Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (25)

Двадесет и четвърта глава

Никога не съм одобрявала самоволното правосъдие, защото винаги може да се допусне фатална грешка. Този случай обаче правеше изключение. Най-напред това щеше да повдигне духа на васитските бунтовници и бежанците, струпани по южните граници на моите владения. Но най-важното бе, че щеше да разтърси цяла Астурия.

Погледнах към моя ухилен сенешал.

— Добре, Малон — казах. — Не одобрявам напълно постъпката ти, но стореното — сторено. Затова нека обмислим какви са ползите от него. Най-напред се погрижи да не остане човек в херцогството, който да не е чул за твоето приключение. Не се стеснявай да се хвалиш и преувеличаваш, приятелю! После ще начертаеш карта къде приблизително виси херцог Гартеон и ще я дадеш на генерал Холбрен.

— Ваша Светлост иска да открия скелета ли? — попита Холбрен.

— Не, Холбрен, ще оставя на астурианците тази задача. Ти ще дадеш картата на най-приказливия от свещениците на Чалдан в околността. Кажи му какво е станало и го помоли да отнесе картата във Во Астур. Искам всички в Астурия да научат добрата новина. Нито един аренд не би се опитал да затвори устата на свещеник, по какъвто и да било въпрос.

Генерал Холбрен потисна поредната вълна от смях и благодари с лек поклон.

Казаха ми, че празненствата по случай обесването на херцог Гартеон продължили цели шест седмици. Музика, песни и смехове се чували от Мурос чак до устието на река Камаар, а и останалите части на херцогството не останали по-назад.

Херцог Гартеон нямаше наследници и неговата смърт приключи господството на фамилията Ориман над Астурия. Кавгите и разправиите кой да седне на трона така завладяха умовете на астурианската аристокрация, та всички планове за завладяване на съседни земи останаха на заден план. Моите южни граници бяха оставени на мира.

След години Малон и генерал Холбрен остаряха и напуснаха тази земя по естествения ред на живота. Върнах се в къщата при езерото за погребението на Малон. После дойде ред да поговоря с неговия син. За моя изненада той се оказа удивително добре образован млад човек, който по необясними причини използваше единствено своята фамилия — Килансън. Въпреки че не можех да разбера мотивите му, тази приемственост ме караше да се чувствам сигурна и в безопасност. Килансън рядко преминаваше на васитски диалект. Случваше се да го прави, само когато беше развълнуван. През останалото време говореше на изящния език, който през вековете се наложи като официален в моите бивши владения.

В началото на тридесет и втори век взех постепенно да съкращавам обслужващия персонал в господарската си къща край езерото Ерат. Най-накрая останаха само няколко души, които я поддържаха да не рухне съвсем. Останалите от семейство Килансън уредих на друга работа. Постепенно споменът за мен взе да избледнява в паметта на поданиците ми. Те вече наричаха себе си сендари, а името ми се срещаше единствено в историческите книги и фолклора.

Въпреки това на мен ми се наложи на няколко пъти да наруша уединението си в къщата на мама. В средата на тридесет и втори век главатарите на Мечия култ успяха да убедят крал Алрег, че Сендария е естествено продължение на неговото кралство и че Белар, алорнското божество, ще се разгневи ужасно, ако череките престъпят религиозните си задължения и не нахлуят в моето бивше херцогство. За пореден път ми се наложи да наливам ум в дебелите глави на някои алорни. Когато един особено нахален граф на име Елбрик атакува брега и плячкоса Дарине, аз се превърнах в сокол и отлетях към Вал Алорн, за да разменя две-три думи с краля на Черек. Кацнах върху бойниците на струпания безразборно палат на Алрег, спуснах се по няколко вити стълби и най-сетне се озовах в опушената му тронна зала.

Крал Алрег беше огромен човек с голяма и гъста руса брада. Макар да нямаше видима причина за това, той носеше стоманен шлем и ризница от преплетени метални халки. Заварих го да се смее гръмогласно на нещо, възседнал огромния си трон с халба бира в ръка. По всичко личеше, че крал Алрег се имаше за войнствен владетел.

Един облечен в ризница страж до вратата ме дръпна за ръката, когато влязох.

— Мястото ти не е тук, жено! — грубо рече той. — В тронната зала на Алрег е позволено само за мъже!

— Искаш ли да останеш и занапред с две ръце? — попитах нахалника, взирайки се заплашително в него.

— Виж какво, жено… — започна той, но все пак ме пусна. А после се отърколи по грубия под, когато силата на Волята ми го удари в гърдите. Надигнах глас, така че да надвикам пиянската врява в залата и да съм сигурна, че всички ме чуват.

— Алрег от Черек! — прогърмя викът ми и даже стените потрепериха от неговата сила.

Кралят на Черек, очевидно полупиян, се надигна на крака и залитна.

— Кой пусна тая женска да влезе тук? — заплашително попита той.

— Аз сама си го позволих, Алрег — отговорих. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Зает съм.

— Освободи се тогава. Незабавно!

Минах бързо покрай изпускащия кълба пушек огън, стъкнат направо върху пода — помещението приличаше повече на обор, камо ли на официална тронна зала — и се изтръгнах от хватката на няколко стражници, опитващи се да ме уловят. Макар и с леко замъглено съзнание, Алрег все пак успя да схване, че се случва нещо необичайно. Най-сетне се добрах до подиума, на който се намираше тронът, и втренчих в краля враждебен взор.

— Виждам, че на мястото на Мечото рамо се е настанил някакъв пиян глупак — процедих унищожително. — Колко тъжно. Сигурно ще е страшно разочарован, ако го разбере.

— Не ти разрешавам да ми говориш така! — избухна той.

— Грешиш, Алрег. Мога да ти говоря, както преценя за правилно. Незабавно прибери този варварин Елбрик от Дарине!

— Нямаш право да ми заповядваш! За коя се мислиш пък ти?

Но в този момент един от по-трезвите му придворни край трона изведнъж смъртно пребледня.

— Ваше Величество! — сподавено се обърна той към своя господар. — Това е Поулгара Магьосницата!

— Я не ме прави на глупак! — изсумтя Алрег. — Няма такава жена!

— Погледнете я по-внимателно, Ваше Величество! Вижте белия кичур в косата й! Тя е Поулгара, дъщерята на Благословения Белгарат! Ако реши, може в един миг да Ви превърне в жабок!

— Не вярвам нито дума на тези щуротии! — насмешливо рече Алрег.

— Ще трябва да си промениш мнението, Алерг — намесих се аз. — Този израз „да те превърне в жабок“ през вековете се е изтъркал от употреба и постепенно се е превърнал в празни думи без покритие. Затова вече се приема само като стара шега. Пък и каква би била ползата, ако някой стори нещо подобно. Този път обаче той беше употребен съвсем на място. Явно ще трябва да направя нещо, за да привлека вниманието ти. И макар твоят разумен придворен да използва израза по навик, той попадна право в целта и ми даде идея какво да сторя с теб. Колкото повече размишлявам, толкова повече ми допада предложението му. Поне съм сигурна, че в случая това абсурдно действие ще свърши много по-добра работа от каквито и да било разумни доводи.

Поставих си за цел целият процес да стане съвсем бавно и етапите му да се видят от всички присъстващи, затова постъпих по малко по-различен начин. Вместо направо да преобразя Алрег в жаба, аз най-напред разкривих чертите му една по една. Хрумна ми, че няма да ми е нужна цяла жаба — главата и краката бяха достатъчни. Останалите части от тялото на Алрег можеха да останат непокътнати.

Главата на краля бавно взе да променя формата си. Започна да става все по-плоска, докато накрая не придоби вида на земноводното. Очите му изпъкнаха, озоваха се на темето и той се ококори срещу тавана. Е, щом и очите му изскочиха, значи дотук работата вървеше, както трябва. След това премахнах брадата и разтеглих устата му.

— Не! — дочу се квакане от останалата без устни паст. Бях решила, че няма да е зле да му оставя способността да говори.

Накрая превърнах ръцете и краката му в жабешки лапички. Леко промених формата на коленете, хълбоците, раменете и лактите. С гръмко квакане кралят на Черек прибра новите си крайниците по жабешки обичай и се намърда върху седалката на трона.

Най-накрая с голямо удоволствие прибавих и брадавиците.

Оставих размера на тялото му непокътнат, нито пък докоснах неговите дрехи. Сега върху трона седеше жабок с човешки размери, облечен в желязна ризница. На дебелата му талия висеше препасан меч. Той въртеше очи на всички страни и панически квакаше.

Всичко това ми отне само няколко минути. Тъй като тронът на Алрег се намираше на висок подиум, не остана никой, който да не е видял превъплъщението на краля.

Усетих как един от брадатите череки зад гърба ми посяга към меча си. Когато обаче стисна онова, което мислеше за дръжка, се оказа, че държи врата на съскаща разгневена змия.

— Повече не прави така — казах, без дори да си направя труда да извърна лице към него. — Най-добре кажи на придворните си да се държат прилично, Алрег — обърнах се после към жабока върху трона. — Освен ако нямаш възможност незабавно да ги смениш с други. Татко не ми разрешава да убивам хора, но мисля, че мога да заобиколя тази забрана. Аз просто ще ги заровя, без да ги убивам. Тогава няма да има съмнение, че са починали от естествена смърт — е, поне след известно време. Пък и баща ми няма да има никаква причина да се оплаква. Та ще им кажеш ли да се държат любезно?

— Добре! — изквака пъпчивото създание върху трона на Черек. — Ще направя всичко, каквото ми наредиш! Моля те, Поулгара, моля те! Превърни ме отново в човек!

— Сигурен ли си, че искаш точно това, Алерг? — любезно попитах аз. — И така си си много добре. Помисли само колко ще са горди твоите воини, когато тръгнат да разправят по света, че са управлявани от жабок. Освен това си заобиколен от дръзки брадати мързеливци, които само се изтягат по ъглите и пият бира. Можеш да им намериш работа и да ги накараш да ти ловят мухи, за да се храниш. Сега няма ли да ти се услади една голяма тлъста муха?

Вярвам, тази идея никак не му се понрави, защото той още по-усилено взе да квака, после подрипна на пода и започна да подскача наоколо в кръг.

Само с една мисъл му върнах предишната форма, но той явно не го осъзна, защото продължи да скача и да квака. Воините му се отдръпнаха панически от него с погнусени лица.

— О, я хайде ставай, Алрег — казах строго. — Изглеждаш много глупаво като правиш така.

Той се изправи, треперейки неудържимо, и преплете крака обратно към трона. Накрая се отпусна в него, гледайки ме с нескрит ужас.

— Надявам се вече ти е станало ясно, че сендарите са под моя закрила — казах сурово. — Затова изведи хората си от моите земи и ги върни тук, където им е мястото.

— Ние следваме повелите на Белар, Поулгара — възпротиви се той.

— Това не е истина, Алрег. Ти следваш напътствията на Мечия култ. Ако на теб ти харесва да скачаш по свирката на някакви малоумни религиозни фанатици, това си е твоя работа. Но се махни от Сендария. Представа нямаш какво може да ти се струпа на главата, ако не го направиш незабавно!

— Не знам за останалите — прекъсна ме нервно слаб брадат черек с фанатичен плам в погледа, — но аз нямам намерение да се подчинявам на някаква си женска!

Направих незабележим жест. Лъскавата му ризница и полуизваденият от ножницата бляскав меч изведнъж се покриха с ръжда. Сетне започнаха да се разпадат и се посипаха по пода като тъмночервен прах.

— Не ти ли е хрумвало, че някой може да те разоръжи и по този начин? — спокойно попитах аз. — И тъй като вече не си въоръжен черек, не те ли е поне мъничко страх?

Накрая взе да ми дотяга от тяхната глупост.

— Достатъчно! — прогърмях застрашително. — Или се махай от Сендария, Алрег, или ще потопя Черекския полуостров обратно в морето! Така ще можеш да опиташ какво е да си крал на рибите. Прибери си хората у дома!

Това не беше най-дипломатичният начин на общуване, но самодоволният шовинизъм в двора на Алрег накрая наистина взе да ме ядосва. Явно съм „обикновена жена“, както се каза! Само като си помисля за това, и кръвта ми кипва!

По-късно се оказа, че визитата ми във Вал Алорн има и някои положителни страни. След като изтърпя неколкомесечните истерични протести на недоволниците от Мечия култ, Алрег предприе решителни действия и смачка за пореден път главата на фанатизма. Забелязала съм, че на всеки петдесет години култистите из алорнските кралства трябва да бъдат поставяни на място.

През следващия век и половина името ми все по-дълбоко потъваше в прашните исторически книги, а на мен все по-рядко ми се отдаваше случай да посетя къщата си край езерото Ерат. Последният човек, който я поддържаше, умря и аз не открих основателна причина да го заместя с някой друг. Въпреки това все още обичах този дом и мисълта, че при някое вражеско нашествие може да бъде плячкосан и опожарен, никак не ми беше по душа. Ето защо една пролет прекосих Сендарските планини и направих така, че той да остане недосегаем за чуждите грабители. Ерат беше отстъпил мястото си на Сендария и моето бившо херцогство се беше свило до пределите на тази единствена къща.

Обмислих няколко решения, но най-простото от тях се оказа най-добро. Хрумна ми в една чудесна пролетна вечер, докато гледах езерото отвъд превърналата се в истинска джунгла розова градина. Какъв по-добър начин да предпазя къщата си от това да я прикрия с щит от рози!

Още на следващата сутрин се захванах за работа и „поощрих“ розовите храсти да се издигнат високо нагоре и да плъзнат през долината чак до езерото. Когато приключих, около мен нямаше вече храсти, а цели дървета. Те образуваха непроходим гъсталак от здраво преплетени клони с остри шипове, който щеше да предпазва къщата ми, докато свят светува.

Доволна от изпълнената задача, аз се завърнах в майчината къща и се залових с безкрайните си научни изследвания. След като бях се погрижила да съхраня миналото, вече можех спокойно да погледна в бъдещето.

Вярата, че бъдещето на света е кодирано в Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине, вече се беше превърнала в семейна черта. Да се изучават бълнуванията на оглупелия от старост алорнски воин и бръщолевенията на един доказан идиот, който трябваше да бъде окован с вериги заради неговата собствена безопасност, беше наистина изтощителна работа.

Постепенно започнах да се убеждавам в съществуването на един друг, паралелен на нашия земен свят. В него събития, които иначе ни се струваха дребни и незначителни, имаха огромна тежест. Случайна среща между двама търговци по улиците на Тол Хонет или свада между двамина златотърсачи в планините на Гар ог Надрак можеха да се окажат много по-съдбоносни от сблъсъка на две армии. Постепенно взех да проумявам, че именно тези незначителни случки са събитията — редките и невидими на пръв поглед съвпадения между двете иначе напълно различни пророчества. Дори едно единствено събитие можеше да обърне съдбата не само на този свят, но и на цялата Вселена.

Изучаването на нещо толкова значимо ме погълна дотам, че загубих представа за времето. Вече трудно можех да определя кой век и коя година сме.

Сигурна съм, обаче, че беше 3761 — не за друго, а защото направих справка в някои толнедрански исторически книги — когато последният император от Втората Борунска династия избра своя наследник, вместо да остави решението в ръцете на корумпирания Съвет на консултантите. Бездетният император Ран Борун XII види се е бил много прозорлив човек, защото той възкачи на трона Хорбитите, а поне по онова време всичко показваше, че те са особено надарени. Първият от новата императорска фамилия Ран Хорб I, се отдаде на старото хоби на Боруните да строят пътища за свързването на толнедранския пазар с останалата част от света. Неговият син обаче — Ран Хорб II — превърна това хоби в мания. Дори посреднощ из западните земи можеха да бъдат открити строителни бригади, които павираха новите шосета. Толнедранските дипломати изоставиха всяка друга дейност и се съсредоточиха върху „спогодби за взаимно сътрудничество, което ще е за благото и на двете страни“. Те подхранваха илюзията, че Толнедра е настроена добросъседски, но в действителност пътищата бяха използвани изключително от толнедранските търговци.

Когато до мен стигна вестта, че строителите на пътища са нахлули и в бившето ми херцогство, аз реших да оставя временно проучванията си настрана и да отскоча до Тол Хонет. Исках да поговоря лично с Ран Хорб II, за да разбера точно какви намерения има той. Този път обаче не исках да стряскам без предупреждение толнедранския император, а предпочетох да се възползвам от гостоприемството на прекрасното драснианско посолство. Въпреки техните слабости и грешки — а те направиха много грешки — алчните драснияни успяха да спечелят уважението на толнедранците.

Наложи се да се представя на принц Канар, племенник на крал Ралан от Драсния, защото през последните осем века почти не бях нарушавала уединението си. Дори и най-развихреното въображение не би могло да намери нещо общо между Канар и Бичия врат. Наследникът на Драс беше дребен и жилав мъж с остър ум и доста странно чувство за хумор. Бях готова да му направя една бърза демонстрация на моите „дарби“, но колкото и да е странно, това не се оказа необходимо. Той прие на вяра думите ми и ме придружи до двореца. След като почакахме близо час, бяхме съпроводени до просторния, но доста разхвърлян кабинет на Негово Императорско Величество Ран Хорб II.

Императорът беше стабилен мъж и делови човек с оредяваща коса и загрижено изражение.

— А, принц Канар — обърна се той към дребничкия ми придружител, — радвам се да ви видя отново. Какво ново в Боктор?

— Все същата бъркотия, Ваше Величество — сви рамене Канар. — Лъжи, измами, кражби — нищо значително или пък необичайно.

— Знае ли чичо ви как говорите за неговото кралство в присъствието на чужденци и непознати, Канар?

— Най-вероятно знае, Ваше Величество. Той има шпиони навсякъде.

— Няма ли да ме представите на дамата?

— Тъкмо се канех да го направя, Ваше Величество. Имам изключителната чест да ви представя лейди Поулгара, херцогинята на Ерат и дъщеря на Благословения Белгарат.

Ран Хорб ме погледна скептично.

— Хубаво — рече той, — ще приема това твърдение временно и само като начало, за да не се караме. По-късно обаче ще поискам доказателства. Та на какво дължа честта, Ваша Светлост?

— Вие сте изключително любезен човек, Ваше Величество — отбелязах аз. — Пред останалите често ми се налага да правя някакви фокуси, за да ги накарам да ме чуят.

— Обзалагам се, че можете да ми покажете нечувани чудеса, стига да поискате — отвърна той. — Какво да направя за вас?

— Искам само повече подробности, Ваше Величество — уверих го. — Вие строите пътища в Сендария.

— Аз строя пътища почти навсякъде, лейди Поулгара.

— Това ми е известно. Имам специален интерес към Сендария обаче. Тези строежи да не са прелюдия към едно бъдещо нахлуване и присъединяване на моите територии към империята?

Той се разсмя.

— За какво, в името на боговете, ми е притрябвало да завземам Сендария? — каза. — Убеден съм, че тя е красива страна, но аз не копнея да я притежавам. Пътищата имат една-единствена цел — да държат череките по-далеч от кесията ми. Така ще си осигуря директен достъп до Боктор, който ще ми помогне да избегна превозването на стоките през водовъртежа при Вълната на Черек. Тия брадати пирати са определили такива нечовешки такси да прекарват толнедранските товари от Коту в Боре, че това удря много лошо годишните ми приходи.

— Значи всичко се прави единствено с търговска цел, така ли?

— Разбира се. Ако ми е нужна земеделска продукция, мога да си я купя и в Толнедра. Защо да бия път до Сендария за боб и ряпа? Единственото, което ме интересува в тези земи, е тяхното разположение.

В този миг ме осени една идея.

— Излиза, че стабилността на Сендария би ви била от полза, нали така, Ваше Величество?

— Естествено. Нали затова легионите ми са по границата.

— Но издръжката им струва скъпо, Ран Хорб.

— Няма да повярвате колко солено ми излизат — сви рамене той.

— Със сигурност ще ви повярвам — отговорих и хвърлих бегъл поглед към богато украсения таван. — Сендария няма правителство още от времето на моето управление в началото на хилядолетието — започнах да размишлявам на глас. — Това взе да привлича всякакъв род нападатели отвън. Ако имаше крал и правителство — а също и армия — хората биха били защитени от нашественици, а на вас нямаше да се налага да държите десет легиона, струпани да пазят границите.

— А, ето каква била целта на тази „афера Поулгара“. Значи искате да станете кралица на Сендария!

— Категорично не, Ваше Величество. Прекалено съм заета, за да се занимавам с подобни безсмислици — не че искам да ви обидя.

— Изобщо не ме обиждате, Ваша Светлост — той се обтегна на стола си. — Нали разбирате, точно това е причината да съм настроен скептично, колчем някой започне да ми разправя истории за вас и вашия баща. Ако Белгарат е толкова могъщ, колкото разправят, тогава той може да управлява целия свят, нали така?

— Едва ли ще се справи много добре с тази задача, Ваше Величество. Моят баща ненавижда отговорността. Тя му убива удоволствието от забавлението.

— Ето това вече ме обърка, милейди! Ако вие не искате да управлявате Сендария, тогава кого желаете да поставя на трона там? Някой ваш любовник, може би?

Погледнах го смразяващо.

— Извинете ме — веднага се поправи той. — Съгласен съм, че едно официално признато правителство в Сендария би било от полза за всички нас, но кой е достойният сред сендарите, който заслужава да бъде коронясан?

— Говорим за нация от производители на ряпа, Ваше Величество — вметна Канар. — Някои от тях може и да притежават титли, но и те излизат на нивите още с пукването на зората, също като своите съседи — обикновените селяни.

— Мисля, че ги подценявате, принц Канар — казах. — Един преуспял земеделец има много по-голямо умение да ръководи, отколкото подозирате. И със сигурност е по-практичен от някой нехранимайко аристократ, откърмен с арендския епос. В него никой никога не яде, нито пък се къпе. Земеделецът поне обръща внимание на дребните подробности.

— Е, това вече ни разобличи изцяло, а, Ваше Величество — обърна се към императора Канар. — Признавам, че като момче направо поглъщах всичко от арендския епос! И всичко е било, за да бъда обвинен сега, че съм „нехранимайко аристократ“! Това ме нарани дълбоко!

— Работата май не е само разговор за запълване на времето, нали така? — досети се Ран Хорб. — Да определя ли краля тогава?

— Не бих постъпила така на ваше място, Ваше Величество — отговорих. — Да се посочи владетел ще бъде само друга форма на външна намеса и ще доведе до бурни протести, а може и до нещо по-лошо.

Той трепна при тези думи.

— Как да изберем крал тогава?

— Можем да ги подложим на изпитание, Ваше Величество — предложи Канар, — и който го издържи, ще бъде коронясан.

— Но ако вие измислите това изпитание, принц Канар, крайният резултат отново ще е бунт — казах аз. — Изборът на сендарски крал не може да бъде направен нито от толнедранец, нито дори от драсниянин. Това трябва да си остане вътрешна работа.

— Тогава да го направим чрез турнир — колебливо предложи Ран Хорб.

— Това са все земеделци, Ваше Величество — напомни му Канар. — А една битка със земеделски инструменти може да доведе до неочаквани резултати. Но можем да дадем короната на онзи, който е отгледал най-едрата ряпа, например.

— Защо да не организираме избори? — предложих.

— Никога не съм имал вяра на изборите — неохотно рече Ран Хорб. — Те са просто надпревара кой е по-известен от останалите, а известността не е мяра за никакви владетелски качества.

— Но, Ваше Величество, ние изобщо не говорим за съсредоточаване на голяма власт в ръцете на един човек — намеси се Канар. — Сендария може и да е хубава страна, но светът няма да се срине, ако кралят й допусне една-две грешки. — Той се разсмя с типичния за драснияните циничен смях. — Защо просто не оставим тази работа на духовенството? Ще изберем някой разумен и умерен човек, а после ще накараме поповете да разгласят из Сендария, че е избран да управлява от самия сендарски бог. Между другото, на кой бог се кланят сендарите?

— На всичките седем — отговорих. — Още не знаят за УЛ, но сигурно и него ще включат в списъка, щом открият, че съществува.

— УЛ?! — повтори изумено Ран Хорб.

— Богът на Улголанд — обясних му аз.

— Да нямате предвид мястото, дето се въдят онези дракони?

— Там има само един дракон, Ваше Величество, но тя не живее в Улголанд. Въпреки това не смятам, че религията в Сендария е добра основа за възникването на монархия. Това ще направи свещениците пълновластни господари, а от тях не стават добри владетели. Ктол Мургос е доста добър пример за това. Вярвайте ми, познавам добре сендарите и смятам, че решението на този въпрос са изборите, където всеки може да си каже мнението.

— Дори тези, които не притежават земя ли? — невярващо попита Ран Хорб.

