Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (26)

Двадесет и пета глава

Двамата с Поул останахме на Острова на Бурите около месец след раждането на Даран. Нямаше защо да бързаме да се връщаме в Долината, а и времето, прекарано в двореца на Рива, беше един от най-щастливите периоди в живота и на двама ни. Белдаран се изправи на крака след няколко дни и ние тримата прекарвахме почти цялото си време заедно. До този момент аз не осъзнавах колко болезнена всъщност е била раздялата за моите две дъщери. От време на време успявах да зърна изражението на лицето на Поулгара, когато не подозираше, че я гледам. Чертите й изразяваха нетърпима болка. Белдаран беше откъсната окончателно от нея — първо от Рива, а сега и от бебето. Животът на двете бе тръгнал по два различни пътя и нищо на света не можеше да промени това.

Алгар Леката стъпка потегли след около седмица към Во Вакюм, за да се срещне с графа на васитите. Очевидно идеята, която му бе хрумнала в онзи планински проход, не му даваше мира и той наистина искаше да сложи началото на годишен пазар за добитък в Мурос. Отглеждането на крави, предполагам, си има своите приятни страни, но те едва ли могат да се сравнят с удовлетворението, което фермерът изпитва след като се отърве от тях на добра цена.

Междувременно аз подтичвах покрай полите на женската част от моето семейство, с надеждата, че все пак и аз ще се докосна до внука си. Не можете да си представите колко трудно се оказа това. Той беше първото дете на Белдаран и тя гледаше на него като на най-скъпоценното нещо в живота си. Щом го пуснеше, Поулгара го поемаше от нея на мига. После идваше ред на Рива. След това ставаше време Белдаран да го храни. Тримата си го предаваха един на друг като деца, играещи си на топка.

Накрая се реших на отчаяна постъпка. Изчаках до полунощ, промъкнах се в детската стая и взех Даран от люлката му. После тихичко се измъкнах обратно в коридора. Всички дядовци изпитват силни чувства към своите внуци, но моите мотиви в случая отиваха малко по-далеч от простото желание да се нарадвам на малкия. Даран беше пряк резултат от конкретните наставления, дадени ми от моя Учител, и аз имах нужда от няколко минути насаме с бебето, за да се уверя, че съм свършил всичко както трябва.

Занесох го в една от дневните, където преди това бях запалил свещ, сложих го в скута си и се вгледах в сънените му очички.

— Не е нищо чак толкова важно — прошепнах.

Никога не съм си бърборил лигави безсмислици с бебетата. Бях ужасно внимателен, разбира се, докато правех всичко това. Съзнанието на едно бебе е толкова лесно накърнимо, а аз не исках в никакъв случай да нараня своя внук. Проникнах мислено в главицата му едва-едва, „на пръсти“, бих казал, като внимавах да не го стресна. На Даран бе отредена неизмеримо важна задача и трябваше да се убедя, че „способностите“ му са налице.

Малкият не ме разочарова. Съзнанието му беше все още неоформено, но умът му беше остър като бръснач. Мисля, че той дори осъзна — по някакъв негов си, бебешки начин — какво правя и ми се усмихна. Потиснах с мъка желанието си да надам тържествуващ вик. Той наистина можеше да се справи.

— Ще се опознаем с теб по-нататък — му казах. — Сега исках просто да ти кажа едно „здрасти“.

Накрая го занесох обратно в детската стая, оставих го в люлката и го загърнах внимателно с одеялцето.

Оттук нататък се гледахме доста с малкия и всеки път, когато му смигнех, той прихваше. Белдаран и Рива смятаха, че всичко това е много мило. Поулгара, обаче, беше на друго мнение.

— Какво си направил на това бебе? — настоя да узнае тя, след като ме спипа една вечер насаме в коридора, малко след вечеря.

— Просто се запознах с него, Поул — отвърнах й аз с най-невинния тон, който успях да докарам.

— О, нима?!

— Ти си станала твърде подозрителна, Поулгара — казах й. — Аз съм дядо на детето, в случай, че си забравила. Естествено е той да ме харесва.

— Тогава защо се смее, щом те погледне?

— Вероятно защото съм ужасно забавен. Нима не си го забелязала?

Поул ми хвърли още един гневен поглед, но поне засега репликите й се бяха изчерпали. Това беше един от няколкото, броящи се на пръстите на двете ми ръце пъти, в които съм успявал да я надхитря. Не крия, че се гордея с това.

— Ще те държа под око, старче — предупреди ме тя.

— Разбира се, Поул. Може дори да успея да изкопча от теб някоя мъничка усмивчица, стига, разбира се, да измисля нещо достатъчно смешно.

После я потупах по бузата и се отдалечих по коридора, подсвирквайки любимата си песничка.

Двамата с Поул си тръгнахме няколко седмици по-късно. Анрак ни преведе с кораба си до онзи дълбок залив западно от езерото Зендар. Слязохме на брега близо до мястото, където днес се намира град Зендар. От града, естествено, още нямаше и следа. Чак до средата на четвъртото хилядолетие цяла северна Зендария беше покрита от вековна гора.

— Околността не ми изглежда особено приветлива — ни каза Анрак, докато се канехме да слезем на брега. — Сигурни ли сте, че не искате да ви откарам по-нагоре, до Дарин, да речем?

— Не, тук си е добре, Анрак. Няма защо да изкушаваме Дяволското вретено без сериозно основание.

— Е, Вретеното не е чак толкова страшно, Белгарат. Поне така са ми казвали.

— Напротив, чак толкова страшно е. Чувам, че поглъщало цели флотилии за закуска. Предпочитам да повървя пеш.

— Бойните кораби на Черек го минават непрекъснато.

— Но този кораб не е от флотата на Черек. А и ти не си чак толкова луд, колкото е Черек.

— Както кажеш, Белгарат.

Двамата с дъщеря ми останахме известно време на пясъчния бряг, загледани в отдалечаващите се платна на кораба.

— А сега какво, татко? — попита ме Поул.

Присвих очи срещу слънцето.

— Скоро ще започне да се здрачава — казах й. — Хайде да си устроим лагер. Утре рано сутринта ще продължим.

— А ти сигурен ли си, че знаеш пътя към Дарин?

— Естествено.

Всъщност не бях. Никога преди не бях ходил там, но имах най-обща представа къде се намира. През годините открих, че е по-добре да се престориш, че знаеш отлично къде отиваш. Това най-малкото ти спестява куп безполезни спорове.

Поотдалечихме се от брега и си устроихме лагер насред една приятна горска поляна. Предложих да сготвя, но Поулгара не искаше и да чуе за нещо подобно. Намекнах й, че имам доста богат опит с готвенето на лагерен огън, но тя просто ми заяви да си гледам работата. Аз, естествено, нямах нищо против.

През следващите няколко дни пътувахме на северозапад през древната гора. Областта наоколо беше необитаема, затова нямаше и пътеки. Аз гледах да не изпуснем посоката, а иначе просто вървяхме през по-редките пасажи. Прекарал съм доста години по горите и винаги съм смятал, че това е най-добрият начин да се придвижваш през тях. Вярно, голямо криволичене пада, но пък накрая все пак стигаш до целта си… в повечето случаи.

На Поулгара обаче това не й хареса.

— Колко напреднахме днес? — попита ме тя привечер на следващия ден.

— Ами, не знам — отвърнах й аз. — Шест-седем мили, предполагам.

— Имах предвид по права линия.

— В горите не можеш да се движиш по права линия, Поул. Дърветата ти пречат.

— Има и по-бърз начин да стигнем там, за където сме тръгнали, татко.

— А ти бързаш ли за някъде?

— Хич не ми е забавно, старче. — Тя се огледа наоколо. — Влажно е, мръсно е и бъка от буболечки. Не съм се къпала от четири дни.

— Не е нужно да се къпеш, когато си в гората, Поул. Катеричките едва ли ще разкажат на някого, че лицето ти е било мръсно.

— И за това ли ще спорим?

— Какво имаш предвид?

— Защо трябва да вървим, щом можем да летим?

Аз я зяпнах учуден.

— Откъде си научила за това?

— Чичо Белдин го прави непрекъснато. Ти трябваше да ме обучаваш, татко. Сега моментът ми се струва адски удачен да ме научиш как се приема по-удобна форма. Ако на теб ти се върви чак толкова — моля. Но аз нямам намерение да бия път чак до Дарин, само за да можеш да се наслаждаваш на пейзажа.

Поул е способна да превърне и най-дребната си молба в ултиматум. Това е една от най-големите й слабости.

Така или иначе, в думите й имаше известна логика. Разходките из гората са нещо прекрасно наистина, но аз си имах и друга работа, а което си е истина, умението да се приемат други форми е едно от най-необходимите в нашия „занаят“. Все още обаче не бях сигурен докъде са се развили нейните способности и затова се колебаех.

— Ще опитаме — предадох се накрая.

Така е далеч по-лесно, отколкото да спори човек с нея.

— Кога?

— Утре сутрин.

— Защо не сега?

— Защото се стъмва. Не искам да си разбиеш човката в някое дърво.

— Както кажеш, татко.

Тя беше доволна, разбира се, нали бе спечелила спора? На следващата сутрин, още преди слънцето да изгрее, Поулгара вече се бе събудила и дори бе приготвила закуска.

— Е? — каза тя нетърпеливо, след като похапнахме на две на три. — Ще започваме ли?

Наистина й се искаше да опита.

Описах й цялата процедура в детайли, а Поулгара ставаше все по-нетърпелива и по-нетърпелива.

— О, хайде да опитаме, татко — не издържа накрая тя.

— Добре, Поул — капитулирах аз. — Предполагам, че си разбрала как да си върнеш човешкия облик, ако, не дай си Боже, се превърнеш в летящ заек?

Това май малко я стресна.

— Детайлите, Поулгара — казах й аз. — Това е нещо, в което детайлите са от решаващо значение. Перата не са чак толкова лесни за оформяне. Добре, сега можеш да опиташ. Само не бързай.

Тя, разбира се, не ме послуша. Веждите й се свъсиха, докато се опитваше да се концентрира. После тялото й потръпна, размаза се… и тя се превърна в снежнобяла сова.

Очите ми се изпълниха със сълзи на мига, а в гърлото ми заседна буца.

— Веднага си върни човешкия облик!

Поулгара изглеждаше малко стресната, когато отново се появи пред мен.

— Никога повече не го прави! — заповядах й аз.

— Къде сбърках, татко?

— Коя да е друга форма, но не тази.

— Че какво й е лошото на тази. Чичо Белдин ми каза, че мама я е използвала непрекъснато.

— Именно. Избери си друга форма.

— Плачеш ли, татко? — попита ме тя с известна изненада.

— Да, всъщност точно това правя.

— Мислех, че не знаеш как става. — Тя докосна лицето ми почти нежно. — Може ли да се превърна в някой друг вид сова?

— Превърни се в пеликан, ако искаш. Просто не използвай тази форма.

— Така става ли?

Тялото й изчезна отново и на неговото място се появи накокошинена кафява сова. Имаше известна прилика, но въпреки това беше нещо, което можех да преживея.

Поех дълбоко въздух.

— Добре. Сега размахай криле и опитай да се отделиш от земята.

Тя ми избухука нещо.

— Махай с криле, Поул. После ще си говорим.

Ще ми повярвате ли, че тя се справи превъзходно още от първия път? Трябваше да се усъмня още тогава, но бях твърде впечатлен, за да се замисля сериозно. С няколко небрежни удара на пухестите си криле тя се издигна безпроблемно над поляната и направи няколко елегантни кръгчета. После кацна на един клон и се зае да оправи перата си.

Беше ми нужно известно време, за да се отърся от изненадата, след което отидох до нейното дърво и се вгледах в невъзмутимото птиче, кацанало на около метър над главата ми.

— Не се опитвай да си връщаш човешкия облик точно сега — инструктирах я аз. — Ще паднеш от дървото, ако го направиш.

Тя се вгледа в мен с онези огромни немигащи очи.

— Продължаваме в тази посока — казах и посочих с пръст на североизток. — Няма да се преобразявам в птица, защото не летя много добре. Вместо това ще приема формата на вълк. Най-вероятно ще мога да се движа заедно с теб, но все пак не ме изпускай от поглед. Ориентирай се по слънцето. По пладне ще се преобразим отново.

Тя нададе онзи странен звук, характерен за совите, и поклати глава.

— Не спори с мен, Поулгара. Ще стане, както аз казвам. Не искам да пострадаш.

После, за да избегна спора, тутакси се превърнах във вълк.

Отначало полетите й бяха кратки. Прелиташе от дърво на дърво и покорно поддържаше моето темпо. За мен също не беше проблем да не изоставам. Към средата на сутринта разстоянията, които преодоляваше в полет, започнаха да стават все по-дълги и на мен ми се наложи да потичам здраво, за да не изоставам. Накрая, някъде около пладне, аз спрях, вдигнах глава към нея и нададох предупредителен вой.

Тя описа кръг във въздуха, спусна се плавно и кацна на земята, без каквито и да било проблеми. После птичето тяло потръпна и пред мен се появи отново добре познатият образ на моята вироглава дъщеря.

— Какво удоволствие! — възкликна тя.

Бях на крачка от това да й изнеса една кратка поучителна лекция. Сутринта почти бе успяла да ме ядоса. Но явно усетила накъде отиват нещата, Поулгара ме обезоръжи с една единствена усмивка. Тя се усмихва рядко, а този път дори очите й блестяха от възбудата. О, Богове, кой баща не би се гордял с такава красавица?!

— Трябва да използваш перата на опашката си малко повече — беше всичко, което казах.

— Добре, татко — каза тя, все още усмихната. — Сега какво?

— Ще си починем малко — реших аз. — Когато слънцето залезе, ще потеглим отново.

— В мрака?

— Ти си сова, Поулгара. Нощта е нормалното време, в което летят совите.

— Ами ти?

Свих рамене.

— Нощ или ден, на вълка му е все едно.

— Ще ни се наложи да зарежем припасите си — отбеляза тя. — Какво ще ядем?

— Всеки ще реши този проблем сам за себе си, Поул. Всичко, което има нещастието да ни се изпречи на пътя и става за храна, би могло да свърши работа.

— Сурово месо?

— Ти искаше да бъдеш сова, скъпа. Лястовиците се хранят със зрънца, но совите предпочитат мишки. Не бих ти препоръчал да се хвърляш на някой глиган. Но пък ако си чак толкова гладна…

Тя ми обърна гръб и се отправи нанякъде, мърморейки проклятия.

Трябва да призная, че идеята на Поулгара беше чудесна. Пеш щяхме да стигнем в Дарин едва след две седмици. А така успяхме да се озовем там след три нощи.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато се добрахме до хълма, южно от пристанищния град. Възвърнахме си естествения облик и продължихме пеш към градските порти. Като почти всеки друг северен град, по онова време и Дарин беше изграден от дървени трупи. Един град трябва да изгори няколко пъти до основи, за да се сетят жителите му, че дървените сгради не са много добра идея. Преминахме през неохраняваната порта и попитахме един сънен минувач, къде бихме могли да открием Хатрук, водачът на клан, за който Алгар ни бе казал. Той ни насочи към една голяма къща на самия бряг и после вместо да си тръгне, продължи да зяпа унесено Поулгара. Да имаш красиви дъщери е приятно, предполагам, но човек трябва да се научи някак да се справя с вниманието, което те привличат.

— Ще трябва да внимаваме с тоя Хатрук, Поул — казах аз, докато криволичехме по калната крайбрежна улица.

— Така ли?

— Алгар твърди, че алорните, които са се преместили тук от степите, не са особено щастливи от разделянето на Алория. Дошли са да живеят тук, защото им липсвали дърветата. Праалорните живееха изцяло в горите и може би затова откритите пространства не им действат добре. Леката стъпка не го каза направо, но аз се съмнявам, че Дарин е един от центровете на Култа към Мечката, затова нека бъдем внимателни с онова, което казваме.

— Ще оставя приказките на теб, татко.

— Така като че ли ще е най-добре. Хората тук май живеят в други времена, а на мен ще ми е необходимо съдействието на този Хатрук.

— Защо просто не му смачкаш самочувствието? Нали това е обичайният ти подход?

— Само когато се налага. Навреш ли нечий нос веднъж в калта, после по-добре не му обръщай гръб за прекалено дълго време. Дарин определено не е мястото, в което искам да прекарам следващите двайсет години от живота си, само за да съм сигурен, че Хатрук не крои нещо.

— Колко нови неща научавам, докато трае това пътуване.

— Чудесно. Опитай се да не ги забравиш прекалено бързо.

Къщата на Хатрук се оказа голяма постройка от дървени трупи. Водачът на алорнски клан е в много отношения един мини-крал и той обикновено е заобиколен от куп „придворни“, които изпълняват едновременно светски функции и подсилват личната му охрана. Представих се на двамата тежковъоръжени алгари, застанали на вратата, и двамата с Поул тутакси бяхме допуснати вътре. Да си известен най-често е сериозно бреме, но от време на време си има и своите преимущества.

Хатрук беше широкоплещест алорн със сивееща коса, леко бирено коремче и изпъстрени с яркочервени жилки очи. Не изглеждаше никак щастлив от факта, че сме го разбутали точно по обяд. Както очаквах, облеклото му се състоеше предимно от мечи кожи. Така и не можах да разбера защо последователите на Култа към Мечката си умират да одерат кожата на някой от тотемите на своя Бог.

— Е — каза той със стържещ глас, — значи ти си Белгарат. Мислех, че ще си по-едър.

— Това може да се уреди, ако така ще се почувстваш по-спокоен.

Той ме изгледа леко стреснат.

— А дамата? — попита, за да прикрие объркването си.

— Моята дъщеря, Поулгара Магьосницата.

Тогава май за пръв път я нарекох така. Налагаше се, защото исках Хатрук да е наясно от самото начало, че с нас шега не бива. Освен това, така срязах в зародиш лъстивите му мераци. Мисълта, че тя може да го превърне в жаба, да речем, явно набързо охлади напиращата му „мъжественост“. За чест на Поулгара трябва да призная, че на нея дори не й мигна окото.

Кръвясалите очи на Хатрук придобиха диво излъчване.

— Чест е за моя дом — каза той с вдървен поклон. Останах с впечатление, че не е свикнал да се кланя на никого. — С какво мога да ви помогна?

— Алгар ми каза, че сте имали някакъв луд тук, в Дарин — рекох аз. — Ние с Поулгара трябва да му хвърлим един поглед.

— О, той не е чак толкова луд, Белгарат. Само от време на време го прихваща и почва да бръщолеви несвързано. Доста е стар, а старите хора винаги са малко странни.

— Така е — съгласи се меко Поулгара.

Очите на Хатрук се разшириха, след като осъзна какво е казал току-що.

— В думите ми нямаше нищо лично, Белгарат — побърза да се извини той.

— Няма нищо, Хатрук — простих му аз. — Не е лесно човек да ме обиди. Я ми кажи сега нещо повече за тоя странен старец.

— Той беше берсерк на млади години. Бе страховит в боя! Може би оттам идва всичко. Както и да е. Та неговото семейство е доста заможно и когато почна да се държи странно, те му построиха отделна къща в покрайнините на града. Най-малката му дъщеря е стара мома, може би заради кривогледството си, и тя се грижи сега за него.

— Горкото момиче — промърмори Поул. После въздъхна доста драматично. — Какво ли ми се пише и мен на главата. Моят баща е по-странен от всички други стари хора, които познавам, а рано или късно и на него ще му е нужна гледачка.

— Достатъчно, Поул — скастрих я аз. — Ако ти се намира малко свободно време, Хатрук, бих искал да отидем заедно при стареца.

— Разбира се.

Той ни изведе от стаята, надолу по стълбите и оттам на улицата. Поговорихме малко, докато вървяхме по калните улици към източния край на града. Идеята да павират улиците си кой знае защо хрумна на алорните доста по-късно. Аз задодох на водача на местния клан няколко внимателно формулирани въпроса и получените отговори затвърдиха най-лошите ми подозрения. Този мъж беше поклонник на Култа до мозъка на костите си и въобще не ми беше трудно да го накарам да заговори с добре познатите клишета, които бях срещал в апокрифите на Мечия Култ. Религиозните фанатици са лишени от каквото и да било въображение. Те не търсят и логични доводи за своите вярвания, затова се чувстват свободни да бръщолевят очевидни безсмислици, на които би се присмяло и дете.

— Твоите писари записват ли всичко, което казва този берсерк? — прекъснах го аз по някое време.

— Това би било само загуба на време и пари — каза той с безразличие. — Един от жреците на Белар прегледа първите записки и после ми каза да не си губя времето.

— Доколкото знам, крал Алгар ти е дал съвсем ясни нареждания.

— На Алгар понякога му хлопа нещо. Жрецът ми каза, че щом имаме Книгата на Алорните, не са ни необходими никакви други дивотии.

Естествено и жрецът беше член на Култа и като такъв не искаше пророчествата да бъдат записани. Това би могло да навреди на тяхната репутация. Избълвах няколко проклятия на ум.

Пророкът от Дарин и неговата гледачка живееха в спретната, добре поддържана къщурка в източните покрайнини на града. Той беше много стар, жилест мъж с дълга бяла брада и огромни ръчища. Казваше се Борник, а името на дъщеря му беше Луана. Описанието, което Хатрук ни бе дал за нея, се оказа доста меко. През по-голямата част от времето тя изглеждаше втренчена във върха на носа си. Алорните са доста суеверни хора и по някаква причина физическите дефекти ги изнервят, тъй че беше повече от ясно защо Луана е останала стара мома.

— Как си днес, Борник? — каза Хатрук, почти викайки.

Не знам защо хората винаги крещят, когато се опитват да говорят с някой, за който се предполага, че не е съвсем наред.

— О, що-годе добре, струва ми се — отвърна му Борник със скрибуцащ старчески глас. — Само дето ръцете ме наболяват пак.

Той протегна към нас огромните си, отекли ръчища.

— На млади години твърде често си трошил кокалчетата си в хорските глави — прокънтя Хатрук. — Това тук е Белгарат. Той иска да поговори с теб.

Очите на Борник блеснаха на мига и той вдигна рязко глава.

— Гледайте! — каза той с гръмовен глас. — Древния и Обичан е дошъл да получи напътствия.

— Айде, пак се почна — прошепна ми Хатрук. — Всички тия ненормалщини ме изнервят. Ще изчакам отвън.

После се обърна рязко и излезе.

— Чуй ме, Ученико на Алдур — продължи Борник. Очите му изглеждаха вперени в мен, но не мисля, че ме виждаше. — Чуй думите ми, защото те са самата истина. На разделението ще бъде сложен край, защото Детето на Светлината идва.

Точно това исках да чуя. Тези думи потвърждаваха, че Борник наистина е пророк и онова, което е казвал през всичките тези години, вероятно е съдържало безценна информация, която — уви! — беше безвъзвратно изгубена. Започнах да проклинам на ум и да си изреждам нещата, които бих искал да направя с това дебелоглаво копеле Хатрук. Потърсих с поглед Поулгара, но тя седеше в ъгъла, увлечена в разговор с кривогледата щерка на Борник.

