Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House of Chains, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 63гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дом на вериги
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2005
ISBN: 954–585–638–6
История
- —Добавяне
3.
Сред родовете, основали Даруджистан, е и родът Ном.
— Липсваше ми, Карса Орлонг.
Лицето на Торвалд Ном беше на сини и черни петна, дясното му око бе подуто и затворено. Бяха го оковали за предната стена на фургона и го бяха смъкнали в изгнилата слама. Гледаше как малазанските войници слагат теблора на дъното на фургона с помощта на обелените пръти, пъхнати под крайниците на огромния, оплетен в магическата мрежа воин. Щом тежестта на Карса се отпусна върху дъските, дъното на фургона се огъна и изскърца.
— Горките проклети волове — измърмори Шард, докато издърпваше един от прътите. Беше се задъхал, лицето му бе почервеняло.
Наблизо имаше втори фургон, но Карса, проснат върху грубите дъски, едва го виждаше. На задницата на фургона седяха Силгар, Дамиск и още трима натийци. Лицето на робовладелеца беше пребледняло и посърнало, скъпите му дрехи с везмо от сини и златни нишки бяха покрити с петна и омачкани. Щом го видя, Карса се засмя.
Силгар рязко обърна глава и тъмните му очи пронизаха уридския воин като ножове.
— Ловец на роби! — изръмжа му Карса.
Шард, малазанският войник, се качи на страницата на фургона, наведе се да огледа Карса, поклати глава и викна:
— Иброн! Ела да видиш. Тая мрежа не е както беше.
Магьосникът се качи до него и присви очи.
— Гуглата да го вземе! Тичай да донесеш вериги, Шард. Гледай да са тежки, и повечко. Кажи и на капитана, и побързай.
Войникът скочи долу, а Иброн изгледа навъсено Карса.
— Отатарал ли имаш в жилите си? Нерруз ми е свидетел, заклинанието отдавна трябваше да те убие. А издържаш вече три дена. Поне болката трябваше да те подлуди. Но не си по-луд, отколкото преди седмица, нали? — Магът се намръщи още повече. — Има нещо около теб… нещо…
Изведнъж от всички страни се закатериха войници. Някои мъкнеха вериги, други стояха настрана със заредени арбалети.
— Може ли да го пипаме това? — колебливо попита един от войниците.
— Вече може — отвърна Иброн и се изплю.
С едно-единствено рязко дръпване Карса опита здравината на стегналата го мрежа и от гърлото му се изтръгна рев. Няколко нишки изплющяха.
В отговор — викове и паника.
Докато уридът се измъкваше, стиснал меча с дясната си ръка, нещо много твърдо го удари в слепоочието. Обгърна го мрак.
Събуди се легнал на гръб, разпънат на дъното на фургона, който подскачаше и се друсаше под него. Крайниците му бяха стегнати в тежки вериги, приковани с клинове за дъските. Синджири бяха кръстосали гърдите и корема му. Засъхнала кръв се беше спекла по лявата страна на лицето му и му пречеше да гледа. Карса вдиша прахта, която избиваше между дъските. Бе смесена със собствената му горчива миризма.
Торвалд заговори някъде зад главата му:
— Е, значи си жив все пак. Въпреки приказките на войниците на мен си ми изглеждаше съвсем умрял. Определено миришеш така. Е, почти. В случай, че се чудиш, приятел, минаха шест дни. Оня сержант със златните зъби здравата те халоса. Счупи дръжката на лопатата.
Карса се опита да вдигне главата си от вонящите дъски и го прониза силна пулсираща болка. Намръщи се и се отпусна отново.
— Много говориш, равнинецо. Млъкни.
— Не ми е в нрава да мълча, уви. Ти, разбира се, не си длъжен да ме слушаш. Е, може да не си съгласен, но според мене трябва да отпразнуваме добрия си късмет. Да си малазански пленник е по-добре, отколкото да си роб на Силгар. Вярно, може да те екзекутират като обикновен престъпник — аз естествено съм точно това, — но по-вероятно е и двамата да ни пратят на каторжен труд в мините в Седемте града. Така и не съм стъпвал там, но все едно, пътят ще е дълъг, по суша и по море. Може и пирати да има. Бури. Знае ли човек? Може пък и рудниците да не са толкова лоши, колкото разправят. Какво му е толкова на копаенето? Нямам търпение да видя как ще ти тикнат кирката в ръцете… засмей се малко, да му се не види. Големи веселби ни чакат, не мислиш ли?
— Да ти клъцна гърлото включително.
— Хумор? Ха! Гуглата да ме вземе, не мислех, че имаш чувство за хумор, Карса Орлонг. Нещо друго имаш ли да кажеш? Давай.
— Гладен съм.
— До вечерта ще стигнем Кулвернския брод. Нарочно карат бавно, заради теб. Явно тежиш много повече, отколкото би трябвало, повече дори от Силгар с неговите четирима главорези. Иброн разправя, че плътта ти не била нормална — също като при сунидите, разбира се — но при тебе е повече. По-чиста кръв, предполагам. И по-зла, това — със сигурност. Помня, че веднъж в Даруджистан, бях още момче, дойде един отряд, хванали бяха сива мечка, цялата в синджири. Вкарали я бяха в една огромна шатра в Уоритаун, взимаха по един петак да я видиш. Там бях, още първия ден. Тълпата беше огромна. Всички мислеха, че сивите мечки са измрели преди векове…
— Значи сте били глупци — изръмжа Карса.
— Е, такива си бяхме, да, щото мечката си беше там. С нашийник, вързана със синджири, с кръвясали очи. Тълпата нахлу, и аз с нея, а онова проклето животно подивя. Скъса веригите все едно че бяха от трева. Няма да повярваш каква паника настъпи. Стъпкаха ме, но успях някак да изпълзя от шатрата и хилавото ми, но хубаво телце общо взето си остана непокътнато. Оня ми ти мечок… трупове хвърчаха по пътя му. Побягна право към хълмовете Джадроуби и никой повече не го видя. Вярно, още разправят, че кучият му син си е там и че изяжда по някой пастир… с цялото му стадо. Все едно, ти ми напомняш за онзи сив мечок, урид. Същият поглед в очите. Поглед, който говори: „Няма да ме задържат вериги.“ И точно това ме кара да горя от нетърпение да видя какво ще стане по-нататък.
— Няма да се крия из хълмовете, Торвалд Ном.
— Не съм си го и помислил. Знаеш ли как ще те натоварят на затворническия кораб? Шард ми каза. Ще смъкнат колелетата от тоя фургон. Така ще е. Ще се возиш на това проклето легло чак до Седемте града.
Колелата на фургона навлязоха в дълбоки каменисти коловози и силното друсане предизвика вълни от болка в главата на Карса.
— Чуваш ли ме? — попита след малко Торвалд.
Карса не отвърна нищо.
— О, добре — въздъхна даруджистанецът.
„Води ме, главатарю.“
„Води ме.“
Този свят не беше такъв, какъвто бе очаквал. Обитателите на низините се оказваха едновременно и слаби, и силни. Силни — по трудноразбираем за него начин. Беше видял колиби, вдигнати една върху друга; беше видял лодки, големи колкото цяла теблорска къща.
Очакваха селски чифлик, натъкнаха се на цяло градче. Очакваха да колят бягащи пред конете им страхливци, натъкнаха се на сурови, неотстъпващи противници.
И роби суниди. Най-ужасяващото от всички открития. Теблори с прекършен дух. Не беше и помислял, че такова нещо е възможно.
„Ще скъсам веригите на сунидите. Така се кълна пред Седемте. Ще дам на сунидите в замяна роби равнинци… не. Да сторя това ще е точно толкова грешно, колкото стореното от равнинците спрямо сунидите, а и спрямо собствените им ближни.“ Не, събирането на души с кръвния меч беше много по-непорочна, по-чиста отплата.
Замисли се за малазанците. Беше ясно, че са племе напълно различно от натийците. Изглежда, бяха завоеватели от някоя далечна земя. Придържаха се към стриктни закони. Пленниците им не бяха роби, а затворници, макар да бе започнало да му се струва, че разликата е само в наименованието. Щяха да го накарат да работи.
Ала той нямаше никакво желание за работа. Значи това беше наказание, за да огъне духа на воина и — с времето — да го прекърши. И да го постигне участта на сунидите.
„Но това няма да стане. Защото съм урид, а не сунид. Ще трябва да ме убият, след като разберат, че не могат да ме държат насила. И ето, истината е пред мен. Ако я приема прибързано, така и няма да се видя на свобода, извън този фургон.“
„Торвалд Ном спомена за търпение — закона на затворника. Прости ми, Уругал, ала сега ще трябва да се подчиня на този закон. Трябва да изглеждам примирен.“
Още докато си го мислеше, разбра, че няма да подейства. Малазанците бяха твърде умни. Не, трябваше да измисли друг начин да ги заблуди.
„Делъм Торд, сега ти ще си моят водач. Твоята загуба вече е моят дар. Ти тръгна по този път преди мен, показа ми стъпките. Ще се събудя отново. Но не с разбит дух, а с разбит ум.“
Малазанският сержант наистина го беше ударил здраво. Мускулите на врата му се бяха вкочанили. С всяко вдишване го жегваше остра болка. Мъчеше се да я уталожи, да отклони мислите си от нея.
Расата на Теблор беше живяла векове наред в слепота, без да забелязва нарастващия брой — нарастващата заплаха — на обитателите на равнините. Границите, отбранявани някога със сурова решимост, по някаква причина бяха изоставени, оставени бяха открити за отровните влияния от юг. Карса осъзна колко важно е да открие причината за това морално падение. Сунидите открай време не бяха най-силното сред племената, ала все пак бяха Теблор и това, което ги бе сполетяло, заплашваше рано или късно да сполети и другите. Тази истина беше трудна за преглъщане, но да си затвори човек очите пред нея означаваше отново да се тръгне по същия път.
Имаше провали и падения, които Карса трябваше да погледне открито. Палк, собственият му дядо, се беше оказал воин с не чак толкова славни подвизи, колкото си беше приписвал. Ако се беше върнал при племето с верни разкази, предупреждението в тях щеше да бъде чуто. Щеше да се чуе истината за това бавно, но неумолимо, стъпка по стъпка нашествие. Война срещу Теблор, застрашаваща не само земите, но и духа им. Такива предупреждения навярно щяха да се окажат достатъчни, за да се обединят племената.
Обзе го униние, щом помисли за това. Не. Провалът на Палк се оказваше по-дълбок. Най-голямото му престъпление бяха не лъжите му, а липсата на кураж, защото се бе показал неспособен да превъзмогне ограниченията на Теблор. Правилата на поведение, присъщи на неговия народ, вроденият консерватизъм, смазващ всяко различие със заплахата за гибелно отлъчване — тези неща бяха надвили куража на дядо му.
„Но не и на баща ми навярно.“
Фургонът под него отново подскочи.
„Гледах на твоята недоверчивост като на слабост. Виждах страхливост в нежеланието ти да участваш в безкрайните племенни игри на гордост и въздаяние. Все пак какво направи ти, за да се противопоставиш на нравите ни? Нищо. Единственият ти отговор бе да стоиш настрана… и да омаловажаваш всичко, което правех, да осмиваш моята ревност…“
„И да ме подготвиш за този миг.“
„Добре, татко мой. Вече разбирам блясъка на удовлетворение в очите ти. Но ти казвам, ти нанесе само рани на своя син. А раните ми са предостатъчно.“
Уругал беше с него. Всичките Седем бяха с него. Силата им щеше да го направи непроницаем за всичко, което застрашаваше духа му. Един ден щеше да се върне при своя народ и щеше да разбие всички правила. Щеше да обедини Теблор и те щяха да тръгнат след него… надолу към низините.
Всичко, което се беше случило до този момент, всичко, което го измъчваше сега, бе само подготовка. Той щеше да се превърне в оръжие на въздаянието. И сега това оръжие го наточваше собственият му враг.
„Изглежда, и двете страни са прокълнати със слепота. Така ще се види истината на думите ми.“
Това бе последната мисъл, преди съзнанието му отново да угасне.
Събудиха го възбудени гласове. Беше по здрач и миришеше на коне, на прах и люти храни. Фургонът под него бе неподвижен. Слухът му успя да долови, смесени с гласовете, звуци от всевъзможна човешка дейност и шума на река.
— А, значи пак се събудихме — каза Торвалд Ном.
Карса отвори очи, но не отвърна.
— Това е Кулвернски брод — продължи дару. — Ври и кипи от вести от юга, същинска буря. Е, не чак буря, предвид големината на тоя нужник, наречен „град“. Малазанската рота обаче е доста възбудена. Пейл е паднал, разбираш ли. Голяма битка, много магия, а Лунният къс се е отдръпнал — всъщност заминал е към Даруджистан, изглежда. Беру да ме вземе дано, де да можех да го видя сега, как минава над езерото, страхотна гледка ще е. Всички от ротата, разбира се, съжаляват, че са изтървали битката. Тъпаци. Но от войници какво друго да очаква човек.
— Че защо не? — сопна се гласът на Шард и фургонът леко се разклати: той се качваше при тях. — Ашокски полк не заслужава да го натикат тук да лови разбойници и търговци на роби.
— Ашокският полк трябва да сте вие, доколкото схващам — каза Торвалд.
— Да. Проклети ветерани при това, до един.
— И защо тогава не сте на юг, ефрейтор?
Шард направи гримаса, после извърна глава, присви очи и промърмори:
— Не ни вярва, затуй. От Седемте града сме и не ни вярва оная кучка.
— Извинявай, но щом тя — доколкото разбирам, става дума за императрицата — не ви вярва, защо тогава ви връща у дома? Седемте града не бяха ли уж на ръба на въстанието? Щом има възможност да станете ренегати, не е ли по-логично да ви задържи тук, на Дженабакъз?
Шард се вторачи в Торвалд Ном.
— Защо ли говоря с теб, крадецо? Като нищо може да си някой от шпионите й? Нокът може да си, де да знам.
— Ако съм такъв, ефрейтор, не се държиш добре с мен. Ще го отбележа в доноса — оня, дето го пиша тайно де. Шард беше, нали? И нарече императрицата „кучка“…
— Млъквай — изръмжа малазанецът.
— Само изтъкнах очевидното, ефрейтор.
— Така си мислиш — изсъска Шард, скочи от фургона и се отдалечи.
Торвалд Ном мълча дълго и накрая каза:
— Карса Орлонг, имаш ли някаква представа какво искаше да каже тоя с последните си думи?
Карса заговори тихо:
— Торвалд Ном, слушай ме добре. Един воин, който ме следваше, беше ударен по главата. Черепът му се спука и изтече мисъл-кръв. Умът му не можа да се върне по дирята си. Остана безпомощен. Безполезен. Мен също ме удариха по главата. Черепът ми е спукан и ми е изтекла мисъл-кръв…
— По-скоро беше лигня…
— Замълчи. Слушай ме. И когато решиш, отговори ми шепнешком. Два пъти се събуждах и сигурно забелязал, че…
Торвалд го прекъсна тихо:
— Че умът ти се е изгубил по пътя или нещо такова. Това ли съм забелязал? Дрънкаш безсмислици, тананикаш си детски песнички и други такива? Добре, ясно. Играя, но при едно условие.
— Какво условие?
— Че когато успееш да се измъкнеш, ще ме освободиш и мен. Сигурно си мислиш, че е дреболия, но те уверявам, че…
— Добре. Аз, Карса Орлонг, давам думата си.
— Хубаво. Официалността в тази клетва ми хареса. Все едно, че е истинска.
— Истинска е. И недей да ми се подиграваш, че ще те убия, щом те освободя.
— Аха. Схванах скритото предупреждение. Ще трябва да измъкна още една клетва от тебе, уви…
Теблорът изръмжа с досада, но се примири:
— Аз, Карса Орлонг, няма да те убия, след като те освободя, освен ако не ми дадеш повод.
— Я обясни какво може да е естеството на въпросните поводи…
— Всички ли дару са като тебе?
— Не е нужно списъкът да е дълъг. „Поводът“ може да е например опит за убийство, предателство и подигравка, разбира се. Други можеш ли да измислиш?
— Много говорене.
— Е, с това вече нагазваме в дълбоки води, не смяташ ли? Все пак въпрос на културни различия…
— Май Даруджистан ще е първият град, който ще завладея…
— Боя се, че малазанците ще са там преди теб. Просто предчувствие. Забележи, любимият ми град никога не е бил завладяван, въпреки че му се свидят пари да си наеме постоянна армия. Боговете не само гледат благосклонно на Даруджистан, но сигурно дори пият в кръчмите му. Във всеки случай… Шшш, някой идва.
Чуха се стъпки, Карса погледна с присвити очи и видя застаналия до фургона Корд. Сержантът огледа навъсено Торвалд Ном и изръмжа:
— Определено не ми приличаш на Нокът. Но може пък в това да е целият номер.
— Би могло.
Главата на Корд започна да се обръща към Карса и той стисна клепачи.
— Тоя свести ли се вече?
— Два пъти досега. Но само се лигави и издава някакви животински звуци. Май сте му повредили мозъка — ако изобщо има мозък.
— Може да се окаже за добро, стига да не ни умре в ръцете — изсумтя Корд. — Та за какво говорех?
— За Торвалд Ном Нокътя.
— Да. Добре. Все едно, ще се отнасяме с тебе като с разбойник — докато не ни докажеш, че си нещо друго — тъй че заминаваш за отатаралските мини с всички други. Което значи, че ако наистина си Нокът, гледай да го обявиш, преди да напуснем Дженабакъз.
— Стига, разбира се, задачата ми да не изисква да се прикривам като затворник в отатаралските мини — усмихна се Торвалд.
Корд се намръщи, изсъска ругатня, скочи от фургона и изрева:
— Качвайте го тоя проклет фургон на сала! Хайде!
Колелата изскърцаха, воловете изопнаха вратове. Торвалд Ном въздъхна, отпусна глава на стената на фургона и затвори очи.
— Опасна игра играеш — промърмори Карса.
Даруджистанецът отвори едно око и го изгледа.
— Игра ли, теблор? Вярно. Но може би не точно играта, която си мислиш.
Карса изръмжа отвратено.
— Не бързай толкова да отхвърл…
— Поводите ми — заговори воинът, щом воловете повлякоха фургона по дървената рампа — ще са: опит за убийство, предателство, подигравка и да си някой от тези Нокти.
— А многото говорене?
— Това проклятие май ще трябва да го понеса.
Торвалд бавно килна глава и се ухили.
— Съгласен.
По някакъв странен начин постоянното усилие да поддържа заблудата, че е изгубил разума си, се оказа най-големият съюзник на Карса в оцеляването му. Дните — а после седмици лежане по гръб, с разперени ръце и крака и прикован за дъното на фургона — бяха изтезание, каквото не можеше да си въобрази никой Теблор. По тялото му лазеха паразити, хапеха го и навсякъде го сърбеше непрекъснато. Чувал беше за едри животни в дълбокия лес, които полудявали от черните мухи и комарите, и вече разбираше как може да стане това.
В края на всеки ден го измиваха с няколко ведра леденостудена вода и коларят, стар миризлив натиец, го хранеше: клякаше до главата му с почерняло от пушека котле с някаква гъста, пълна със зърна яхния. Тикаше в устата му с голяма дървена лъжица горещо, сладникаво жито и хапки жилаво месо. Устните, езикът и небцето му се подуваха от мехури.
Храненето се превърна в мъчение, докато не бе облекчено най-сетне, след като Торвалд Ном успя да убеди коларя да му позволи той да се заеме с тази задача. Гледаше яхнията да е изстинала достатъчно, преди да я натика в устата на Карса. За няколко дни мехурите се махнаха.
Теблорът полагаше усилия да държи мускулите си във форма със стягане и отпускане всяка нощ, но ставите се бяха схванали от обездвижването и срещу това не можеше да направи нищо.
Понякога самодисциплината му отслабваше и мислите му се връщаха към демона, който бяха пуснали на свобода. Онази жена, Форкассала, бе преживяла невъобразимо дълго време, затисната под огромния камък. Успяла бе да постигне някакво нищожно движение, несъмнено се беше вкопчила в безкрайно дългото усещане за напредък, докато беше драскала с нокти в камъка. Все пак Карса не можеше да проумее способността й да надвие лудостта и неизбежно идващата след нея гибел.
Мисълта за нея го унизяваше, духът му отслабваше от това, че започваше да се чувства все по-уязвим в тези окови, от това, че грапавите дъски на дъното на фургона бяха ожулили гърба му, от срама заради оцапаните му дрехи, както и от съвсем простото, но непоносимо изтезание, което му носеха въшките и бълхите.
Торвалд му говореше като на дете или на кутре. С кротки, утешителни думи. Проклятието на бъбривостта му се беше превърнало в нещо, в което Карса можеше да се вкопчи, и тази отчаяна хватка ставаше все по-здрава.
Думите го подхранваха, засищаха духа му, за да не се стопи от глад. Думите измерваха циклите на редуващите се дни и нощи, учеха го на езика на малазанците, описваха му местата, през които минаваха. След Кулвернски брод имаше по-голямо градче, Нинсано Моут, където на фургона се изкатери гмеж от хлапета, за да го бутат и ръчкат — после дойде Шард и ги разпъди. Там прехвърлиха друга река. И продължиха за Малибридж, градче голямо почти колкото Нинсано Моут. А след седем дни Карса зяпна нагоре в сводестата каменна арка на крепостната порта на голям град — Танис. Щом колелата на фургона затрополиха по калдъръмената улица, от двете страни се заиздигаха сгради на три, дори на четири етажа. И отвсякъде — говор на хора, повече равнинци, отколкото Карса изобщо си беше представял, че е възможно да съществуват.
Танис се оказа пристанищен град, плъзнал се надолу по планинските тераси на източния бряг на Малинско море, с противно солена вода — каквато имаше в много извори близо до границите на ратидите. Но Малинско море не беше като тамошните езерца, беше огромно, защото пътуването през него до град Малинтаис им отне цели четири дни и три нощи.
Прехвърлянето на кораба наложи за първи път да изправят Карса — заедно с дъното на фургона, със свалени колелета — и това го подложи на ново изтезание, понеже тежките синджири поеха цялата му тежест. Ставите му закрещяха от болка и виковете му изпълниха въздуха — и продължиха, без да секват, докато някой не наля в гърлото му пареща огнена течност, толкова, че да напълни стомаха му и да удави ума му.
Когато се събуди, откри, че платформата, която го задържаше, си беше останала права, затегната за онова, което Торвалд нарече „главната мачта“. Даруджистанецът беше завързан наблизо, понеже бе поел отговорността да се грижи за Карса.
Корабният лечител беше натъркал подутите стави на Карса с мехлеми и беше приглушил болката. Но се беше появила друга, бушуваше зад очите му.
— Боли, а? — замърмори Торвалд Ном. — На това му викат махмурлук, приятел. Цял мях ром ти изляха в корема, щастливо копеле си, да ти кажа. Вярно, половината го избълва обратно, но доста се беше развалил през това време, тъй че се въздържах да залазя по палубата и да го оближа, с което достойнството ми си остана непокътнато. А сега трябва да си намерим някакъв заслон с тебе. Иначе ще ни удари треската и ще почнем да бълнуваме — а повярвай ми, ти вече бълнува достатъчно и за двама ни. Добре, че беше на теблорския ти език и че малцина на борда го разбират. А, да, временно се разделихме с капитан Кайндли и войниците му. Те се прехвърлят на друг кораб. Между другото, кой е този Дейлис? Или коя? Не, по-добре не ми казвай. Какъвто списък само изреди на ужасните неща, които се каниш да направиш на Дейлис, все едно кой е или коя е. Все едно, докато спрем в Малинтаис, би трябвало да си посвикнал вече с моряшкия живот. За да си готов за страхотиите, които ни чакат в Менингалския океан. Дано. Гладен ли си?
Екипажът, повечето малазанци, се държеше настрана от Карса. Другите затворници бяха заключени долу, но фургонът се беше оказал твърде голям за товарния трюм, а капитан Кайндли категорично бе заповядал да не развързват Карса при никакви обстоятелства въпреки привидната му загуба на разсъдък. И помен нямало от скептицизъм, обяснил му бе шепнешком Торвалд, просто легендарното чувство за предпазливост на капитана, което според приказките било прекалено дори за войник. Заблудата като че ли наистина беше успяла — Карса се беше превърнал в безопасен вол, без никакъв проблясък на разум в помръкналите очи и вечна грозна усмивка, излъчваща пълно неразбиране. Великан и доскорошен воин, той беше заприличал на безпомощно дете, утешавано единствено от окования до него разбойник и неговото непрестанно дърдорене.
— Рано или късно ще трябва да те откачат от тия дъски — замърмори веднъж дару в тъмното, докато корабът се поклащаше по пътя си към Малинтаис. — Но може би чак като стигнем мините. Трябва само да издържиш, Карса Орлонг — стига все още да се преструваш, че си изгубил ума си, а да ти кажа честно, в последните дни дори и мен успя да ме убедиш. Все още си с разума си, нали?
Карса изсумтя тихо, макар че понякога и той самият не беше сигурен. Някои дни му се губеха напълно, бели петна в паметта му — по-страшно от всичко, което беше изпитвал. Да издържи? Не знаеше дали ще може.
Град Малинтаис приличаше на три отделни града, струпани на едно място. Корабът влезе в залива по пладне и почти не затулваше гледката на Карса. Над три отделени едно от друго възвишения в сушата господстваха три огромни укрепления — централното беше издърпано по-назад от брега от другите две. Всяко си имаше свой архитектурен стил. Крепостта вляво беше тромава, груба и построена без въображение от златист, почти оранжев пясъчник, който изглеждаше помръкнал и зацапан на слънчевата светлина. Средното укрепление, замъглено от пушеците, издигащи се от лабиринта на улиците и къщите, изпълващ терасите между хълмовете, като че ли беше по-старо, по-грохнало и беше боядисано — стени, куполи, кули — с избеляла червеникава боя. Дясното укрепление беше построено на самия ръб на крайбрежните канари, морските вълни се пенеха под тях. Корабни катапулти бяха разнебитили стръмните стени на крепостта някъде в далечното минало; от тези бойни рани тръгваха пукнатини, а една от четвъртитите кули беше опасно наклонена навън. При все това над стената се развяваха десетки флагове.
Около всяко укрепление — по склоновете и долу в ниското — всичко беше покрито със сгради, построени в подражание на стила на съответната крепост. Границите между трите „града“ бяха очертани от широки улици — с по два различни архитектурни стила от двете страни.
Тук се бяха заселили три различни племена, реши Карса, докато корабът се провираше през многобройните рибарски лодки и търговски гемии в залива.
Торвалд Ном се изправи — синджирите му издрънчаха — и енергично почеса рошавата си брада. Очите му блестяха, вторачени в града.
— Малинтаис — въздъхна дару. — Натийци, дженабарийци и кориви, три враждебни племена — едно до друго. А какво ги възпира да се хванат за гърлата? Нищо освен малазанския губернатор и три роти от Ашокския полк. Виждаш ли онази полусрутена крепост ей там, Карса? Това е от войната между натийците и коривите. Цялата натийска флота задръстила този залив, мятали камъни към стените и в усилието си да се избият взаимно така и не забелязали кога дошли малазанските сили. Дужек Едноръкия, три легиона от Втора, Подпалвачите на мостове и двама Върховни мага. Само с това разполагал Дужек, но в края на деня натийската флота се озовала на калното дъно на залива, натиканите в кървавочервения си замък загинали до един, а цитаделата на коривите капитулирала.
Корабът се приближаваше до широк каменен кей и моряците се разшетаха по палубата. Торвалд се усмихваше.
— Толкова по-добре, сигурно си мислиш. Насилствено налагане на мир и прочие. Само че градският Юмрук скоро ще се лиши от две от трите си роти. Вярно, уж били пратили подкрепления насам. Но кога? Откъде? Колко? Виждаш ли какво става, драги ми теблоре, когато племето ти се разрасне прекалено? Изведнъж най-простичките неща стават неприятни, трудни за удържане. Объркването се просмуква като мъгла и всеки започва да опипва слепешката.
Някой се изсмя — зад Карса и малко вляво от него: кривокрак плешив офицер, загледан в приближаващия се кей, с кисела усмивка на устните. Заговори на натийски:
— Разбойнически главатар разсъждава надуто за политика. От личен опит говори явно — как да се оправи човек с шепа непокорни планинци. И защо го казваш това на тоя безмозъчен глупак? А, да. Щото е вързан и не се оплаква като публика.
— Е, да, така е — съгласи се Торвалд. — Вие сте първият помощник, нали? Тъкмо се чудех, сър, колко ще се задържим тук, в Малинтаис…
— Чудил си се, а? Добре, нека да ти обясня хода на събитията в следващите един-два дни. Първо. Нито един от затворниците не напуска този кораб. Второ. Качваме шест отделения от Втора рота. Трето, отплаваме за Дженабарис. След което ви свалят и приключвам с вас.
— Долавям известно безпокойство във вас, сър — каза Торвалд. — Да не би да се притеснявате за сигурността на хубавия Малинтаис?
Мъжът бавно завъртя глава, изгледа за миг даруджистанеца и изсумтя:
— Ти като нищо може да си Нокът. Е, ако си, добави в проклетия си доклад следното. В Малинтаис има от Пурпурната гвардия. Бунтуват коривите. В сенките е опасно и става толкова зле, че патрулите не ходят никъде, освен ако не са поне две отделения. А сега връщат две трети от тях. Положението в Малинтаис може да стане много напечено.
— Императрицата определено ще прояви небрежност, ако пренебрегне мненията на офицерите си — отвърна Торвалд.
Първият помощник-капитан присви очи.
— И още как.
После ревна на една групичка моряци, останали без работа. Торвалд се почеса по брадата, обърна се към Карса и намигна.
— Пурпурната гвардия. Виж, това наистина е неприятно. За малазанците.
Дните изчезнаха. Карса се свести, когато дъното на фургона дивашки се разклати под него. Ставите му пламнаха, щом тежестта му се отмести, веригите се изопнаха и разтърсиха крайниците му. Въртяха го из въздуха, увиснал от скрипеца под скърцащото скеле. Около него плющяха въжета, отдолу се чуваха викове. В небето, над мачтите и такелажа, се рееха чайки. По въжетата се бяха вкопчили фигури, вторачени надолу в теблора.
Скрипецът изскърца и Карса видя как моряците горе станаха по-дребни. Ръце се вкопчиха в дървеното ложе от всички страни, за да го задържат. Краят откъм краката му се спусна още надолу и бавно го изправи.
Видя пред себе си средния и предния мостик на огромен кораб, по чиито палуби гъмжеше от докери и хамали, моряци и войници. Навсякъде имаше струпани бали и сандъци с провизии, смъкваха ги в трюмовете през зейналите люкове.
Дъното на фургона изскърца върху палубата. Последваха викове и суматоха и теблорът усети как го повдигат, залюляват го отново, отново го смъкват… този път чу и усети едновременно как горният край се удари в главната мачта. Издърпаха въжета между синджирите да завържат платформата. После работниците се отдръпнаха и се вторачиха в Карса.
И той се усмихна.
Чу отстрани гласа на Торвалд:
— Гадна усмивчица, вярно. Но е напълно безвреден, уверявам ви. Няма защо да се притеснявате, освен ако не сте суеверни, разбира се…
Последва силно тупване и Торвалд Ном се просна на палубата в краката на Карса. От разбития му нос потече кръв. Даруджистанецът примига глупаво, но не се опита да стане. Приближи се едър мъж и застана над Торвалд. Не беше висок, но беше дебел, як и с прашносиня кожа. Изгледа навъсено разбойника, после кръга смълчани моряци и изръмжа на малазански:
— На това му се вика първи урок. И ви чака всичките. — Обърна се и изгледа Торвалд Ном. — Още една такава издънка, затворник, и ще наредя да ти клъцнат езика и да го заковат на мачтата. И ако ти и този гигант ми създадете и най-малката неприятност, връзвам те до него и го хвърлям цялото това проклето нещо през борда. Кимни, ако си ме разбрал.
Торвалд Ном избърса кръвта от лицето си и кимна. Присвитите очи на синьокожия мъж се извърнаха към Карса.
— Изтрий я тая усмивка от лицето си, или ще я целуне ножът. Не ти трябват устни за ядене, а на другите миньори бездруго ще им е все тая.
Безумната усмивка на Карса остана на мястото си. Мъжът се намръщи.
— Не чу ли какво…
Торвалд вдигна колебливо ръка:
— Капитане, сър. Той не ви разбира… Не е наред с ума.
— Босун!
— Сър!
— Запушете му устата на тоя кучи син!
— Слушам, капитане.
Лепнаха на лицето на Карса един мръсен солен парцал.
— Да не го задушите, идиоти!
— Няма, сър.
Смъкнаха парцала под носа му, така че да може да диша. Капитанът се огледа и викна:
— В името на Маел, какво ми се мотаете още, тъпаци такива?
След като моряците се пръснаха и стъпките на капитана заглъхнаха, Торвалд бавно се изправи и заломоти с кръвясали устни:
— Прощавай, Карса. Ще го смъкна това от тебе, обещавам ти. Може малко да се позабавя, уви. Но като го махна, приятел, моля ти се, не се усмихвай…
Защо си дошъл при мен, Карса Орлонг, сине на Сънъг, внуко на Палк?
Едно божествено присъствие, и шест. Ликове като всечени в скала, едва видими през вихрещата се мъгла. Едно, и шест.
— Аз съм пред теб, Уругал — отвърна Карса. Истина, която го смути.
Не си. Само твоят ум, Карса Орлонг. Избягал е от тленния ти затвор.
— Значи съм те провалил, Уругал.
Провалил. Да. Изостави ни и затова и ние на свой ред трябва да те изоставим. Трябва да потърсим друг, някой с по-голяма сила. Някой, който не приема поражение. Който не бяга. Вярата ни в теб се оказа неоправдана, Карса Орлонг.
Мъглата се сгъсти, смътни цветове заискриха през нея. Той стоеше на билото на хълм, който се поклащаше и скърцаше под нозете му. От китките му се изпъваха синджири, спускаха се надолу по склоновете във всички посоки. Стотици вериги, протягащи се навътре и навътре в многоцветната мъгла, а на невидимите им краища нещо се движеше. Карса се взря надолу и видя под нозете си кости. Целият хълм бе само от кости. Кости на Теблор. И на синовете на равнината.
Изведнъж веригите се отпуснаха.
Нещо се движеше в мъглата, приближаваше се от всички посоки.
Прониза го ужас.
Към него прииждаха трупове. Тътреха се бавно, повечето — обезглавени. Веригите, които ги държаха привързани към Карса, пронизваха гърдите им през зейнали дупки. Сгърчени ноктести пръсти се запротягаха към него. Бавно, с олюляващи се стъпки, привиденията се катереха по склоновете, все по-близо и по-близо.
Бореше се Карса Орлонг, мъчеше се да избяга, ала беше обкръжен. Самите кости в нозете му го държаха здраво, скърцаха и се вкопчваха в глезените му.
Съсък и хриплив шепот, от плесенясали гърла.
Води ни, главатарю…
Карса закрещя.
Води ни, главатарю.
Все по-близо и по-близо, протягащи се към него ръце, нокти, дращещи във въздуха…
Една ръка го стисна за глезена.
Главата на Карса се отметна назад и с пукот се удари в дървото. Той вдиша задъхано, въздухът се изсипа в гърлото му като пясък и го задави. Отвори очи и видя леко поклащаща се палуба и неподвижни, вторачени в него фигури.
Закашля под давещия го парцал, всеки пристъп — бесен пожар в гърдите му. Усети, че гърлото му е раздрано, и разбра, че е крещял. Толкова, че мускулите се бяха стегнали и спираха въздуха му.
Издъхваше.
Шепнещ глас, дълбоко в ума му: „Може би все още няма да те оставим. Дишай, Карса Орлонг. Освен ако не искаш отново да срещнеш смъртта.“
„Дишай.“
Някой рязко дръпна парцала от лицето му. В дробовете му нахлу хладен въздух.
С помътнели от сълзи очи Карса зяпна Торвалд Ном. Едва го позна — толкова потъмняла бе кожата му, толкова дълга и сплъстена бе станала брадата му. Беше се изкатерил по веригите на Карса, та да може да стигне парцала, и сега крещеше непонятни думи, които теблорът едва чуваше — думи, отправени към замръзналите на място, стъписани от страх малазанци.
Погледът на Карса най-сетне се спря на небето пред носа на кораба. Сред кипналите облаци имаше цветове, блясваха и разцъфваха — вихри, кървящи сякаш от огромни отворени рани. Бурята — стига изобщо да беше буря — владееше цялото небе отпред. А после видя веригите — бяха се изпънали през облаците и плющяха с грохот на хоризонта. Стотици вериги, неописуемо огромни, виеха се във въздуха с взривове от червена прах, насякла небесата. Ужас изпълни душата му.
Вятър нямаше. Платната висяха отпуснати. Корабът се поклащаше над ленивите морски вълни.
Един моряк пристъпи с калаена купа, пълна с вода, вдигна я към Торвалд и той я взе и я поднесе към пресъхналите, напукани устни на Карса. Горчиво-солената течност се изля в устата му. Пареше като киселина и той извърна глава.
Торвалд говореше тихо и Карса бавно започна да проумява думите му.
— … те смятахме за изгубен. Само биещото ти сърце и вдигането и спадането на гърдите ти ни подсказваха, че още си жив. Седмици и седмици минаха, приятелю. Не беше възможно да издържиш. Почти нищо не е останало от теб — кожа и кости си… А и това проклето затишие. Ден след ден. Ни един облак в небето… допреди три камбани. Три камбани, откакто се размърда, Карса Орлонг. Когато изви глава и закрещя изпод парцала. На ти още вода — трябва да пиеш…
— Карса, те казват, че ти си призовал таз буря — продължи той. — Разбираш ли? Искат да я прогониш. Готови са на всичко, ще ти махнат веригите, ще те освободят. Всичко, приятелю, каквото поискаш — само прогони тази нечестива буря. Разбираш ли?
Карса чак сега видя как с всеки камшичен удар на чудовищните черни вериги морето избухва и щом всяка верига се отдръпне, към небесата изригват водни вихрушки. Натежалите тъмни облаци сякаш се бяха надвесили над океана и прииждаха с тътен към тях.
Видя и малазанския капитан да слиза от мостика. Синкавата кожа на лицето му бе станала пепелява.
— Това не е благословен от Маел шквал, дару, не му е мястото тук! — Изпъна треперещия си пръст към Карса. — Кажи му да побърза. Кажи му да го прогони. Щом го направи, можем да преговаряме. Кажи му го, проклет да си!
— Казах му, капитане! — ревна Торвалд. — Но как, в името на Гуглата, очаквате да прогони каквото и да било, след като не съм сигурен дали самият той знае къде е? Та ние дори не сме сигурни дали той е виновникът!
— Да видим тогава!
Капитанът махна с ръка. Притичаха десетина моряци с брадви в ръце, смъкнаха Торвалд и го хвърлиха на палубата.
Брадвите засякоха тежките въжета, стегнали платформата към мачтата. Притичаха още моряци. Изпънаха рампа, наклонена към десния борд. Наместиха дървени трупи под платформата и грубо я смъкнаха.
— Стойте! — извика Торвалд. — Не можете да…
— Можем — изръмжа капитанът.
— Махнете му веригите поне?
— Няма начин, Торвалд. — Капитанът сграбчи за ръката един минаващ покрай него моряк. — Намерете всички вещи на великана… всичко, което е прибрано от робовладелеца. Всичко заминава с него. Побързай, проклет да си!
Вериги плющяха в морето от всички страни, толкова близо, че пръски заливаха кораба; корпусът, мачтите и такелажът се разтърсваха от всеки взрив.
Повлякоха платформата нагоре по рампата, върху кръглите дървени трупи, и Карса се взря в тътнещите гръмоносни облаци.
— С тези вериги ще се удави! — извика Торвалд.
— Може би. А може би — не.
— Ако се превърти?
— Тогава ще се удави, и да го взима Маел!
— Карса! Проклет да си! Престани да се правиш на безумец! Кажи нещо!
От гърлото на воина се изтръгнаха две думи. Но звукът, излязъл от устните му, беше неразбираем и за самия него.
— Какво каза? — попита навъсено капитанът.
— Не знам! — изкрещя Торвалд. — Карса, проклет да си, говори!
От устата му изригна същият гърлен звук. Той заповтаря думите отново и отново, а моряците бутаха и теглеха платформата нагоре към парапета, докато не се заклати на самия ръб, наполовина над палубата, наполовина — над морето.
Точно над тях, докато изричаше за пореден път двете думи, Карса видя как и последното петно чисто небе изчезна, засмукано като в устието на гигантски тунел. Изведнъж се гмурна в мрака, разбрал, че вече е твърде късно в същия миг, в който в смразената от ужас тишина думите излязоха от гърлото му съвсем ясни.
— Махни се!
Огромни, чудовищни вериги с тътен се изсипаха отгоре, полетели сякаш към гърдите на самия Карса.
Ослепителна мълния, взрив, трясък на падащи мачти, рухващи греди и такелаж. Целият кораб пропадаше под Карса, под самата платформа, която бясно се плъзна по дължината на планшира, преди да се натресе в парапета на мостика, завъртя се и се понесе надолу към кипналите вълни.
Той се взря в мръснозелената, надигаща се водна повърхност.
Цялата платформа се разтърси, щом корпусът на кораба се завъртя и я удари в единия край.
Докато се въртеше във въздуха, Карса за миг успя да зърне кораба: палубата му се беше раздрала от сблъсъка с гигантските вериги, трите мачти ги нямаше, сред отломките се мяркаха сгърчените фигури на моряци — а сетне отново зяпна небето, ужасната, огромна, зейнала рана точно над него.
Ужасен грохот. И тъмнина.
Събуди се в смътен сумрак, сред смътния плясък на безредни вълни. Подгизналите дъски под него изскърцаха и платформата се разклати от нечие движение. Тупане по мокрите дъски и глухо мърморене. Карса простена — всичките му стави сякаш се бяха разкъсали отвътре.
— Карса? — Торвалд Ном изпълзя пред очите му.
— Какво… какво стана?
Прангите си стояха на китките на дару, краищата на синджирите стягаха дългите по една ръка грубо откършени парчета от палубата.
— Лесно ти е на тебе, проспа цялата тежка работа — изръмжа Ном, надигна се да седне и придърпа ръцете до коленете си. — Това море е по-студено, отколкото си мислиш, а и с тия вериги се е жива мъка. Десетина пъти за малко не се удавих, но ще се зарадваш, като ти кажа, че си имаме три бурета с прясна вода и цял вързоп с нещо, което може и да става за ядене — още не съм го развързал. А, и мечът и бронята ти също така — те не потъват, естествено.
Небето отгоре изглеждаше неестествено, призрачно сиво и нашарено с още по-тъмни оловни нишки, а водата вонеше на глина и мръсна тиня.
— Къде сме?
— Надявах се, че ти ще знаеш. Адски ясно ми е, че ти я повика тази буря. Това е единственото обяснение…
— Нищо не съм викал.
— Онези вериги от мълнии, Карса — нито една не пропусна целта си. Нито един малазанец не остана на крака. Корабът се разпадаше. Платформата ти се беше килнала с дясната страна нагоре и се отнасяше. Все още се мъчех да се освободя, когато Силгар и трима от хората му излязоха от трюма, помъкнали веригите си — корпусът се беше разцепил, разпадаше се около кучите му синове. Само един се беше удавил.
— Изненадан съм, че не са ни убили.
— Тебе не можеха да те стигнат, първо. Колкото до мен — хвърлиха ме през борда. Скоро след това, след като се добрах до тази платформа, ги видях в единствената оцеляла лодка. Заобикаляха потъващите отломки и разбрах, че ни преследват. После — някъде от другата страна на кораба — трябва да е станало нещо, защото повече не се появиха. Изчезнаха, с лодката и всичко. После корабът потъна, но много неща изплуваха. Тъй че се хванах да събирам. Храна, вода. Въжета, дърво — каквото можех да довлека дотук. Карса, платформата бавно потъва. Буретата не са пълни, тъй че трябва да са я олекотили, а и пъхам още дъски и греди под нея, би трябвало да помогне. Но все пак…
— Скъсай веригите ми, Торвалд Ном.
Даруджистанецът кимна, после прокара длан през мократа си сплъстена коса.
— Ами… опитах го това, приятел. Доста работа ще отнеме.
— Има ли суша наоколо?
Торвалд го погледна кисело.
— Карса, това не ти е Менингалският океан. Другаде сме някъде. Дали има суша наблизо? Не се вижда. Чух Силгар да говори за някакъв лабиринт, от ония пътища, дето ги използват магьосниците. Каза, че според него всички сме се набутали в такъв. Може и да няма суша тука. Никаква. Гуглата ми е свидетел, никакъв вятър няма също така, и като че ли не се движим в никаква посока — отломките от кораба още са си около нас. Всъщност той за малко щеше да ни завлече със себе си на дъното. А и това море е пресноводно… не, не бих искал да пия от него. Пълно е с тиня. Никаква риба. Никакви птици. Никакви признаци на живот, накъдето и да погледнеш.
— Жаден съм. И гладен.
Торвалд изпълзя до вързопа, който беше довлякъл.
— За вода — имаме. Храна? Не гарантирам. Карса, ти вашите богове ли призова, или какво?
— Не съм призовавал нищо.
— Тогава какво те накара да закрещиш така?
— Сън.
— Сън ли?
— Да. Има ли храна?
— Ъъъ… Не съм сигурен, повечето са парцали… около малка дървена кутия. — Торвалд закъса плата около кутията. — На капака има знак… Морантски е, мисля. — Капакът се отвори. — Още вата и… десетина глинени топки… с восъчни запушалки на тях… о, Беру да ме пази дано… — Отдръпна се боязливо от вързопа. — Кълна се в капещия език на Гуглата! Мисля, че знам какво са. Не бях ги виждал досега, но съм чувал за тях — кой не е? Хм… — Изведнъж Торвалд се засмя. — Ако Силгар пак се появи да ни преследва, чака го изненада. Както и всеки друг, който може да ни създаде неприятности. — Върна внимателно уплътненията на мястото им и затвори капака.
— Какво намери?
— Алхимични муниции. Бойни оръжия. Хвърляш ги, за предпочитане колкото може по-далече. Глината се счупва и химикалите вътре избухват. Гледаш само да не се счупи в ръката ти или на крака ти, защото си мъртъв. Малазанците използваха такива в кампанията на Дженабакъз.
— Вода, моля те.
— Ей сега. Тука имаше един черпак… къде… а, намерих го.
След миг Торвалд се наведе над Карса и теблорът бавно започна да пие.
— По-добре ли си?
— Да.
— Още?
— Не засега. Освободи ме.
— За това трябва да се гмурна във водата, Карса. А и трябва да натикам още дървета под сала.
— Добре.
В това странно място като че ли не съществуваше ден и нощ. Небето понякога сменяше цвета си, тласнато сякаш от силни и далечни ветрове, оловните нишки се извиваха и протягаха, но никаква друга промяна нямаше. Въздухът около сала си оставаше неподвижен, влажен, студен и някак странно сгъстен.
Клиновете, приковали веригите на Карса, бяха отдолу, държаха го здраво на място също като в робския изкоп при Силвърлейк. Самите пранги се бяха стегнали здраво. Единственото, което можеше да направи Торвалд, бе да разшири дупките в дъските, през които минаваха веригите, като дълбаеше в дървото с една желязна тока.
Месеците на пленничество бяха изтощили силите му. Налагаше се често да си почива, а и токата раздираше дланите му — но щом бе започнал, дару нямаше да се предаде. Карса отмерваше времето с ритмичното стържене и скърцане по дървото, забелязваше как всяка пауза за отдих става все по-дълга. Накрая дишането на Торвалд му подсказа, че е заспал. И тогава единственият спътник на теблора остана глухият плясък на водата, хлъзгаща се напред-назад по платформата.
Въпреки всичките дървета, пъхнати под сала, той продължаваше да потъва и Карса разбираше, че Торвалд няма да успее да го освободи навреме.
Никога не се беше боял от смъртта. Ала сега знаеше, че Уругал и останалите Ликове щяха да изоставят душата му, да я оставят на жадната мъст на онези хиляди отвратителни трупове. Знаеше, че сънят е разкрил истинската му и неизбежна съдба. Неизбежна и необяснима. Кой бе насъскал онези ужасни същества срещу него? Немрящи теблори, немрящи деца на равнината, воини и невръстни, пълчища трупове, и всички — оковани към него. Защо?
„Води ни, главатарю.“
Къде?
А сега щеше да се удави. Тук, в това неведомо място, далече от родното си село. Жаждата му за слава, клетвите му, всичко това се превръщаше в подигравка, в шепнещ хор от приглушено скърцане, в тихи стонове…
— Торвалд.
— Ъ… какво? Какво има?
— Чувам някакви звуци…
Дару се надигна сепнат, примига и се огледа.
— Беру да ни пази дано!
— Какво виждаш?
Погледът му се бе приковал в нещо зад главата на Карса.
— Хм. Изглежда, тук все пак има течения. Макар че представа нямам какво ги предизвиква. Кораби, Карса. Повече от двайсет, всички замръзнали във водата като нас. Носещи се по теченията отломки. Никакво движение по тях… доколкото мога да видя засега. Като че ли е имало битка. С много магия, хвърляна от двете посоки…
Някакво недоловимо отместване притегли призрачната флотилия в полезрението на Карса — смътно видение вдясно. Корабите бяха в два ясно различими стила. Двадесетина бяха ниски и изящни, дървото беше боядисано в черно, макар че от сблъсъците и ударите боята на места се беше олющила и червеният кедър под нея се показваше като зейнали рани. Много от тези кораби бяха затънали ниско във водата, няколко — с потопени палуби. Бяха едномачтови, с четвъртити платна, също черни на цвят: лъщяха на ярката светлина. Останалите шест кораба бяха по-големи, с висока палуба, тримачтови. Бяха направени от истинско черно дърво — не боядисано, — както личеше от пукнатините и счупените дъски по широките издути корпуси. Нито един от тези кораби не стоеше водоравно; всички се бяха наклонили на една страна, два — под много стръмни ъгли.
— Би трябвало да ги претърсим — каза Торвалд. — Все ще се намерят сечива, и оръжия дори. Бих могъл да доплувам до някой — до онзи там, да речем.
Карса долови колебанието му.
— Плувай. Какво не е наред?
— Ами… попритеснен съм, приятел. Май не ми е останала много сила, а и тези вериги на мен…
Теблорът дълго не отвърна нищо. Накрая изсумтя:
— Тъй да бъде. Нищо повече не може да се иска от теб, Торвалд Ном.
Дару бавно се извърна и го изгледа.
— Състрадание ли, Карса Орлонг? Безпомощността ли те доведе до това?
— Твърде много празни приказки, равнинецо — въздъхна теблорът. — Нищо добро не ти носи това…
Плясък във водата, последван от ядосано мърморене, цапане на ръце и крака… мърморенето премина в смях. Торвалд се появи в полезрението му до сала.
— Вече знам защо онези кораби са се килнали така! — И теблорът видя, че Торвалд стои и че водата стига едва до гърдите му. — Мога да ни издърпам вече. Това показва, че ние сме били носени от течението, а не те. Има и още нещо.
— Какво?
Дару хвана веригите на Карса и започна да тегли сала.
— Всички тези кораби са заседнали по време на битката. Мисля, че повечето ръкопашен бой всъщност е бил между корабите, до гърдите във водата.
— Как го разбра?
— Навсякъде около мен има трупове, Карса Орлонг. Трият се в прасците ми, въргалят се в пясъците — доста неприятно усещане, да ти кажа.
— Издърпай един. Да ги видим тези воини.
— Всичко по реда си, теблор. Почти стигнахме. А и тези тела са, ъъъ, доста меки. Бихме могли да намерим нещо по-разпознаваемо, ако е останал някой на кораба. Ето… готово. — Салът леко се блъсна в корпуса. — Вече стигнахме. Почакай да се кача горе.
Карса чу пъхтенето му, хлъзгането на босите му стъпала по дървото, най-сетне последвано от приглушено тупване.
След това — тишина.
— Торвалд Ном?
Нищо.
Краят на сала зад главата на Карса пак се блъсна в корпуса на кораба и започна да се носи покрай него. Заля го студена вода и Карса потръпна, но не можеше да направи нищо.
— Торвалд Ном?
Никакъв отговор.
От гърлото на Карса се изтръгна смях, някак странно откъснат от него. Щеше да се удави във вода, която, ако можеше да се изправи, щеше сигурно да стигне не по-високо от бедрата му. Стига да останеше време за това. Торвалд Ном навярно беше убит — странна битка щеше да е, ако наистина нямаше оцелели — и сигурно сега някой или нещо го гледаше отгоре и съдбата му висеше на косъм.
Чу тътрене на крака, после глас:
— Къде… О!
— Торвалд Ном?
Кретащи, уморени стъпки по палубата на кораба.
— Прощавай, приятел. Май съм припаднал. Ти ли се изсмя преди малко?
— Аз. Какво намери?
— Не кой знае какво, но все пак. Петна от кръв, засъхнала. Следи по тях. Този кораб е обран до шушка. Гуглата да те вземе! Потъваш!
— И не мисля, че можеш да ми помогнеш с нещо, равнинецо. Остави ме на съдбата ми. Вземи водата, оръжията ми…
Но Торвалд се появи отново, с въже в ръце. Провря го под планшира до високия нос и скочи във водата. Задъхан, успя да го пъхне под веригите, изтегли го и поднови усилието си от другата страна на сала. После трети път, близо до лявото стъпало на Карса, после — още една примка в другия край.
— Какво правиш?
Без да му отговори, Торвалд се качи на палубата и издърпа въжето. Тишината се проточи, после Карса чу горе стържене и въжето бавно започна да се изпъва. Главата и раменете на Торвалд изникнаха пред очите му. Беше смъртно пребледнял.
— Най-доброто възможно, приятел. Може да има малко утайка, надявам се да не е много. След малко ще те погледна пак. Не се бой, няма да те оставя да се удавиш. Отивам да поогледам пак — кучите синове не може да са обрали всичко.
И отново изчезна.
Теблорът зачака. Трепереше. Морето бавно го обгръщаше. Водата бе стигнала до ушите му, заглушаваше всички други звуци освен плясъка на вълните. Гледаше как четирите връзки на въжето бавно се изпъват над него.
Трудно му бе да си спомни за времето, когато ръцете и нозете му можеха да се движат неоковани, когато раздраните му китки не бяха познавали жестоката желязна хватка на прангите, когато не бе изпитвал — дълбоко в съсухреното си тяло — тази неизмерима слабост, уязвимост, с кръвта, течаща в жилите му рядка като вода. Притвори очи и усети как умът му пропада.
Далече. Далече…
Уругал, отново заставам пред теб. Пред тези ликове в скалата, пред моите богове. Уругал…
— Не виждам пред мен да стои Теблор. Не виждам воин да гази през враговете си и да жъне души. Не виждам мъртъвците, струпани на грамади по земята, многобройни като стадо бедерини, хвърлено в пропастта. Къде са даровете ми? Къде е този, който твърди, че ми служи?
Уругал. Ти си бог, жаден за кръв…
— Истина, която радва духа на всеки воин Теблор!
И мен. Някога. Но, Уругал, вече не съм сигурен…
— Кой е застанал пред нас? Не е ли воин Теблор? Не е ли мой слуга?
Уругал. Какви са тези „бедерини“, за които спомена? Къде в земите на Теблор…
— Карса!
Карса трепна. И отвори очи.
Торвалд Ном слизаше във водата, метнал през рамо някаква торба. Стъпалата му докоснаха сала и го натиснаха още малко. Водата защипа ушите на Карса.
Торбата издрънча, щом дребният мъж я смъкна на сала и бръкна вътре.
— Сечива, Карса! Сечива за корабен ремонт! — Извади секач и чук.
Теблорът усети как сърцето му заби лудо в гърдите.
Торвалд опря острието на секача върху една от брънките и заудря с чука.
Десетина замаха — ударите кънтяха в стаения въздух — и веригата се счупи. Собствената й тежест бързо я повлече през желязната пранга, тя изшумоля тихо във водата и замина на дъното. Карса се опита да раздвижи ръката си и го прониза непоносима болка. Изпъшка и умът му потъна в мрак.
Събуди се от нови удари, долу до дясното му стъпало, последва нова вълна тътнеща в ушите му болка, а през нея — смътно и едва доловимо, се чу гласът на Торвалд.
— … си тежък, Карса. Ще трябва да направиш невъзможното. А това значи да се обърнеш, да се надигнеш на четири крака. Да се изправиш. Да вървиш… о, Гуглата да ме вземе дано, прав си. Ще трябва да измисля нещо друго. Никаква храна няма на тоя проклет кораб. — Силен трясък и съскане на смъкващата се във водата верига. — