Майкъл Маршал Смит
Само напред (22)

Деветнадесет

Като дете веднъж се бях сбил за котка. Две по-големи момчета я преследваха. В началото не им обърнах внимание. Котка, която бяга добре, не попада в капана на игривите момчета. Но после забелязах, че котката куца и че едно от момчетата държи кутия с нафта.

Побягнах след тях, бягах с всички сили. Нахвърлих се върху това с кутията, без да мисля. Толкова дълго ме биха, че котката избяга. Трябва да призная, че по онова време се зачудих дали си струва всичко това, но оттогава котките започнаха да се грижат за мен.

Досега.

* * *

— Има ли някой? — озадачих се аз. Бяхме вперили поглед в портата. Много пъти съм бил в Котка и винаги досега портата е била отворена. — Ало? — Портата си остана все така затворена.

— Ти обичаш котки, нали? — Обърнах се отчаян към Шелби.

— Обожавам ги — възмути се тя. — Защо?

— Не ни пускат вътре. Не допускат хора, които не харесват котки.

— Може би Окланд не ги понася.

— Не, харесва ги. Той погъделичка Спенгъл по ухото. — Дочух ехо от стъпки откъм входа на тунела. Погледнах портата.

— Хайде, за Бога — прошепнах. — Пусни ни. — Не знаех на кого или какво говоря. Там няма компютър, доколкото знам, но нещо трябваше да я задейства.

— Има ли друг път освен този?

— Не. Този е единственият. А стената е много висока и доста дебела. — Шумът от стъпки зад нас се усили. Приближаваха ни. — Хайде, отвори се! Тези хора ще ни убият.

След пауза портата се отмести безшумно. Бутнах Шелби пред мен и веднага след като влязохме вътре минахме встрани. Портата незабавно се затръшна след нас.

Махнах на Шелби да ме последва. Облегнах се на стената на няколко ярда от входа точно на време, за да чуя тропане по портата.

— Къде са отишли? — чух свиреп глас.

— Не знам. Трябва да са някъде тук.

— По дяволите, шибаната порта е заключена. Не са минали оттук.

— Къде тогава? Следвахме ги по същия път.

— Прав е — чух нов глас, смътно познат. — Някъде тук са.

— Вижте, сър. Портата е заключена.

— Виждам — изскърца гласът. Познах го. Беше Дарв. Този път не ни следваха само пехотинци. И големите риби бяха зяпнали. — Знае се, че портата се отваря, само ако обичаш котки. Винаги съм смятал, че това са хипарски простотии. Но може и да не е така. Някой тук да харесва котки?

— Не.

— По дяволите, не.

— Мразя тези копеленца.

— Както и аз. Правилно. Знекс, остани тук с мен. Вие двамата се върнете в Звук и открийте някого, който обича котки. Движение!

Поех си дъх тежко и горчиво. Очевидно Дарв бе по-малко глупав на бойното поле — абсолютен всеможещ. Не след дълго щяха да открият някого, пред когото портата да се отвори. След това щяха просто да се вмъкнат с него вътре. Макар че портата се държеше малко странно като се има предвид усилията, които хвърлихме, за да се вмъкнем вътре. Може би това щеше да ни помогне. Но можеше и да не ни помогне.

— Старк, виж — прошепна Шелби. На десетина ярда от нас в сянката на стената, седеше черна котка. Гледаше ни съсредоточено. Взрях се в нея. Погледна ме в очите, вирна опашка и си тръгна. Спазваше дистанция от няколко ярда от стената.

— След котката — казах аз.

Може би се чувствахме малко глупаво, но тръгнахме след котката. След петдесет ярда тя се отклони от пътя си. Погледнах нервно назад. Сякаш очаквах да стана видим за Дарв и отряда му пред портата. Котката внимателно следваше посоката си или поне така изглеждаше. Все повече се отдалечавахме от портата.

Изтъкнах този факт на Шелби. Тя ми кимна, зачуди се какво означава това и поклати объркано глава. Котката ни водеше през голям парк към първия квартал.

— Къде ни води? — прошепна Шелби.

— При Спенгъл, предполагам.

— Старк, това е, искам да кажа, това е само котка, нали?

— Никога ли преди това не си била тук?

— Не.

— О-о.