— Това е най-добрият начин да се избегнат бунтовете — припомних му аз. — Ако искаме в този район да цари мир и сговор, тогава не ни трябва някоя група безимотни и лишени от глас хора само след няколко години да надигне глава и да разруши благополучието на кралството.

— Поне можем да опитаме — колебливо рече императорът. — Ако това се окаже несполучлив ход, тогава наистина ще присъединя Сендария към империята. Не ми се иска идеята за избори много да се разпространи — аз ще съм първият, който ще изгуби. Но предполагам, че Сендария е особен случай. Хората там няма да ги е грижа кой седи на трона, докато всичко върви мирно и тихо. Няма спор, никой не иска една нова Арендия да ни пари като жарава под краката. — Той направи кисела гримаса. — Арендите взеха да ме изморяват вече. Май е време да прекратя тази тяхна безкрайна гражданска война. Не се отразява добре на търговията. — После очите му светнаха. — А сега, след като разрешихме всички световни проблеми, защо накрая не ми докажете, че сте истинската Поулгара Магьосницата, Ваша Светлост?

— О, небеса — въздъхнах.

— Ние и двамата бяхме много, много послушни, милейди — горещо го подкрепи и Канар. — А след като сме били толкова примерни, не заслужаваме ли поне един мъничък фокус?

— Защо винаги съм принудена да се разправям с деца! — вдигнах умолително ръце към тавана.

— Може би защото събуждате малкото момче у всеки от нас, Поулгара — широко ми се усмихна Ран Хорб.

— Добре тогава — отстъпих, — но само един! Нямам намерение да си хабя силите за забавление на две лоши момчета, които са успели да се удържат от някоя беля цял половин час!

После се превърнах на бяла сова — отчасти защото ми беше по-лесно, отчасти защото нито един панаирджийски шарлатанин не би могъл да повтори този номер.

Размахах меките си бели крила и покръжих из стаята известно време, после кацнах отново на стола си и приех човешки образ.

— Доволни ли сте? — попитах накрая.

— Как успяхте да постигнете това?! — попита Ран Хорб.

— Много е лесно, Ваше Величество — отговорих. — Необходимо е само да мислите много съсредоточено за желаната форма, а после да си заповядате да прелеете в нея. Искате ли да видите и нещо друго? Какво ще кажете за една кобра?

— А не, само това не, лейди Поулгара — бързо отвърна той. — Не е необходимо да се стига чак дотам. Аз вече съм напълно убеден. А ти, Канар?

— Непоклатимо вярвам, Ваше Императорско Величество — разпалено отвърна Канар. — Даже не бих помислил да ви карам да се преобразявате на кобра, лейди Поулгара.

— Така си и мислех — промърморих аз под нос.

Може би именно този разговор в ранната есен на 3817 г. подтикна Ран Хорб да сложи край на гражданската война в Арендия. През 3821 той подписа таен договор с мимбратите. Още на следващата година мимбратите плячкосаха и изгориха до основи Во Астур, а после тръгнаха да преследват избягалите в горите астурианци. Знам, че не ми прави чест, но бях доволна от разрушаването на Во Астур. Така им се падаше, защото те унищожиха Во Вакюн!

През 3827 г. Ран Хорб II обяви избори, след които стана известен първият сендарски крал. Императорът обаче направи грешка, когато определяше правилата. Той каза, че кралят трябва да събере мнозинството от гласовете. Това превърна изборите в шестгодишен празник за Сендария.

Безспорният победител — Фундор Великолепни — отдавна вече беше забравил, че се е кандидатирал. За него изненадата от резултата беше най-голяма.

Докато траеха шестгодишните избори, сендарите решиха да направят столица на независимото си кралство град Сендар. Решението им беше повлияно от ниската цена на земята по тези места. То предизвика недоволен вой най-вече от толнедранските търговци на земи, които въртяха сделките си из Дарине, Мурос и Камаар.

Помамени от внезапното възкачване на Фундор на трона, в Сендар се струпаха като мухи на мед тълпи от търсачи на щастие. Всички те се надяваха, че могат да получат благородническа титла от новия си крал. Фундор най-напред ги натовари с работа, а остави раздаването на титлите за по-късно, когато се види кой какво може. Непознатата дотогава практика да се работи, за да се спечели титла, а после тя да се отстоява с труд, засегна мнозина благородници с наследствени титли, присламчили се в двора. Затова пък създаде една нова благородническа класа с невиждана дотогава добродетел — чувство за отговорност.

Кръстосвах новото кралство надлъж и нашир няколко години подред. Най-често оставах незабележима за околните. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че нашият експеримент се оказа успешен. Сендария процъфтяваше, а селяните бяха доволни. Успокоих се, че съм изпълнила и последния си дълг като херцогиня на Ерат. С това удържах и на клетвата си пред Онтроуз.

Тъй като вече нямах никакви отговорности по онези земи, аз се върнах обратно в къщата на майка ми към моите научни занимания.

Пътната мрежа на Ран Хорб и особено нейната сендарска част засегна болезнено интересите на череките. Тя правеше напълно ненужни техните умения да се борят с водовъртежите при Вълната на Черек и да прекарват товари оттам. Откъм Вал Алорн се надигна вълна от недоволство, но тъй като още никой не е успял да потопи сухоземен път, то и техните вопли останаха без резултат.

Пътната система на толнедранците се разпростря много отвъд Сендария и нейното влияние се усети най-силно в южните кралства. Първите контакти между различните толнедрански предприемачи и мургите бяха твърде колебливи и придружени с взаимно дебнене. Не след дълго обаче стоки от земите на ангараките взеха да се появяват по пазарите на Тол Хонет, Тол Борун, Тол Хорб и Тол Ворду. Враждебността на мургите започна постепенно да се смекчава, а търговията между Изтока и Запада от тънка струйка се превърна в пълноводна река.

Отминаването на всяко хилядолетие обикновено биваше отбелязвано с бурни тържества в Западните кралства. Случи се така, че в края на поредното хилядолетие аз навърших две хиляди години. Изобщо не обърнах внимание на този юбилей.

В ранната пролет на 4002 г. отново си припомних, че ако искам да ям следващата зима, не е зле да изляза в градината. Оставих книгите настрана за няколко седмици и започнах да се ровя в калта.

Обръщах с лопата земята в лехите, когато татко взе да кръжи над главата ми. На мига усетих, че се е случило нещо важно, защото използва формата на сокол само в спешни случаи. Щом кацна, той бързо премина в естествената си форма, а по лицето му се четеше вълнение.

— Имам нужда от теб, Поул! — рече трескаво.

— И аз веднъж имах нужда от теб, помниш ли? — отвърнах, без дори да се замислям. — Тогава ти не го взе много присърце. Е, сега е мой ред да ти върна услугата. Върви си, татко.

— Не е време за уреждане на стари сметки, Поулгара. Трябва да отидем до Острова на бурите незабавно. Горек е в опасност.

— Кой е Горек?

— Изобщо ли не те интересува какво става по света извън градината ти? Да не си си загубила ума? Не можеш да се отметнеш от поетата отговорност, Поул! Ти все още носиш предопределението си и ще дойдеш с мен на острова, дори ако се наложи да те взема в ноктите си!

— Не ме заплашвай, старче! Кой е този Горек, дето толкова се тревожиш за него?

— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата.

— Череките охраняват Морето на бурите. Нито една флота на света не може да премине през пръстена на корабите им.

— Опасността не идва по море, Поул. Извън стените на града има търговски квартал — оттам идва заплахата.

— Да не си полудял, татко? Защо си разрешил на чужденци да живеят на острова?

— Това е дълга история и сега няма време да ти я разказвам.

— Откъде разбра за опасността?

— Току-що разтълкувах значението на един пасаж от Кодекса на Мрин.

Това премахна с един замах цялата ми подозрителност.

— Кой стои зад всичко това? — попитах.

— Доколкото разбирам, в дъното е Селмисра. Тя има агенти в квартала и им е наредила да убият риванския крал и цялото му семейство. Ако заговорът успее, Торак печели.

— Докато аз все още дишам, това няма да се случи. Сигурно пак е от коварствата на Ктучик.

— Вероятно, но ми се струва доста префинено, за да е в неговия стил. Тоя път може да са Урвон или Зедар.

— Ще разберем това по-късно, сега само си губим времето. Да вървим на острова и да се опитаме да предотвратим нещастието, докато още е възможно.