталират по стените на вагоните сензори за настроението. Готина идея, помислих си аз. Стените ме разбраха и засветиха в спокойно синьо.

Малката Голяма Гара, Тихоокеански цвят, Зебра Едно, На Север от Дъгата: гарите се нижеха беззвучно. Подготвих се за това, което ме очакваше. Всъщност аз не знаех какво ме очаква. Но тъй като не ми бяха останали много сили, подготвих се по принцип.

Реших, че съм се подготвил достатъчно, когато стените станаха убийствено червени. „Успокой се“, прочетох малка бележка на отсрещната стена. „Достатъчно си подготвен, приятел.“ Разбрах намека и погледнах през прозореца. Скоро зърнах огромната извита бяла стена, която бележеше границата между Цветния Квартал и Действения Център. Действащите не бяха единствените хора, издигнали стена срещу всички останали, но тяхната бе много по-голяма, по-бяла и по-добре обмислена.

Влакът спря пред Действен Портал 1. Слязох и отидох до вратата. Мъжът в кабината четеше текст по мениджмънт за напреднали. Щом ме видя, съсредоточи вниманието си върху мен. Такива са те, Действащите. Готови за всичко.

— Разрешително?

Претършувах портфейла си и му го показах. Зенда ми го бе направила преди няколко години. Без него не те допускат вътре.

— Цел?

— Департамента на Да Направим Нещата Особено Бързо.

— Връзка?

— Зенда Рен, помощник шеф на Да Ускорим Реално Работата.

Той почука известно време по конзолата си. В същото време се възползва от случая да прочете още някой ред от Абсолютно Качествен Мениджмънт. Компютърът изстреля кратко съобщение за разрешително. Той също не искаше да губи време. Несъмнено бързаше да възобнови работата си по проектирането на водопроводната инсталация в Центъра или нещо друго.

— Китката.

Пъхнах ръка в процепа на прозореца и той ми сложи Гривна на Посетителя.

— Имате половин час. Вземете влака на перон А. Пътуването ви е абсолютно безплатно. — В Центъра обичат да се перчат, че не използват пари. Сякаш това ги прави някакво голямо егалитарно семейство. Но от друга страна, само в йерархията на транспортните служители има четиридесет и три нива.

— Бихте ли използвали продуктивно времето си, докато пътувате? Искам да кажа, да прочетете статия или да направите нещо друго конструктивно?

Предположих, че служителят е от най-добрите Действащи: беше доста амбициозен. Качих се на влака. Отново имах цял вагон на разположение. От седем до осем е време за задължителна почивка в Действения Център и всички енергични Действащи бързат да почиват по най-сложния, обезпокояващ и кариеристичен начин, който могат да измислят. Радвах се, че вагонът е празен. Това означаваше, че никой няма да използва слушалките по седалките, никой няма да провежда събрания около масите за преговори и никой няма да тренира на уредите.

Отпуснах се на седалката. Упорито отбягвах библиотеките и екраните с учебни програми. Подтикнат от Гривната ми на Посетител, синтетичният глас на вагона ме увери, че пътуването ми ще продължи най-много 4 минути и 32 секунди. Освен това ми предложи няколко конструктивни задачи. Да не си губя времето.

Работата с гривните е следната. Действащите искат да са сигурни, че ще напуснеш Центъра. Не могат да допуснат на който му скимне да се мотае наоколо и да размътва водите в езерото на активността. Затова ти дават гривна, която периодично показва колко време ти остава. Ако времето намалее до 0 и ти си още в Центъра, взривяваш се. Простичко наистина. Имаш само половин час да свършиш работата си. Ако не успееш, гръмваш. Мисля, че Действащите се чувстват така през цялото време.

Населението от Квартала на Нацистите, на юг от Центъра, получава двудневни разрешителни. Нацистите специализират в технологии. Това е техният живот. Мили хора наистина, дребни мъже и жени с бели палта, бързат насам-натам, непрекъснато говорят по телефона и планират нещата. Компютрите и уредите им са най-добрите. Центъра е зависим от тях, защото се налага да купува продукцията им.