Разказах й за интересния свят на Квартала Котка, докато приближавахме Моаре 5. Улиците бяха опустели и това бе странно. Обикновено притокът от пухкави котки по улиците на квартала през нощта е постоянен. Тази вечер само следи от дъжд и сенки от осветлението се мержелееха по паважа. Беше много тихо.

За моя най-голяма изненада минахме точно през Моарето — мястото, където Спенгъл висеше, когато бе в Квартала, и влязохме в Персия 1. Гърбът започваше да ме боли под тежестта на Окланд. Спирах на няколко пъти да погледна лицето му — то излъчваше само лоши новини.

Докато вървяхме по улиците осъзнах, че те много приличат на онези, по които минахме с Окланд отначало в Страната на Звездите, когато следвах количката от супермаркета. Вероятно това нищо не значеше и не си направих труда да го обмислям. Както бях казал, ще полудея, ако тръгна да сглобявам всички случайни нишки в живота си. Имам си достатъчно проблеми със сглобяването на онези, които си подхождат.

На около двайсет ярда пред нас котката спря и седна на тротоара. Когато я настигнахме, тя отново се изправи и ни поведе към една врата от другата страна на улицата. Очукана каменна стълба водеше към голяма дървена врата, избеляла от времето. Котката седна най-отгоре и погледна към вратата. Останахме така за миг, чудейки се какво ще последва. После Шелби се засмя:

— Някак очаквах котката да отвори вратата — призна тя и посегна към дръжката.

Вратата се отвори. Отне ми време да разбера какво виждам. В началото си помислих, че мястото е пълно с вълна в различни цветове, напръскани своеволно със зелени точки. Но не.

Пред нас се простираше коридор. Широко и величествено стълбище водеше навътре към обширно фоайе. Подът на коридора, всеки възможен инч от стълбището, бе покрит с котки. Различни по цвят и порода котки, строени в редове ни гледаха безмълвно.

Чух как Шелби преглътна. Погледнах я.

— Напрегнато — каза тя. Котката, която ни бе довела, пристъпи прага и изчезна в морето от козина и мустаци. Пристъпих към прага. Котките не помръднаха. Пристъпих още няколко инча. Пак не помръднаха. — Какво става?

— Не знам — промълвих обезпокоен. Чудесно се разбирам с котки. Това е едно от основните ми умения. Но в тази вечер, първо входната порта, сега и това.

Тогава изведнъж котките в коридора се размърдаха и направиха пътека. Тръгнах с Окланд напред. Шелби ме последва. Стигнахме някъде до средата. Тогава котките спряха.

— Сега какво?

— Вратата — предложих аз. Тя я затвори и тогава котките от ниските стъпала се размърдаха. Изправиха се и без някаква особена причина тръгнаха напред-назад — двеста или повече. Вървяха нагоре-надолу по стъпалата, кръстосваха коридора. Приличаха на вълнички в река.

Като изкачихме стъпалата нашият водач отново изникна и ни въведе в обширното фоайе. Около трийсет квадратни ярда, с ниша, пред която стояха вехти дървени бюра. Явно някога е било фоайе на хотел. Свободната площ бе заета от стотици, може би хиляди бързо циркулиращи котки. Не изглеждаше, че ни обръщат особено внимание. Продължаваха по пътя си, триейки се в краката ни.

Шелби ме държеше за ръката по пътя ни през развълнуваните котки. Почти бях доволен, че Окланд не е буден да види това. Щеше да иска обяснение. Нямах такова.

Прекосихме фоайето през друго стълбище, също толкова широко като предишното и също така покрито със сновящи котки. По средата на стълбата се обърнах за миг да погледна фоайето. Чудех се дали движенията им имат някаква последователност, дали значат нещо.

Но те не се движеха повече. Отново седяха на място и гледаха вратата, през която бяхме влезли от улицата. Виждах единствено хиляди котешки гърбове. Нещата продължиха по същия начин и нагоре. Задминехме ли ги с няколко стъпала, те спираха да се движат и сядаха отново подредени в редици с поглед към външната врата.

Трябваше да съм подготвен за първия етаж на хотела, но не бях. Най-горе на партера стълбището елегантно се раздвояваше. Всяка половина се свързваше с различни части на първия етаж. Областта встрани от стълбището бе десет фута широка — разкошен коридор между стълбището и стената, покрита с врати, зад които вероятно се намираха отделните апартаменти.

