Майкъл Маршал Смит
Само напред (15)

Дванадесет

Блед лъч светлина в абсолютната тъмнина. Сякаш прожектор изливаше жълто и нещо го поглъщаше. Глух тропот ни приближи като че ли кенгуру препускаше край нас. Съществото бе осветено за миг в сумрака. И после отново мрак. Тихо туптене.

Ъгъл на училищно бюро. Дървото е масивно и дебело. Нечии нечетливи инициали, отрязък от пода.

Една ръка плавно маха назад.

Потъвам надълбоко.

* * *

Бяхме пристигнали в градчето в една късна съботна вечер. С нищо друго освен няколко сака в пикапа на Рейф. Бяхме загърбили миналото. Отегчени, нещастни, двама неудачници, които искаха нещо повече, нещо различно. Огледахме празния площад в призрачното градче и решихме да го наречем дом.

Все още ясно си спомням онази вечер, мига, в който спряхме пикапа до бордюра, провесихме крака на бронята, огледахме се и си казахме, по дяволите, нека си имаме наше собствено градче. Беше тъмно и тихо. Чуваше се само как дърпаме от цигарите. Единствената светлина идваше от фаровете на пикапа. Спомням си, че разбрах колко бе специална тази вечер, една от малкото в живота.

Колко често пращате всичко по дяволите и правите нещо просто ей така? Колко често имате смелостта или силата да изоставите всичко и да потърсите нещо ново, нещо, което да ви направи щастливи? Ако направите това, ако поемете този риск и наистина откриете нещо, ще се почувствате много специално. По-късно в онази нощ ние открихме старо пиано в една от къщите далеч от площада и написахме нежна, лека мелодия. Написахме града.

Десет години по-късно нещата се бяха променили малко. Известно време бяхме само двамата. Мотаехме се край запуснатите сгради, композирахме. Щяхме да станем звезди по онова време. Щяхме да сътворяваме мелодии, за които хората да си умират и които щяха завинаги да преобърнат нещо в сърцето, ума и живота им. Нямаше начин да останем завинаги в градчето. То само по себе си не бе важно. Бе просто символ на свободата ни.

Малко по малко и други хора започнаха да се нанасят в някои от къщите. В началото приличаха на нас. Самотници, които търсеха място да си починат. Да възвърнат сили, за да се присъединят към борбата, която се отъждествяваше с живота на някои хора. Те не се сближиха с нас — не образувахме банда или комуна. Просто се установиха. Виждахме ги тук и там. Постепенно броят им се увеличи.

Вече няколко стотици души живееха тук — двойки, цели семейства. Мястото се бе превърнало отново в градче. Рейф и аз бяхме все още тук. Не бяхме си заминали, защото не бяхме открили онова, което търсехме. Някак се отклонихме от пътеката, превърнахме се в основатели на новото градче.

Бяхме се отчуждили малко с Рейф последните няколко години. Нещо бе объркало приятелството ни, бяхме охладнели един към друг. В онази тъмна и интересна нощ на пристигането ни нашите грижи, надежди и мисли бяха еднакви. Бяхме две страни на една и съща монета. Бяхме най-близкият, най-добрият и единственият си приятел. Нещата се бяха променили някак, интересите ни се бяха раздалечили, сякаш самото градче бе застанало между нас. Надявах се да мога да направя нещо по този въпрос. На площада щеше да се състои голям митинг. Нещо застрашаваше градчето или поне хората си мислеха така. Чувствах, че нещата са преувеличени и не се развълнувах особено, но като основател се ползвах с уважението на хората и знаех, че трябва да присъствам.

Пристигнах доста рано на площада. Видях, че отпред са поставени четири стола. Знаех, че единият е за мен, че към нас с Рейф ще се присъединят и други, които да следят дебатите, сякаш сме правителство. Всъщност, никога не бях се възползвал от статута си в градчето. Ала знаех какво трябва да направя в този момент.

Вместо да отида и да седна на стола си, вместо да заема отреденото ми място, аз приближих до бордюра. Там, където бяхме спирали пикапа всичките тези години. Наведох се и седнах на топлия камък.