Случи се да свърша нещо конструктивно по време на моите 4 минути и 32 секунди. Несъмнено това ощастливи вагона. Настроих компютъра си да начертае карта на моментното състояние на сградите в Департамента. Оказа се, че тази седмица са подредили сградите в античния символ на Трудолюбието.

Когато влакът спря и вратите се отвориха, аз учтиво се отдръпнах да пропусна един Действащ да се качи преди мен.

— Йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп — говореше той по мобилния си телефон — йеп, йеп, йеп, йеп, йеп, йеп.

Приличаше на всеможещ човек.

* * *

— Старк, подранил си. Поздравления!

Зенда вече беше седнала зад несъразмерно голямото си бюро, когато влязох в офиса й. Този път бяха променили сградата и отвътре. Използвали са производствената мощ на Гравбенд и подът се издигаше под ъгъл 45° спрямо земята. Вероятно са имали причина, но откриването на пътя изискваше психическо натоварване. Асансьорът, с който пътувах, изглеждаше много ядосан от цялата работа и не престана да си мърмори под носа вместо да ми разкаже историята на Департамента, както подобаваше.

Бюрото на Зенда беше буквално четиридесет квадратни фута. Освен компютър, химикалки, кламери и разни такива дреболии върху него можеха да се видят още аквариум и маса за преговори с шест стола. Проправих си път към, нея и целунах ръката й. В Центъра никога не го правят. Но пък това беше типично за Квартала, в който тя бе израснала и знам, че щеше да й хареса.

— Радвам се да те видя, Зенда. Изглеждаш много усърдна днес.

— О, благодаря ти, Старк. Готини панталони.

— Даа, улиците ги харесаха. Достатъчно добре ли съм облечен?

— Страхотен си.

Тя се обърна и изрева заповед за питиета на машината в стената.

— Добре де, добре — обиди се машината, — не съм глуха.

Ухилих се. Зенда е изключително спокойна за Действащ. Пребиваването в Центъра не я бе променило така, както другите. Мисля, че единствената причина, поради която я търпят, е че е дяволски добра в Правенето на Нещата. Машината хлъцна, стовари питиетата върху бюрото и хлопна, без дори да ни пожелае приятно прекарване. Зенда се усмихна и ми подаде една от чашите.

— Кога се върна?

— Преди няколко дни. Имах малко свободно време. Извинявай за днес.

— Няма нищо. Предполагах, че си изморен.

— Бях.

— Добре ли потръгна работата?

— Чудесно. Ще ми кажеш ли за какво става дума сега?

— И аз самата не знам. Обадиха ми се днес следобед Отгоре и казаха, че има Нещо Особено Важно Да Се Прави. Че се изискват изключителни умения и дискретност. Помислих, че ти си подходящият човек и ти се обадих.

— Нещо нормално ли е или нещо по-така?

— Нормално.

Много малко хора биха разбрали за какво, по дяволите, говорех. Зенда е една от малкото, които ме познават. На нея й е известно какво наистина правя, но никога не го обсъждаме. Има неща, които трябва да подбирам. Често тя го върши вместо мен. Разчитам на нея — на нея и на още няколко души. Но все пак аз съм единственият, който може да подбере тези неща и те знаят това. Странна връзка има между нас, но кое не е странно на този свят?

— Добре. Така. Кога мога да ти купя обяд?

— Догодина, предполагам. Сега съм заета. Следващите три месеца ще съм на венозно хранене. Ще ти се обадя — излъга ме сладко тя. Действащите не си уговарят срещи извън Центъра. Не се гледа с добро око на това, не е добре за кариерата. От друга страна, поканата за интимна среща в Центъра с опасност от взривяване, предполагам не привлича никой любовник. Знам че е така, но е забавно да се преструваш, че сваляш — една малка закачка между нас двамата, както и превъплъщението ми в частен детектив. Само че вратата ми не е от тъмни стъкла и името ми не е изписано на нея, а и никога не съм бил ченге. Бях музикант. Нещо като музикант.

Точно в осем без една минута интеркомът на бюрото щракна:

— Мис Рен, участниците в срещата пристигат — остава една минута и броенето.