Този коридор, площадка, мецанин, или каквато и там архитектурна особеност да бе, също се задушаваше от котки. Те заемаха стотици квадратни фута. Не сновяха, а стояха тихо и наблюдаваха как ни водят към апартамент 102. Спрях за миг пред вратата и зареях поглед над котките. Чудех се какво им става. Това, което ме притесняваше, не бе толкова скупчването им на едно място, колкото сериозните им погледи. Котките в Котка са винаги приятелски настроени — това е тяхно място и нямаше защо да се страхуват от хората, които влизат тук. Хиляди очи ме гледаха безучастно.

Почуках на вратата.

* * *

През цялото време, откакто бях напуснал Страната на Звездите, при бягството ни от Цветния и странното ни посрещане в Котка, ме преследваше някакво чувство. Трудно е да се обясни, освен че прилича на пъзел. Сякаш нещата се сглобяваха по някакъв начин, сякаш нещо, което дълго време бе стояло на хоризонта, най-сетне бе приближило. Не ми харесваше това чувство. Изобщо. Бях се научил да не харесвам пъзелите, защото те по принцип означаваха, че става нещо, за което ти нищо не знаеш. Особено не харесвах този. Сякаш идваше отвътре.

Когато вратата се отвори и Джи се изправи пред мен, нямах думи да изразя радостта си. За миг и двамата просто стояхме и се гледахме. После той се спусна към мен и подхвана Окланд. Претърколи го нежно в прегръдката си — явно би могъл да държи и бебе в ръцете си, без никаква опасност.

Обърна се и тръгна през коридора към стаята в дъното. Последвах го отпуснат — сега, когато трябваше да нося само себе си. Зад мен Шелби се пресегна и ме потупа леко по раменете.

Влязохме в стаята. Зенда и Снед се изправиха. Както Джи, така и Снед все още успяваше да изглежда категорично груб и опасен, дори и приютен в призрачен апартамент. Кимна ми.

— Значи си отгатнал правилното място, Джи — каза той.

Джи изръмжа и остави внимателно Окланд на канапето. Скъса крачола на Действащия и разгледа раната.

Взирах се в Зенда, тя — в мен. Вместо широките поли, които носеше последните години, и властните костюми, тя бе обула изтъркани черни джинси и дълго яке в наситено зелено. Бе прихванала косата си с ластиче. Изглеждаше млада и висока, както винаги.

Усмихна се и тръгна към мен. Предполагам, че приличах на себе си, защото бях облечен, както винаги. Когато се пресегна и ме прегърна, десет години се стопиха. Почувствах отново пъзела, разбрах, че е нужен. Продължи само миг, но ми бе достатъчно, за да проумея, че нещата трябва да се променят. Трябваше, най-накрая.

— Счупен? — дочух въпроса на Снед.

— Йеа — отговорих аз. Ръката на Зенда погали моята, преди да се отдели от мен. — И прострелян. — Клекнах до Джи при канапето. Шелби и Зенда се поздравиха. И преди са се виждали, но не често. Не знам защо, но се отнасят хладно една към друга. — Много ли е зле, Джи?

— Зле е. Ще умре.

— Не, недей така. Кажи ми го направо.

— Какво мога да ти кажа, Старк? Ще си умре. Погледни! — Погледнах. И видях локва кръв. — Изгубил е много кръв, болен е. Ако тук имаше медицински център, може би щеше да има някакъв шанс. Но няма! Няма начин да се оправи.

Притиснах лицето си с ръце. И преди съм губил клиенти. Все едно си лекар и губиш пациент — не си предписал правилното лекарство в правилния момент. Някой умира. Колкото и да си повтаряш, че си направил всичко възможно, че си взел най-добрите решения за момента, пак се чувстваш отвратително. Не е твоя вината, но е. Твоя е.

Върнах се в центъра на стаята. Зенда, Шелби и Снед ме гледаха. Не ми беше приятно да ставам център на внимание. Чувствах се зле. Това не бе просто клиент. Нито пък само някаква работа. Апартаментът приличаше на бледо осветена сцена, а приятелите ми — на актьори, случайно попаднали там. Нямаше публика, нито сценарий. Стоях там, а в мен бяха вперени очите на хората, които добре ме познаваха. Накрая осъзнах, че трябва отново да стигна до същността на нещата, че трябва да направя нещо.

Мигът се проточи и избухна. Посегнах към чашата с кафе. Шелби поднови разговора.

