Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (16)

Петнадесета глава

— Защо свети като жив въглен? — прошепна Драс.

— Може би се радва да ни види — отвърнах му. Откъде можех да зная защо свети Сферата?

— Безопасно ли е да се докосва кутията? — попита досетливо Алгар.

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Самата Сфера е опасна, но за кутията не знам.

— Все някой от нас ще трябва да я отвори — уточни Алгар. — Торак може да я е сложил тук, за да ни измами. Ами ако кутията е празна, а Сферата е някъде другаде?

Знаех вече кой трябва да отвори кутията и да извади Сферата. Необходимостта, която ни бе довела дотук, беше вложила по някакъв начин тази информация в главата ми още преди да се озовем на върха на кулата. Знаех също така, че решението трябва да бъде взето доброволно и затова нямах намерение да подтиквам насила никого от тримата.

— Сферата те познава, Белгарат — каза ми Черек. — Направи го ти!

Поклатих глава.

— Не аз съм избраникът. На мен са отредени други дела, а онзи, който извади Сферата, ще бъде обречен да стане неин пазител до края на дните си. Някой от вас тримата ще трябва да го стори.

— Ти реши кой да бъде — каза Черек.

— Забранено ми е да го правя.

— Всичко е адски просто, Белгарат — обади се Драс. — Един по един ще опитаме да отворим кутията. Който не умре, той ще е избраният.

— Не — заявих категорично аз. — На всеки от нас са отредени важни дела и умирането в Ктол Мишрак не е сред тях.

Втренчих се в кутията с присвити очи.

— Искам всеки от вас да се вслуша внимателно в гласа на сърцето си. Сферата е най-могъщото нещо на света. Онзи, който я вземе в ръце, ще може да направи каквото си пожелае, но Сферата ще очаква от него да върши само онова, което е необходимо. Това парче скала също има свое предназначение и ако някой се опита да кривне от предначертания път, Сферата никак няма да му се зарадва. Торак изпита нейния гняв на гърба си. Трябва ни човек, който да не е прекалено амбициозен. Трябва да ни човек, който доброволно ще посвети живота си на Сферата, без да има правото да я използва. Ако мисълта за неограничената й мощ гъделичка дори мъничко самолюбието ви, тогава по-добре се откажете навреме.

— Което ще рече, че избраният със сигурност не съм аз — отбеляза Черек. — Аз съм крал и трябва да бъда амбициозен. Още първия път, когато се напия, тутакси ще опитам да направя нещо с нея.

Той погледна към синовете си.

— Някой от вас ще трябва да е, момчета.

— Аз най-вероятно ще успея да обуздая амбицията си — каза Драс, — но си мисля, че на пазителя на Сферата трябва да му сече малко повече пипето от мен. В битка никой не може да ми се опре, но от много мислене ме заболява главата.

Това откровено признание тутакси издигна Драс в очите ми.

Рива и Алгар се спогледаха един друг. После Рива сви рамене и на лицето му грейна една от онези негови момчешки усмивки.

— Е… — започна той — и без друго едва ли ще намеря нещо по-важно за правене.

Той се пресегна, отвори кутията и извади Сферата.

„Точно така!“ — възкликна ентусиазирано гласът в моята глава.

— Ами, след като приключихме с това — намеси се Алгар, — не е ли по-добре да се махаме оттук?

(Ето това се случи в кулата на Торак. Всички дрънканици за „зли сили“ в Книгата на Алорните са измъдрени от някой писач с твърде развинтено въображение. Не че го виня за това. И аз се увличам от време на време. Истинските факти винаги са ми се стрували твърде прозаични.)

— Скрий я в пазвата си — казах на Рива. — Тя явно е малко развълнувана и блясъкът й може да ни издаде.

— Няма ли тогава да заблестя и аз? — попита Рива. — Така де, нали и кутията светеше преди да извадя Сферата от нея.

— Опитай и ще разбереш — предложих му аз.

— От това блестене дали ще боли? — поинтересува се той с лека тревога в гласа.

