Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Chains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 63гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дом на вериги

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 954–585–638–6

История

  1. —Добавяне

4.

Изплувало ли е някога тяло на удавен напанец?

Императрица Ласийн до Върховен маг Тайсхрен

(След „Изчезванията“)

Житие на императрица Ласийн

Абелард

По крайбрежния път се редяха села, обикновено гледащи сушата, сякаш обитателите им не търсеха нищо от морето. Кирпичени къщи, паянтови обори, кози, псета и тъмнокожи човешки фигури, увити в дълъг до земята избелял от слънцето шаяк. Скритите в сянка хора проследяваха теблора и дару от праговете на къщите, но не помръдваха.

На четвъртия ден, в петото такова село, намериха търговски фургон, спрял насред съвсем пустия площад, и Торвалд успя да купи за шепа сребърници стар меч, тежък и извит, истински ятаган. Търговецът имаше за продан и плат, но нищо готово за обличане. Скоро след това чирените на дръжката се счупиха.

— Трябва да намеря добър дърводелец — заяви Торвалд след дълга серия цветисти ругатни. Отново вървяха по пътя, а слънцето печеше жарко отгоре в безоблачното небе. Гората от двете страни бе оредяла — рехави ниски криви и прашни дървета, зад които, от дясната им страна, се виждаше тюркоазената вода на Отатаралско море и сиво-кафявата хълмиста равнина до хоризонта. — И се заклевам, че оня търговец разбираше малазански — колкото и лошо да го говоря. Просто не искаше да го признае.

Карса сви рамене.

— Малазанските войници в Дженабарис казаха, че Седемте града скоро ще се разбунтуват срещу окупаторите си. Точно затова Теблор не правят завоевания. По-добре врагът да си държи земята, че да можем да правим набези непрекъснато.

— Не е в имперския стил — отвърна дару и поклати глава. — Владичество и контрол. Към тези неща някои хора изпитват неутолим глад. О, малазанците безспорно са измислили безброй оправдания за завоевателните си войни. Добре известно е, че Седемте града гъмжаха от кръвни вражди и граждански войни, от което повечето население страдаше и мреше от глад под петите на тлъстите бойни главатари и покварени царе-жреци. И че с малазанското завоевание главите на кръволоците бяха набучени по стените и улиците. И че по-дивите племена вече не се спускат от хълмовете да сеят ужас сред по-цивилизованите си събратя. И че тиранията на жречеството беше разбита, с което се сложи край на човешките жертвоприношения и изтезанията. И разбира се, търговците никога не са били по-богати или в по-голяма безопасност по пътищата. Тъй че, общо взето, тази земя е узряла за бунт.

Карса го изгледа много продължително, после рече:

— Да, вече мога да разбера защо това е вярно.

Торвалд се ухили.

— Учиш се, приятелю.

— Уроците на цивилизацията.

— Точно така. Няма голяма полза да търсиш причините, поради които хората правят каквото правят или чувстват каквото чувстват. Омразата е най-опасният плевел. Пуска корен във всяка почва. Подхранва се от самата себе си.

— С думи.

— Точно тъй, с думи. Оформиш мнение, повториш го достатъчно пъти и много скоро всички започват да ти го казват, а после се превръща в убеждение, подхранвано от безразсъден гняв и бранено с оръжията на страха. В който момент думите стават безполезни и ти остава само боят до смърт.

Карса изсумтя.

— Бой отвъд смъртта, бих казал.

— Съвсем вярно. Поколение след поколение.

— Всички ли хора в Даруджистан са като тебе, Торвалд Ном?

— Общо взето. Самодоволни кучи синове. Храним се от спора, сиреч никога не прекрачваме етапа на използването на думи. Обичаме думите, Карса, точно както ти обичаш да режеш глави и да събираш уши и езици. Тръгни по която и да е улица, в който и да е квартал, и всеки, с когото заговориш, ще има различно мнение, все едно по какъв въпрос. Дори за възможността да ни завладеят малазанците. Преди малко си помислих — онази акула, дето се задави от тялото на Боруг. Подозирам, че ако Даруджистан стане част от Малазанската империя, империята ще е като акулата, а Даруджистан — като Боруг. Ще задавим звяра, който ни гълта.

— Акулата не се дави много дълго.

— Защото Боруг беше толкова умрял, че нищо не можеше да каже по въпроса.

— Интересна разлика, Торвалд Ном.

— Естествено. Хитреци сме ние.

Наближаваха поредното село, по-различно от предишните с ниската каменна стена около него. В центъра му се издигаха три варовикови сгради. Близо до тях имаше кошара, пълна с кози.

— Би трябвало да са на паша по това време — подхвърли Торвалд.

— Освен ако не са ги докарали за клане.

— Всичките?

Карса подуши въздуха.

— Надушвам коне.

— Не виждам коне обаче.

Пътят при стената се стесняваше над рова, преди да мине под порутена, килнала се арка. Карса и Торвалд минаха по моста и под нея и излязоха на главната улица на селото.

Не се виждаше никой, което не беше чак толкова необичайно — местните обикновено се отдръпваха в домовете си при появата на теблора, — но тук вратите на къщите бяха залостени, а прозорците — покрити с кепенци. Карса извади кръвния меч.

— Попаднахме на засада.

Торвалд въздъхна.

— Мисля, че си прав.

Беше увил дръжката на ятагана с кожа — временен и не особено успешен опит да направи оръжието годно за употреба. Измъкна го от напуканата дървена ножница.

В другия край на улицата, отвъд големите сгради, вече се бяха появили конници. Десетина, после още толкова, после — още. Облечени бяха от главата до краката в широки тъмносини халати, лицата им бяха скрити под тъмни шалове. Опънаха късите си лъкове и ги насочиха към Карса и Торвалд.

Тропот на копита зад двамата ги накара да се обърнат. Видяха още двайсетина ездачи — излизаха от страничните улички, с лъкове и дълги пики. Карса се намръщи.

— Какво могат да направят тези лъкчета?

— Достатъчно добри са, за да те надупчат през плетена ризница — отвърна Торвалд и отпусна ятагана. — А и бездруго не носим броня.

Преди година Карса все едно щеше да нападне. Ала сега просто прибра меча.

Ездачите отзад приближиха и слязоха. Неколцина тръгнаха към тях с вериги и пранги в ръцете.

