Майкъл Маршал Смит
Само напред (21)

Осемнадесет

Излъгах ви като ви казах, че няма начин да се събудиш умишлено. Аз мога да го направя.

Излъгах ви и като ви разказвах за двамата влюбени, които си приказвали глупости, разхождайки се по плажа. Те били любовници, но не се разхождали по плажа. Имали само няколко нощи и оставили след себе си единствено нещастие.

Излъгах за повечето неща, защото пропуснах точните моменти.

Най-вече, излъгах за себе си.

Надявах се да запазя тази лъжа, но не винаги животът върви, както искаме.

Забелязали ли сте това? Наистина е така.

* * *

Апартаментът бе топъл и гостоприемен. След като видях къде съм, аз отново затворих очи за един блажен миг. Тежестта на Окланд бе достатъчна, за да се уверя, че съм го взел със себе си. Лежах известно време и слушах тихите капки от топящия се лед.

Накрая се изправих и бутнах Окланд от канапето. Той се простря в абсурдна поза. Изглеждаше толкова мъртъв, че за миг си помислих, че битката вече е изгубена. Лицето му, макар да бе изгубило зеления си цвят, изглеждаше ужасяващо опънато и деформирано. Дясната половина бе ярко червена. Ръцете му бяха покрити с ръждиви петна, които преди не бях виждал. Дълбока рана зееше на другата буза. Наведох се към него. Усетих лек дъх и се поуспокоих. Имаше малка надежда, засега. Часовникът ми показа, че съм бил в Страната на Звездите три часа и че в момента е седем.

Очевидно АИЦ са били тук този път. Стените бяха целите черни. Това означаваше, че електричеството по тях е било изгасено. Апартаментът вече не бе сигурно място. Може би са казали на Квартала, че съм мъртъв. По пода се виждаха разхвърляни книги, библиотеката лежеше на парчета в ъгъла. Все едно гледах останките след като Гравбенда бе вършал. Не се развълнувах особено. Аз самият се почувствах като натрапник.

Изправих се. Нереалността на апартамента ми закрещя от всички ъгли. Какво е всичко това? — казваше тя. — Знаеш ли къде си? Тук ли живееш? — Онова чувство, когато се връщате вкъщи след дълго време и виждате предметите и пространството наоколо в нова светлина.

Но беше нещо много по-силно. За миг всичко помръкна заплашително. Като че ли искаше да въстане срещу мен и да ме застави да видя къде съм, да срещна себе си. После се уталожи, но неохотно. Отидох до бюрото сякаш с нежелание. Светът толкова малко щеше да се промени, а аз твърде дълго вървях по правия път.

Вратата бе закована отвън. Като се има предвид странния ми начин на влизане, това всъщност ме постави в безопасност засега. Освен… отворих чекмеджето и извадих Бъг Анели.

— Здрасти, Старк. Уау! Приличаш на лайно.

— Шшт!

— Какво? О.

Машинката млъкна за миг. Веднага след това просветна съобщение на дисплея: — Никакви буболечки — пишеше там. — О, почакай! — След пауза просветна: — Нека да се преместим малко до видеофона.

Занесох машинката до видеофона и бавно я задвижих около него.

— Няма смисъл да правиш това — появи се съобщение на дисплея. — Просто ме дръж неподвижно.

— Йеп, има буболечка във видеофона — каза след малко. — Стандартното — аудио и видео, което се активира от гласа. Искаш ли да я унищожа? Не е проблем, освен ако не искаш да се обадиш на някого.

— Ще разберат ли?

— Ъ-ъ, да. Може да се самопроверява, но е малко бавна.

— Можеш ли да я объркаш временно?

— Почакай… да, мога, но след двайсет секунди това ще причини алармен сигнал.

— Нуждая се само от двайсет секунди — вкарах код и зачаках. След миг екранът примигна и се появи Шелби.

— Старк, здрасти. Уау!

— Знам. Големи лайна, Шелби. Големи.

— Да те взема ли?

— Можеш ли?

— Твоето желание, Старк, е закон за мен. Къде?

— На покрива на апартамента ми. Трябва да вървя.

— Двайсет минути! — Образът изчезна.