Хората в Центъра никога, никога не подраняват за среща. Да пристигнеш по-рано означава, че не си достатъчно зает, че не излизаш от нещо също толкова важно. Бяха го измислили добре. Полагах усилия това да ми хареса.

— О’кей, Старк. Да седнем?

Покатерихме се върху бюрото. Зенда се намести красиво в стола на водещото място на масата. Седнах отсреща, за да мога да улавям промените на лицето й по време на срещата. Също така, за да мога да го гледам — високите скули, зелените очи и широката уста. Да, аз я харесвах много. Приятна гледка.

До срещата остават трийсет секунди и броенето.

Вратите широко се отвориха и двама мъже и една жена влязоха забързано. Разпознах жената. Ройн, асистентка на Зенда. Едрият мъж отпред носеше отличителните лилави ръкавели на Агенцията по Интелигентността в Центъра, АИЦ. Изглеждаше доста сериозен. Предположих, че не обича танците.

— Здрасти, Ройн.

— Здрасти, Старк. Хей, готини панталони.

Реших, че трябва отново да използвам Клоуз Валет някой път. Скришом погледнах другия мъж, докато се наместваха около масата. Петдесетгодишен, висок и слаб, с бледо, изпито лице. Това означаваше, че е достатъчно старши и може да си позволи да не спазва правилата за тена в Центъра. Дяволски старши. Чудех се кой е.

— И… Времето на срещата! — прозвуча синтетичният глас на интеркома. — От името на сградата искам да ви пожелая продуктивна и усърдна среща. Надявам се да бъде успешна за всички вас, за работодателите ви и за останалите Департаменти. Започвайте!

Докато Зенда ни представяше, аз запалих цигара. Обикновено това е строго забранено в Центъра, защото Действащите искат да изглеждат заети през цялото време, но аз сметнах, че трябва някак да се определя. Мъжът от АИЦ, Дарв, ме изгледа. Отвърнах му. И преди съм срещал такива. Мразят ме. Всъщност, те мразят това, което виждат — твърде различно нещо. Играя тази игра от десет години и знам как да действам. Истината е, че те виждат и мразят това, което искат да видят.

Слабият мъж го наричаха само господин В. Значи беше третият по важност старши изпълнителен директор в целия Департамент. Това го превръщаше в обезпокоително голяма работа. Въпреки че не каза нищо първите десет минути от срещата, аз схванах, че трябва да го взема на сериозно. Сега разбрах защо Зенда искаше да направя усилие.

Дарв започна срещата с оплюване на асансьора, което прерасна в намек за унищожаване на половите органи на архитектите по интериора. Ройн се обади по телефона някъде в мазето и РЕЗЕРВНИЯ екип инженери и психотерапевти влезе в действие.

— Сега, г-н Старк — продължи той и завъртя глава върху дебелия си врат да ме види, — сигурен съм, разбирате, че първо не бих избрал някой като вас да свърши Такава Работа. Искам да се отбележи, че това може да се окаже грешка.

Гледах го известно време. Другите очакваха да кажа нещо. Аз изпуснах дима и само си помислих нещо.

— Е — обадих се аз, — докато не ми обясните за какво става дума, не мога да кажа дали сте прав или сте просто един тъпанар.

Зенда и Ройн се ококориха, а на Дарв съвсем откровено и ясно му се искаше да ми забие един. Усетих как г-н В леко се подсмихна, а това беше много по-важно. Макар че Дарв беше назначеният говорител, последната дума в стаята имаше г-н В. Вдигнах вежди към Дарв и след тежка пауза той продължи.

— Ситуацията по принцип е изключително проста, но и много сериозна. Старши Действащият Фел Окланд е изчезнал. Той е незаменим член на Централния Департамент по Планирането, свързан с огромната работа по развитието на Да Стигнем До Сърцевината На Нещата.

Дарв се изправи и започна да се разхожда по ръба на бюрото, с ръце на гърба. Не можех да си направя труда да се въртя насам-натам, за да го виждам непрекъснато. Само слушах монотонния му глас и наблюдавах изражението на Зенда.