— Момчета, съзнавате ли, че цялата сграда е пълна с котки?

Всички леко помръднахме, раздвижихме се. Стаята стана отново стая.

— Йеа — каза Снед, може би малко неспокоен. — Пълни се от няколко часа. Котаракът на Старк също е някъде там. — Той млъкна, после я погледна. — Коя си ти всъщност?

Зенда също си наля кафе.

— Защо този апартамент? — попитах аз. Тя вдигна рамене. Открих, че търся запалката си, изучавам кафето си, правя всичко друго освен да я погледна в очите. Чудех се дали забелязва, дали чувства нещо. Искаше ми се да съм сигурен, че само аз усещам нещо.

— Минахме през Моаре 5 — каза тя. — Но Спенгъл изскочи от ръцете ми и побягна. Ние го последвахме. — Тя отново вдигна рамене, този път по-високо. Кимнах. — Всички виждаме — добави сериозно тя, — става нещо странно.

— Не се шегуваш.

— Да. Г-н В дойде да говори с мен пет минути преди да се обади Джи. — Като чух това се сетих, че Дарв и още трима дебнеха отвън на портала. Може би вече бяха вътре.

— И?

— Изглеждаше уморен. Много уморен.

— Какво искаше?

— Не съм сигурна. Точно това е странното. Влезе в офиса ми, поздрави ме. Попита как съм. След това не изглеждаше да има какво да каже, но остана. Сякаш… — тя млъкна.

— Сякаш какво? Кажи ми.

— Сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше какво. Постоя още няколко минути и си замина. Точно преди да затвори вратата ми каза: „Става нещо много странно, но не знам какво. Кажи на приятеля си да внимава.“

Джи ме изпревари.

— Старк, Окланд е зле.

Погледнах Действащия. Дишаше неравномерно, хриптеше. Лицето му приличаше на това на дядо ми в снега. Следващите трийсет секунди се оказаха безкрайно дълги. Снед вдигна глава.

— Старк, чувам нещо.

— Къде?

— В съседната сграда.

— Въоръжени ли сме?

— Два пистолета.

— Стреляй в осветлението!

Точно и безшумно Снед се прицели в бутоните. Секундата преди да изгаснат светлините се е запечатала в мен като на снимка. Джи се изправя, обръща се, очите му — вперени все още в умиращото лице на Окланд. Шелби се загръща в палтото си, чувства се сама и изплашена. Зенда прикляква до прозореца. Снед се прицелва в бутоните.

Преместих се по-близо до Зенда и светлините изгаснаха.

* * *

Беше тъмно. Лъч светлина се процеждаше от лампите в коридора под вратата, но там нямаше прозорци. Завесите зад мен бяха спуснати, уличното осветление очертаваше ръбовете им. В стаята пробягваха само няколко бледи лъча, силуети от лица и ръбове на мебели. Това бе всичко.

Ослушахме се. Слухът на Снед е свръхестествен. От опит знам. Минаха няколко минути, преди да чуя и най-слаб звук. Идваше през няколко улици.

— Могат ли да ни проследят? — попитах тихо.

— Възможно е — каза Джи. — Паважът е мокър. Заключена ли е вратата долу?

— Не — отвърна Шелби едва чуто. — Само затворена. Какво ще правим?

— Ще чакаме.

— И какво?

Дочухме нещо зад вратата. Почти се чу как пет глави обръщат поглед натам.

— Какво има там? — прошепнах аз.

— Баня.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Повтори се. Този път разбрах, че е нота. Някой пееше „ла-а“ толкова тихо, че едва се чуваше.

„Ла“-то прозвуча отново и отново. Усетих как косата ми се изправя, гърлото ми се свива и очите ми се навлажняват. Не можех да примигна. Зенда сграбчи ръката ми. Толкова силно я стисна, че помислих — ще я откъсне. Ръката й ужасно трепереше. Спряхме да дишаме.

— Ла, ла, ла.

Сякаш дете си тананикаше несъзнателно, дете, което е вглъбило мислите си някъде другаде.

Нещо изшумоля, сякаш килимче се плъзна по пода. Вратата на банята започна бавно да се отваря. Трябваше да примигна, за да изчистя погледа си. Трябваше и да дишам, но все още не можех.