— Имам малко свободно време — каза Бъг Анели. Мисля, че машинката си е направила лична трансплантация. Не ме дразнеше дори и наполовина както преди.

— Сигурна ли си, че няма нищо друго?

— Да, мм.

Оставих машинката на бюрото и се върнах при Окланд. По-голямата част от леда по дрехите и косата му се бе разтопила. Седеше в локва вода. Лицето му бе придобило някакъв цвят, но все още бе много, много болен. Раната изглеждаше зле. Забелязах и друга под окото му. Той беше в ужасна форма.

Но все още бе жив. Това означаваше, че не е срещнал Рейф. Съществуваше възможността Рейф да го е оставил да ме примами, но все пак подобна сдържаност ми се струваше неправдоподобна. Могъл е да разбие главата му, а бледите нишки на съня на Окланд пак щяха да привлекат вниманието ми. Какво ставаше? На какво си играеше Рейф?

Потрих ръцете на Окланд за малко, опитах се насила да ги постопля. Бях възнаграден с тихо стенание. Щеше да мине време, преди да се възстанови, но нямаше да умре. Не и сега.

Покрих го с одеяло. Претършувах апартамента. Смених мокрите си дрехи със сухи, взех още цигари… Не отне много време. Обзе ме онази нервна напрегнатост, която изпитвате, когато бързате, а изведнъж ви се стоварва време, в което трябва да чакате.

За да не стоя без работа, тръгнах към кухнята да направя кафе. Така и не стигнах до там.

* * *

Бях в средата на всекидневната, когато ми се счу, че отвън спират коли. Обзе ме страх и тръгнах към прозореца. Вдигнах щорите и погледнах надолу в тъмната улица.

Три коли на АИЦ бяха спрели долу отстрани на сградата. От всяка кола излязоха по двама мъже. Огледаха се със самодоволството, извоювано с времето от хора над закона, от хора с оръжие. Влязоха във входа.

— Червей, лайно такова — изсъсках аз и се обърнах към машинката. — Твърдеше, че мястото е чисто!

Машинката не каза нищо. Взех я и я разтърсих. Безполезно.

— Предай се, Старк — обади се тя кратко. — Играта свърши. Това е капан. Край.

Разбрах защо машинката е звучала толкова различно. Единствената буболечка в апартамента беше тази, която държах в ръката си. Бяха намерили Бъг Анели и я бяха препрограмирали. Копелето бе преминало на тяхна страна.

Имах много по-важни задачи, но така се бях разгневил, че не ме беше грижа. Тръгнах към прозореца и се приготвих да я изхвърля в нощта. Тогава ми мина друга мисъл през ума. Ударих я силно в масата и приближих канапето. Повиках няколко пъти Окланд по име. Отново получих в отговор само тихо неосъзнато стенание.

Изпсувах и избутах бюрото в ъгъла на стаята. Бъг Анели се плъзна и падна на пода, но открих, че това не ме вълнува особено. Наместих бюрото, хванах Окланд и го повдигнах. Занесох го до бюрото и положих отгоре главата му, после краката. Все едно си лежеше там.

Грабнах Бъг Анели и тръгнах към спалнята. Взех оттам една бомба и се наместих зад вратата. Извадих панела на дисплея и сложих бомбата вътре. Работех извънредно внимателно. Поставих машинката на дръжката на вратата.

— Почакай, Старк — каза тя. — Какво е това? Какво сложи вътре в мен?

— Бомба — казах аз. — Приятен ден.

Не обърнах внимание на виковете и вайканията й. Върнах се до бюрото и скочих отгоре. Намерих своя Фърт и го настроих за рязане. Ослушвах се към коридора. Все още нищо не се чуваше, нито звън от вратата на асансьора. Надявах се да им отнеме поне половин минута да дойдат до вратата. Не бе много, но бе всичко, което имах.

Закрих лице с ръка, вдигнах Фърта към тавана и го включих. Зелена светкавица проряза мазилката. Отдъхнах си. Никога преди не бях опитвал да пробивам дупки в тавана и не бях сигурен, че ще се получи.

