Майкъл Маршал Смит
Само напред (16)

Тринадесет

Има чудовища.

Наистина има.

* * *

Събудих се от странна смесица от звуци. Ритмично цвърчене на насекоми и чуруликане на птички се съпровождаше от безпогрешния звук на повръщане. Отворих очи. Забелязах, че е ден и че е обезпокояващо горещо.

Поизправих се. Наблюденията ми, освен едно, можеха да се групират около основното: бяхме в особен вид джунгла. Последното ми наблюдение се оказа вярно. На около пет ярда, дискретно приведен зад някакво голямо папратово дърво, Окланд преживяваше тежки минути. Останах там, където бях, и го изчаках. Никой не обича да става център на внимание, когато драйфа.

След минути той се изправи и седна на няколко фута от мен. Цялото му лице бе позеленяло като изключим алените петна около очите и устата му. Имаше тъмни кръгове под очите. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.

— Предполагам, че не можеш да измислиш чаша кафе или нещо друго, нали?

Поклатих глава. Не мога да направя подобно нещо. Господ знае, че съм опитвал.

— Ти спа ли?

— О, да — отговори той. — Спах много добре. Преди половин час се събудих с чувството, че ще експлодирам. И имах доста работа след това, както може би си чул.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно. Старк, ей там има едно вирче. Измих си лицето. Видях как изглеждам.

Кимнах.

— Йеа. Добър камуфлаж за джунгла.

— Какво ми става?

— Болен си.

— Не, наистина? Хайде, Старк, обясни ми малко по-подробно поне веднъж! — Говореше с равен тон, но беше уплашен.

— Стани — казах аз. Той се изправи, аз също, за да огледам по-отблизо лицето му. Кожата му бе в сравнително добро състояние като изключим обезцветяването. И то защото бях успял да го доведа тук, преди да стане прекалено късно. Вярно, влошаваше се, но по-бавно. Личаха петна там, където кожата му бе нездрава, но това беше всичко. Окланд се размърда нервно.

— Ако не беше тук — отдръпнах се от него, — лицето ти щеше да си е със същия цвят, както винаги. Видът ти е такъв, сякаш дълго време си бил болен. Цветът тук не означава нищо сам по себе си. Той е само знак, като енергиен показател.

— Но какво става всъщност?

— Да повървим.

— Старк!

— Ще обясня, но да повървим. Трябва да отидем на някои места, забрави ли?

Тръгнах към близкия храст. Окланд неохотно ме последва.

— Особена джунгла — отбелязах аз.

Беше като джунгла от детска книжка. Високи живописни дървета с пълзящи растения по тях. Масивни папрати с широки листа до земята. Все пак имаше пътека, на места осветена от мокро лъчисто слънце. Екзотични птички чуруликаха и грачеха в доспехи от листа високо над главите ни и даваха тон на ентусиазираните насекоми.

Най-странни бяха цветовете. Откъснах лист от близката папрат и го разучих. Краищата не бяха гладки, а леко назъбени. Целият бе покрит с цветни петна от оскъдна палитра. Отстрани ти се струваше, че различни нюанси на зеленото се преливат, но отблизо се виждаше, че съдържа отличаващи се петна зелено, свързани със сини и жълти нишки. Огледах се. Реших, че съм заобиколен от двеста шейсет и пет цвята.

Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.

Всичко приличаше на триизмерна компютърна графика, но все пак листата излъчваха топлина, стволовете — солидност, а лепкавата кал потъваше под обувките ни. Необикновено.

Известно време вървяхме мълчаливо по пътеката, доволни от гледката. След малко цветовете престанаха да ни се струват странни. Джунглата бе реалистично гореща и лепкава все пак, пък и бях сигурен, че Окланд никога не бе посещавал джунгла преди. Колкото повече вървяхме, растителността ставаше все по-гъста, заемаше част от пътеката, а балдахинът отгоре все по-рядко пропускаше светлина. Скоро вървяхме през плътни папрати в тъмнозелен и потискащо влажен мрак. Имаше вероятност объркването на Окланд да превръща джунглата във все по-трудно проходима. Затова реших да поговоря с него преди нещата да се влошат.

— Какво знаеш за сънищата? — запитах го аз.

— Не е много — призна неохотно той. Действащите мразят да си признават, че не знаят нещо. В Центъра те никога не го правят. Просто се преструват, че са експерти, после хукват и научават колкото могат по въпроса, преди да ги разобличат. Но тук нямаше такава възможност.

— Никой не знае, всъщност, особено хората, които си мислят, че знаят. Преди много години хората вярвали, че съществуват видения. Тогава се смятало, че те са отражение на подсъзнателни процеси. — Тук трябваше да спра и да преместя една особено голяма папрат от пътя ни. Пътеката не изглеждаше по-добре след това. Растителността над нас бе толкова плътна, че вече се движехме в тежък сумрак.

След още няколко ярда трябваше да спрем. Нямаше начин да продължим. Обърнах се към Окланд. Видях, че пътят, по който бяхме дошли, също е блокиран. Растителността го бе закрила. Бяхме в капан, широк квадратен ярд. Гледахме изпотените си лица.

— Може би някъде тук има по-проходима пътека? — запита Окланд. Едно насекомо кацна на лицето му и той го размаза раздразнен. Макар и насекомото да бе оцветено с черни и сиви петънца, кръвта, която изтече от него, бе истинска.

— Не. Внимавай! — Трябваше бързо да прочистя мозъка на Окланд или щяхме да се отрудим доста, преди да излезем от джунглата. — Донякъде са били прави. Сънищата са отражение. Но както сам виждаш, те са и реалност. Когато сънуваш, ти идваш тук. Тук се случва сънят ти.

— Дали това място ще си е пак тук, ако никой не сънува?

— Да. Това е смисълът. — Бях доволен. — Страната на Звездите съществува. Отчасти съществува заради сънищата, които се случват тук. Но сънищата на хората се определят също и от мястото. Оказват си взаимно влияние.

— О’кей — кимна той. — Засега разбирам.

Хвърлих поглед назад. Макар пътят да бе все още блокиран, той изглеждаше малко по-светъл.

— Сънищата не са само в мозъка на хората — продължих аз. — Те съществуват и като част от теб. Като спомените те произхождат от тебе, независимо дали си ги спомняш. И ти отново се влияеш от тях.

— Правилно.

— Ако нещо се случи на част от тялото ти, ако някои от клетките ти побеснеят или се свият от нещо, ти също се разболяваш.

— И ако нещо не е в ред със сънищата ти, също се разболяваш.

— Този мъж заслужава пура.

— Старк, нещо странно става с тези папрати. Сякаш се отваря път зад теб.

Погледнах. Беше прав. Доста крива пътека, покрита с лиани на височина до около гърдите, но все пак пътека.

— Не можеш направо да откъснеш някого от съня му — тръгнах бавно назад. — Не можеш да направиш нищо, което да го убие насън. — Още една лъжа, но той нямаше да разбере, а и това бе близо до истината.

— Но това е облекчение.

— Ала можеш да причиниш смъртта му индиректно.

— О!

— Има как да влезеш в съня му, да го объркаш, да го оплетеш, да влошиш кошмара му, да го разболееш. Човекът се разболява и умира.

— Това ли става с мен?

— Да.

— Кой ми прави това? Искам да кажа, кой го прави?

— Никой — отговорих аз.

— О, хайде, Старк. Трябва да е някой. Няма много хора, които да го направят. Възможните са малко на брой.

— Така е. Не е останал никой друг, който да го направи, освен мен. Другият умря преди осем години. Аз съм последният.

Тогава се случи нещо изключително. Аз се развълнувах. Обърнах се и тръгнах бързо. Сега, след като Окланд бе схванал нещата, бе много по-лесно, въпреки че се движехме през място, което бе доста гъсто обрасло. Видях нещо като сечище и тръгнах натам. Писна ми. Чувствах се изтощен от непоносимата горещина. Исках да поседна, да остана за малко сам. Не желаех да обяснявам нищо, нито да нося някого, нито да мисля за каквото и да било. Най-вече не ми се мислеше.

— Старк, почакай! — извика Окланд зад мен. Бързаше да ме настигне. Проблемът с лошото ми настроение е, че изчезва също толкова бързо, колкото и се появява. Докато хората разберат, че съм ядосан, и аз вече не съм. Всичките ми настроения бяха такива по онова време, дори и положителните.

Продължих напред, дадох си време да се успокоя още малко. Осъзнах, че от предишния ден, откакто влакът тръгна от Цветния към Източния Бряг, се чувствам унил. Работата е там, че човек не е в състояние да знае всичко. Дори и ти, Г-н „Всезнаещ Читател“. Не съм ти казвал, но ще научиш, когато му дойде времето. Дори и тогава ще се изненадам, ако ме разбереш. Това едва ли те интересува.

Колко пъти сте се опитвали да говорите с някого за нещо, което ви вълнува, да го убедите в мирогледа си? И колко пъти след това сте се чувствали по-зле, защото според другия болката ви е абсолютно неоснователна?

Така е и когато се скарате с някого. Опитвате се да обясните как се чувствате. Имате нужда да кажете думите. Искате някой близък да разбере колко сте отритнат и изплашен. Проблемът е, че те никога не разбират. Казват нещо от рода на: „Има много риба в морето“ или „По-добре си без него или нея“, или „Искаш ли чипс?“. Никога не разбират наистина, защото не са го изживели. Не знаят как са стояли нещата, нито как си устроен ти, нито как е устроен твоят свят. Те никога няма да разберат, че човекът, който те е нагрубил, може да е този, от когото най-много се нуждаеш на света. Те не разбират живота ти, не познават стълбовете спомени, които те поддържат. Всеки е сам в света, сам със собствения си живот. Може да изпращаш писма на хората, да им показваш снимки, но те никога няма да навлязат истински в същността на нещата.

Освен ако не ги обичаш. И тогава могат да те унищожат.

Седнах на земята да изчакам Окланд. Чух нещо надалеч. Не бях много сигурен, но приличаше на рев на тигър. Бях доволен, че рошавият Действащ скоро се появи. Изглеждаше разкаян, заговори ме предпазливо.

— Съжалявам, ако съм те разстроил с нещо.

— Не е твоя вината. Засегна стара рана, това е всичко. Как си?

Той се отпусна на земята до мен.

— Изморен. Горещо ми е. Трябва ли да стоим в джунглата? Не може ли да открием хубава ливадка или нещо друго?

— Вероятно. Но не мисля, че трябва. Единственият начин да открием какво те мъчи е да го проследим. Ти сънува кошмар в апартамента ми, а не си сънувал оттогава, нали?

— Не.

— Значи сме близо до него.

— Какво търсиш?

— Всичко. Нищо. — Свих рамене. — Каквото и да е. Спри ме, ако съм твърде точен за теб.

— Разбирам. Да почакаме и да видим.

Тупнах го по рамото и се изправих.

— Мисля, че открихме как действа това.

* * *

Следобедът ни застигна все още в джунглата. Окланд се държеше доста добре, но аз бях безкрайно разбит и се съмнявах, че той ще издържи. Действащия експериментира да повърви без сако, но аз му обясних, че всякак ще му е горещо, защото се намира в джунгла. Май беше разбрал как стоят нещата и в крайна сметка не взе да ми противоречи.

Обядът бе единствената ни почивка. Жената на фермера ни беше снабдила с повече от достатъчно храна. Продължихме с ускорен ход. Ще ви спестя подробностите. Вървяхме, после вървяхме още, после вървяхме малко. Сигурен съм, че схванахте мисълта ми. Единственото по-особено нещо бе, че пътеката се спусна малко надолу. Движехме се в нещо като дере. Джунглата се извисяваше от двете ни страни. Малко по-различно, но не и вълнуващо.

Започвах да си мисля, че джунглата няма никога да свърши — безизразна и безмилостна. Тогава Окланд посочи нещо пред нас.

— Какво е това?