— Окланд е напуснал Департамента си в 6.59 преди три дни и е влязъл в близката гара Съревнование! в 7.01 следобед. Знаем това, защото един жп служител ясно си го спомня. Окланд му е дал наистина полезен съвет как да запази използваните билети чисти и се качил във влака. Както може би знаете, г-н Старк, от седем до осем е време за почивка в Центъра. Обикновено през почивката Окланд отиваше до басейните на подсекция Резултатите Са Това Което Броим в съседния Квартал. Там той работеше изключително усилено по плувки. Но този ден не стигнал дотам.

Млъкна драматично преди да завърши:

— Никой не го е виждал, откакто се е качил на влака.

— Ъхъ — залюлях се на стола си аз като герой в слаб филмов диалог. — Ами, проследете го.

Дарв въздъхна театрално — знаех, че вече е направено. Всеки Действащ има монтиран в лявата ръка търсач. Може да бъде открит в Центъра по всяко време и да му се пренасочат телефонните обаждания. Щом АИЦ говорят с мен, значи вече са опитали това и не могат да се справят. Знам, че е така. Но понякога другите не трябва да знаят това, което ти знаеш. Виждате ли? Имам си тайни.

— Очевидно сме опитали, Старк. Очевидно.

— О — ухилих се аз. Зенда леко се усмихна. — И така?

— Внимание! Внимание! — интеркомът така стресна Дарв, че той почти падна от бюрото. — Мис Рен, вашият посетител ще експлоадира след две минути.

— Господи — измънка Дарв и се скри под масата. Определено беше предпазлив човек. Аз протегнах ръка към Зенда и тя постави Удължителя си върху гривната ми — даде ми още половин час. Господин В запази спокойствие през цялото време.

— Дарв — запитах го аз, когато се показа изпод масата — да не би да подозираш, че Окланд е отвлечен в друг Квартал?

— Не, не подозирам — отвърна хладно той. Зае мястото си и се наведе напред към мен. — Знам го. Окланд не е в Центъра. В това сме сигурни. Той се занимаваше с важна и висококвалифицирана дейност. Ясно е, че е бил отвлечен. Искаме го обратно.

— Сигурно някой жп служител е забелязал нещо? Едва ли могат да го изведат без съгласието му.

— Това е — обърна се бавно към мен г-н В с безизразно лице, — което искаме да разбереш.

* * *

Десет минути по-късно напуснах Департамента. Имах достатъчно време да изляза от Центъра. Вместо да тръгна направо към влака, аз минах през парка Контетата Спират Навсякъде и Зоната за Отдих — малка зелена полянка насред разточителните кули. За съжаление паркът беше доста пренаселен. Хората провеждаха неотложни срещи, започваха работа с полезни за тях личности. Отдалечих се и тръгнах към перон Б. Напомнете ми да ви заведа в бара на Центъра някой път. Ще бъде най-скучното нещо, което някога сте преживявали.

По време на срещата не се случи повече нищо особено. Г-н В беше кратък и прям. Открий кой е отвлякъл Окланд, къде го е отвлякъл и го върни обратно жив и здрав. Имаше и една неизречена подзадача: дръж си устата затворена. Действащите не обичат да се разчува, че не са най-добрите в абсолютно всичко, а АИЦ няма никаква власт вън от Центъра. Те смятаха, че които и да бяха похитителите, имаме шанс да ги изловим в Червения Квартал, който граничеше с източната част на Центъра. Не бях толкова сигурен, но така или иначе трябваше да отида дотам. Щях да започна от това място.

Имах кубче с биографията на Окланд. Знаех как изглежда, както и разни други неща. Имах двайсет и четири часа да направя първия си доклад за Зенда. Стандартна, изтъркана, обикновена задача. Колкото да не си без работа.

Взех влака до Действен Портал номер 3. Имах пет излишни минути и открих Хели, служителят, който последен видял Окланд. Беше преместен от вътрешната линия. Ройн ми каза къде да го намеря. Той искаше да помогне, но не можа да ми каже нещо, което вече не знаех.

Преди да се кача, Хели ми показа използваните билети. Разбрах защо толкова много искаха да си върнат Окланд. Купчинката беше наистина много, много чиста.