— Едва ли. Не се притеснявай, Рива. Сферата много те харесва. Тя няма да ти навреди.

— Белгарат, та това е просто един камък. Как би могъл да харесва когото и да било?

— Това не е обикновен камък. Просто я прибери, Рива, и да се махаме по-скоро оттук.

Рива преглътна с мъка и пъхна Сферата в пазвата си. После измъкна бавно ръка, сякаш уплашен да не разбута нещо, и сведе поглед към гърдите си.

— Вече не блещука — отбеляза с пресъхнало гърло.

— Видя ли? Крайно време е да се научиш да ми вярваш, момче. На двама ни предстоят още много дела, които ще трябва да свършим заедно, и си мисля, че ще е доста по-лесно, ако престанеш да задаваш глупави въпроси.

— Глупави? — засегна се Рива. — След онова, което се е случило с Торак, не мисля, че въпросите ми са глупави.

— Да речем, че просто не съм намерил подходящата дума. Време е да вървим.

Направо си глътнах езика, когато миг, преди да се измъкнем от стаята, Торак изкрещя. Не, не беше дори крясък. По-скоро изпълнен с безсилие вой. Макар и потънал в безпаметен сън, Богът-Дракон усещаше, че му отнемаме Сферата. Той беше безсилен да си я върне, но въпреки това писъкът му замалко не ме накара да изскоча от собствената си кожа.

Ужасно мразя да ме стряскат така. Винаги съм го мразел. Затова се обърнах, отидох до леглото на Торак и му просъсках в ухото:

— Заспивай отново, Торак.

Понечих да се върна при алорните, но вместо това се обърнах отново към обезобразения Бог и добавих:

— Един съвет от мен, братко на моя Учител, като знак на благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа. Не си и помисляй да дойдеш отново за Сферата. Моят Учител е твърде благ. Но аз не съм. Ако още веднъж се доближиш до нея, ще те хапна за закуска.

Това, разбира се, си беше чисто перчене, но много ми се щеше да му кажа нещо, затова реших да си позволя известна волност.

Когато след време Торак се събуди, той беше толкова ангажиран да наказва виновните според него ангараки, че даде на мен и алорните добра начална преднина.

Ние се промъквахме надолу по безкрайните стъпала, като се ослушвахме за забързаните стъпки на гролими. В кулата обаче цареше мъртва тишина.

Когато най-после се добрахме до входа, аз пръв огледах покрития със сняг площад. Той изглеждаше все така безлюден. Късметът ми явно все още действаше.

— Да вървим! — каза сприхаво Драс.

Преди около две години си говорихме с принц Кхелдар на дълго и широко по този въпрос. Той твърдеше, че крадците винаги изпитват непреодолимо желание да се махнат възможно най-бързо от местопрестъплението, което често прави измъкването далеч по-рисковано от самото проникване с взлом. Не мога да не се съглася с него. Откраднеш ли нещо, първият ти инстинкт е да си плюеш на петите, но ако не искаш да те спипат, по-добре загърби това желание.

Вонята, с която бях прогонил Хрътките на Торак, беше все още доста силна, тъй че ни се наложи да поемем дълбоко въздух, преди да прекосим площада.

— Как мислиш — прошепна ми Черек, докато се промъквахме на пръсти из мрачните тунели на града, — дали ще е безопасно да се измъкнем по същия път, по който дойдохме?

Вече умувах по въпроса, но все още нямах готов отговор. При цялото си внимание на идване, ние все пак бяхме оставили някакви следи. Познавах Торак достатъчно добре, за да съм убеден, че той няма да поведе лично потерята. Най-вероятно щеше да остави това на някой от своите довереници — Ктучик или Урвон. Ако се съди по разказа на Белдин, едва ли си струваше да се притеснявам от Урвон. Виж, за Ктучик не знаех все още нищо. Нямах никаква представа за способностите на другия ученик на Торак, а нямах и желание да го опознавам отблизо точно сега.

По очевидни причини бе изключено да поемем на север. Торак вече беше окупирал подстъпите към моста, а аз не смятах да си пробивам път със сила, ако това въобще беше възможно. Да тръгнем на запад щеше да е вероятно не по-малко опасно. Налагаше ми се да допусна, че Ктучик е не по-малко способен от мен самия, поради което сигурно вече бе надушил нашите следи. И накрая, да се забиваме по-навътре в Малория си беше очевидно безумие, след като спасението ни се намираше точно на противоположната страна.

Накратко, можехме да тръгнем само в една посока — на юг.

— Готови ли сте за малко сборичкване? — попитах алорните.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Черек.

— Защо не вземем да се сдърпаме със стражите при северната порта?

— Мога да се сетя поне за десетина причини, поради които не бива да го правим — каза мрачно Рива.

— Аз пък мога да се сетя за по-добра причина, поради която трябва да го направим. Не знам след колко време ще се събуди Торак, но едва ли ще приеме философски загубата на Сферата. Първата му работа, щом стъпи на крака, ще е да организира потеря.

— Естествено — съгласи се Желязната Хватка.

— А ние искаме преследвачите да тръгнат в погрешна посока, нали така? Купчината мъртви гролими при северната порта най-вероятно ще насочи потерята точно в тази посока.

— Май да.

— Да вървим тогава да натръшкаме малко гролими.

— Чакай — възпротиви се Черек. — Ако ще се връщаме по пътя, по който дойдохме, тогава едва ли е добре да привличаме вниманието точно към тази порта.

— Ние обаче няма да се върнем по същия път.

— Накъде ще тръгнем тогава?

— На юг, естествено… или по-скоро на югозапад.

— Не разбирам.

— Довери ми се.

Черек се разпсува. Явно и той мразеше да му се казва „довери ми се“ не по-малко от мен самия.

При северната порта заварихме шестима облечени в черни наметала гролими. Обработихме ги за рекордно време. Вярно, имаше няколко приглушени вика и няколко драматични стенания, но тъй като никоя от къщите в Ктол Мишрак няма прозорци, никой не чу нищо.

— Добре — каза Драс, докато обърсваше окървавената си секира в наметалото на един от мъртвите гролими, — а сега какво?

— Връщаме се обратно при тунела.

— Белгарат — тросна ми се Драс, — ние искаме да се махнем от Ктол Мишрак!

— Ще излезем през портата, ще отидем до тунела и после ще тръгнем покрай стената, докато не стигнем реката.

— От външната страна на стената има пътека — отбеляза Рива. — Защо е нужно въобще да минаваме през тунела?

— Защото Хрътките на Торак ще надушат миризмата ни, а ние искаме те да си помислят, че сме тръгнали на север. Ще ни е нужна известна преднина.

— Много хитро — промърмори Алгар.

— Не разбирам — каза Драс.

— Реката най-вероятно е замръзнала, нали така? — попита го Алгар.

— Сигурно е замръзнала.

— Значи това ще я направи по удобна от който и да е път, без дървета или хълмове, които да ни се пречкат.

Драс се замисли. После едрото му лице постепенно грейна от прозрението.

— Знаеш ли какво, Алгар — каза той, — мисля, че ти наистина си прав. Белгарат несъмнено е един много мъдър стар човек.

— Какво ще кажете да оставим хвалбите за някой друг път? — предложи им нетърпеливо Рива. — Аз съм онзи, който носи отговорността за Сферата и като неин пазител нямам търпение да се измъкна по-скоро от това проклето място.

Поехме с бърза крачка обратно към централната порта и не след дълго се добрахме до нашия тунел. Наоколо се бяха появили множество следи, оставени в снега от гролимите или пък от патрулиращите ангараки. Тръгнахме по пъртината на изток и така стигнахме до ъгъла на градската стена. Завихме на юг и продължихме към реката. Бяха ни необходими около два часа, за да стъпим на брега.

Естествено, повърхността й беше замръзнала, а вятърът бе помел старателно снега от леда. Реката криволичеше като черна лента през разстлалото се пред нас, покрито с дълбоки преспи поле.

— Какъв късмет — каза Драс, — така няма да оставяме и следи.

— Ами нещо такова имах предвид и аз — отвърнах му малко кисело.

— И как разбра, че върху леда няма да има поне метър сняг?

— Бурята дойде от запад. По реката няма нищо, което да спира вятъра, за да се натрупат преспи. Затова той просто е изчистил повърхността като по поръчка. Всичкият сняг трябва да се е събрал в подножието на планините на Западна Карандия.

— На теб май нищо не ти убягва, а, Белгарат?

— Старая се. Хайде да тръгваме, че вече почна да ме мъчи носталгия по дома.

Преди да стъпим върху леда, внимателно заметохме следите, които бяхме оставили по брега. После се доближихме плътно до отсрещния бряг, за да избегнем отблясъците, които хвърляха забучените върху градската стена факли. Накрая поехме надолу по замръзналото корито.

През по-голямата част от времето по-скоро се пързаляхме, макар че се опитвахме да крачим. След около три часа дрипавите облаци, които покриваха южния хоризонт, започнаха да просветват.

— Слънцето ще изгрее скоро — отбеляза Алгар. — Дали изгревът ще събуди Торак?

Не бях съвсем сигурен как точно стоят нещата по този въпрос.

— Ще проверя — отвърнах.

Неканеният гост в главата ми бе споменал, че не е желателно да се обръщам към него, докато сме в града. Е, вече не бяхме в града.

— Буден ли си? — попитах на ум.

— Само без обиди.

— Не го направих нарочно. Въпросът за събуждането на една друга персона стои ребром. Взехме онова, за което бяхме дошли. Това ли е краят на поредното СЪБИТИЕ?

— Горе-долу. По принцип всичко ще свърши едва след като прекосите Източното море.

— Можеш ли да ми кажеш кога ще се събуди Торак?

— Не. Сам ще разбереш.

— Едно-две подсказвания няма да са ми излишни.

— Съжалявам, Белгарат. Просто продължавайте напред. Дотук се справяте добре.

— Благодаря. — Това едва ли му прозвуча особено искрено.

— Хареса ми как се оправи с онези Хрътки. Никога нямаше да ми хрумне да постъпя така. Как се сети?

— Като момче имах една доста неприятна среща с подобно вонящо животинче. Такива неща не се забравят лесно.

— Сигурно. Продължавай напред и си дръж ушите отворени. — И гласът изчезна за пореден път.

След около четвърт час разбрах какво точно е имал предвид, когато ми каза да си държа ушите отворени. Макар че едва ли бих го пропуснал, дори да спях непробудно. В една от версиите на Книгата на Торак се описва събуждането на Бога-Дракон. Очевидно част от уговорката между гласа в моята глава и този в главата на Торак е бил точният момент, в който обезобразеният Бог е трябвало да се събуди. Именно затова Едноокия се събуди с изгрева на слънцето. По онова време вече бяхме поне на десет мили от града, но дори там чувахме съвсем отчетливо как беснее Торак и как руши Ктол Мишрак в гнева си. Дори собствената му кула не останала непокътната. Като се замисля, това спокойно би могъл да бъде и най-впечатляващият нервен срив в историята на нашия свят.

— Какво ще кажете да потичаме известно време? — предложи Алгар, след като ревът на Торак събори снега от околните дървета.

— Ние вече тичаме — уточни Драс.

— Ами тогава да се затичаме по-бързо — настоя Алгар, след което ни показа, че алорните неслучайно са го кръстили Леката стъпка.

(Книгата на алорните разказва за случилото се в Малория. Историята, която можете да намерите там, е пропита с драматизъм, възхищение и мистична иносказателност. Аз лично съм я цитирал по ред поводи. Вярно, авторът си е позволил доста свободно тълкувание на фактите, но въпреки това историята си я бива. Въпросният автор, разбира се, е алорн и може би причината да отдава такова голямо значение на Островния мост се крие именно във факта, че е бил открит от алорните. Аз всъщност така и не видях този мост по време на нашето пътуване, най-вече защото на връщане вероятно беше заварден поне от стотина ангарака. Ние се добрахме до Малория по замръзналата повърхност на Източното море и се прибрахме у дома пак по същия маршрут.)

Нервният изблик на Торак не се отрази никак добре на бойния дух на чандимите, гролимите и обикновените жители на Ктол Мишрак. По-късно Белдин научи, че именно Ктучик е успял да въдвори ред сред ангараките, при това благодарение на безграничната си бруталност. Патрулите открили шестимата мъртви гролими при северната порта и Ктучик тутакси изпратил Хрътките на север и запад, без дори да му хрумне, че може да сме се опитали да го изиграем.

Денят не продължи особено дълго, но дори арктическата нощ не можа да ни забави особено. Следвахме Алгар по протежение на реката, доколкото ни позволяваха силите.

Малко след началото на следващия кратък ден обаче, Хрътките най-вероятно са се върнали при руините на Ктол Мишрак, за да докладват на Ктучик, че не са открили и следа от нас. Именно тогава учениците на Торак разшириха периметъра на своето издирване. Накрая една от Хрътките с по-остро обоняние все пак успя да надуши дирята ни. И истинското преследване започна. Ктучик превърна още няколкостотин гролима в чандими и ги насъска подир нас. Не след дълго воят на зловещите слуги на Торак се разнесе зад гърба ни.

— Какво ще правим сега, Белгарат? — изпъшка Черек. — Ние с момчетата започнахме да капваме. Не знам колко време ще можем да тичаме така.

— Ще опитам да направя нещо — казах му. — Хайде да спрем и да си поемем дъх, а в това време ще измисля нещо.

Спряхме и аз се заех да прехвърля набързо фактите. В пазвата на Рива се криеше неограничена сила, но на него не му беше позволено да се възползва от нея. От друга страна, ако сметките ми се окажеха верни, нямаше и да му се наложи да го прави.

— Добре — казах, — ето какво ще направим. Рива, когато Хрътките се покажат, искам от теб да извадиш Сферата и да я вдигнеш високо, така че те да я видят.

— Но нали не трябваше да я използвам?

— Не ти казвам да я използваш. Просто я вдигни високо над себе си. Искам чандимите добре да я видят и което е още по-важно, искам Тя да ги види.

— И какво ще постигнем с това?

Честно казано, и аз самия не бях съвсем наясно, но пък предчувствах какво ще последва.

— Твърде дълго е за обяснение. Да съм грешил досега?

— Ами… май не.

— Тогава трябва да ми се довериш, щом ти казвам, че знам какво правя.

Всъщност горещо се молех наистина да се окажа прав. Не ни се наложи да чакаме дълго, преди първите няколко Хрътки да се появят иззад близкия завой на замръзналата река.

— Хайде, Рива — подканих сина на Черек, — направи го сега. Вдигни Сферата! Не се опитвай да искаш каквото и да е от нея, просто я задръж високо над главата си. И не я стискай. Знам колко са яки ръцете ти. Ако се превъзбудиш, като нищо можеш да я направиш на сол. Тогава наистина ще загазим.

— Като че ли вече не сме загазили — промърмори Черек.

— Чух те — троснах му се през рамо аз.

Рива въздъхна, измъкна Сферата и я вдигна над главата си.

— Сбогом, татко — каза той мрачно.

При вида на блещукащата в ръката на Рива Сфера Хрътките се опитаха да заковат на място.

После Сферата изведнъж помръкна.

Рива изпъшка.

Сферата се пробуди отново, но този път сиянието й не беше синьо. Светлината, която буквално изригна от нея, беше изпепеляващо бяла и около три пъти по-ярка от слънцето.

Чандимите забиха нокти в леда, нададоха пронизителен вой и започнаха да се блъскат един в друг като обезумели. Не знам дали някой от тях после си е възвърнал зрението, но съм убеден, че когато хукнаха да се спасяват, никой от тях не виждаше абсолютно нищо.

— Я виж ти — възкликнах аз. — Номерът взе че стана. Забележително!

— Белгарат! — в гърлото на Черек изкъркори ярост. — Да не искаш да кажеш, че не си бил сигурен?

— Е, планът ми беше теоретически издържан — заявих аз невъзмутимо. — Проблемът с теориите е, че не знаеш дали действат, преди да си ги проверил на практика.

— Какво стана? — поинтересува се Драс.

Аз свих рамене.

— На Рива е забранено да използва Сферата. Затова и тя му позволява да я докосва. Той не може да направи каквото и да е, но това не важи за Нея. Както вече споменах, тя харесва Рива. Нарочно го изложих на опасност и така принудих Сферата да поеме нещата в свои ръце. Всичко мина доста гладко, не мислите ли?

Тримата ме бяха зяпнали с очи, изпълнени с ужас.

— Напомни ми никога да не играя с теб на зарове, Белгарат — каза накрая Драс. — Ти поемаш твърде много рискове.

Подгонени едновременно от Торак и Ктучик, Хрътките продължиха да прииждат. Гролимите също. След гролимите се появиха конници с шлемове и плетени ризници, помъкнали всевъзможни оръжия. Това бяха първите мурги, които виждах през живота си. Още тогава не ги харесах, а през годините определено не ми станаха по-симпатични. Конете им бяха доста по-едри от понитата, използвани по това време отвъд Източното море. Въпреки това мургите изглеждаха твърде едри за конете си.

(Оттук нататък ще споменавам мургите, надраките и тулите от време на време в своя разказ, затова може би няма да е зле да ви обясня кои всъщност са те. Трите ангаракски племена, които след разрушаването на Ктол Мишрак мигрираха в западната част на континента, всъщност не бяха никакви племена. Това си бяха все ангараки, които обаче след хилядолетния живот в Града на Безкрайната Нощ бяха разделени на три различни касти. На староангаракски думата „мурго“ означава „воин“, думата „надрак“ означава „гражданин“, а думата „тул“ — „крепостен селянин“ или просто „роб“. Мургите имат телосложението на воини — широки рамене, тесен кръст и като цяло атлетична фигура. Надраките са по-стройни. Тулите приличат на работни добичета — яки и издръжливи. През последните хиляда години Торак беше толкова погълнат от страстта си да покори Сферата, че така и не обърна внимание какво става в Ктол Мишрак. Затова просто реши, че става въпрос за три различни племена. Това беше една от причините, поради които миграцията на ангараките на запад не мина гладко. Мургите смятаха, че да работят е под тяхното достойнство. Тулите се оказаха твърде тъпоумни, за да се възползват от ситуацията и да извоюват поне някаква частична свобода. А надраките просто се сджавкаха едни с други.)

Хрътките, стреснати от случилото се с техните събратя, набързо се изтеглиха, докато в същото време мургите и гролимите ни връхлетяха като лавина. Този път дори не ми се наложи да казвам на Рива какво да прави. Той сам извади Сферата и я вдигна високо над главата си.

Още веднъж Сферата помръкна, за да пламне след това. Този път обаче това не беше всичко. За пръв път в своята история Ктол Мишрак беше ярко осветен. Западните склонове на Карандските планини, Източното море чак до самия полюс и на запад крайбрежието на Мориндия също бяха погълнати от светлина. Тя бе толкова ярка, колкото онази, която достигна до нас в Корим около хиляда години по-късно.

Атакуващите мурги и гролими бяха изпепелени на мига. Именно тогава за пръв път осъзнах, че Сферата притежава още едно по-специално качество — коректност. Тя предупреждаваше хората, преди да излее гнева си върху тях. Точно затова бе ослепила Хрътките — за да предупреди останалите какво ги чака. Но предупреждаваше само веднъж. Ако хората решаха да го пренебрегнатите просто не получаваха втори шанс да размислят.

Алорните бяха изумени от мащабите на разигралата се пред очите им сцена. Хрътките се възползваха от моментното ни объркване, за да ни заобиколят и изпреварят. Светлинният взрив бе ослепил и нас, затова за известно време се лутахме в пълен мрак. Нашата временна слепота и непрекъснатите атаки на Хрътките скоро ни принудиха да забавим ход.

— Колко още остава до брега? — изпъхтя Черек.

— Нямам никаква представа — признах си.

— Работата нещо не върви на добре, Белгарат.

— Излишно се тревожиш. — После се обърнах към най-малкия му син. — Дръж я все така над главата си, Рива. Нека тя вижда какво се приближава към нас.

Продължихме надолу по течението на реката. Походът ни беше накъсван на няколко пъти от проблясъците на Сферата и съпътстващия ги тътен. Хрътките виеха от непоносима болка или просто изчезваха, но въпреки това техните събратя прииждаха отново и отново.

— Нападат ни в гръб, Белгарат! — извика Драс някъде зад мен. — И Торак е с тях!

Аз избълвах няколко цветисти проклятия. Боговете не биваше да се месят. Такава беше уговорката — спорът трябваше да бъде решен между простосмъртните.

— На него позволено ли му е да се забърква? — почти извиках на гласа в главата си.

— Не, разбира се! — Моят неканен спътник изглеждаше не по-малко ядосан от мен самия. — Той играе нечестно!

— Това означава ли, че правилата са се променили?

— Боя се, че да. Но все пак внимавай. Една погрешна стъпка и тази част от Вселената може да се превърне в прах.

Мисълта за това ме накара да преглътна мъчително.

— Трябва ли да използвам Сферата? — попитах плахо.

— В никакъв случай! Ако го направиш, тя ще се прилепи към теб и никога няма да можеш да се отървеш от Нея. Ще трябва да станеш неин пазител, а ти просто нямаш време за това. Рива трябва да го направи. Само в никакъв случай не му позволявай да унищожи Торак. Не на него е отредено да го стори.

— Черек! — викнах рязко. — Вземи Драс и Алгар! Задръжте тая напаст, за да поговоря с Рива!

Кралят на Алория кимна мрачно и тримата гиганти се разделиха, за да преградят пътя на нашите преследвачи. Не след дълго връхлитащите мурги разбраха защо не е хубаво да дразниш и без друго ядосан алорн. Кръв заля леда, а въздухът се изпълни с предсмъртни стонове. Никой от алорните не отстъпи и педя от мястото си.

— Сега ме слушай внимателно, Рива — казах на Желязната Хватка. — Искам да се съсредоточиш върху ръката си.

— Какво?

— Не е нужно да разбираш. Просто се вгледай в ангараките и си помисли за онова, което искаш да им направиш. Освен всичко останало, Сферата е и оръжие, което няма защо да размахваш. Просто я почувствай и тя ще направи онова, което поискаш от нея.

— Ти не каза ли, че не трябва да го правя? — възпротиви се той.

— Правилата се промениха. Противникът играе нечестно, затова ние също ще похитруваме… малко. Но не се опитвай да нараниш Торак. Така можеш да унищожиш света.

— Какво мога да направя?

— Чу ме много добре. Вместо да питаш, се концентрирай върху заличаването на ангараките от лицето на земята. Торак е достатъчно умен, за да схване намека. Поне се надявам да е така. След това най-вероятно няма повече да нарушава правилата.

— Ще направя каквото мога. — Гласът му не прозвуча особено убедено. Въпреки това той вдигна Сферата и след това усетих как Волята му набъбва и набира сили.

Но нищо не се случи.

— Трябва да я освободиш! — извиках му аз.

— Какво?

— Мисълта ти е насочена правилно, трябва само да я освободиш.

— Как?

— Кажи нещо!

— Какво да кажа?

— Няма значение! Опитай със „Сега!“, „Изгори ги!“ или пък „Убивай!“

— Давай! — изрева той.

Това не беше точно думата, която аз бих използвал, но все пак свърши работа. Прииждащите ангараки започнаха да експлодират. Редица по редица.

— Не можеш ли да им видиш сметката наведнъж? — попитах го аз.

— Искаш ли ти да се пробваш? — изръмжа той със стиснати зъби.

— Не мога, забранено ми е.

— Тогава защо не ме оставиш да се оправям както мога?

(Сега разбирате ли откъде идва пиперливият нрав на Гарион? Вярно, Рива беше един от най-незлобливите алорни, които някога съм познавал, но въпреки това не беше разумно човек да го ядосва.)

След като близо две трети от ангараките се превърнаха в облачета пара и купчинки прах, останалите все пак схванаха за какво става дума. Обърнаха се и хукнаха през глава да се спасяват.

Торак побесня. Той изрева като ранен звяр, но после инстинктивно прикри незасегнатата част от лицето си с ръка. Макар и разгневен до безумие, Богът-Дракон очевидно не искаше да изгуби и другото си око. Накрая на свой ред ни обърна гръб, нададе злобен вой и се отдалечи.

— Вече можеш да спреш — подхвърлих аз на Рива.

— Мога да ги догоня — предложи ентусиазирано той. — Мога да изтребя цялото им подло племе до крак. На Торак няма да му остане нито един поклонник.

— Достатъчно — казах му. — Ти изпълни задачата си. Сега прибери Сферата.

Черек, Драс и Алгар се върнаха при нас.

— Добре се поразкършихме — отбеляза доволно кралят на Алория. — Но пък и Сферата си я бива.

Алорни!

Спуснахме се към устието на реката и оттам продължихме по заледената повърхност на Източното море. Хрътките поддържаха почетна дистанция, но продължаваха да ни следват.

— Те могат ли да ни създадат сериозни проблеми? — попитах моя безплътен приятел.

— Не за дълго. Някъде по средата на пътя ще им се наложи да се върнат.

— Защо?

— Защото са гролими, Белгарат. Силата им ще се изпари, щом навлязат във вашата половина на морето.

— А Зедар?

— Той е ученик на Торак. За учениците правилата са други. Ктучик и Урвон може да ви последват и по-нататък, но гролимите няма да могат.

— Защо?

— Белдин ти обясни защо, забрави ли?

— О, да, бях забравил. Гролимите губят силите си, щом напуснат земите на ангараките, нали така?

— Именно. Значи си запомнил все пак.

— А сега какво?

— Стъпваш първо с единия крак, после с другия. Можеш да стъпиш първо с левия, а можеш и с десния. Казват му „вървене“.

— Много смешно.

През следващите два-три дена вървяхме кажи-речи без почивка през ужасното ледено плато, в което се бе превърнало Източното море. Хрътките продължаваха да вървят по петите ни.

Морето, разбира се, не е разделено на две със специална линия, но ние веднага разбрахме кога сме достигнали средата, защото Хрътките тутакси се отказаха да ни преследват. Те се наредиха в редица и нададоха отчаян вой.

— Късметът още не ни е изневерил — казах на алорните.

— И откъде си толкова сигурен? — попита Черек.

— Хрътките не могат да продължат нататък. Вече сме свободни да си вървим у дома.

Оказа се, че малко съм прибързал с това заключение. Миг по-късно, този път пред нас, се появи друга, близо два пъти по-голяма Хрътка. Козината й излъчваше алено сияние.

— Не си прави труда — казах на Рива, който тъкмо посягаше към пазвата си. — Това краставо псе е само илюзия. Него всъщност го няма.

— Не си мисли, че си се измъкнал завинаги, Белгарат — озъби ми се чудовищното създание. Думите се търкаляха из устата му като камънаци по планинско свлачище.

— Ти трябва да си Урвон — казах невъзмутимо. — Или пък Ктучик.

— Сам ще трябва да се сетиш кой съм. Ние с теб ще се срещнем отново, старче. Имаш думата ми. Сега спечели, но следващия път може да не излезеш, чак такъв късметлия.

И звярът изчезна яко дим.