— О, не! Не пак — измърмори Торвалд.

Карса сви рамене.

Не се възпротивиха, докато стягаха прангите на китките и глезените им. Прангите на теблора бяха толкова стегнати, че спряха притока на кръв до ръцете му.

Като видя това, Торвалд заговори на малазански:

— Трябва да му сложите по-големи, иначе ще си загуби крайниците — каза той.

— Няма да е голяма загуба — отвърна познат глас от входа на една от големите сгради и Силгар излезе на прашната улица. Дамиск вървеше по петите му. — А ти наистина ще загубиш ръцете и краката си, Карса Орлонг. И това най-сетне ще сложи край на заплахите ти. Това, разбира се, много ще смъкне цената ти на роб, но съм готов да приема загубата.

— Така ли се отплащате, че ви спасихме жалкия живот? — възмути се Торвалд.

— Отплащане, да. Затова, че загубих хората си. За задържането ни от малазанците. Безбройните други безчинства няма и да си правя труд да изброявам, защото тези скъпи бойци от племето на ейраките са доста далече от дома си, и тъй като не са особено желани в тази земя, искат час по-скоро да си заминат.

Карса вече почти не усещаше ръцете и стъпалата си. Един от ейраките го бутна и той се олюля и падна на колене. Камшик изплющя и го удари по главата. Внезапен гняв обзе теблора, той замахна с дясната си ръка, изтръгна веригата от ръцете на ейрака и я шибна в лицето му. Мъжът изпищя.

Останалите се струпаха около него, заудряха с камшиците — навързани на възли плитки от конски косъм — и Карса падна на земята.

Когато се свести, вече се стъмваше. Вързали го бяха на нещо като носилка, от която тъкмо разпрягаха два дългокраки длъгнести коня. Лицето му беше цялото на синини, очите му бяха подути и почти затворени, езикът и устните — нахапани от собствените му зъби. Погледна дланите си. Бяха посинели, върховете на пръстите бяха почти почернели. Крайниците му бяха като мъртви — и ръцете и краката.

Племенните воини вдигаха бивака си недалече от крайбрежния път. На запад, на самата резка на хоризонта, смътно се виждаше жълтеникавото сияние на далечен град.

Ейраките бяха запалили малки огньове с изсъхнала животинска тор. На двайсетина крачки седяха търговецът на роби и Дамиск. На огъня се печаха шишове с грудки и месо.

Наблизо до Карса Торвалд правеше нещо в тъмното. Като че ли никой от ейраките не обръщаше внимание на двамата роби.

Карса изшътка и Торвалд прошепна:

— За тебе не знам, но на мене ми стана адски топло. Трябва да се измъкна от тия дрехи. Сигурен съм, че и с теб е тъй. Ей сега ще ти помогна. — Опърпаната дреха изпращя по шева. — Най-после — измърмори Торвалд и вече гол, полека се приближи до Карса. — Не се мъчи да говориш, приятел. Както те пребиха, изненадан съм дори, че дишаш. Все едно, дрехите ти ще ми трябват.

Хвърли поглед към ейраките — никой не им обръщаше внимание — и почна да дърпа ризата на Карса. Шевът беше само един, вече разкъсан на места. Торвалд продължи да шепне:

— Малки огньове. Бездимни. И бивакът им — в падина, въпреки насекомите. Приказват съвсем тихо. А и думите на Силгар преди малко, тоя злорад тъпак — ако ейраките го бяха разбрали, жив щяха да го одерат, идиота му с идиот. Е, от неговата глупост се роди гениалният ми план, както ще видиш скоро. Сигурно ще ми струва живота, но се заклевам, че ще съм тук, макар и като призрак, само за да видя какво ще стане. А, готово. Стига си треперил, не помагаш така.

Издърпа съдраната риза от Карса и се върна при своята дреха. Наскуба трева, върза двете дрехи и ги натъпка с нея. Ухили се на Карса и запълзя към най-близкия огън, като влачеше вързопите.

Бутна ги до тлеещата тор и се отдръпна.

Първият вързоп се подпали, после и другият. Пламъците засвяткаха в нощта, запращяха искри, тънките стръкове трева се загърчиха като змийчета.

Ейраките се разтичаха, заровиха с шепи за пръст, но пръстта не беше много в сухата падина — само камънак и спечена от слънцето глина. Донесоха конски чулове и ги хвърлиха върху кипналите пламъци.

В паниката напълно зарязаха двамата роби — хукнаха да вдигнат лагера, да приберат храната и да оседлаят конете. И през всичко това Карса чуваше една и съща дума, повтаряна многократно. Дума, изпълнена със страх.

Грал.

 

 

Лицето на Силгар бе разкривено от гняв.

— Заради това, Торвалд Ном, току-що се прости с живота си…

— Няма да стигнете до Ерлитан — предрече му със зла усмивка дару.

Приближиха се трима воини, с криви ножове в ръцете.

— Ще се радвам да видя как ще ти срежат гърлото.

— Грал са били по петите на тези кучи синове през цялото време, Силгар. Не си ли го разбрал? Е, аз не бях чувал досега за Грал, но на ейракските ти приятели до един им се смразиха сърцата, а това и дару като мен знае какво значи — не се надяват да доживеят до заранта и никой от тях не иска да се напикае, когато умира. Табу са в Седемте града сигурно…

Един ейрак го хвана за косата, дръпна главата му назад и вдигна ножа…

Изведнъж ръбът на падината зад ейрака кипна от черни фигури, плъзнаха се безшумно към стана.

Нощта се разкъса от писъци.

Ейракът, наведен над Торвалд, изръмжа и замахна с ножа под брадичката му. По спечената глина плисна кръв. Воинът се изправи, за да хукне към коня си, но не беше направил и една крачка, когато от мрака изникнаха тъмни сенки, мълчаливи като призраци. Последва странно плющене и Карса видя как главата на ейрака се търкулна от раменете му. Двамата до него също паднаха.

Силгар вече бягаше. Пред него изникна друга сянка и той вдигна ръце. Вълна от магия порази нападателя, събори го, той изрита няколко пъти и плътта му се взриви.

Вой прониза въздуха. Плющенето се чуваше от всички посоки. Зацвилиха коне.