Разбрах, че прониквам, когато чух изплашен вик от горния апартамент. Знаех, че хората над мене ще искат да стоят далеч от събитието. Затова бързо описах кръг в диаметър два фута в мазилката. Натиснах по-силно нагоре. Дискът от пода подскочи. Получих достъп до горния апартамент.

Две лица от различен пол, но не в първа младост се показаха в дупката.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — запита вбесен възрастният мъж. Носеше очила. Сбръчканото му лице бе увенчано с кичури побеляла руса коса. Все едно беше излязъл от илюстрация на думата „стар“ в речника.

— Пробивам дупка в пода ви — казах аз. Толкова рядко съществуват подобни възможности. Трябва да се възползвате от тях, когато ви застигнат. Аз поне го правя.

— Не ми се прави на умен, младежо. Просто веднага престани с това пробиване.

— Вече спрях — отговорих с невменяема усмивка. Стана ми приятно. Бих могъл да седя и да си бъбря със стареца цял ден. — А сега съжалявам, но ще трябва да напусна апартамента си през вашия.

— Няма да направиш това!

— О да, ще го направя, и още нещо — имам нужда от помощта ви. — Наведох се и изправих Окланд. Той стоеше по-скоро сгърбен, отколкото изправен, ако трябва да бъдем точни. Хората в несвяст са доста тежки. Повдигнах ръцете на Окланд така, че да се покажат през дупката на пода, а старецът ги бутна отново надолу. Пак ги промуших нагоре и старецът отново ги бутна надолу.

— О, Нейвил — скара се старицата. — Не ставай идиот. Хвани ръцете на господина.

— Нора — изсъска старчето, скандализирано от тази съпротива отвътре. Жената не му обърна внимание, посегна и хвана едната ръка на Окланд.

— Извинете съпруга ми — каза тя. — Той е много стар.

Нейвил зафъфли нещо, а после хвана другата ръка на Окланд, но с ясното изражение, че върши нещо против волята си.

— Всичко това ще свърши зле — заяви кисело той. Не му казах, че сигурно е прав. Приведох се, подхванах Окланд за кръста и го бутнах нагоре с всички сили. Издърпващата мощ на двойката отгоре не бе херкулесовска, но с още едно побутване изхвърлих Окланд горе. В този миг чух стъпки в коридора.

Слязох от бюрото и го бутнах силно към ъгъла на стаята. После скочих нагоре към дупката и се издърпах нагоре под крясъците и предупрежденията, които долитаха от коридора към вратата на апартамента ми. Веднага щом се качих във всекидневната на старците, наместих диска от пода на мястото му. В единия край се бе отчупил накриво, но пък точно това помагаше да не падне право долу. О’кей, това си бе чист късмет, признавам.

Метнах Окланд на рамото си — без малко да падна, но успях да запазя равновесие. Благодарих на старицата и се съгласих пред стареца да възстановя всички щети по поправката на пода. Отворих вратата им. Силен пукот отдолу ми подсказа, че Бъг Анели е посрещнала гостите. Няколко неприятни крясъка оповестиха факта, че някои от представителите на АИЦ са стояли твърде наблизо. Няма значение. И не ми пука. Аз съм, където съм сега, защото като млад исках повече. Исках да живея като във филм. Търсих и открих. Сега живея в този филм — тук всички освен теб самия са лоши и ако умрат, не бива да ти пука.

Днес не ми пука особено за юношата в мен. Но ми се иска да мога да върна нещата назад и да не намеря това, което той откри. Не мога. Направил съм това, което съм направил. Аз съм това, което съм. Бил съм някога един тийнейджър, който искаше да стане рокзвезда, дете, което не искаше нечий мозък да се пръсне по лицето му, дете с топли пръстчета в бащината ръка. Всичко това съм бил. Има ги тези неща някъде в мен, стоят самотни и забравени в здрача. Но не мога да ги открия. Не мога, защото се крият, когато се опитвам да ги потърся. Крият се от мен. Не искат и да чуят за мене. Те знаят, че всъщност няма никой в мен.

