Майкъл Маршал Смит
Само напред (20)

Седемнадесет

Преди много време, когато бях млад и все още се надявах, че ще стана музикант, една сутрин се събудих в хотелска стая. Гледах със замъглен поглед дигиталния часовник на нощното шкафче през гъста мрежа от болезнена умора и разпадащ се махмурлук. Осъзнах, че е десет часа, а бях настроил будилника за седем. Смътно си спомнях нещо като звън.

Изведнъж се разсъних с поразяваща яснота. Изстенах на глас от отчаяние и се изстрелях от леглото по най-бързия начин. Главата ми плуваше и пулсираше, докато се тътрех към банята като ранен жерав. Взех си душ. Мозъкът ми туптеше в буреносна скръб. Събрах си нещата, грабнах телефона и се обадих в автогарата.

Накараха ме да чакам двайсет минути. През това време напълних един стъклен пепелник с разкривени фасове. Когато ме свързаха, научих това, което вече знаех, това, което бях разбрал веднага щом се бях събудил — бях изпуснал автобуса.

Не ви се струва кой знае какво да изпуснеш автобус, нали? О’кей, оказах се заклещен в градче, където никого не познавах, без пари за следващата вечер. Но не е кой знае какво, нали? Лошото беше, че няма да пристигна там, където отивах, а трябваше да се срещна с хора, които не бях виждал дотогава. Те учтиво ми бяха предложили гостоприемството си. Не бях сигурен дори, че имам телефонния им номер, за да ги уведомя, че няма да пристигна. Все пак и по-лоши неща се случват.

Работата бе, че бях в чужбина. Прекарвах първата си самостоятелна ваканция и за пръв път никой не се грижеше за мен, никой не ми казваше какво да правя.

Приятелите, с които прекарах предишната седмица, вече бяха напуснали града. Чувствах се много объркан и виновен заради едно момиче, което също си бе отишло. Бе ме оставила да се чудя какво се е случило между нас и какво означаваше случилото се. Но едно нещо със сигурност знаех — че на хиляди мили от мен има някой, който с право може да ме презира. И че той е последният човек на света, когото исках да нараня.

Както се оказа, нещата се подредиха. Понякога и това се случва. Звъннах на хората, с които трябваше да се срещна и ги осведомих, че съм абсолютен глупак. Намерих къде да прекарам нощта и тръгнах на другата сутрин. Връзката с момичето, на което много държах, се провали за добро, но продължихме познанството си и успяхме да останем приятели.

Но в онази сутрин, докато треперех до телефона, изпитах ужасен страх, почувствах се непоправимо самотен и изгубен. Това чувство никога след това не ме напусна. То винаги е тук, дълбоко под повърхностната духовитост и озъбените мисли. Когато се събудих и открих, че отново съм в Страната на Звездите и усетих интуитивно, че Окланд го няма, тези чувства изплуваха на повърхността и за миг бях отново самотно момче на двайсет и две, млад мъж, който отдавна преди това бе умрял.

* * *

Изхвърчах от стаята. Някой бе спал в другото двойно легло. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че е бил Окланд и че вече го няма в Страната на Звездите. На това място човек усеща тези неща. Знаете какво имам предвид — били сте там.

Един прислужник в бяло ме повика, докато тичах надолу по стъпалата, но не му обърнах внимание, защото щеше само да ме отвлече от целта ми. Трябваше да намеря Окланд, при това по най-бързия начин. Ако не успеех, щеше да умре.

Не можех да отричам повече, че Рейф се бе активирал отново, колкото и трудно да бе това за възприемане и разбиране. Никой и нищо не биха могли да ме върнат обратно в Страната на Звездите. Само един човек притежава силата и омразата, които се изискват за това. Нещо в ума ми се бе опитало да ме предупреди, че някой иска да влезе там, някой, който ме познава много добре. Има само един човек, който ме познава отпреди всичко това. Съжалявам, но не бях абсолютно искрен с вас. Има много неща, които не знаете за мен, а сега нямам време да ви ги разказвам.

Стигнах първия етаж и завих зад ъгъла към приемната на Краля. Опитах се да се успокоя с факта, че сега поне Джи знае за появата на Рейф. Надявах се, че се е добрал до Зенда навреме и че е разбрал за кое място му говоря — най-безопасното за тях. Искаше ми се да имах повече време, за да се уверя, че са стигнали там, време да се подготвя. Но времето никога не ми стигаше.

Влязох в приемната и спрях. Кралят отново седеше на трона си и пушеше, отново изтърсваше пепелта си в голям хотелски пепелник. Нямаше никой друг в залата. Той ме погледна с благоволение, когато застанах пред него задъхан. Забелязах, че пепелникът има емблема. Беше ми позната. Разбута стари спомени. Приближих замислен напред, наведох се, опитах да си спомня. Нещо свързано с хотел, сувенир, виновност…

— Е?