Вратата тихо се отвори навътре към стая дори по-тъмна от тази, в която се намирахме. Кладенецът от тъмнина отвътре остана тих за миг, после през него пробяга лъч. Мисля, че дочух слаб звук откъм канапето — Окланд дишаше по-шумно. Лъчът се измести от вратата и тъмнината под него придоби форма, сякаш вървеше към центъра на апартамента.

Беше малко момиченце. Момиченце с хубаво кръгло личице и разрошена руса коса, за която една майка би поискала да се погрижи, но която и така изглеждаше красива. В ръка носеше омачкано мече.

— Ла, ла, ла — пееше тихичко то. — Ла, ла, ла. — Окланд отново спря да диша, момиченцето се клатушна като бебе към него. Усмихваше се така, сякаш бе видяло куче да върти опашка. Хвана ръката на Окланд и потупа дланта му. Почака за миг, после отново потупа дланта му, този път малко по-силно, но пак с обич, като мъничко момиченце, което се опитва да привлече вниманието на брат си. Тогава разбрах.

Момиченцето бавно заплака, беззвучно, с опънато лице и изкривена от скръб уста, скръб, която не намираше звук, с който да се изрази. Отново отчаяно потупа ръката му. Обърна се към нас невиждащо. Не търсеше нас, а майка си, която не бе там, и баща си, който бе умрял преди години. Дъхът й спираше с този на Окланд, сякаш болката й се опитваше да излезе, по същия начин както преди шестдесет години, когато страдание и ужасна непонятност бяха прорязвали сърцето й. Брат й не можеше да й помогне. Той бе наранен като нея — все още страдащ от вината, че не може да защити сестра си, че шокът се е загнездил в погледа й и там вече няма да изгрее усмивка, че знае как някой е издърпал сламената й коса и е наранил бебешките й крачета.

Този ден в парка и двамата бяха умрели. Този ден, в който някой бе взел смеха на момиченцето и го беше размазал в стената докато е започнал да кърви. Размазал го е, докато нищо не е останало в гнусната му ръка, освен тишина. Тишина, която се бе издигнала между Окланд и Сузана поради всички онези неща, които не можеха с никого да споделят и нямаше никога да почувстват.

Чух Зенда да ридае зад мен, облегната на гърба ми. Примигнах бързо. Спомних си снимката, която бях видял, и чувството. Когато момиченцето изстена с глух ужас зад панел стъкло, аз отново усетих болката под тихите води на Окланд.

Никога не бихте си помислили, че може да се случи на вас. Не бихте разбрали как може да стане. Когато усмихнат баща гледа дъщеря си как играе в градината, смее се и се върти под небето, как би могъл да каже, че неговата малка принцеса ще свърши с побъркан брътвеж на уста, като прояден от бълхи вързоп опикани парцали в картонена кутия под моста? Ако надзърнете във всички семейни албуми и видите всички малки момиченца, хванати за пухкавите си ръчички във весела игра, облечени в най-хубавите си рокли, щастливи под слънцето, наблюдавани от майките си, които изглеждат абсурдно млади, как бихте могли да кажете кои от тях ще свършат, дращейки лицата си, раздирайки, ровейки да изхвърлят паяци, които изобщо не са там?

А ако сте брат на такова момиченце и не можете да я защитите, не можете да я излекувате, не можете да я накарате да се усмихне, ще можете ли някога да си простите?

Окланд шумно се изкашля, гърдите му се издуха, сякаш някой го блъскаше отвътре. Изведнъж стаята започна да изстива. Чухме зловещ раздиращ звук. Ослепителна жълта светлина се появи по тавана. Струеше от процеп в гърдите на Окланд.

— Старк! — изкрещя Шелби. Тя ридаеше, опряна в стената.

Изправих се. Зъбите ми тракаха от ярост. Чух вик откъм улицата, но той нямаше абсолютно никакво значение. Аз самият изкрещях към уголемяващия се процеп:

— Идвам!

Тръгнах вдървено към канапето, покрай ридаещото дете. Очите на Окланд се бяха отворили от ужас. Той виждаше приближаващата смърт. Злото, което бе властвало над него седмици и месеци, го хвърли на пода да се счупи, използван и безполезен. Джи също се изправи и хвърли пистолета си на Снед.

Тръгнахме заедно, както преди, към най-лошото, Джи на стъпка зад мен за последен път. Гърдите на Окланд се разцепиха и ние влязохме в светлината.