О, по дяволите, забравете какво ще ви кажа отсега нататък. Аз не съм аз. Или може би съм. Минало е толкова време, че не мога да си спомня. Колкото повече опознавате някого, толкова повече има какво да не харесвате в него. Ако го опознаете добре, започвате да го мразите.

А кой ме познава по-добре от всеки друг?

Рейф.

* * *

Не вярвах много, че мъжете от АИЦ ще се объркат за дълго от уловката с тавана. Потях се по стълбите нагоре като се надявах и молех Шелби да пристигне по-рано за втори път в живота си.

* * *

Може Шелби да се ожени за най-малко досадния и глупав лекар, адвокат или зъболекар от нейното поколение. Може приемите им да са най-почитаните и фини соарета, които някога е виждал Брандфийлд и може да се сформира голф клуб специално за тях като те си останат единствените му членове.

Тя беше там. Това исках да кажа.

На последния етаж вземах стъпалата по две. Гърбът ми се превиваше под тежестта на безчувствения администратор. Чух как вратата към стълбището на етажа ми хлопва. Видели са кръга на тавана или Нейвил ме е изпортил, което бе повече от вероятно. Всъщност, се надявах да е, иначе него и съпругата му ги очакваха много беди.

Когато излязох на покрива и видях Шелби кацнала с хелипортера си, спокойна и готина в светлината на фаровете, обля ме облекчение като от целувка. Влачих се още десетина стъпки и се освободих от Окланд внимателно. Е, не беше безкрайно внимателно, а и той изстена за пръв път след като бяхме напуснали апартамента. Довлачих го до хелипортера и целунах Шелби звучно по бузата. Тя се изчерви и ме погледна загадъчно.

— Ами, здрасти — усмихна се тя.

— Шелби? — казах аз. — Винаги се радвам да те видя. Винаги е удоволствие, винаги. Но днес, отнасям този момент единствено до, как да кажа, професионалните ни отношения, днес се радвам повече от всякога.

— Старк!

— Няма думи да изразя радостта си. Имам речник, търсил съм. Трябва да те нарисувам, да ти издигна статуя или може би да се изразя със свободен импровизиран танц.

— Старк, говориш глупости — каза тя. — Чаровни глупости и не че непременно държа да те прекъсвам, но вероятно можеш да бъбриш и във въздуха?

— Абсолютно си права. — Петдесет различни възможности преминаха през ума ми как аз и безчувствения Окланд да се качим на едно място. Открих един, който не приличаше съвсем на самоубийство и се заех да го изпълня. Трябваше да вися на оста в средата с една ръка и един крак до Шелби, а с другата ръка да крепя Окланд до мен. Бях се изморил дори преди да заема позата, но това бе единственият начин.

В мига, в който се настаних, вратата към покрива се отвори и трима от АИЦ изскочиха вкупом. По екипа на единия се виждаше се кръв. Веднага след тях се показа и друг. Всички крещяха едновременно, а двама приклекнаха да се прицелят по-добре. Третият изглежда се опитваше да ги спре поради някаква причина, но все едно говореше на вятъра.

— Ау — Шелби сбърчи изящното си носле. — Изглеждат някак агресивни. Мисля, че трябва да побързаме. — Тя удари лоста и още веднъж попаднахме под благодарствения обстрел на куршумите. Летяхме нагоре, а те минаваха под нас. Ако ви потрябва изключително компетентен водач при бягство, който при това поддържа най-близки отношения с хайлайфа на Брандфийлд и околността, без да се замисляте потърсете Шелби.

При ускорението Окланд застрашително се наклони. И този път трябваше да го стискам здраво, за да не падне. Когато Шелби издигна хелипортера петдесет фута над покрива, аз обърнах Окланд с крак и ръка. Хелипортерът се олюля напред. Продължихме през градушка от куршуми, градушка наистина, необикновена. Бръмчахме забързано нагоре. Шелби ни водеше по въздуха с леки и точни движения на пръстите си с дълъг маникюр. Всъщност, не само избягваше снарядите, но и внимаваше за стабилното ни положение. Окланд измърмори нещо. Концентрирах силите си да го задържа. Главата ми отбягваше свистенето на вятъра и летящите куршуми.