Изправих се стреснат и объркан. Кралят ме гледаше втренчено. Изглеждаше неуместно доволен от нещо.

— Ъ-ъ… Добро утро, Ваше сиятелство — запелтечих потен аз. Малък стъклен пепелник с емблема на него. Чувство за вина. Жена…

— Имате ли представа колко е часът? — попита ме Кралят с копринено спокойствие. Не знаех. Мразя да нося часовник. — Единадесет часа е, Старк. Единадесет часа. Знаеш ли какво означава това?

Поклатих глава. Опитах се да прочистя мислите си и да отговоря на въпроса.

— Изпуснахте си автобуса! — изграчи триумфално Кралят. — Замина! Не е тук! Вече е история!

Изведнъж стотици хора запяха. Извърнах се и видях, че навсякъде по ъглите и зад завесите се крият хора. Обрик беше там, жените в бели халати, група Пуфита, благородници, редици от слуги и войници. Пееха:

— Чао, чао, автобусе, чао.

Когато се обърнах, те пристъпиха напред и се удвоиха. Смееха се и ме сочеха. Погледнах изплашен към Краля, но той също се смееше. Извърнах се отново да посрещна тълпата. Все така ме сочеха и се смееха. Затананикаха:

— Виждаме ти задника, виждаме ти задника!

Погледнах надолу. Бях гол. Поставих ръце отпред и отново се обърнах към Краля. Той все още се смееше, по-силно и по-силно. Тялото му се тресеше така, че не успявах да видя главата му.

Една от Пуфитата смъкна халата си и го хвърли към мен, но той не ме достигна. Просто изчезна във въздуха. Всички се засмяха. Погледнах стомаха й. Видях изрязан с нож символ. Кръвта все още капеше и закриваше очертанията, но виждах, че е същата емблема като на пепелника.

Вина.

Чуха се викове от тълпата, извиха се над песента.

— Мис, може ли да видим гордостта на Старк!

Пуфито пристъпи крачка напред и застана на няколко ярда от мен. Плачеше и ми крещеше. Лицето й бе погрозняло от болка. Сива хрътка на бляскава каишка изскочи от тълпата и седна до нея — ближеше капките кръв от пода.

— Пропусна изпитите, Старк. Започнаха в девет, не знаеше ли? Не ти ли казахме? Пропусна ги!

Чу се тих пукот от дребни бели неща край главата на кучето. Зъбите на Краля хвърчаха от устата му, докато той се превиваше, гърчеше и квичеше от смях — смях, който разкъсваше гърлото и дробовете му.

— Старк те желае, Мис!

Изведнъж Пуфито спря да пищи. Замлъкна. Погледна ме с деформирани, неестествени и глупави очи. Едната й ръка задраска по крака, дългите нокти се загубиха в плътта, дълбаеха дълбоко, по-дълбоко, още и още на едно и също място. Другата й ръка тръгна към раните по стомаха. Хвана една от драскотините между два нокътя и дръпна. Бавно обели лента капеща плът. Лентата беше дебела. Хвърли я на кучето и то бързо погълна хапката. Пуфито започна отново да къса. Откри лъскава верига месо към мускула. Кралят вече пищеше от смях. Колкото повече се опитвах да се прикрия, толкова повече се разголвах. Тогава Пуфито започна отново да ми крещи:

— Ти, дребно лайно! Шибано копеле! — Дръпнах се изплашен назад. Усетих, че настъпвам един зъб. — Малък перверзник! Как смееш да си помисляш за голотата ми! Имам си добра причина да те накарам да вървиш гол пред всички други учители, пред цялото училище! Пред момичетата! Какво ще кажеш за това, лайно такова?

Обрик пристъпи напред в спортен костюм. Откъсна парче от стомаха на Пуфито и го пусна в отворената й уста. Той бе приятелят на мис Тейлър. Въртеше безучастно ключовете на спортна кола на единия си пръст. Хвърли ми незаинтересован поглед — мъж с кола, който поглежда болен от любов седемгодишен. Пуфито свирепо сдъвка парчето месо, после придърпа главата на Обрик към своята и опъна пропития си с кръв език към него. После те се обърнаха, наведоха се над мен и изкрещяха: „Той има кола!“ в лицето ми много пъти. Нещо в стомаха на Пуфито се раздвижи. Киселини се качиха от стомаха и ми се повдигна дори преди да разбера какво съм видял. Малка ръчица се подаваше от раздрания й корем, подаваше се и ми махаше.

Кралят все още се смееше. Цялото му тяло се гърчеше и въртеше с нечовешка ярост. Ръцете и краката му махаха невидими като криле на насекомо. Другата ръка на Пуфито все още копаеше в крака й. Пръстите й бяха кръвясали, покрити с парченца месо. Ноктите й стържеха видимо оголения кокал.