Тъкмо щях да кажа: „Още шибани папрати, на какво друго ти прилича?“, но като погледнах по-добре, разбрах за какво пита. Приближих въпросните папрати и ги отместих настрани.

— Това е стена — установих аз. Построена отдясно на пътеката, стена от сиви тухли. Изглеждаше стара, като реликва от цивилизацията на Инките. Казвам сива, въпреки че, разбира се, представляваше шарения от черно, сиво, синьо и бяло.

— Ето това е — Окланд потърка с кална ръка изпотеното си чело. — Благодаря на Бога, че се движа с опитен водач.

— Какво бих могъл да кажа? Това е стена. Хайде!

Малко по-нататък открихме, че стената продължава. Някъде в далечината растителността свършваше, сякаш джунглата избледняваше. Ако не грешах, стената стигаше хоризонта. Казах това на Окланд.

— Добре. Почна да ми става досадно вече — измърмори той и размаза още едно насекомо. Сякаш го преследваха. Насекомите не си падаха много по мен, но Окланд неустоимо ги привличаше, беше като Допаз за тях.

Изведнъж чухме същия рев. Веднага се огледахме да видим откъде идва.

— Какво беше това?

— Предполагам, че е тигър — отговорих аз. Звукът беше на около половин миля от нас. — Да, тигър е.

— Това не е никак хубаво, нали?

— Не. Макар че е интересно. Чуй. — Тигърът пак изрева — всеки път го правеше по един и същи начин. — Вмества се. Дигитален тигър в електронна джунгла.

— Дали дигиталните му зъби се усещат добре или зле около врата? — Окланд нервно поглеждаше по посоката на рева.

— Вероятно зле. Предлагам този път по изключение да не чакаме да видим какво ще стане.

Хукнахме по пътеката. Следващия път чухме рева надалеч. Явно се движеше в посока, различна от нашата и това бе добре. Не ни преследваше. Окланд видимо си отдъхна. Не отворих шампанско или нещо друго, но и аз се почувствах по-добре.

След половин час дърветата около нас започнаха да оредяват и небето просветна през клоните. Сивата стена отдясно се простираше надалеко. Последната миля пътеката се движеше леко нагоре. Като погледнахме назад, джунглата ни се стори огромен басейн от цветове; купа, чийто капак приближавахме.

Виждахме все по-малко дървета. Вече вървяхме по-скоро през тъмна гора, отколкото през джунгла. Земята също не бе покрита с толкова дебел килим пълзящи растения и стъпвахме по червена пръст. На петдесет ярда от нас имаше скала — явно бе крайната точка на джунглата и ние се запътихме натам. Последният откъс бе много стръмен. Когато стигнахме върха и двамата дишахме тежко.

Но все пак си струваше. Пред нас се разстилаше равнина, гладка и гола като изключим разпръснатите тук-там храсти и ниски дървета. Надалеч, на около миля, сива планинска верига закриваше половината небе.

Но най-важното беше сградата — точно от другата страна, сгушена в планината, приличаше на замък, построен върху колона. Широчината на основата бе около двайсет ярда. Високата колона се издигаше около двеста метра, преди да се разшири дотолкова, че да крепи замъка. По-тънки стълбове, широки няколко метра, държаха четирите ъгъла на по-високата част. От една кула се вееше бял триъгълен флаг. Гледахме го, олюлявайки се, и се усмихвахме.

— Странна сграда — пое си дъх Окланд. — Но ми харесва.

— Хубаво място — съгласих се аз. — Пак извадихме късмет.

— Знаеш ли на кого е?

— Не. Но те ще ме познаят. Хайде. Да вървим.

Силен рев точно зад нас ни оглуши.

— По дяволите — изругахме едновременно и се извърнахме.

Там нямаше никой.

— Къде е?

— Не знам.

С гръб един към друг, движейки се в кръг, ние бавно огледахме храстите.

— Старк.

— Шшт.

Спряхме и се ослушахме. Само приглушеното пукане на пръчки и шумоленето на листа ни подсказаха, че тигърът е някъде в храстите.

— Как е дошъл дотук?

— Тихо. Шшт.

Мощен рев разлюля отново гъсталака от папрати вляво от пътеката. Джунглата ни обгърна отново, при това с невероятна скорост. Имахме само десетина ярда свободно пространство, но то бързо се смаляваше. Още един страховит рев. И двамата се извърнахме в неговата посока.

— Какво ще правим?

— Не знам. Всъщност… ще излезем бавно от джунглата.

В първия момент си помислих, че се спуска нощта — ясното слънце беше изчезнало. Отново се движехме в тъмнозелена мъгла. Но когато погледнах нагоре, видях, че небето е закрито от дървета и лиани. Вървяхме все по-бързо, ала и джунглата не изоставаше, заграждаше ни. Вдигахме доста шум, но не колкото храсталаците пред нас, а ревът се разнасяше все по-оглушителен.

— По дяволите! — възмутих се аз. — Не става. Може би ни трябва План Б.

— Какъв е?

— Обикновения — бягаме.

— Добре звучи.

Мигом се обърнахме и хукнахме. След два ярда пред нас величествено се изправи най-големият тигър, който някога съм виждал. Е, добре, не съм срещал много, но знам нормалните им размери. Този не беше обикновен — великански тигър, дълъг осемнайсет фута. Гърбът му бе на пет фута от земята, ченето — широко около фут и отчайващо пълно със зъби. Оранжеви, черни и бели ленти се виеха по ярката му козина. Цветовете също бяха дигитални, но това не беше толкова успокояващо, колкото може да ви се стори. Не ставаше въпрос за компютърна графика. Чувахме го как диша.

— О, Боже! — възкликна Окланд с похвално самообладание.

Тигърът изръмжа и пристъпи крачка напред. Беше само на три ярда от нас, разстояние, което би могъл да преодолее с един скок. Казвам това, защото тигърът приклекна и мускулите му се свиха в готовност за скок. В този момент ми стана съвсем ясно колко надалече ще скочи, съвсем ясно. За нищо друго не можех да мисля. Изведнъж Окланд се обади:

— Ела тук, писи, писи.

— Моля? — втренчих се в него. Действащия бе протегнал трепереща ръка към тигъра. Лицето му, в преобладаващо зелено, се гърчеше от страх.

— Ела тук, писе. Хубаво писе.

Погледнах тигъра. Бях изумен. Той също като мен изглеждаше объркан от развитието на нещата. Все още стоеше наострен, с извит гръб, готов за нападение, но и не помръдваше. Изчакваше.

— Ела тук, писи, писи.

Тигърът ни гледа така още един миг. После изведнъж седна. Намести предни лапи на земята и опъна глава напред.

— Браво. Как се сети? — Бях впечатлен.

— Просто ми хрумна — прошепна Окланд. — А сега какво?

Направих внимателна и микроскопична крачка напред. Тигърът си остана там, където беше. Гледаше ни с любопитство.

— Проблемът е — казах аз, — че искаме да сме от другата му страна. И макар да изглежда спокоен…

Спрях и се втренчих. Тигърът не беше спокоен. Той бе мъртъв.

— О, не — извика Окланд. — О, не.

Очите на тигъра гледаха, без да виждат. Цялото му тяло трепереше. След малко вече се тресеше, а очите му изскочиха, едно след друго. Разляха слуз и кръв върху носа му. Червено кървящо месо започна да се лее от очните ябълки, сякаш изтеглено с невидими куки. Цялото му тяло се пропука. Кожата се късаше от вътрешно напрежение.

— Той ще… — изскимтя Окланд. — Той ще се разпадне…

Изведнъж козината на тигъра се разцепи. Нагоре се стрелна кула от месо. Потреперваше, олюляваше се, докато се издигна на петнайсет фута и замря гротескно голяма. Сто пъти по-голяма маса, отколкото тигърът би могъл да побере в тялото си. Кръвта пулсираше, пръскаше, изливаше се, придобиваше форма в злокобната тишина.

Нощта се спусна за миг. Навсякъде бе пълна тъмнина освен пред нас, където метаморфозата разпръскваше зловонен оранжев блясък надалеч. Вече нищо не беше дигитално, забелязах безпомощно аз. Беше си реално във всяко едно отношение. Тогава отново ушите ни прокънтяха.

— Хайде — изкрещях и сграбчих Окланд.

Той бе прикован от ужас.

— Не мога. Не мога.

— Разбира се, че можеш. Бързо, преди да е станало още по-зле!

С грубост успях да го изкореня от мястото му и да го помъкна край купчината плът. Докато преминавахме, кървава разкъсана жила полетя към нас и ни удари. Горещината и вонята раздразниха обонянието ми. Окланд се спъна и падна върху един храст в тъмнината. Издърпах го назад.

Бутнах го пред мен. Ръмженето зад нас се усилваше като дълго, извиващо се стенание. Бяхме изминали около десет ярда, препъвайки се и залитайки в равнината. Тогава звукът достигна своята кулминация и експлодира в рев. В сравнение с него този на тигъра приличаше на нежно скимтене. Всяка частица в главата ми започна да вибрира. Окланд стенеше и фъфлеше неразбираемо. Препъваше се, а тялото му се мяташе насам-натам.

Той беше изчезнал. Всеможещият Действащ не бе вече там. Беше се изпарил. Сякаш никога не го е имало. Окланд бе станал отново дете, изплашено петгодишно хлапе в тяло на шестдесетгодишен. Сграбчих едната му ръка и я провесих през раменете си. Хванах го за кръста и го понесох по най-бързия начин. Мускулите ми се напрегнаха. Отново чухме рева и този път, невероятно, още по-силно. Беше навсякъде — зад нас, около нас, вътре в нас. Приведен от тежестта на Окланд, аз извих глава нагоре и погледнах в далечината. В тъмнината успях да видя замъка, чудно осветен отдолу с особени жълти светлини покрай колоната. Приличаше на водна кула, на произведение на изкуството. Тръгнах натам по най-бързия начин.

Но всъщност прекалено бавно, а и пътят дотам бе дълъг. Пробяга лъч и освети пътя отпред на около пет ярда в ярко червено. Знаех, че блясъкът се излива от дупките в тялото зад нас.

— Не мога нищо да направя — мълвеше Окланд. Главата му се тресеше и се поклащаше напред-назад, докато бягах. — Не мога да го спра.

Той не говореше на мен. Чувах как ужасният рев ни приближава отзад. Нещото се движеше леко, вместо да разтърсва земята. Това още повече влошаваше нещата. Все по-трудно ми бе да се справям с Окланд. Той не беше на себе си. Отново и отново мълвеше, че не е негова вината. Все едно носех торба, пълна с камъни. Видях храста пред нас, едва когато беше вече късно. Спънах се в него и паднах с лице в чакълестата земя. Скочих по най-бързия начин — чувствах как се стича кръв по бузата ми. Погледнах назад.

Няма да го разберете. Няма начин да ви обясня какво видях. Спомнете си времето, когато сте били на пет и сте сънували нещо лошо. Спомнете си какво ви е накарало да крещите „мамо“, какво ви е накарало да си дерете гърлото от ужас, докато светне лампата в коридора и чуете стъпки към стаята си. Спомнете си как ви се е струвало, че сърцето ви ще спре, че вътрешностите ви ги няма. Сякаш цялото ви тяло ще се превърне в камък, студен камък.

Беше високо трийсет фута. Галопираше с маниера на кон, само че влудяващо бавно. Нямаше кожа, само извити червени мускули, които се триеха един в друг, разтягаха се, свиваха се, разделяха се и се прибираха. Изглеждаше сякаш има ездач, ала нямаше. Само капеща червена форма на гърба, форма, която се кривеше и плюеше. Гризящите останки на някой, който те е наранил, когато си бил твърде малък, за да можеш да запомниш. Мъжът в парка или вторият баща, портиерът или потният чичо, размазани и мъртви. Мъртви, но все още движещи се, растящи, кривящи се, полудели от смъртта. Тътенът им изгаря мозъка ти, овъглява стената, която си издигнал срещу спомена за нещастието.

Нещо лошо.

Наведох се, сграбчих Окланд за якето, изправих го на крака и го помъкнах с мен отново. Хвърлих последните си сили да се махнем оттам. Пред нас замъкът светеше, все още недостижим. Отзад шумът не се усилваше, макар и да ни доближаваше. Опитах да се концентрирам върху светлината отпред. Опитах да си внуша, че ни тегли към себе си, опитах да въвлека и Окланд в този поток. Замъкът примигна и отскочи сто ярда назад. Продължихме да бягаме. Той отново примигна и се отдалечи. И така няколко пъти. Ставаше все по-далечен, колкото и да драпах напред. Обувките ми потъваха в дълбоката сива кал. Все по-трудно ставаше да движа краката си с калните буци, полепнали по подметките ми. Светлините на замъка подскачаха все по-надалеч. Бяха на миля, на две, на сто мили далеч.

Окопитих се и погледнах отново назад. Чудовището бе по-близо, съвсем близо, а ние никъде не стигахме. Вече трийсет секунди пред нас стоеше един и същи храст. Колкото и да бързах, ние не се придвижвахме.

Сега когато замъкът бе на хиляда мили от нас, светлините изгаснаха.

— Окланд! — изкрещях в ухото му. Все още го влачех напред. Той само измърмори нещо. Тежеше ми все повече с всяка стъпка. Клетка по клетка аленото по лицето му се разливаше и заемаше все по-значителна част от него. Отново му изкрещях и го ударих по лицето с всички сили.

— Не беше моя вината! — изпищя той. Думите прорязаха брътвежа му. — Не мога да й помогна!

— Окланд! Трябва да тръгнем в обратната посока!

— НЕ!

— Да, налага се. Довери ми се.

— Не мога!

— Трябва. Трябва да посрещнем това или то ще те обсеби.

— Не!

Той плачеше. Сълзите мокреха лицето му. Не исках да го правя, но знаех, че трябва.

— Да! — заковах на място, освободих се от него и се обърнах. Изведнъж шумът се усили. Нещо дращеше и стържеше като с метал върху стъкло. Или все едно треперещи ръце сваляха цип с отчаяна, колеблива бързина. Отново видях чудовището и почти без да усетя, се хвърлих нагоре. Опитах да обърна Окланд, но той бе силен в страха си, непоклатим като скала. Чудовището изрева. Кръв шурна от носа ми към земята.

— Обърни се, Окланд, по дяволите! — изкрещях му аз. — Обърни се!

Всеки човек си има особена сила, която се появява, когато няма алтернатива. Насочих силата си към Окланд, изправих го с една ръка. Изкрещях му да погледне, но той стискаше упорито клепачи, а ръцете му закриваха лицето. Спуснах се към него и извих ръцете му зад гърба. През това време чудовището изгори лицето ми с близостта и вонята си. Затворих очи и отворих насила тези на Окланд.

— ВИЖ ГО!

* * *

Тишина. Отворих очи. Нямаше го.

Пред мен стоеше Окланд, с ръце върху лицето си и плачеше. Едва го видях, защото бе абсолютен мрак. Светлината си беше отишла с чудовището. Окланд ме отблъсна, когато посегнах да докосна рамото му. Отдалечих се на ярд. Отпуснах глава, поех си въздух. Изведнъж осъзнах как ме боляха мускулите, как бях плувнал в пот, как треперех. Колко ми се искаше да видя мама.

Обърнах се и погледнах замъка. Беше само на четиристотин ярда. Фенерите светеха и препращаха лъчи по колоната. Главата ми се люшна назад и се взрях в тъмното небе, докъдето стигаше светлината.

Окланд се бе вкаменил като статуя. Задушаваше се от ридания. Нищо не можех да направя за него в момента.

Кажете си мнението за тютюнопушенето — че е лошо за здравето, че убива хората. Знам тези неща. Всичко, което мога да кажа е, че понякога те не изглеждат особено важни. Ако не бях пушач, този миг би бил подходящ да стана. А откъде, по дяволите, бих могъл да си купя цигари?