Хелипортерът набра скорост и след няколко дълги секунди бяхме вън от обсега на изстрелите. Цепехме студения въздух, а аз погледнах назад да видя дали все още стрелят по нас. Стреляха. Виждах проблясъците в тъмнината.

— Накъде? — попита Шелби.

— Към Звук — въздъхнах аз. — И по-високо. Колко заряд имаш?

— Предостатъчно — усмихна се тя. — Нещо ме караше да си мисля, че много скоро пак ще ме потърсиш. Батериите са заредени докрай.

— Шелби, аз… — погледнах я, исках да й благодаря. Исках да й кажа колко е хубаво да си имаш някого, който да е винаги на нужното място, който да ти е приятел. Който да ме харесва. Не са много тези хора, знаете. Поне не са достатъчно. Не можех да проговоря, а добротата на лицето й бе повече, отколкото можех да понеса. Шелби погледна бързо напред, после протегна ръка и ме прегърна. Аз заплаках.

* * *

Баща ми имаше книжарница. Не в началото: когато бях много малък, той просто работеше в една. После някак му потръгна, събра малко пари и си отвори своя. По това време бях някъде на шест. Много ясно си спомням първия път като влязох в новия му магазин. Най-добрият ми спомен, споменът, който се откроява сред всички други.

Баща ми твърдо вярваше, че си има време за всяко нещо. Когато взимаше от фотографа току-що проявените празнични снимки, той не им хвърляше просто поглед на улицата и не пренебрегваше първия миг. Изчакваше, докато се прибере вкъщи, правеше си чаша чай и се настаняваше удобно на стола. Чак тогава разтваряше албума и ги разглеждаше, една по една, и им се наслаждаваше.

По същия начин постъпи и с магазина. Той не ни позволи да отидем веднага щом договорът за наем бе подписан. Накара ни да почакаме, докато го преустрои и внесе всички книги, сглоби рафтовете и подреди книгите. Тогава, вечерта преди да отворя книжарницата, той дойде, взе майка ми и мен и ни поведе. Вървяхме бавно по улиците като семейство. Отидохме до книжарницата като клиенти.

Когато стигнахме тъмнозелената врата, той се усмихна и посочи табелата над прозореца. „Старк“ — така пишеше със златни букви върху зеленото. Отдолу — „Книги“. Нашето име бе по-малко от „Книги“ и тогава не разбрах защо. Само си помислих, че е скромен, както винаги. По-късно научих защо знакът е бил направен по този начин. Когато това се случи, вече бе твърде късно и почувствах горчива тъга, което никога не отмина. Той беше написал „Старк“ с по-малки букви, за да има достатъчно място за „и син“, което да се добави по-късно, ако поисках. Но аз тогава така и не разбрах и надписът никога не бе дописан.

Почакахме, докато той се ровеше в още непознатите му ключове. Макар да бях с няколко фута по-ниско от тях, улових тихата гордост и обич в лицето на майка ми, докато наблюдаваше как той отваря вратата. Баща ми тържествено ни въведе под меката жълта светлина.

„Книги Старк“ бе красива книжарница. Не вярвам, че е имало много като нея. Със сигурност в околността бе единствената. Баща ми обичаше книгите, обичаше ги със страстта, която твърде малко хора разбират, и ме научи също да ги обичам. Майка ми ме научи на малкото, което знам за добротата. Баща ми ми показа магията на книгата, убеди ме, че между страниците има всичко, че макар да са тихи и мирни, всяка от тях е врата към нещо.

Книжарницата не беше толкова място за продажба на книги, колкото място, където те да съществуват. Килимът бе наситено зелен, рафтовете — кафяви. Вървяхме тихичко между рафтовете и все едно посещавахме техния дом. Оглеждахме всеки ъгъл. Виждахме отпечатъка на баща ми във всеки инч. Стиснахме здраво ръцете си с мама. Колкото повече гледахме, толкова по-сигурен бях, че блясъкът не идва от лампите. Родителите ми сияеха.

Свършихме обиколката. Стигнахме друга врата. Без никаква церемония баща ми се пресегна и я отвори. Влязохме в канцеларията. Беше уютно и топло, както навсякъде в книжарницата. Майка ми забави крачка и зяпна от удивление. Защото това щеше да е нейното място.