Когато тя бръкна с ръка в дупката и извади ябълката на бедрената си кост със звучен пукот, аз припаднах.

* * *

Веднага след това се намерих на зелена поляна. Толкова силно треперех, че чувах как костите на китките ми скърцат, но поне си отдъхнах. Посегнах към сакото си, без да се оглеждам къде съм. Не исках и да знам, докато не запалех цигара.

Намирах се на малък остров, широк около десет фута. На десетина ярда се виждаше друг остров, този път малко по-малък. Имаше много такива около мен. Отидох до брега на този, на който се намирах, и погледнах. Нямаше никаква вода между островите. Всъщност нямаше нищо между тях. Те представляваха върховете на назъбени каменни колони, огромни естествени стълбове, които се спускаха хиляди фута надолу в мъглата. Небето бе притъмняло. Приличаше на заскрежено стъкло — небе, което обещаваше сняг.

Стоях и се оглеждах объркано известно време. Нямаше къде да отида. Островите се простираха във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът — различни по размер и отдалеченост, но аз не можех да достигна дори най-близките. Знаех, че съм бил на това място и преди, в по-ранните си сънища, но не можех да разбера какво, по дяволите, мога да направя. Почувствах се като легендарен пътешественик, решил да се поразмърда. Качва се в колата си без определена цел и открива, че не може да я запали.

Вървях насам натам из острова и потривах ръце да се постопля. Кондензиран облак закриваше лицето ми. Не можех да си спомня. Не можех да си спомня мелодията.

Най-лошото беше, че знаех — замъкът бе само топъл отдих. Не беше забавно, в никакъв случай, но според стандарта на Рейф това бе лек сън. Бяха изминали осем години, откакто бях срещнал себе си, осем години, в които бях успявал да водя случайните страдалци безопасно през Страната на Звездите. Сигурност ми даваше увереността, че рискът идва само от чудовищата на другите.

Но сега ситуацията се беше променила. Не бях в безопасност — личността, която представлявах толкова време, си бе отишла. Бе подкопана, ограбена, раздрана. Отново бях само аз и се страхувах. Бях забравил какво е да си само ти. Крачех нервно по острова и мислех какво, по дяволите, ще бъде следващото събитие. И работех по спомените си. Трябваше да измина дълъг път, да си спомня кой съм бил някога. Изгубеният Рай или Намереният Рай? Вие ми кажете.

Тогава ме озари интуицията ми. Погледнах зад мен. Там нямаше нищо.

* * *

Три минути по-късно там имаше нещо. Не на острова, върху който стоях, а в далечината на разстояние около двайсет острова идваше Нещо като буревестник към мен. Все още не можех да разбера какво е, но бях сигурен в едно. Че не искам да го срещна и да се запознавам, че нямам никакво желание да влизам в каквито и да било взаимоотношения с него.

Какво представляват Нещата? Ами, убийте ме, ако знам, всъщност. Личи и по начина, по който ги назовавам. Те са просто лоши неща. Като отмъстителните моторни лодчици, които вълнуват водата и създават вълни в Страната на Звездите. Не толкова ги виждате, колкото усещате ефекта им. Винаги са били там. Въпреки че, мисля си, днес са повече, отколкото преди и със сигурност са много по-злобни. Повечето от хората, които бях превел през Страната на Звездите, страдаха от ефекта на Нещо, което безцелно се е намесвало в потока им и е обърквало течението. Имало е случаи, когато Нещо е помагало на посоката на потока, но не често и не напоследък. Всъщност от осем години не се бе случвало.

При нормално стечение на обстоятелствата аз се справям ефективно с Нещата, въпреки че това не е неизменно правило. Не е точна наука, нито пък е лесно и ти изпива силите. Затова няколко дни след всяка работа не ставам за нищо. Представляват невидими лепкави сфери — търкалят се в стая, пълна с пепел. Колкото повече се търкалят, толкова повече прахоляк събират. Колкото по-тежки стават, толкова по-бързо се търкалят. Важно е да знаеш как да ги спреш да преследват клиента ти, да не се търкалят точно в неговия прахоляк. Придобил съм опит с годините и вече съм по-умел, докато те са останали малко или много същите.

Ала сега нещата ще са по-различни. Сега те ще са по-силни, по-лепкави, по-големи и по-бързи. Щях да посрещна едно от тях рано или късно, но не исках да е точно в този момент. Все още се чувствах изтощен от замъка, все още се оглеждах нервно през минута-две да проверя там ли са ми панталоните. Посрещането на Нещо изисква голяма психическа стабилност и решимост. Макар и да се възстановявах по-бързо, отколкото всеки друг, не исках да посрещам повече трудности, отколкото можех да поема. А вече нямах власт над Страната на Звездите и не можех да очаквам специално отношение.

По-скоро, за да потвърдя мислите си, отколкото с някаква надежда, легнах на ръба на острова и погледнах надолу. Каменната колона, върху която стоях, изглеждаше напукана и ронлива. Малко бяха удобните и приветливи ниши. Веднага ми се зави свят. Това потвърди притесненията ми. Тази колона не приличаше на онази под замъка. Тук целта бе в спускането. Знаех, че ако се опитам да се спусна надолу, гравитацията ще си свърши работата. Удобните пукнатини за стъпване бяха трик, опит да ме изкушат да сляза. Това означаваше две неща. Първо, че каквото и да се намираше долу, то нямаше да е приятно. И второ, по-лошо, че Страната на Звездите още веднъж започваше да се деформира под натиска на някой друг.

Изправих се и отново погледнах в далечината. Нещото приближаваше — намираше се само на пет острова от мен. Все още нямаше какво да се види, но аз знаех, че то идва. Усеща се нещо във въздуха, когато някой е наблизо, нещо в тила ви. Все едно гледате някое тайно място или гробище през нощта. Някаква болка в палците ви подсказва, че идва нещо лошо.

Затворих очи, концентрирах се. Опитах се да си представя нещо друго. Не е лесно, особено под натиск, но може да се направи, ако изровите правилните спомени, ако натиснете правилния вътрешен бутон. Когато отворих очи, все още се намирах на острова, а лошото нещо приближаваше. Опитах отново, но знаех, че е безполезно. Все едно се опитвах да скачам с вързани крака по пода.

Но от друга страна съществуваше възможността да не съм твърде далеч от Окланд и да трябва да се погрижа за него. Изведнъж ми стана студено.

— Това вашият остров ли е, сър?

Обърнах се и видях двама високи полицаи зад мен. Носеха тъмносини униформи, черни ботуши и високи хромирани шлемове. Съвсем не изглеждаха мили. Еднакви мустаци и пронизващи черни очи. Щяха да създадат проблем. Отново започнах да чувствам вина.

— Ъ-ъ, не — запелтечих аз. Проклинах се, че не мога да се махна, преди да пристигне Нещото.

Едно от ченгетата повдигна вежди.

— Не, сър? — „Сър“ прозвуча някак присмехулно.

— Ъ-ъ, не. — За какво говореха те? Как би могъл да бъде мой островът? Полицаят се обърна към колегата си, който също бе повдигнал пищните си вежди. Приличаха на двойка саркастични бухали.

— Ами, хм, ами, полицай Пъркинс — каза той, — какво да правим тогава? Господинът стои тук на острова, ясно е като бял ден, и казва, че не е негов. — Той скръсти ръце и ме погледна надменно. Полицай Пъркинс изсумтя, извади малък бележник и поклати глава.

— Не-е — казах аз. — Искам да кажа, не го притежавам, нали?

— Вие, сър, ни казвате… — полицай Пъркинс пристъпи напред и ме погледна строго в лицето. — Стоите ли на него или не?

— Ами да — стараех се да не звуча гузно, но не успявах. — В този смисъл е мой, да.

— О, видяхте, че е ваш, нали? — Скара ми се първият полицай и пристъпи напред. — Имате ли нещо против да видим разрешителното ви?

— Какво разрешително? За какво говорите?

— Отказвате ли да ни сътрудничите, сър?

— Не! Нямам никакво разрешително.

— Аха — отвърна доволно полицаят, а Пъркинс кимна към земята. Сякаш точно това бяха очаквали. — Запиши, полицай.

— Веднага — каза полицай Пъркинс. Намокри върха на молива с език и започна да пише: „Извършвахме разследване по случая по обикновения метод, когато се натъкнахме на заподозрения, който без никакви съмнения, абсолютно ясно стоеше върху един остров. В началото заподозреният заяви, че островът не е негов, но после си призна при разпита на полицай Дженкинс.“

— Благодаря, полицай Пъркинс.

— Няма защо, полицай Дженкинс. Вашите въпроси бяха уместни и ефективни.

— Вижте — казах аз. — Този шибан остров не е мой, разбрахте ли?

Полицаите се спогледаха с насмешка и почуда. После и двамата пристъпиха крачка към мен. Аз се отдръпнах, за да запазя разстоянието от една ръка между нас. Усещах, че ръбът на острова е само на няколко ярда зад мен.

— Заподозреният използва мръсни думи и заплахи към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — обърна се полицай Дженкинс към колегата си и Пъркинс записа. — Правилно — продължи той и ме погледна в лицето. — Мисля, че е по-добре да запишем някои детайли. Съветвам ви да ни кажете истината, сър. Ще си спестите доста неприятности.

Въздъхнах, опитах се да изглеждам спокоен, да не ме превземе вината. Нещата са ненаситни на вина.

— Правилно — каза полицай Пъркинс. — Да започнем отначало. Колко е голям носът ти?

— Какво?

— Глух ли сте, сър?

— Не, но…

— Колко е голям тогава?

— Вие и сами виждате.

— Бих искал да го чуя от вас, сър.

— Вижте, какво искате от мен? — Попитах аз, но безполезно. Знаех какво искат. Те бяха Нещо, искаха да ме измъчват. Но аз трябваше да играя играта, да запазя ситуацията на това ниво. Ако кажех, че това са глупости, те щяха да се превърнат в Нещо по-лошо. Страната на Звездите се бе променила, аз също имах лоши спомени. Тук имаше и мои чудовища. Има и мои мехурчета, които се надигат и вълнуват повърхността на тихата вода. Те не ви засягат и затова не очаквайте да чуете нещо за тях. Но са там.

— Какво искаме? — Обърна се полицай Дженкинс към колегата си с доволен реторичен въпрос. — Какво искаме? — Обърна се яростен към мен. Трябваше да отстъпя, за да избегна евентуален удар в главата. — Вижте, сър, или това е ваш остров и трябва да представите разрешителното си, което казвате, че нямате…

— Нямате — припя полицай Пъркинс.

— Или това не е вашият остров и тогава сме ви хванали в престъпление.

— Хванали сме ви.

— И в двата случая трябва да ви вкараме в пътя, нали, синко?

— Ами, аз — отстъпих назад, а полицаят напред — към убийството.

— Да не споменаваме мръсния език към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — продължи той като изброяваше с пръсти деянията ми. — Отказахте да опишете размерите на носа си. Общувате с противоположния пол без нужните грижа и внимание.

— За какво говорите?

— Мисля, че е по-добре да дойдете с нас — заяви категорично полицай Пъркинс и прибра бележника в джоба си. Тръгна към мен с ръка напред да ме хване. Направих последната възможна крачка назад.

— Оказва съпротива при арест — продължи полицай Дженкинс и поклати глава. — В големи лайна си затънал, синко.

— До шията. — Двамата полицаи се надвесиха застрашително над мен.

— Може би ще се наложи да кажеш на родителите си за това.

— Ще ги наскърбя.

— Те не го заслужават.

— Все пак, ще трябва да научат.

— Но почакай малко — изведнъж полицай Дженкинс се сети нещо. Лицето му бе на няколко инча от моето. Порите по кожата му изглеждаха огромни. Приличаха на безброй кладенчета. Ментов дъх се изви от тъмната му уста. Отчаяно исках да се отдалеча от тях, но нямаше къде да отида. — Не можем да кажем на родителите му, нали?

— Правилно — съгласи се полицай Пъркинс. — Не можем.

— Знаеш ли защо? — попита ме полицай Дженкинс с ехидна усмивка. — Знаеш ли защо не можем да им кажем?

— Не — отговорих с тих, изплашен глас. Надявах се да ги умилостивя.

— Защото са мъртви! — изкрещя ми той. — Те са МЪРТВИ!

— Не — извиках аз. — Не са. Все още са живи.

— Виждал ли си ги напоследък?

— Не, но…

— Абсолютно мъртви, така е.

— Плъпнали от червеи.

— Месото се разлага по костите им.

— А ти дори не знаеш. Хм.

Изведнъж разбрах, че говорят истината. Моите родители бяха мъртви.

Усетих спазми в гърлото и ужасно виене на свят. Заповядвах си да спра, да забравя. Да се занимая с това по-късно. Но не се получи. Видях лицата на родителите си пред мен. Чертите им пробягаха като пламъче на свещ. Полицаите знаеха, че са уцелили мястото и натискаха. Навеждаха се все повече и повече към мен.

— Трябва да има, о, три години оттогава.

— Най-малко.

— Трябва да са в доста лошо състояние вече.

— Купчина гнилоч, всъщност.

— А ти дори не знаеш.

— Никога не се обади.

— Нито им писа.

— Никога не им каза къде живееш.

— Не се сбогува с тях.

— Не отиде на погребението.

— Не им каза, че ги обичаш.

— Късно е вече.

— Твърде късно.

— Скъпи, о, скъпи.

— Майната ви, копелета! — Изкрещях в този момент аз, раздирайки гърлото си. Те отстъпиха назад изненадани. Изразът, който пробяга по железните им лица, бе в моя полза.

Нещото се замисли за миг, осъзна, че все още имам някаква сила. Че силата, която Рейф бе вложил в него, може да не е достатъчна. Това бе всичко, от което се нуждаех. Информацията, която бяха толкова щастливи да ми съобщят, да ме блъснат с нея по лицето, се обърна всъщност срещу тях. Рейф се бе надявал да управлява вината, която знаеше, че изпитвам за много неща, но бе постигнал обратното. По-късно щях да се чувствам виновен, по-виновен, отколкото до този момент, но засега болката успя там, където грубото усилие на съзнанието не бе успяло. Тя отключи другия у мен, по-твърдия и по-опасния.

Над рамото им можех да видя тесен мост в другия край на острова — дървени стволове, прикрепени с въже. Мостът се олюляваше към следващия остров. Може да прозвучи като случайност, като път за бягство отникъде — така стават тези неща. Трябва да забравите следването на правилата. Спомняте ли си, преди много време ви бях казал, че плановете от А до Я са невъзможни, че трябва да приемете нещата такива, каквито идват. Не съм ви го казал ей така. Обикновено знам какво говоря. Ще бъде добре, ако започнете да ме вземате малко по-сериозно.

Нерешителността по лицата им продължи секунда, но когато се спуснаха към мен, вече беше късно. Симулирах бягство наляво, колкото да видя, че полицаите тръгват в тази посока и после се измъкнах отдясно. Полицай Пъркинс стигна до ръба на острова, олюля се за миг, и се опита да запази равновесие с ръце. Полицай Дженкинс го сграбчи и го дръпна. Когато се обърнаха към мен, аз вече бях преполовил острова и приближавах моста.

Изглеждаше ужасно нестабилен. Държеше се не толкова заради физичните закони, колкото по някаква случайност. Но бе най-добрият, на който можех да се надявам в тези условия. Побягнах по него. Ръцете ми следваха въжетата. Дъските се олюляваха застрашително под нозете ми. Сърцето ми се сви като чух как едно от въжетата се скъса. Минах последните два ярда с две огромни крачки. В момента, в който докоснах следващия остров, се появи подобен мост от другата страна. Побягнах към него, но преди това хвърлих бърз поглед назад — полицаите бяха вече на моста. Бягаха след мен с кошмарни малки стъпки, не по-дълги от девет инча, но толкова бързо, че постигаха моята скорост. Подхлъзнах се на мократа трева и паднах на колене за миг.

— Ще те хванем, копеле!

Изправих се отново на крака. Чувах скрибуцане на ботуши по влажната трева. Ръцете ми блестяха от вода. За миг ми мина нещо през ума, сякаш бях закъснял. Продължих да бягам, концентриран върху тази мисъл, пропит от нея. Не страдам от манията, че закъснявам, освен онази случка в хотелската стая, но това е стара работа без никаква връзка с момента. Кошмарът в замъка бе по-лош, отколкото трябваше. Имах чувството, че усещанията, които приемам, не са изцяло мои.

Скочих на моста и хукнах. Стараех се да стъпвам встрани, където трябваше да е по-стабилен. Мостът видимо се люлееше. Без малко да ме изхвърли, но успях да стигна следващия остров. Видях, че друг мост се появява в отсрещния край. Бях един остров пред полицаите и хукнах — островите се простираха пред мен. Чудех се колко трябва да прекося, колко още ще се появят.

Изведнъж, някъде в далечината, зад последния остров на хоризонта, видях, че се провежда събрание, на което се очакваше да присъствам. Не бе моя вината, че закъснявах. Нещо лошо се беше случило, нещо, което трябваше да спра. Разклатих глава. Опитах се да изгоня чувството, защото не бе мое. Тогава блед спомен мина през ума ми — руса коса под слънчеви лъчи, смях на малко момиче и един железен люлеещ се кон със странно лице. Със сигурност знаех какво бях започнал да си спомням. Вървях в правилна посока. Сънищата ни се бяха смесили. В мен се кръстосваха и смесваха следи от сънища на Окланд, които витаеха във въздуха като пушек в мъглива стая.

Веднага щом стъпих на следващия мост, разбрах, че е в по-лошо състояние от другите. Редуваха се тъмни изгнили клони и бледи изсъхнали кори. Всяка внимателна стъпка издаваше шум, мокър удар и сух пукот. Трябваше да забавя ход, да намеря ритъма, който да ме изведе от опасния път. Светлината, в никакъв случай ярка, бързо се скриваше. Заплахите на полицаите с червени лица ме преследваха като експресен влак.

Един клон не поддаде на ритъма и аз се килнах на една страна, за да избегна политане в бездната. После бързо се прехвърлих напред от другата страна. Пукотът не спираше. Лицата на полицаите лъщяха от гняв в тъмнината. Те бяха по средата на острова. Приближаваха. Още един пукот под краката ми и щях да изгубя контрол. Всичко, което можех да направя, бе да продължа да се издърпвам напред по останките от моста. Стисках здраво въжето. Опитвах се да приближа острова към себе си. Бях все още на ярдове далеч, когато висок мъж се изправи пред мен. Стоеше на края на моста в черно палто. Привеждаше се леко надолу, сякаш говореше с някого, висок само няколко фута. Чух откъс от бърз разговор и спрях за един дълъг миг. Не знаех кой съм и кой не съм аз.

— Не, моля те, недей.

— Чудя се, кой от вас е пръв?

— Ще кажа.

— Не, няма, и двамата ще ви убия.

Стъпките на полицаите туптяха в ушите ми. Помислих, че мостът накрая е забравил молитвата, която го е сглобила. Сякаш материята изчезна и ме остави да се въртя във въздуха. Стори ми се, че чух някого да киха.

* * *

Всичко бе синьо и извън фокус. Не точно извън фокус, а двойно. Мъглива светлина струеше през прозорците, но тя идваше отникъде и нищо не осветяваше. Само тъмнина.

Олюлях се на крака като преди това напосоки реших къде е горе. Плътна мъгла покриваше пода, въртеше се и пълзеше по своя воля в безветрено тайнство. Кракът ми се огъна за миг, олюля ме встрани. Видях един мъж, втренчен в мен. За миг бях сигурен, че няма глава, но тогава видях, че това съм аз. Огледалото бе високо, поне колкото вратата. Погледнах в него. Видях, че нещо се раздвижи зад мен. Обърнах се. Някой изчезна зад ъгъла — висока жена в бял халат със сини шарки, с водопад от коса и без лице. Ситнеше конвулсивно. Спуснах се към ъгъла, но той водеше към тъмнина, висока стена, път към никъде. Почувствах необяснима скръб и натиснах стената, но тя не поддаде. Обърнах се. Зад огледалото в стената имаше свод. Спуснах се натам и излязох.

На ливада, вълниста синя ливада от висока трева с пръски бяло под синьо-черното небе. Ливадата бе красива, но мъртва. Не пееха птички. Тръгнах през високата трева, олюлявах се, залитах, дълбаех крива пътека в тъмния следобед.

След сто ярда спрях и се обърнах — никаква ограда зад мен. Докато се опитвах да се справя със замайването от тежкия въздух, заваля сняг. Огромни чисто бели снежинки си пробиваха път през оловното небе. Със снега въздухът леко се прочисти. Успях да се окопитя достатъчно, за да изровя цигара от джоба си. Понякога имам чувството, че животът ми е начин да запълня времето между запалване на проклетите цигари.

Запалих с треперещи пръсти. Спомних си как в началото се бях почувствал зле да пуша тук — да хвърлям фасове, направени от човека на земята, изтъкана от сънища. После, веднъж изпуснах няколко монети, докато се пазарях да взема обратно любимото яке на клиента. Като погледнах надолу към пода, монетите не бяха там. Те бяха истински монети, монети от Града. Нямах представа къде изчезнаха.

След това не мислех много за цигарите или кибритените клечки. Ако метачът тук не можеше да се задържи, то беше сигурно, че и те ще изчезнат. С годините разбрах, че това не е от особено значение, че каквото и да изпуснеш, то минава през нематериална земя и пада някъде другаде. От тогава не можех да се преструвам, че Страната на Звездите не се променя от нашето присъствие, че винаги ще бъде същата.

— Не! Моля те, недей!

— Още една дума и ще ти разрежа гърлото и ще сложа паяци в него.

Обърнах се да видя пътя, по който вървях. Усетих, че ме дърпат. Гласът мина покрай мен, изгуби се със снежинките. Чух го ясно сякаш бе до мен. Но бях сам. За секунда целият се разтърсих от погнуса, мазна и хлъзгава в кристалния въздух. Усещането за топъл тъмен ужас ме скова целия. После чувството изчезна, търколи се и се изпари в далечината — остави ме кален и мръсен. Всичките ярки светлини на света ме заслепиха наведнъж. Дръпнах дълбоко от цигарата и проследих чувството.

Вървях, снежинките падаха тежко. Краката ми свистяха в превитата трева. Мисля, че ходих около час — следвах инстинкта си, следван от глух кикот зад завесата от ронеща се белота. Не бях далеч от Окланд. Нишките на съня му бяха твърде плътни.

И преди бях губил хора тук и знаех колко малко изисква откриването им. Колко малко, защото след откриването им започва сложната част. Не всичко тръгва изненадващо и подозрително добре, когато отново ги видя. Всеки техен лош сън става част от мен. Мога да откривам хората и да ги водя, защото умея да споделям сънищата им. Ако това ви звучи като хипарски брътвеж, значи е зле. А ако изгубването на хора ви кара да си мислите, че съм некомпетентен, значи не знаете какво говорите. Когато сънувате следващия път, опитайте се да направите нещо, каквото и да е, чрез волята си. Да не говорим да вземете някого с вас, нито пък да го придружавате в съня му и да понасяте ударите, докато откриете правилния път, без да ви пробожда вина от всеки ъгъл, а единственото ви желание да е да се приберете вкъщи. Няма кой друг да направи това. Аз го правя доколкото мога. Не съм го искал. Това, което желаех, бе различно. Просто го намерих. Изгубих всичко друго, абсолютно всичко, освен това, което наистина исках да изгубя.

Видях кола. Стар модел, олющена и очукана, отдавна изоставена, покрита с девет инча сняг. Бавно я заобиколих, опитах се да разбера за какво ми напомня. Пламъчета памет затъмниха въздуха около мен, защото Паметта е много близо до Страната на Звездите и вие можете и там да отидете, ако знаете как.

Дръпнах една от вратите. Тя се отвори. Плъзна мирис на стара кожа по снега. Имаше и нещо друго, лек аромат, кафяв и вълнуващ. Пъхнах вътре глава, облегнах се на една от червените кожени седалки и се опитах да уловя спомена.

Скоро дойде. Беше колата на дядо ми, първата и единствената ми кола. Мирисът идваше от цигарите в студения въздух, първите цигари. Младост, пакости, семейство. Излязох бързо от колата, навреме, за да видя как се разпада. Тя никога не е била там, само купчина сняг и висулки със случайна форма. С падането си снегът образуваше фигура на мъж, който седи в кола, а главата му е обърната към мен. Лицето бе старо и сбръчкано, лице, което едва си спомнях. Тогава снегът изчезна, образът се раздроби и изпари някъде във въздуха.

— Направи го!

— Не — и отчаяни конвулсивни ридания, последвани от плесници.

Дръпнах се от купчината сняг. Газех забързано в преспите към шума.

* * *

Намерих го.

Всъщност, спънах се в него. Чух някой да плаче и хукнах към него, макар и да приличаше на плач на малко момиченце, а не на възрастен мъж. Бягах двайсет ярда, петдесет, студеният въздух прорязваше дробовете ми. Бягах с всички сили преди нещо друго да се случи и отново да ни раздели. Обикновено не е толкова трудно да следваш някого. Но сега нещата бяха по-трудни. Страната на Звездите не приличаше на себе си, бе преструктурирана, разбита от мой познат. Някой, който си мислех, че е мъртъв. Не, по дяволите, някой, който знаех, че е мъртъв.

Бях сигурен, че трябва да направя всичко, което мога, по възможно най-бързия и добрия начин. Времето на втората възможност изтичаше. Рейф бе лош като жив. Мъртъв, без съмнение, щеше да си остане същият.

След сто ярда започнах да се съмнявам в интуицията си. Вървях по-бавно, обръщах се назад, надзъртах в снега, който се сипеше около мен. Тогава съзрях преспа, която приличаше на игрище и хукнах натам. Снегът проблесна, завихри се и формата изчезна. Краката ми се оплетоха в нещо. Спънах се и без малко да падна по гръб. Беше фигура, свита като зародиш в утроба, засипана от сняг. Снежната покривка растеше с всяка секунда. Беше Окланд.

Хвърлих бърз поглед наоколо. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Пръстите ми бяха студени, но не колкото неговите.

— Окланд — разтърсих го за рамото. Той не отговори. Гънките на сакото му бяха замръзнали. Когато го обърнах, той иззвъня. Една част от лицето му бе изгоряла. На другата личеше дълбока рана. Кожата бе с цвят на изцапано тъмно зелено, цвят на нещо, което всеки момент ще избухне. Погледнах дланите му. Те също бяха позеленели.

Изведнъж чух нещо и погледнах нагоре. Нямаше какво да се види, нищо в близките десетки ярдове бляскава видимост, която снегът ми откриваше. Приличаше на водопад. За миг почти се усмихнах. Тогава отново чух шума. Някой кихаше. Веднага след това се разнесе кашлица, твърде бързо, за да е от един и същи човек.

— Хайде, Окланд, отново са кихащите полицаи. — Разтърсих го аз. — Време е да се събудиш. — Никакъв отговор. Поставих ръка на устата му и стиснах ноздрите му силно. Той не реагира дълго време, а след това ми се стори, че виждам как една от ръцете му помръдва.

Той нямаше да се събуди. Дори не бях сигурен, че ще оцелее. Чух друга кихавица и разбрах, че ще трябва да направя онова, което се бях заклел да не върша никога повече. Беше нещо, което бях направил преди много време без да му мисля, преди още да знам каква беда ще причиня.

Легнах до Окланд в снега и го прегърнах. Потреперих от неговия студ, който прониза и мен. Не чувствах дъха му, макар и да бях толкова близо до него. За миг се отчаях. Гърлен смях отдалеч ми подсказа, че всичко започва отначало. Обърнах му гръб. Затворих очи и ударих ума си, ударих го с тежък ковашки чук, натиснах го с нажежен метален остен, докато ме заболя толкова силно, че получих силата, от която се нуждаех. Минало бе много време, откакто бях правил същото. Без малко да не се получи. Но накрая усетих, че падам бавно в леглото. Събудих се на канапето си.