Карса погледна отпуснатото на земята тяло на приятеля си. За негова почуда дару все още се движеше: краката му ритаха, двете му ръце стискаха гърлото.

Силгар се върна при Карса. Мършавото му лице беше плувнало в пот. Зад него се появи Дамиск и търговецът на роби му махна да се приближи.

Дамиск бързо сряза връзките, стегнали Карса за носилката, и изсъска:

— Няма да се отървеш лесно. Махаме се оттук. През лабиринт. И те взимаме с нас. Силгар реши да те направи своя играчка. Чакат те доживотни изтезания…

— Стига приказки! — сряза го Силгар. — Почти всички са мъртви! Бързо!

Дамиск сряза и последното въже. Карса се изсмя и успя да изхрипти:

— И какво искате от мен? Да тичам?

Озъбен, Силгар пристъпи към него. Блесна синкава светлина, а после тримата се гмурнаха в зловонна топла вода.

Тежестта на веригите повлече Карса в черните като нощ дълбини. Усети рязко дръпване и пред очите му отново блесна мътно синкава светлина.

Главата, а после и гърбът му се удариха силно в камъните. Замаян, той се превъртя на една страна. Силгар и Дамиск кашляха, клекнали наблизо. Намираха се на някаква улица, обградена от едната страна от огромни складове, а от другата — от каменни кейове и пристанали кораби. Не се виждаше жива душа.

Силгар изплю водата и каза:

— Дамиск, махни му ги тия пранги — не носи дамга на осъден престъпник, тъй че малазанците няма да гледат на него като на роб. Не искам пак да ме задържат — не и след всичко това. Кучият син е наш, но трябва да се разкараме оттук. Трябва да се скрием.

Дамиск отключи прангите първо на китките, после — и на краката на Карса. След миг кръвта нахлу отново в почти мъртвата плът и теблорът изкрещя от болка.

Силгар отново отприщи магия — вълна, която се спусна над теблора като саван… и той я разкъса с немислима лекота, крясъците му раздраха нощта, отекнаха от близките сгради и закънтяха над залива.

— Ей, вие там!

Малазански думи. След тях — дрънчене на броня.

— Избягал роб, ваши благородия! — заговори припряно Силгар. — Ние — както можете да видите — току-що го заловихме и…

— Избягал роб? Я да му видим дамгата…

Това бяха последните думи, които Карса успя да схване, преди болката в ръцете и краката му да го хвърли отново в забвение.

 

 

Пробудиха го малазански думи, изречени точно над него:

— … удивително. Никога не бях виждал такова самоизцеление. Дланите и стъпалата му… прангите са били доста време на него, сержант. На нормален човек сега щях вече да му ги режа.

Заговори друг глас:

— Всички ли Фенн са като тоя?

— Не, доколкото съм чувал. Стига да е Фенн.

— Е, че какво друго да е? Висок е колкото двама далхонийци наведнъж.

— Не мога да знам, сержант. Преди да ме назначат тук, единственото място, което познавах добре, бяха шест криви улици в Ли Хенг. Дори прословутите Фенн за мен бяха само име и няколко бегли описания за това, че били гиганти. Гиганти, които никой не бил виждал от десетилетия. Работата е, че този роб беше в много тежко състояние още когато го донесохте тук. Жестоко пребит, а и някой го ударил с юмрук в ребрата толкова силно, че костите му натрошил — не знам кой е бил, но не бих се спречкал с такъв. Не направих нещо за подутините по лицето му, но въпреки това те вече спадат, а проклетите отоци на очите му вече почти ги няма.

Карса продължи да се преструва, че е в несвяст, и да слуша. Говорещият млъкна и сержантът попита:

— Значи няма опасност кучият син да умре, тъй ли?

— Да, доколкото виждам.

— Добре, лечител. Можеш да се върнеш в казармата.

— Слушам, сър.

Шумове, чаткане на ботуши по каменни плочи, дрънчене на залостена с желязо врата. После, щом ехото заглъхна, теблорът чу наблизо нечие дишане.

Някъде отдалече се чуваха викове, смътни и приглушени от каменните стени, но на Карса му се стори, че разпозна гласа на търговеца на роби, Силгар. Отвори очи. Нисък опушен таван — не достатъчно висок, за да може да се изправи. Лежеше на покрит със слама под. Никаква светлина нямаше освен смътното петно, плъзнало от коридора откъм залостената врата.

Лицето го болеше, бузите му, челото и челюстта пареха.

Надигна се да седне и опря гръб в стената.

В малката килия имаше още някой, свит в един от тъмните ъгли. Изсумтя и измърмори нещо, навярно на някой от езиците на Седемте града.

Тъпата болка в ръцете и стъпалата на Карса не си беше отишла. Устата му беше пресъхнала и гореше, все едно беше налапал нажежен пясък. Карса разтри с длан парещото си лице.

Мъжът отсреща заговори на малазански:

— Би трябвало да ме разбираш, ако си фенн.

— Разбирам те. Но не съм фенн. Кои са фенн?

— На господаря ти май не му харесва много в обора.

— Арестуван ли е?

— Разбира се. Малазанците обичат да арестуват хора. Ти нямаше дамга. Следователно според имперския закон да те държи някой като роб е незаконно.

— Тогава трябва да ме пуснат.

— Изобщо не се надявай. Господарят ти призна, че са те пратили за рудниците на отатарал. Бил си на някакъв кораб, от Дженабарис, а ти си го проклел. Изрекъл си проклятие, довело до разрушаването на кораба и смъртта на моряците и пехотинците на него. Местният гарнизон не вярва много на тази история, но и това стига — скоро ще те пратят на острова. Както и мене.

Карса се надигна. Заради ниския таван трябваше да се изгърби. Тръгна към залостената врата.

— Е, сигурно ще можеш да я изкъртиш — каза непознатият. — Но после ще те посекат, преди да си направил и три крачки извън тази тъмница. В малазанската казарма сме. Освен това бездруго скоро ще ни изкарат навън да ни вържат при другите затворници на стената. Заранта ще ни подкарат към имперския кей и ще ни натоварят.

— Колко време съм бил в несвяст?

— Нощта, когато те донесоха, следващия ден и следващата нощ. Сега е пладне.

— А търговецът на роби е в тъмницата през цялото време?

— Повечето.

— Добре — изръмжа Карса. — А спътникът му? И той ли?