Мама беше счетоводител — преди да ме роди е работила за голяма фирма. Докато растях, тя работеше по малко за други хора. Вече бях достатъчно голям и щях да тръгна на училище. Знаех, че отново й се иска да работи целодневно, но не успяваше да намери начин да осъществи желанието си.

В канцеларията имаше две бюра. На едното стоеше снимка на майка ми — такъв бе обичаят на татко. На другото лежеше счетоводна книга. На стената зад него висеше плакат. Плакат със цветен прозорец на Тифани — любимият на майка ми. Малка порцеланова поставка стоеше върху него с черна, червена и зелена писалка. Цветовете на майка ми, цветовете, които използваше като подготвяше счетоводството на другите с нейната безупречна прегледност.

Тя прокара ръка по облегалката на стола, който щеше да бъде неин, после я пъхна в джоба си. Извади малка полирана гравюра и я постави на бюрото на баща ми. След това мама и татко се прегърнаха толкова силно, че, помислих си, ще се счупи някоя кост.

Иска ми се да бях умрял тогава. Щеше да е достатъчно.

Но все още съм жив, а те — мъртви. Шелби пилотираше над Цветния към Звук с една ръка на кормилото и друга на рамото ми. Аз плачех в прегръдката й — плаках, докато си помислих, че сърцето ми ще спре.

* * *

След половин час приближихме дотолкова смъртта, че трябваше да отклоня за малко мислите за родителите си. Боли, звучи като предателство спрямо тях, но те бяха там, бяха във всичко, което се случи след това. Виждах всичко като на лента в зелено и златно.

Първото нещо, което забелязах, когато дойдох на себе си, бе, че Окланд диша. Дишаше учестено и на пресекулки. Избърсах очи с ръце и се обърнах да го видя — бе мъртвоблед.

— Какво му става? — попита Шелби и ме освободи от прегръдката си, за да мога да огледам по-добре Окланд.

— Не знам — казах аз и тогава видях. Всъщност, първо го почувствах, почувствах, че кракът ми, с който придържах Окланд, е малко по-студен от останалата част на тялото ми. Погледнах надолу и видях тъмно петно върху него.

— О, не! По дяволите! — Раздвижих крак и се приведох да погледна този на Окланд. Беше ранен.

Пресегнах се и извих леко крака му. Куршумът не бе излязъл, все още се намираше в бедрото му. Беше засегнал бедрената артерия. Кръвта шуртеше, без да спира от разкъсаната входна рана.

Шелби пребледня като видя пръстите ми, изцапани с тъмна кръв. Премести поглед напред и преглътна.

— Много ли е зле? — попита ме тя.

— Ужасно — отговорих.

— И преди това не изглеждаше кой знае колко добре.

— Права си. По дяволите!

— Накъде, Старк?

— Котка — казах аз. Тя се обърна и ме погледна.

Кимнах. Това е единственото безопасно място, в известна степен.

— Старк — обади се тя. — Далеч съм от мисълта да ти противореча, но как банда котки ще те предпазят от АИЦ?

— АИЦ са най-малкият ни проблем — казах аз и се наместих в поза, удобна да сваля сакото си. — Някой друг е по следите ни.

— И сигурно има страх от котки?

— Не — прехвърлих ръкава на сакото си през крака на Окланд и направих здрав възел. Шелби коригира леко посоката и хелипортерът се наклони надясно към Квартала Котка. — Но котките са на моя страна.

Шелби ме погледна за миг. Достатъчно, за да види, че не се шегувам.

— Старк, ти си странен тип — поклати глава тя.

Окланд силно потрепери. Хванах го по-здраво. Погледнах лицето му. Ако някога ви ранят в крака, послушайте ме. Уверете се преди това, че сте в най-добро здраве и гледайте да не замръзвате от студ в тъмното, стотици футове над земята. Всъщност, може би ще искате да пропуснете всичко това. Не е толкова забавно, както може да ви прозвучи и е зле за вас. По-лошо, отколкото тютюнопушенето вероятно.

Кожата на Окланд изглеждаше по-зле от всякога. Разпадаше се. Областта над високите му скули бе безкрайно опъната, но самите те изглеждаха меки. Пръстите ми напипаха неравности по кожата, които не се променяха.

— Ще умре ли?

— Чудя се, че е още жив — казах аз.

Чудех се. Състоянието, в което го намерих в Страната на Звездите, бе близко до смъртта. Количеството кръв, което губеше от куршума, трябваше да го довърши. Някъде дълбоко в себе си Действащия трябваше да се държи здраво за живота. Отхлабих турникета за миг да орося с кръв крака му, после отново го пристегнах.

След това загледах невиждащо към земята. Опитах се да си представя начините, по които всичко това щеше да усложни нещата.

— Старк — каза Шелби. Зловещото спокойствие на гласа й ме накара да вдигна поглед незабавно. — Мисля, че си имаме проблем.

— Какво? — Тя не ми отговори веднага. Вместо това се наведе и погледна краката си. Когато отново се изправи, лицето й се бе зачервило от притока на кръв. За пръв път от известно време забелязах колко е красива.

Сякаш за да отговори на въпроса ми проблесна малка червена светлина върху таблото на хелипортера. Шелби го погледна, погледна мен и се усмихна с ужасна усмивка. Сякаш за пръв път разбираше, че това не е игра и че лошите неща наистина се случват.

— Няма заряд — каза тя. — Следваща спирка, земята.

— За какво говориш? — запитах тихо. — Каза, че си заредила.

— Бях. Кракът му не е бил единственото нещо, което спря куршумите. — Перките на хелипортера загубиха ритъм, паднахме с ярд. После отново заработиха. Наведох се да огледам, без да изпускам Окланд.

Беше права. Зееше огромна дупка във втората батерия, а третата изобщо не се виждаше. Намирахме се на няколко стотици фута над земята, на половин миля от Котка, без гориво.

— Започни приземяване — казах аз. — Бързо! — Шелби вече го правеше. Перките отново изгубиха ритъм. Паднахме още няколко ярда обезсърчени.

— Не виждам земята — каза тя. — Накъде да се насоча?

Хвърлих бърз поглед надолу. Порталът на Котка оставаше малко вдясно от нас, на около шестстотин ярда. Не ми се вярваше, че ще стигнем чак до там, да не говорим да минем стената. Звук не се грижи за уличното осветление — под нас зееше мъртва тъмнина, напръскана от случайни объркващи светлинки.

— Към портала — казах аз. — Няма да го стигнем, но има свободни пространства наоколо.

— Старк — каза тя изведнъж. — Ако не успеем…

— Забрави! — заявих аз. — Дължа ти вечеря.

Окланд изстена тихо, ръката му потрепери, почти да го изпусна. Ще бъда искрен и ще призная, че за миг си помислих, че ще стане по-добре, ако го направя. Шансовете му да преживее това намаляваха с всяка минута, а тежестта му застрашително претоварваше разпадащия се хелипортер.

Но само за секунда. Ако си помислите нещо лошо за мен във връзка с това, значи никога не сте изпадали в подобна ситуация. Ще се изненадате от евентуалната си реакция, от това, което ще откриете за себе си, за инстинкта на самосъхранение.

Смъквахме се все по-надолу към Звук. Вече можехме да различим улиците. Имаше доста хора наоколо. Часът за крещене току-що бе свършил. Нормалният приток на пешеходци бе увеличен от забързани към дома си притихнали вече кресльовци. Надявах се, ако се разбием, поне да го направим тихо. Можехме да минем и без скръбта на жителите на Звук.

Минахме жп линията на около пет фута височина. Шелби твърдо удари лоста надясно, за да се приземим на удобно място. Перките се откъснаха за добро, докато бяхме още във въздуха. Изведнъж всичко ми се стори много тихо по пътя към земята.

— Наведи се назад — казах бързо. — Свий се и се претърколи настрани. — Но тя замръзна, гледайки ужасено земята, която се размазваше край нас. Вече съвсем близо до земята я бутнах, а самият аз се хвърлих, без да изпускам Окланд.