Знаех, че хората ще се чудят какво целя, защо не заемам мястото си отпред. Но също така знаех, че това е правилната постъпка. Когато дойдеше Рейф на площада, щеше да види къде съм, щеше да си спомни защо бяхме дошли и какви бяхме тогава. Щеше да дойде при мен, да седне и годините щяха да изчезнат. Отново щяхме да станем двама приятели, които посрещат трудностите заедно и си мислят „По дяволите, нещата ще потръгнат.“ А хората, като видеха основателите един до друг отново, ще се справят с проблема, ще го посрещнат заедно и ще го превъзмогнат.

Площадът бързо се изпълни. Гледах тълпата. Чудех се колко много са вече, удивих се как общността се бе появила от нищо, а вече си съществуваше независимо.

Обърнах се и видях, че Рейф е пристигнал. Седеше на един от столовете.

Погледнах го, помислих, че може да не ме е видял още. Стоеше със скръстени ръце, внушителен с костюм и вратовръзка, изслушваше речите. Погледна към мен и се намръщи, посочи стола до него. Аз поклатих глава, усмихнах се. Надявах се да ме разбере. Той сви рамене и се обърна към дебата. Гледаше с погледа на властен съдебен пристав. Може би така трябваше да се държи един основател.

Разбрах, че всичко съм развалил. Че нищо не съм разбрал. Бях си помислил, че с романтичен жест ще върна нещата на мястото им. А бях пропилял малкото авторитет и уважение, които имах. Рейф бе част от общността, централната фигура между хората. И аз бих могъл да бъда там, но не бях. Защото сърцето ми биеше на погрешно място, защото живеех в моя собствен свят на периферията, свят, който бе филм, а аз — главният герой.

Дебатът продължи, но аз не чувствах нищо. Сърцето ми бе празно, сякаш падах като камък и ушите ми бучаха от ужасен страх и самота. Станах и се отдалечих. Няколко глави се извърнаха любопитно, но не много. Не достатъчно.

Влязох в стария бар при вехтото пиано. Отгоре му прашасваше пожълтяла от годините кутия цигари. Стоеше там от нощта, в която бяхме пристигнали и беше на Рейф. Като спомен, като паметник за времето, когато мислехме еднакво и вярвахме в едни и същи неща. Видях пакета и осъзнах колко време бе минало, откакто бях идвал тук. Стоях пред пианото и се подготвях за една последна възможност.

През прашния, мръсен прозорец видях тълпата в слънчева светлина. Хората все още слушаха, преценяваха ситуацията. Обсъждаха днешния проблем, забравили за миналото.

Посегнах към клавишите. Да направя това, което мога.

Да изсвиря мелодията, която бяхме измислили с Рейф в нощта на пристигането ни. Когато ме чуят на площада, надявах се отчаяно аз, тогава нещата ще се оправят. Хората ще я познаят, Рейф ще я познае. Щях да постигна това, което не успях на бордюра. Мелодията ще постави всичко на мястото му, мелодията от миналото, от началото на всичко.

Чак когато засвирих, разбрах колко много време е минало, откакто бях свирил за последен път. Бях загубил форма, бях забравил нотите. Пръстите ми се лутаха по клавишите, но не знаеха точно кои да докоснат.

Не успях да си спомня мелодията. Блъсках си главата, опитах да намеря нотите, но те не бяха вече там. Мелодията си беше отишла. Погледнах навън, видях, че няколко души гледат към мен, включително и Рейф, но отново се обърнаха. Отново към дебата, към техния си свят. Светът, към който те принадлежаха, а аз не.

Мелодията бе умряла. Не можех да си я спомня.

Тогава разбрах колко много съм се провалил. Рейф се бе променил, светът се бе променил. Аз си бях останал същият. Същият романтик, глупавото момче, което бе дошло тук преди десет години, с глава пълна с мечти и вяра в себе си. Не се бях променил. Макар и да имах някакъв измислен авторитет тук, дълбоко в себе си аз бях същият романтичен неудачник. Рейф се беше развил, бе наметнал мантията и бе продължил напред. Беше вече сериозна и важна личност. Виждах го, концентриран в митинга. Знаех, че трябва да направя същото, а не да се опитвам да разрешавам всичко с мелодраматични изяви.

Бях отклонил прожекторите от себе си. Не заслужавах светлината им. Изведнъж се почувствах стар и уморен. Натежаха ми пропилените години. До този момент не бях осъзнавал, че всичко се е променило, че е изтекло време, че градчето и Рейф са се придвижили напред и нагоре. Мен са ме оставили назад, обвързан с миналото, все още изпълнен с чувствата си и нищо друго. Все още приличах на човека отпреди десет години. Цялото това време, всичките тези години не струваха нищо. Бях едно консервирано момче, което гледаше настоящето отвън от празното пространство, обсебено от самото себе си.

Станах от пианото и излязох през задната врата, не тази към площада. Не можех да се върна в градчето, защото нямах място повече там, но нямах и къде другаде да отида. Единственото място, където се чувствах у дома си, бях самият аз. Колкото и да се мразех, нямаше друга врата, която да се отвори, освен тази към мен самия.

На площада все още беше ден, но там, където излязох, бе тъмно. Кобна нощ както при пристигането ми. Не си направих труда да се върна за нещата си. Просто си тръгнах и знаех, че никога повече няма да се върна.

* * *

Следвах тъмна пътека край планина, която след известно време се оказа супермаркет. По мокрия паваж на паркинга личеше, че неотдавна бе валяло. Тих вятър си играеше с вестници и ги подхвърляше към стените. Листата плаваха като лодки в черните локви. Все още бе тъмно. Паркингът беше пуст, видях само счупена китара и изоставена количка за пазаруване. И отново абсолютно тих мрак. Тръгнах. Най-неочаквано и количката тръгна и аз реших да я проследя.

Тя се движеше бавно. Едно от задните й колелета бе счупено и тракаше по пътя. Вървях след нея, вдишвах дъжда и мириса на опадалите листа. Почувствах се по-добре от разходката. Пълната луна над нас осветяваше пътеката през голям буреносен облак. Чуваха се единствено стъпките ми и периодичното тракане на повредената количка.

Вече се движехме по улица в един старомоден Квартал. Старинни фенери осветяваха в зелено неравните тротоари. Беше екстравагантно и напрегнато като в мрачен филм, но реален и триизмерен. Продължихме напред между брегове от къщи. Всички прозорци бяха тъмни, всички завеси — спуснати. Не се виждаше жива душа. Пробвах ключалките на няколко старомодни автомобила, но не успях да ги отворя. Дръжките бяха студени. Не се изненадах. Това място ми бе ясно. Счупената количка продължи, аз след нея.

Стигнахме до тухлена стена, висока и сива. Опитах да се покатеря по нея, но нямаше за какво да се хвана и просто се плъзнах обратно надолу. Обърнах се и видях, че се намираме до канал.

Количката тръгна покрай водата, аз след нея. Гледах старите тъмни магазини и слушах как водата се плиска в брега. Една от сградите бе доста прашна — масивна бяла къща край мътната вода. Сякаш някога е била хотел или работилница за бижута. В къщата имаше нещо грозно, но не можах да разбера какво. Нищо не ни се случи, докато минавахме покрай нея. Значи може да е било просто параноя.

Количката забави ход и спря. Видях лунапарк пред мен. По люлките и въртележките проблясваха сенки. Сякаш там имаше хора. Голям метален кон поклащаше бавно особената си глава напред-назад. Чуваше се нещо от лунапарка и реших да проверя.

Вървях внимателно край люлките и въртележките по килим от листа и висока трева. Лунапаркът беше малък. Бързо щях да открия откъде идва шумът. Някой бърбореше. Това бе добре. Или не беше толкова зле, колкото би могло да бъде. Веднъж на място като това бях тръгнал да открия откъде се чува плач и в корените на едно дърво бях открил зли бебета. Виждал съм ги и после, стават все по-лоши.

Някъде отсреща една люлка се движеше напред-назад така, сякаш някой току-що бе слязъл от нея. Вървях бавно край стената, надзъртах под люлките и въртележките. Приближих се към гласа. Надявах се да не е нещо лошо. Атмосферата в призрачното градче ми беше достатъчна засега. Нищо страшно, но твърде депресиращо. Отдавна не бях мислил за Рейф и не исках да го правя сега.

Видях пейка и тъмна сянка отдолу. Наведох се и погледнах. Беше Окланд.

Действащия се бе свил на кълбо. Това, което бях чул, бе тракането на зъбите му. Дрехите му бяха мокри. Бе закрил лице със стиснати ръце да се предпази от всичко. Кокалчетата на ръцете му блестяха побелели. Мускулите вибрираха от силата на захвата. Протегнах се и го докоснах леко по рамото. Той потрепери и се сви на още по-малко кълбо.

— Окланд — казах тихо. — Аз съм, Старк.

Много бавно той раздвижи една от ръцете си като дете, което се страхува да погледне. Да не би лошото нещо все още да го дебне. Предположих, че е преминал през доста изпитания, откакто пристигнахме. Винаги е така. Има си причини. Дори на мен ми е малко трудно. Той помръдна длан, колкото да надзърне с едно око.

— Старк — каза той много, много тихо.

— Йеа. — Потупах го по рамото. — Хайде, да вървим.

По-внимателно, отколкото бих могъл да си представя, че е възможно, като в реклама на концепцията за предпазливостта, Окланд бавно излезе изпод пейката. Помогнах му да се изправи на крака. Той продължаваше да се оглежда. Надзърташе към ъглите на лунапарка.

— Отидоха ли си? — попита ме той шепнешком, когато се изправи.

— Кои?

— Бебетата.

— О-о, по дяволите! Видял си ги!

Той кимна и потри устни с ръце.

— Отидоха ли си?

— Да. Отидоха си. Чуй! — Паркът бе замрял. Само листата шумоляха. — Никой не плаче.

Той се ослуша. Хапеше устни. Очаквах, че няма да изглежда добре, но не и до такава степен. Цялото му лице бе покрито с петна — някои зеленикави, други яркочервени. Ужасно нещо бе да видиш бебетата. Спря да си хапе устните.

— Никой не плаче — забеляза той.

Поведох го през парка към канала. За лош късмет количката от супермаркета се движеше бавно в кръг. Това бе последното нещо, от което имаше нужда Окланд. Той се сви към мен, скимтейки. Погледнах дали си е закрил очите. Затворих и моите.

Когато отново отворих очи, количката бе изчезнала. Окланд се втренчи в празната пътека.

— Как го направи? Старк, къде сме, по дяволите? Какво става? Какво е това? Къде сме, по дяволите?

— Хайде! Да се махаме оттук. И по-спокойно с изразите.

* * *

Засега изглеждаше, че няма скоро да се отървем от нощта и канала. Беше тихо и относително нормално. Това ме правеше щастлив. Но по-щастлив бях, че открих няколко цигари в джоба си. Окланд се влачеше до мен. Често поглеждаше назад. След малко посочи нещо пред нас.

— Какво е това?

В действителност беше гондола. Плаваше бавно към нас по водата, описвайки концентрични кръгове след себе си.

— Няма никой в нея. О, Господи, има! Пълна е с буболечки!

— Не им обръщай внимание. Скоро ще се отдалечат.

— Къде отиваме?

— Ами засега ще почакаме. О-о! — Изведнъж се оказа, че сме в гора. Вървяхме един зад друг по чакълеста пътечка. — Изглежда обещаващо.

— Какво става? — изплака той. Високи дървета обграждаха пътя ни. Масивни стволове без клони се издигаха право нагоре към небето и се сливаха с него. Окланд постави ръце на хълбоците си и ме погледна раздразнен.

— Кажи ми, Старк!

Продължих да вървя. След миг той ме последва.

— Не е добра идея да говориш, докато вървиш — отбелязах аз. — Това обърква, а ние искаме да останем тук засега. Гладен ли си?

Действащия се намръщи.

— Всъщност, да — отговори той. Сякаш бе изненадан, че тялото му намира време за подобни земни усещания.

— Добре. Концентрирай се върху това засега.

Вървяхме по горската пътека още петнайсет минути. На два пъти чухме бухал откъм дърветата. Но иначе бе тихо и много спокойно.

— Чакай малко.

Обърнах се и видях, че Окланд се е навел да оправи връзката на обувката си. Изправи се. Погледна ме уморено. Изглеждаше отчаян, размекнат.

— Добре ли си? — запитах го аз.

— И да, и не, както би казал ти. — Взря се в мрака зад мен и подскочи изплашен. — Какво е това?

Обърнах се и погледнах. В началото нищо не видях. Чух само леко шумолене. После различих нещо бледо и неясно да върви към нас.

— Не казвай нищо — прошепнах на Окланд. — Няма от какво да се страхуваш. Стой близо до мен и пази тишина.

Той веднага се прилепи за гърба ми. Зачакахме.

След минута фигурата придоби яснота. Млада жена на около двайсет, облечена в права пола и бяла блуза вървеше към нас.

— Старк!

— Шшт — казах аз.

Жената светеше в някакъв ореол от главата до петите. Светлината се сливаше с цвета на дрехите и кожата й. Гледаше фокусирано право напред. Спря на три ярда пред нас. Окланд сграбчи ръката ми, но не издаде звук. Жената сякаш говореше с някой, който бе до нея, но нищо не се чуваше. Изсмя се и тръгна. Подмина ни и продължи надолу по пътеката в мрака. Преди Окланд да ме попита каквото и да било, аз започнах да говоря бързо, за да го концентрирам, да не изгуби сили.

След няколко минути гората свърши. Слизахме по тъмен хълм, който гледаше към гориста долина. Водех Действащия по пътеката надолу по стръмния склон.

— Хубаво — отбеляза той и ме изненада.

Беше наистина красиво. В тишината зеленото на острите хълмове, обграждащи тясната долина, изглеждаше като наситен тъмен смарагд. Въпреки че бе студено и въздухът миришеше на дъжд, чувствахме се сигурни като в царство на елфите.

— Йеа — казах аз. — Това е добре.

В долината пътеката стигаше до поток, който ромолеше тихо и приятно. Той ни отведе в едно селце. Вярно, че къщите бяха тъмни, но не беше мястото, откъдето бях минал по-рано. Наоколо не изглеждаше чуждо, а старинно и притихнало.

— Правилно — въодушевих се аз. — Някъде тук можем да открием страноприемница. Оглеждай се.

Селцето не съдържаше повече от двайсетина колиби. Бяхме съвсем близо, но не виждахме никаква светлина. Започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато видях, че от един прозорец на последната къща отдясно струи бледа светлина.

— Сякаш не е страноприемница, а просто къща — каза Окланд. — Какво е?

Направих му знак да замълчи. Тръгнах към къщата.

— Няма значение — казах и почуках на старата, тежка дъбова врата.

Последва пауза, достатъчно дълга за Окланд да произнесе името ми още веднъж с укоряваща въпросителна нотка. Тогава вратата широко се отвори. Пътеката бе облята от топла жълта светлина.

— Ами, аз никога… — започна червенобузеста дебелана на средна възраст, весела и приятна. — Не стойте там! Влезте, влезте!

Въведох Окланд пред мен. Той се бе ококорил неразбиращо. Жената ни поведе през сумрачен коридор към стаичка, която блестеше гостоприемно. Оказа се, че това е кухнята. Дълга маса в средата и няколко грубо издялани дървени стола около нея. На един от тях седеше съпругът й. Приличаше на едър селски мечок. Той се изправи като влязохме. Ухили се и потърка свенливо брада.

— Е, кои са тия? — запита той с недодялан глас, но все пак гостоприемно.

— Посетители! — възкликна съпругата. — Цяла вечер са били навън. Поне така изглежда, а?

— Да.

— Гадна стара нощ — отбеляза мъдро мъжът и дойде да се здрависа с нас. Дланта му бе голяма и топла, кожата суха и приятна като спомен за бащината.

— Погледни се — обърна се жената към Окланд и го сръга в стомаха. — Целият си мокър. И си гладен, обзалагам се?

Окланд се усмихна изненадан и й кимна:

— Малко.

— Ами, хайде, сядайте, разполагайте се. Ще направя чай. Хайде, Хенри, върви да донесеш дърва за огъня!

Мъжът ни се усмихна. Взе овехтялата си стара шапка от стола, на който седеше и отвори задната врата.

— Нейната дума е закон за мен — примигна той, преди да излезе в нощта и да затвори вратата след себе си.

Окланд се загледа след него. Веждите му подскачаха нагоре към челото.

— Ето — жената постави две огромни чаши пред нас. — Изпийте чая, докато ви намеря нещо за хапване. Хайде.

Отпих. Чаят бе чудесен. Силен и подсладен с мед. Окланд също отпи. Видях как топлината се разля по тялото му. Петната на лицето му избледняха, почти не се забелязваха вече. Знаех, че това е временен ефект, но все пак беше хубаво да се види. Жената се зае с работа над голямата стара желязна печка. Приборите дрънчаха. Тя си затананика нещо. Беше щастлива, че има с какво да се занимава.

Обърнах се към Окланд. Гледаше ме с изражение на лицето, което показваше, че той няма никакво намерение да произнесе и дума, преди да обясня нещата.

— О’кей — наведох се над масата. — Къде си мислиш, че си?

— Нямам никаква представа, никаква.

— Какво се случи?

— Ами — той обгърна чашата с ръце, да усети по-добре топлината. — Случи се това, което ми бе казал. Чух те да казваш нещо. После изведнъж ми стана студено, сякаш бях направен от тежка вода. После се събудих. Сякаш времето бе спряло, но аз знаех, че не е. Бях на оня лунапарк и не те виждах никъде. Изплаших се. Всичко започна да се движи, а там нямаше никой. Тогава чух някой да плаче и се огледах откъде идва звукът. — Той млъкна и постави чашата на масата. Ръцете му силно трепереха.

— Зле си направил, че си тръгнал към тях — отбелязах аз.

— Старк, какво бяха те?

Не отговорих, защото жената дойде и постави две чинии пред нас. Отнякъде се бе появило огромно количество храна — наденички, дебели пържоли на скара, яйца, хляб и пържени картофи. На Окланд му изскочиха очите.

— Ти беше гладен, нали? — обърнах се към него.

Жената се засмя и се върна при печката, тананикайки. Окланд премести очи от храната и я погледна за миг. Наведе се и ми прошепна:

— Знам тази песен. Не знам откъде, но ми е позната.

Кимнах и си заделих от храната.

— Разбира се. Също така това е и твоята представа за пир.

— Какво?

Предполагам, че сега няма да се изненадате, особено ако сте от досетливите. Разбрали сте, че тук няма никаква банда или нещо подобно. Но Окланд изоставаше, затова трябваше да му обясня.

— Ние сме в Страната на Звездите, Окланд.

Той спря да дъвче и ме погледна.

— Моля?

— Това е Страната на Звездите.

— Да не искаш да кажеш, на Мечтите?

— Не, на Звездите. Ако тръгнеш по онази равнина, ако можеш да я откриеш, рано или късно ще стигнеш до врата. Като минеш през нея, идваш тук.

— Искаш да кажеш, че това е нещо като сън?

— Не. Това Е сън. Ето тук идват хората, когато сънуват.

— Искаш да кажеш, че спим?

— Не. Спомняш ли си жената в гората?

— Светещата?

— Да. Тя спеше. Някъде по света тя си лежи в леглото или на канапето и спи. Когато се събуди, ако си спомни съня, ще се сети за гора, тъмна гъста гора от дебели стволове. Ще си спомни, че е вървяла по пътека и какво й се е случило след това.

— Канала.

— Не е задължително. Не става така. Зависи от пътя й, зависи какво сънува.

— И ние ли изглеждаме така на другите?

— Не. Защото ние не спим. Ние сме будни.

Окланд привърши чинията си точно преди да му донесат другата. Богат сандвич. Дебело парче домашно приготвена шунка между две филии пресен хляб. Той зяпна.

— Зная откъде е това — посочи чинията.

— Откъде?

— Когато бях млад, четях книгите на Мег Финда. Бяха доста стари, от времето, когато баба ми е била малка. — Той замълча. Озари го някакво откритие. Погледна жената, която все така се щураше около печката. — Ето откъде е песента. Баба ми си я тананикаше. По дяволите!

— Продължи!

— Тези книги, предавани от поколение на поколение, във всички тях се разказваше за приключения на деца. — Той се усмихна с умиление. — Всъщност не мисля, че родителите ми си падаха много по тях. Предполагам, досещаш се, че те не бяха препоръчителни за децата в Центъра.

— Не и Джанет и Джон Връщат Границите на Управленското Счетоводство.

— Точно. Както и да е. При всяка опасност в онези книги децата срещаха някоя леля или някой друг, който ги спасяваше и ги връщаше обратно в колибата навреме за чая. — Той се усмихна, очите му бяха на мили далеч. — Кифлички, чай, мармалад, гъста сметана. Неща, които никога не съм вкусвал.

— Още чай? — Жената застана до нас със зачервено лице. Предлагаше с усмивка голям старинен самовар. Кимнахме с благодарност. Тя напълни чашите догоре. Метна на масата и кана с гъста сметана. Окланд я погледна и продължи:

— Спомням си особено ясно една от тях. Жената на фермера ги приютява, прави им сандвичи с шунка. Точно като този — посочи остатъците от своя. — Точно като този — замълча за известно време, после се усмихна горчиво. — Обичах тези книги.

— Както и много други хора — отбелязах аз. — Затова е така. Това е почивка, междучасие, спирка по пътя. Има много такива по тези места. Появяваш се, посрещат те, нахранват те и продължаваш освежен. Ако искаш, можеш да влезеш, да се нахраниш, да излезеш, отново да почукаш на вратата, да влезеш и отново да те нахранят. Вторият път ще прилича абсолютно на първия. Няма да те познаят, ти няма да знаеш, че си бил тук и преди. Ако отново влезеш тук, старецът пак ще седи на онзи стол, ще се изправи по същия начин. Всичко ще се случи по същия начин.

— Всъщност, той се забави доста време.

— Няма да се върне. Не е необходим. Той не е част от историята. Само детайл.

Окланд поклати глава и глътна последната хапка от сандвича си.

— Намираш това, от което се нуждаеш. Затова те попитах дали си гладен — добавих аз. — Ако бяхме изморени, щеше да има само бърза закуска. После щяха да ни покажат две високи, старинни пиринчени легла с дебели дюшеци и пухени юргани.

— Старк, откъде знаеш тези неща?

— И преди съм бил тук — свих рамене.

Той се вторачи в мен:

— Много пъти, предполагам.

— Йеа.

— Защо се нарича Страната на Звездите, а не на Мечтите? Така поне името ще има някакъв смисъл.

— Дълга история.

Окланд се замисли за миг.

— Така — заключи той. — Аз сънувам, а ти си до мен.

— Здрасти! — вбесих се аз. — Има ли някой тук? Ние не сънуваме. Ние сме будни. Това е шибаният смисъл.

— Език, та чудо! — смъмри ме жената. Хвърли няколко кифлички с мармалад пред Окланд и допълни чашите ни.

— Съжалявам. Такъв е смисълът на равнината, Окланд. За тези, които я открият, това е пътят насам, когато са будни. Ако исках просто да сънуваме, щях да те оставя да заспиш. Но аз не можех, нали? Защото, когато спиш, когато сънуваш, ти се случват лоши неща, нали?

Окланд ме погледна с широко отворени очи.

— Да — отговори тихо. — Така е.

— И знаеш ли защо?

Той поклати глава. Казах му:

— Защото нещо идва и те отнася.

* * *

Окланд преяде. Още малко и щеше да се пръсне. Тръгнахме си. Жената ни изпрати до външната врата, бърборейки през цялото време. Когато излязохме на улицата, тя пъхна малък вързоп в ръцете на Действащия. Той й благодари срамежливо и мило. Това я накара да се изчерви.

— Това бе най-вкусната храна, която съм ял — призна Окланд.

— Е, и ти сега — на жената явно й стана приятно. — Вие двамата, внимавайте! Чухте ли ме? Нощем навън има чудовища.

— Знам — отвърнах аз.

— Е, внимавайте — повтори тя и бавно затвори вратата. — Чудесна риза, между другото.

Долината се беше променила. Вървяхме по пътеката надолу по склона. Слязохме в ниското и тръгнахме напред. Над нас се извисяваха хълмове. Все още ни обграждаше тъмна нощ.

— Нещо идва и те отнася — поднових аз разговора ни. — Трябва да го открием и да го спрем.

— Защо?

— Защото иначе ще умреш — казах простичко.

Окланд спря.

— За какво говориш?

— Първия път, когато те видях в хотелската стая в Стабилния, ти сънуваше кошмар. На покрива, когато задряма за няколко минути, също сънуваше кошмар. В апартамента ми също.

— Всички хора сънуват кошмари. — Той знаеше за какво говоря, но бе твърде изплашен, за да си признае.