— Също.

— А ти какво престъпление си извършил? — попита Карса.

— Говоря си с недоволни от властта. Невинен съм, разбира се.

— Можеш ли да го докажеш?

— Какво да докажа?

— Че си невинен.

— Бих могъл, ако бях.

Теблорът погледна през рамо свитата в ъгъла фигура.

— Ти случайно да не си от Даруджистан?

— Даруджистан ли? Не, защо питаш?

Карса сви рамене. Спомни си отново за смъртта на Торвалд Ном. Хлад обкръжаваше този спомен, но можеше да долови всичко, което сдържа този хлад. Сега обаче не беше времето да се примири.

Залостената врата беше с желязна рамка, укрепена в каменните блокове с големи железни клинове. Теблорът я разтърси. Около клиновете се откърти мазилка и запада по пода.

— Виждам, че не си човек, който слуша съвети — подхвърли непознатият.

— Малазанците са нехайни.

— Самоуверени по-скоро. Но пък може и да не са. Имали са си работа с Фенн, с Трелл, с Баргаст — все грамадни варвари. И хич не си поплюват. Сложиха отатарал на глезена на търговеца на роби — никаква магия повече от него…

— Какво е „отатарал“? Всички само за това говорят?

— Проклятие за магията.

— И трябва да се копае?

— Да. Обикновено е на ситна прах, като пясъчник. Прилича на ръжда.

— Ние стържем червена прах, полепнала по скалите, за да си правим кръвното масло — измърмори теблорът.

— Какво е кръвно масло?

— Натриваме го в мечовете си и по бронята. Ближем го, за да ни докара до бойно безумство.

Непознатият не каза нищо, но Карса усещаше, че го гледа втренчено.

— А магията как действа срещу него?

— Тези, които ме нападат с чародейство, обикновено се стряскат и се чудят… преди да ги убия.

— Я виж ти. Много интересно. Вярва се, че отатаралът може да се намери само на един голям остров, на изток оттук. Империята контролира производството му. Строго. Маговете им са се научили по трудния начин по време на завоеванието, в битките преди да се намесят Т’лан Имасс. Ако не бяха Т’лан Имасс, нашествието щеше да се провали. Имам още един съвет към теб. Не разкривай нищо от това на малазанците. Ако разберат, че има и друг източник на отатарал, източник, който не контролират, хм, ще пратят в отечеството ти — където и да е то — всички полкове, с които разполагат. Ще довършат народа ти. До крак.

Карса сви рамене.

— Теблор имат много врагове.

Непознатият бавно се надигна.

— Теблор? Ама вие така ли се наричате? Теблор? — Отпусна се отново на стената и тихо се засмя.

— Какво му е толкова смешното?

Вратата изскърца и Карса отстъпи назад. Идваше отделение войници. Тримата отпред бяха извадили мечовете си, а четиримата зад тях държаха заредени арбалети. Един от мечоносците прекрачи през прага и спря, щом го видя.

— Внимавайте. Този дивак се е събудил. — Изгледа намръщено теблора. — Гледай да не направиш някоя глупост, фенн. Все едно ни е дали ще живееш, или ще умреш — рудниците са достатъчно претъпкани, едва ли ще им липсваш. Разбра ли ме?

Карса се озъби, но не отвърна нищо.

— Ти там, в ъгъла. Стани. Време е да те огрее малко слънцето.

Непознатият бавно се изправи. Облеклото му беше на дрипи. Беше мършав и тъмнокож, със странно светлосини очи.

— Настоявам за редовен съд и за правата си под имперския закон.

Тъмничарят се изсмя.

— Я се откажи. Разкрит си. Знаем кой си. Да, тайната ви заговорническа група не е толкова тайна, колкото си мислиш. Предал те е един от вашите — гадно, нали? Хайде, ти излизаш пръв. Джиб, вие с Гълстрийм се прицелете с арбалетите в този фенн — усмивката му не ми харесва.

— Стига де — обади се един от войниците. — Обърка го горкия вол. — Той още не знае, че цялото му лице е една голяма татуировка. Скрол обаче е свършил добра работа. Най-доброто, което съм виждал от доста време.

— Прав си — каза друг. — Обаче ти колко татуировки на избягал затворник си виждал, Джиб.

— Тази е първата. Но е произведение на изкуството.

Карса едва сега разбра откъде е щипането по лицето му. Заопипва го да долови нещо като рисунка и пръстите му бавно тръгнаха по линиите леко издута, влажна и разранена кожа. Нямаше никаква последователност. Не можа да намери никакъв смисъл в това, което изобразяваше шарката.

— Страшен си — подхвърли другият затворник и тръгна към вратата, широко отворена от първия тъмничар. — С тази дамга по лицето наистина си страшен.

Двама от пазачите го изведоха навън, а другите зачакаха, като от време на време поглеждаха нервно Карса. Един от войниците с арбалети, по чието високо чело личаха големи бели петна — теблорът реши, че това трябва да е Гълстрийм — провлече:

— Хм, Скрол май е попрестарал — тоя си беше достатъчно грозен поначало, но сега изглежда ужасяващо.

— И какво? — отвърна друг от тъмничарите. — Пълно е с щъкащи из хълмовете диваци, дето си шарят лицата да плашат смачкани новобранци като тебе, Гълстрийм. Баргаст, Сем и Хундрил. Но все едно, всички отстъпват пред малазанските легиони.

— Да, но напоследък не сме подгонвали нито едно от племената им, нали?

— Само защото Юмрукът се свива в цитаделата си и държи всички да го водим до креватчето всяка вечер. Благородници — какво искаш от тях?

— Нещата могат да се променят, като дойдат подкрепленията. Ашокският полк познава тези краища…

— И точно това е проблемът. Ако тоя бунт наистина избухне, знае ли човек дали няма да станат ренегати? Може гърлата да ни цъфнат в собствените ни спални. Не стига че Червените мечове сеят само размирици по улиците…

Пазачите се върнаха.

— Ти, фенн. Твой ред е. И без номера, така ще е по-лесно и за теб. Тръгни. Бавно. И по-настрана. Повярвай ми, в рудниците не е чак толкова зле, предвид другите възможности. Хайде, ела насам.

Карса не виждаше смисъл да им създава затруднения.