Ударихме се. Сериозно ви казвам — изгубих дъх. Цялото ми тяло се разтърси от удара. Рамото ми зарина в пръстта. Чух тъпо пукане и по-силен шум от разцепване. После нищо не помня.

* * *

За щастие само трийсет секунди. Мисля, че бе по-скоро загуба на въздух, отколкото сътресение. Изправих се с мъка до седнало положение. Огледах се набързо.

Хелипортерът лежеше като осакатен скакалец на десет фута от мен. Две от перките бяха счупени, но като изключим това, изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. Шелби лежеше на топка до мен. Изпълзях до нея задъхан. Все още стоеше свита и със затворени очи. Прегърнах я. Както винаги се учудих колко крехки са момичетата. Доближих лице до нейното. Тя отвори очи.

— Шелби? Добре ли си?

— Не знам — отвърна с мъка тя. — Как изглежда косата ми?

— Страхотно — бях изпълнен от радост, че поне не съм я убил. — Разрошена, но ти отива.

— Обзалагам се — приседна тя. — Уау.

— Раздвижи го — потърках рамото й. Тя внимателно протегна ръка. Потрепна, но раздвижи ставата.

— Знаеш ли — каза тя, — движи се. — Видя облекчението, изписано по лицето ми, усмихна се и ме потупа по бузата. — Добре съм — каза тя. — Преразглеждам и повишавам цената и екстравагантността на храната, която ми дължиш.

— Шелби, ще резервираме маса „При Максим“ за вечерите на цяла седмица.

— Ако — каза кратко тя, докато й помагах да се изправи. Озадачих се.

— „Ако“ висеше във въздуха — поясни Шелби, — въпреки че ти не го каза.

Окланд лежеше на няколко ярда от нас. В загрижеността си за Шелби дори не бях помислил за него. Когато го направих, се сетих за тъпото пукане, което бях чул.

Левият му крак бе извъртян по неестествен начин навън.

— О, по дяволите! — изстенах аз и приклекнах до него. Дишането на Действащия ми напомни за неприятния звук на перките на хелипортера преди да изхвърчат, за добро.

— Господи! — възкликна Шелби. — Този човек преживява ужасна вечер.

Поставих пръсти под брадичката на Окланд. Все още имаше пулс, но слаб и неравномерен.

— Мразя да ставам материалистка в момент като този — добави тя, — но можем ли да направим нещо за портера?

— Ще го приберат — отвърнах аз. Опитвах се да наместя крака на Окланд в по-малко странна поза. — Можеш да си го поискаш по-късно и те ще ти го изпратят по влака.

— Страхотно — зарадва се тя. — Просто не искам да го изгубя. — Нещо в гласа й ме накара да погледна нагоре. Кимнах и се усмихнах.

— Йеа — казах аз. Недалеч от нас се разнесоха крясъци. — Хайде! Време е да вървим.

— Те лоши ли са? — попита ме тя и се наведе да повдигне Окланд.

— Не, не мисля. Но нямаме време за разговори. Освен това АИЦ ще тръгнат след тях. Трябва да вървим.

Метнах Окланд на рамото си и поехме към осветения портал на Котка, който се издигаше в тъмното на по-малко от четиридесет ярда от нас. Шелби припкаше до мен, а аз се бях опитал да привържа крака на Окланд така, че да не ни създава проблеми по пътя. В момента се радвах, че е в безсъзнание.

— Ъ-ъ, те бягат след нас — отбеляза Шелби задъхана. — Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Доколкото знам — поех си дъх. После осъзнах нещо — те крещяха, хората, които тичаха след нас, крещяха. — Но като помисля, може и да са лоши хора, все пак. Да побързаме!

Хвърлих един бърз поглед, преди да минем през портала. Четирима мъже в униформи бягаха след нас с обезпокоителна настървеност. Беше доста тъмно, за да съм сигурен, но все пак отчайващо приличаха на хора от АИЦ. Един от тях забеляза, че се обръщам и изкрещя нещо. Но аз сграбчих ръката на Шелби и я избутах в тунела. Стигнахме самите стъпала. Изкачвахме по две наведнъж, докато се изправим пред огромната стара желязна порта.

Тя не се отвори.