— Не и такива, не и като твоите. И както каза Вилих, изписано ти е на челото. Погледни си кожата. Ти си болен. Не можеш да го разбереш, но ставаш все по-зле. Засега промяната е само козметична, но тя няма да спре дотук. Нещо те яде отвътре. Може и да умреш.

— Дали това има нещо общо с Центъра?

— Не. Центъра не знае нищо за това. То просто се случва понякога. Като червей е, като глист. — Това бе много близко до истината, но не беше нито мястото, нито времето за урок по история. Що се отнася до мен, никога не би могло да има подходящо време за това.

— И защо ме доведе тук?

— Защото, ако не се освободиш от това, ти няма къде да отидеш. Нима има смисъл да те защитавам от Центъра, когато нещо те убива в същото време, а?

— Не, предполагам, че няма.

— Откога сънуваш кошмари? Не обикновените, а тези.

Окланд се замисли.

— От няколко седмици.

По същото време, когато е разбрал за Дилигенц II, това би могло да бъде интересно, макар да не беше задължително. Причината би могла да е и емоционална травма. Ала нито едното, нито другото променяха много нещата. Един от проблемите, които възникват при тази работа, е, че играта има много малко правила. Понякога нещото значи нещо, но понякога то не значи нищо. Не че има някакво значение в крайна сметка…

— Добре, и какво ще правим? — настоя Окланд.

— Не знам. Ще почакаме, ще видим.

— Да чакаме, да видим. Трябва да си го татуираш това на челото.

— Окланд, така стават нещата. Наеха ме да те открия и да те върна в Центъра. Простичко. А ето ме тук, развявам се, опитвам се да ти помогна да оцелееш. Животът на важен за мен човек е в опасност заради теб. Ако включим и моя, стават два. Нещата се случват, после се променят. Такъв е животът. Движи се, лъкатуши, завива, само трябва да го следваш и да наблюдаваш какво ще се стане. Няма преки пътища, нито пътни знаци, никакъв подтекст. Нещата се случват. Всичко, което можеш да направиш, е да се пръждосаш от пътя им.

— Да, знам. Животът е един голям План Б. Страхотно — и се извърна от мен.

— Окланд, не ме разигравай. Засега съм на твоя страна.

— Доста ми помогна. Стреляха по мен, без малко да ме взривят. А сега бягам от призраци в свят, който дори не съществува.

— Без мен си загубен — погледнах го и замълчах. Той отвърна на погледа ми. Гневът му утихна. Всъщност не беше и гняв, а по-скоро страх.

— Знам — каза той. — Мразя това.

Тръгнахме. След малко той се извини. Успокоих го, че е цвете пред някои, с които съм си имал работа. Разказах му за няколко, дори го разсмях. Дамата, която бях пренесъл през блатото, скоро след това подпали скривалището ни с цигара. Бях й забранил да пуши. Атмосферата между нас се разведри. Нещата се оправяха.

Не бях изненадан, че избухна, не ме бъркаше. Те винаги го правят. Хората обикновено се объркват, ако не видят нещо истинско, ако трябва просто да следват реката и да наблюдават събитията. Искат да знаят сюжета, за да схванат развръзката. Страхуват се от нея. Разбирам ги, но това не е начинът, по който стават нещата. Аз никога не знам какво ще се случи в следващия момент, но успявам да се справя с него.

— Така — каза той след малко. — Къде отиваме?

— Опитваме се да намерим джунгла.

— О — сякаш разбра смисъла на това. — Като онази, която сънувах?

— Да. Някъде тук е твоят поток и някъде тук се случва събитието.

— Моят поток?

— В Страната на Звездите всеки си има поток. Оттук идват сънищата.

— Пил ли си някога дълго време, да кажем шест-седем години лекарства по двайсет и четири часа на ден? — прозя се той. Цветовете отново бяха превзели лицето му. Изглеждаше безкрайно изтощен. Взех решение.

— Виж. Тази долина никога няма да свърши. Минаваме все по едни и същи места.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще стои все същата, докато продължаваме да вървим. Най-добре да се опитаме да поспим. — Изчаках да каже нещо досадно като „Ние вече спим“, но явно бе схванал ситуацията.

— Безопасно ли е?

— Мисля, че да.

— Да почакаме и ще видим, а? — усмихна се той.