Излязоха на огрян от яркото слънце двор, ограден с високи стени. До три от стените бяха издигнати груби, но здрави постройки. Покрай четвъртата имаше дълга редица затворници, приковани за тежка верига, минаваща по цялата дължина на стената и затегната с клинове на равни разстояния. Близо до тежко укрепената порта имаше редица дървени стълбове. Само два бяха заети — от Силгар и Дамиск. На десния глезен на търговеца на роби лъщеше халка с медночервеникав цвят.

Никой от двамата не вдигна глава при появата на Карса и теблорът помисли дали да не извика, за да привлече вниманието им. Но само оголи зъби, като видя, че главите им са клюмнали. Стражите го поведоха към края на затворническата редица. Карса се обърна към Джиб и го заговори на малазански:

— Каква ще е съдбата на търговеца на роби?

Покритата с шлем глава на войника трепна от изненада, после той сви рамене.

— Още не е решено. Твърди, че бил богаташ в Дженабакъз.

— Значи ще откупи престъпленията си — изръмжа Карса.

— Не и под имперския закон — стига да са сериозни де. Може само да го глобят. Може да е търговец на хора, но е търговец все пак. Винаги е най-добре да им пускаш кръв там, където най ги боли.

— Стига си дрънкал, Джиб — изръмжа другият пазач.

Приближиха се до края на редицата, където бяха вързали огромни пранги, и Карса отново бе окован — тези пранги поне не бяха толкова стегнати, че да го боли. Оковаха го до синеокия туземец.

Охраната още веднъж провери здраво ли са затегнати прангите и се разкара.

Сянка нямаше, но пък покрай редицата бяха наслагани бурета с кладенчова вода. Карса постоя известно време прав, а после седна и опря гръб на стената като повечето затворници. Никой не говореше. Денят се точеше бавно. Някъде късно следобед сянката най-сетне падна над тях, но облекчението беше само момент, защото скоро ги налетяха хапещи мухи.

Когато небето попритъмня, синеокият туземец се размърда и тихо каза:

— Великане, имам едно предложение.

— Какво? — изръмжа Карса.

— Чувал съм, че в рудниците цари поквара, което значи, че можем да си докараме някои привилегии — да си облекчим живота. Място, където си струва да имаш някой, който да ти пази гърба. Предлагам ти партньорство.

Карса помисли малко, после кимна.

— Съгласен. Но ако се опиташ да ме лъжеш, ще те убия.

— Съвсем подходящ отговор за лъжа — отвърна мъжът.

— Повече приказки не ща.

— Добре. Млъквам.

Помисли си дали да не го попита как се казва, но по-късно щеше да има достатъчно време за това. Засега беше доволен да удължи мълчанието, за да остави място за мислите си. Уругал в края на краищата като че ли държеше да стигне до тези рудници. Самият Карса щеше да предпочете по-пряк — по-простичък — път, като този, който бяха му определили отначало малазанците. „Твърде много кървави отклонения, Уругал. Стига.“

Дойде и вечерта. Появиха се двама войници с фенери, да проверят още веднъж оковите, после се прибраха в казармите. На пост при портата имаше пет-шестима войници, а поне по един обикаляше по всяка стена. Други двама стояха на пост пред стъпалата на казармения щаб.

Теблорът отпусна глава на каменния зид и притвори очи…

Отвори ги. Беше спал. Небето беше забулено в облаци, по каменния двор в тъмното шареха смътни светлини. Нещо го беше събудило. Понечи да стане, но нечия ръка го задържа. Обърна се и видя, че туземецът се е свил неподвижен до него — с клюмнала глава, като заспал. Ръката на рамото му обаче го стисна за миг и после се отдръпна.

Намръщен, Карса отново се отпусна на стената. И се огледа по-внимателно.

Стражите при портата ги нямаше, както и тези пред щаба. По пасажите на стените… никой.

А след това, покрай най-близката сграда — смътно движение, човешка фигура, която съвсем безшумно се плъзгаше през сенките, следвана от друга, малко по-тромава.

Идваха право към него.

Загърнатата в черен халат първа фигура спря на няколко крачки от стената. Другата я задмина, вдигна ръце и смъкна черната качулка…

Беше Торвалд Ном.

Вратът му беше стегнат в подгизнала от кръв превръзка, лицето му беше пребледняло и лъснало от пот — но даруджистанецът се усмихваше широко.

Застана до Карса и прошепна:

— Време е да тръгваме, приятелю.

И вдигна нещо в ръката си — много приличаше на ключ за пранги.

— Кой е с тебе? — попита Карса, също шепнешком.

— О, доста пъстра сбирщина. Воините на Грал, те са по промъкването, и агенти на главния им търговски партньор тука, в Ерлитан. — Очите му блеснаха. — Домът Ном, представи си. Е, да, кръвната нишка между нас е тънка като девичи косъм, но беше зачетена все пак. И то с най-голяма охота. Стига приказки, както обичаш да казваш самият ти — нали не искаме да се събуди някой друг…

— Много късно — измърмори окованият до Карса мъж и се размърда.

Гралът зад Торвалд пристъпи напред, но два-три странни жеста на затворника го спряха.

— Проклетият им език на жестовете — изсумтя Торвалд.

— Разбрахме се — каза затворникът. — Идвам с вас.

— Иначе ще се развикаш, нали?

Синеокият си замълча.

Торвалд сви рамене.

— Тъй да бъде. При толкова приказки съм изненадан, че всички по тази редица не са се събудили…

— Щяха, само че всички са мъртви. — Затворникът до Карса бавно се надигна. — Никой не обича престъпници. Грал, изглежда, изпитват особена омраза към тях.

До тях спря втори воин в черен халат. Държеше голям крив нож, целия в кръв. Още няколко жеста и новодошлият прибра ножа в канията. Торвалд измърмори под нос и се наведе да отключи прангите на Карса.

— Труден си за убиване също като теблор — измърмори Карса.

— Слава на Гуглата, че ейраките бяха разсеяни в момента. Все пак ако не бяха гралите, щях да умра от загуба на кръв.

— Те защо те спасиха?

— Гралите обичат да връщат хора срещу откуп. Ако разберат, че не струват нищо, ги убиват, ясно ти е. Търговското им партньорство с дома Ном се наложи над всичко това, разбира се.

Торвалд пристъпи към другия затворник. Карса стана и разтърка китките си.

— Каква търговия?

Дару се ухили.

— Посредничество в откупи.

След няколко мига вече пристъпваха в тъмното към портата, като избягваха осветените места. До стената близо до вишката бяха издърпани няколко трупа. Земята бе почерняла от кръв.

Още трима грали се присъединиха към групата. Един по един всички се изнизаха през портата и излязоха на улицата. Щом се вмъкнаха в близката пресечка, спряха.

Торвалд сложи ръка на рамото на Карса.

— Е, приятелю? Сега накъде искаш да продължиш? Моето връщане в Дженабакъз ще се поотложи малко. Родствениците ми тук ме приеха с отворени обятия — уникално преживяване за мен и се каня да му се насладя. Уви, гралите няма да те вземат с тях — много изпъкваш.

— Той ще дойде с мен — намеси се синеокият туземец. — На безопасно място.

Торвалд погледна учудено Карса.

Теблорът сви рамене.

— Ясно е, че в този град не мога да се скрия. И не ще застрашавам повече ближните ти, Торвалд Ном. Ако този се окаже отрепка, просто ще трябва да го убия.

— Колко остава до смяната на стражата? — попита синеокият.

— Поне една камбана, тъй че имате достатъчно вре…

Тревожен звън разкъса нощта.

Гралите сякаш се стопиха пред очите на Карса, толкова бързо се пръснаха.

— Торвалд Ном, заради всичко, което направи за мен, благодаря ти…

Даруджистанецът притича до купчината смет в дъното на уличката, бръкна в нея и вдигна кръвния меч на Карса.

— Дръж, приятелю. — Хвърли меча в ръцете на теблора. — И намини към Даруджистан след някоя година.

Последно махване за сбогом — и Торвалд вече го нямаше.

Синеокият — беше прибрал меча на един от убитите стражи — му махна с ръка.

— Стой до мен. В Ерлитан има пътища за изход, за които малазанците не знаят нищо. След мен, и тихо.

И тръгна. Карса застъпва тихо по петите му.

Пътят им лъкатушеше по безбройни улички, някои толкова тесни, че теблорът трябваше да върви на една страна — и гърбът му пак опираше в зидовете. Беше си помислил, че синеокият ще тръгне към кейовете или към някоя от градските стени, за да излязат в пустата земя на юг. Но вместо това се заизкачваха по единствения грамаден хълм в центъра на Ерлитан и скоро вече вървяха между отломките на десетки порутени сгради.

Спряха до една полусрутена кула. Без да се поколебае, синеокият се шмугна в тъмния зейнал вход. Карса го последва. Озоваха се в тясна камера с неравен под с разкъртени каменни плочи. Навътре смътно се виждаше втора врата и мъжът спря на прага и изсъска:

— Мебра!

Миг пауза, след което се чу:

— Ти ли си? Дрижна да ни благослови, чух, че са те заловили — а, тревогата там долу… браво…

— Стига приказки. Провизиите в тунелите ли са?

— Разбира се! Винаги. И твоето скривалище, включително…

— Добре. Сега се дръпни. Водя един приятел.

Отвъд входа се виждаха груби каменни стъпала — спускаха се в още по-дълбок мрак. Карса усети миризмата на Мебра, докато минаваше покрай него, чу го как вдиша рязко.

Синеокият мъж изведнъж спря.

— А, Мебра: не казвай на никого, че си ни видял. Дори на своите верни слуги на каузата. Ясно?

— Разбира се.

Продължиха надолу. Стъпалата бяха безброй и Карса си помисли, че стигат до земните недра. Най-сетне излязоха на равно. Въздухът бе натежал от влага, миришеше на сол, а камъните под краката им бяха влажни и хлъзгави. Във варовиковата скала бяха изсечени няколко ниши — и във всяка имаше кожени торби и вещи за път.

Водачът на Карса бързо закрачи към една от нишите, огледа я, пусна малазанския меч, който носеше, и издърпа нещо, което издрънча като верига.

— Вземи онази торба с храна — подкани го дребният мъж и кимна към съседната ниша. — Вземи и две телаби — дрехи де — и кожена броня. Фенерите ги остави — тунелът е дълъг, но няма разклонения.

— Къде води?

— Навън — отвърна кратко синеокият.

Карса замълча. Това, че животът му бе в ръцете на непознатия, никак не му харесваше, но поне засега не можеше нищо да направи по въпроса. Седемте града бяха по-странно място дори от градовете на Дженабакъз, Малинтаис и Дженабарис. Обитателите на равнините изпълваха този свят като паразити — повече племена, отколкото теблорът си беше мислил, че е възможно да съществуват, и беше ясно, че никак не се обичат. Макар това чувство да беше разбираемо за Карса — защото племената трябваше да не се обичат, — също така бе очевидно, че между децата на низините не съществува каквото и да било чувство за вярност. Карса беше урид, но също така беше теблор. Дребосъците от равнините като че ли бяха дотолкова обсебени от различията си, че нямаха понятие за това, което ги обединява.

Слабост, която можеше да се използва.

Скоростта на водача му беше енергична и макар раните на теблорите да се изцеряваха бързо, запасите от сила и здравина на Карса не бяха като някога. Постепенно разстоянието между двамата започна да се увеличава и в един момент Карса се оказа сам: вървеше в непроницаем мрак, опипваше грубата стена вдясно и единственото, което чуваше, бяха собствените му стъпки. Въздухът вече не беше влажен и той усети прах в устата си.

Стената под ръката му изведнъж изчезна. Карса залитна и спря.

— Добре се справи — каза синеокият някъде вляво от него. — Да тичаш приведен, както ти се налагаше… не е лесна работа. Погледни нагоре.

Карса бавно вдигна глава. Горе светеха звезди.

— В един овраг сме — продължи мъжът. — Докато излезем от него, ще се съмне. После имаме пет-шест дни през Пан’поцун Одан. Малазанците ще са по дирите ни, разбира се, тъй че освен всичко друго трябва да сме предпазливи. Да поотдъхнем. Пийни вода — слънцето е истински демон, ще ти вземе живота, ако може. Пътят ще ни води от едно място с вода до друго, тъй че няма да страдаме.

— Ти познаваш тази земя — отвърна Карса. — Аз — не. — Вдигна меча си. Но знай едно: няма да позволя повече да ме вземат в плен.

— На това му се казва силен дух.

— Нямах предвид това.

Мъжът се засмя.

— Знам. Ако толкова държиш, след като се измъкнем от този овраг, можеш да тръгнеш накъдето щеш. Това, което ти предложих, е най-добрата възможност да оцелееш. В тази земя има повече поводи за тревоги от малазанците. Върви с мен и ще се научиш да оцеляваш. Но както казах, изборът си е твой. Е, продължаваме ли?

 

 

Утрото изгря за света горе, преди да стигнат края на оврага. Макар да виждаха яркосиньото небе над главите си, продължаваха да вървят в студените сенки. Изходът беше белязан с нападали канари от придошъл поток.

Изкатериха се по склона и излязоха на изпепелена от зной земя с разронени скали, песъчливи речни корита, кактуси и трънливи храсти. Слънцето грееше ослепително и въздухът трептеше в мараня. Никой не се виждаше наоколо, нито имаше някакъв признак, че околността е обитавана от нещо друго освен от диви същества.

Синът на равнината поведе Карса на югозапад. Пътят им криволичеше, използваха всяко прикритие и отбягваха зъберите и билата на хълмовете, за да не се откроят на фона на небето. Не говореха — пазеха дъха си в изтощителния пек на дългия ден.

Късно следобед синът на равнината изведнъж спря и се обърна, изсъска някаква ругатня на родния си език и каза:

— Конници.

Карса бързо се извъртя, но не видя никого в пустия пейзаж зад тях.

— Усетих ги под краката си — измърмори мъжът. — Тъй. Значи Мебра е изменник. Е, някой ден ще му платя за предателството.

Карса също усети през мазолестите пети на босите си стъпала далечния тътен на конски копита.

— Щом си го подозирал този Мебра, защо не го уби?

— Ако убивах всеки, когото подозирам, компанията ми щеше да е доста оскъдна. Трябваше ми доказателство и вече го имам.

— Освен ако не е казал на някого.

— Тогава освен предател е и глупак — а и двете водят до същото фатално последствие. Хайде, трябва да объркаме малазанците.

Тръгнаха отново. Мъжът от равнината безпогрешно намираше пътеки, по които не оставяха следи. И все пак звукът от приближаващите ги конници се усилваше.

— С тях има маг — измърмори синеокият, докато притичваха към поредната канара.

— Ако успеем да ги избегнем, докато падне нощта, аз ще стана ловецът, а те — дивечът — отвърна Карса.

— Поне двайсетима са. По-добре да използваме тъмнината, за да увеличим разстоянието между нас. Виждаш ли ония планини на югозапад? Това ни е целта. Стигнем ли до скритите проходи, сме в безопасност.

— Не можем да надбягаме коне — изръмжа Карса. — Стъмни ли се, ще ги подгоня аз.

— Тогава ги нападай сам. Това е сигурна смърт.

— Сам. Така е по-добре. Не ми трябва равнинец да ми се пречка в краката.

 

 

Нощта настъпи внезапно. Малко преди да изтлее последната светлина, двамата — промъкваха се през някакви камънаци — най-сетне видяха преследвачите си. Седемнайсет ездачи, три резервни коня. Всички освен двама бяха в пълно снаряжение, с шлемове и въоръжени с пики или арбалети. Карса без усилие позна двамата: Силгар и Дамиск.

Изведнъж се сети, че в нощта на бягството им от казармения двор дървените пилони бяха празни. Тогава не беше се замислил много: реши, че двамата затворници са прибрани вътре за през нощта.

Преследвачите още не ги бяха видели.

— Доведох ги до стар лагерен терен — прошепна синеокият. — Чуй. Вдигат бивак. Двамата, дето не са войници…

— Да. Търговецът на роби и охранителят му.

— Сигурно са свалили отатаралската гривна от глезена му. Явно те иска на всяка цена.

Карса сви рамене.

— И ще ме намери. Тая нощ. Писна ми от тези двамата. Никой от тях не ще дочака утрото, в това се кълна пред Уругал.

— Не можеш да нападнеш две отделения сам.

— Тогава го приеми за отвличане на вниманието и гледай да избягаш, равнинецо.

И след тези думи теблорът закрачи право към малазанския бивак.

Нямаше интерес да изчаква, докато се настанят. Стрелците с арбалетите бяха яздили цял ден със заредени оръжия. Ако следваха практиката, която Карса беше видял в отделенията на Ашокския, точно в този момент щяха да сменят отпуснатите тетиви. Други щяха да свалят седлата и да тимарят уморените коне, а повечето от останалите войници щяха да приготвят храната и да вдигат шатри. Най-много да има двама-трима стражи на пост около стана.

Карса се спря зад един огромен балван, точно зад малазанците. Оттук можеше да чуе как уточняват позициите си за нощта. Гребна шепа пясък и избърса потта от дланите си, след това стисна кръвния меч в дясната си ръка и запристъпва напред.

Бяха запалили три огъня със суха тор. Огнищата бяха оградени с едри камъни да спират светлината на трепкащите пламъци. Конете бяха вързани и между тях се движеха трима войници. Наблизо седяха половин дузина стрелци — сменяха тетивите на арбалетите. С лице към осеяната с канари равнина стояха прави двама стражи, единият на две-три крачки зад другия. Войникът най-близо до Карса държеше къс меч и кръгъл щит, другарят му зад него — къс лък със заредена стрела.

Всъщност стражите се оказаха повече, отколкото се беше надявал — поне по още един се виждаше на двата фланга на стана. Стрелецът беше избрал такава позиция, че да може да осигури прикритие на всеки.

До огнището почти в центъра на лагера седяха присвити Силгар, Дамиск и някакъв малазански офицер, последният — с гръб към Карса.

Теблорът се запромъква безшумно покрай грамадната валчеста канара. Най-близкият до него пазач в момента гледаше наляво. Пет крачки, за да му влезе в обхвата. Стрелецът се беше обърнал към поста в другия край на бивака в нервното си въртене.

Сега.

Главата тъкмо се обръщаше, грубоватото бледо лице се бялна под шлема.

И в този момент Карса се озова до малазанеца, лявата му ръка се стрелна и го стисна за гърлото. Хрущялът се смачка със сухо изпукване.

Достатъчно силно, за да накара стрелеца да се обърне светкавично.

Устата му се отвори да извика, мечът на Карса изсвистя и главата отхвърча от раменете. Трупът рухна на земята и металната броня издрънча.

Няколко души се извърнаха рязко и в нощта прокънтяха викове.

От огнището точно пред теблора се надигнаха трима войници. Късите мечове изсвистяха от ножниците. Един малазанец се хвърли на пътя на Карса, за да спечели време за другарите си да се докопат до щитовете. Смел и фатален жест, защото обхватът на оръжието му бе несравним с този на кръвния меч. Едно странично посичане и мъжът изрева, загубил двете си ръце от лактите надолу.

Един от другите двама малазанци бе успял да докопа кръглия щит и го вдигна срещу замаха на Карса отгоре. Обкованото с бронз дърво се пръсна при удара, ръката, която го държеше, изпука отсечена. Щом войникът се строполи, Карса го прескочи и бързо посече третия.

Железният връх на пика прониза горната част на дясното му бедро и го жегна заслепяваща болка. Той се обърна рязко, успя навреме да замахне с меча и изби втората пика, нацелена в гърдите му.

Стъпки, тичащи към него — отзад и вляво: един от постовете — а точно пред него, само на три крачки, стояха Силгар, Дамиск и малазанският офицер. Лицето на търговеца на плът се бе изкривило от ужас, чародейската мощ изригна на кипнала вълна пред него и се понесе с рев към Карса.

Магията удари точно в мига, в който пазещият бивака войник стигна до Карса. Магическата мълния погълна и двамата и крясъкът на малазанеца раздра въздуха. Карса изпъшка пред паяжината от гърчещи се призрачни нишки, които се опитваха да го задържат, изтръгна се… и се озова лице в лице с търговеца на роби.

Дамиск вече беше побягнал. Офицерът се беше хвърлил на една страна и ловко се сниши под страничния замах на Карса.

Силгар вдигна ръце. Карса ги преряза с един замах.

Търговецът на плът залитна.

Теблорът посече надолу и отряза десния крак на Силгар точно над глезена. Той падна по гръб и зарита. Четвърти замах — и лявото му стъпало отхвърча.

Двама войници се втурнаха отдясно към Карса, след тях — трети.

Ревът на офицера разцепи нощта и теблорът — готов да посече с меча — с изненада видя как тримата побягнаха. Според сметките му трябваше да има още петима, а също — офицерът и Дамиск. Завъртя се, с блеснали от гняв очи, но нямаше никого — чу само стъпки, заглъхващи в тъмното. Обърна се към вързаните коне — нямаше ги.

Към него изхвърча пика. Карса изръмжа, опакото на кръвния меч перна дългия прът по средата и го прекърши. Той спря, после закрачи към Силгар. Търговецът на роби се беше свил на кълбо, от отрязаните му крайници шуртеше кръв. Карса го прихвана за копринения пояс и го понесе към балваните.

Щом заобиколи първия грамаден камък, от сенките се чу тих и много ясен глас:

— Насам.

— Ти уж трябваше да си избягал — изсумтя теблорът.

— Ще се прегрупират, но без мага би трябвало да можем да се измъкнем.

Карса тръгна след спътника си. След петдесетина крачки водачът му спря и се обърна.

— Само че с тази твоя плячка, дето оставя пътека от кръв, няма да им е много трудно да ни проследят. Направи нещо, и то веднага.

Карса пусна Силгар на земята и го срита в гърба. Търговецът на роби беше изпаднал в несвяст.

— Ще му изтече кръвта — каза синът на равнината. — Вече си получи отмъщението. Остави го тук да си умре.

Вместо да го послуша, теблорът започна да реже ивици плат от телабата на Силгар и да стяга чуканите на ръцете и краката му.

— Ще капе все пак…

— Ще трябва да се примирим с това — изръмжа Карса. — Още не съм свършил с тогова.

— Каква полза от това безсмислено мъчение?

Карса се поколеба, после въздъхна.

— Този тук е поробил цяло племе на Теблор. Духът на сунидите е прекършен. Търговецът на роби не е войник — не е заслужил бърза смърт. Той е побесняло псе — трябва да се вкара в колибата и да се убие…

— Убий го тогава.

— Ще го направя… след като го накарам да полудее.

Карса отново надигна Силгар и го метна на рамото си.

— Води, равнинецо.

Онзи изсумтя, но кимна.

 

 

След осем дни стигнаха до скрития проход през равнините на Пан’поцун. Малазанците бяха подновили гонитбата, но не ги бяха виждали от два дни, а това показваше, че усилието им да избягат е успяло.

Изкачваха се по стръмната скалиста пътека през целия ден. Силгар все още беше жив, гореше от треска и само от време на време се връщаше в съзнание. Бяха запушили устата му, за да не издава никакъв звук. Карса го носеше на рамо.

Малко преди да се смрачи, се добраха до билото и спряха на югоизточния ръб. Пътеката се виеше надолу към затулена в сенки равнина.

— Какво има натам? — попита Карса, след като смъкна Силгар на земята. — Не виждам долу нищо освен пустиня и пясъци.

— И е точно така — отвърна с благоговеен тон спътникът му. — А в самото сърце на тази пустиня е тази, на която служа. — Погледна Карса и добави с усмивка: — Мисля, че тя ще се заинтересува от теб… теблор.

Карса се намръщи.

— Защо името на моя народ толкова те развеселява?

— Развеселява? По-скоро ме ужасява. Народът на Фенн отдавна е забравил прежната си слава, но не чак толкова, че да не знаят древното си име. А вие и за това не можете да претендирате. Вашата раса е крачила по този свят още когато Т’лан Имасс са били от плът и кръв. От вашата кръв са произлезли Баргаст и Трелл. Вие сте Теломен Тоблакай.

— Не ги знам аз тези имена — изръмжа Карса. — Както не знам и твоето, равнинецо.

Погледът на дребния мъж се върна към смрачените земи долу.

— Името ми е Леоман. А тази, на която служа, Избраницата, пред която ще те отведа, тя е Ша’ик.

— Не съм ничий слуга — каза Карса. — Тази Избраница пустинята пред нас ли обитава?

— Самото й сърце обитава тя, Тоблакай. Самото сърце на Рараку.