— И Изборът ще бъде направен на светото място на децата на Бога-Дракон — продължи Борник, — защото Богът-Дракон е грешка, той не беше замислен тъй. Само чрез Избора ще бъде заличена грешката и всичко отново ще стане едно. Въззри, защото в деня на Избора Сферата на Алдур ще посочи Детето на Мрака с пурпурния си огън. Пази добре сина на Детето на Светлината, защото той няма да има брат. Ще дойде време, в което онези, които някога са били едно, а сега са разделени, ще станат отново едно и тогава единият от тях няма повече да го бъде.

После натежалата стара глава на Борник клюмна, сякаш усилието, което положи, за да изкаже пророчеството, го бе изтощило до изнемога. Можех да опитам да го разбудя, но едва ли щях да успея да го сторя. Той просто беше твърде стар и изтощен, за да продължи. Станах, взех завивка от близкото легло и загърнах стареца с нея. Никак не ми се искаше да настине и да умре, преди да е казал онова, което трябваше да каже.

— Поул.

— Минутка, татко — каза тя, махвайки ми нетърпеливо с ръка.

После продължи да си говори с кривогледото момиче.

— Значи се уговорихме? — каза тя след известно време на Луана.

— Както кажете, лейди Поулгара — отвърна й „старата мома“. — Само първо да се погледна, ако не възразявате?

Тя стана, отиде до огледалото и се вгледа напрегнато в него.

— Готово! — беше всичко, което каза после.

Когато се обърна към нас, очите й си гледаха повече от нормално. Освен това се оказаха доста красиви, доколкото си спомням.

Какво ставаше тук?

— Добре, татко — обърна се някак небрежно към мен Поулгара. — Сега вече можем да вървим.

И тя тръгна към вратата.

— Какво беше всичко това? — попитах я, докато й отварях вратата.

— Нещо за нещо — отвърна тя. — Можеш да го наречеш честна сделка, ако искаш.

— Ето къде ни е проблемът — й казах аз, сочейки потропващия от нетърпение Хатрук, който чакаше на улицата. — Той е последовател на Мечия Култ и дори да го насиля да записва бълнуванията на Борник, със сигурност ще ги предаде на жреците на Култа, за да ги прегледат, преди да ми ги предадат. Кой знае какви глупости ще ми изпратят после.

— Вече се погрижих за това, татко — заяви ми тя с онзи неин обидно покровителствен тон. — Няма защо въобще да замесваме Хатрук в цялата история. Луана ще се погрижи за всичко.

— Дъщерята на Борник?

— Естествено. Все пак тя му е по-близка от всички останали. Слушала е бълнуванията му години наред и освен това знае точно как да го накара да повтори всичко, което е казал преди. За това е достатъчна една единствена дума.

Поулгара замълча за миг.

— О — каза после, — можеш да си вземеш обратно кесията.

И тя ми подаде везаната кесия, която някак бе успяла да отмъкне.

— Дадох й пари, за да запише всичко.

— И? — попитах аз, докато грабвах ядно кесията си.

— И какво?

— Само заради парите ли се съгласи?

— О, татко — каза ми Поулгара. — Не я ли видя?

— Очите й ли имаш предвид?

— Естествено. Нали ти казах — нещо за нещо.

— Тя вече е твърде стара според разбиранията на алорните, за да й помогне особено — възразих й аз. — Никога няма да успее да се омъжи.

— Може би, но така поне ще може да се огледа спокойно в огледалото. — После добави с добронамерена ирония: — Ти никога няма да разбереш това, Стари Вълко. Довери ми се, знам какво правя. Сега какво?

— Предполагам, че бихме могли да отскочим и до Драсния. Тук изглежда нямаме повече работа. — Свих рамене. — Как успя да й оправиш очите?

— Мускули, Стари Вълко. Позатегнах част от тях. Други охлабих. Лесно е, ако внимава човек. Детайлите, татко, те са важни. Нали сам ми го каза?

— Къде си научила толкова за очите?

Поул сви рамене.

— Никъде. Учих се в движение. Тръгваме ли за Драсния?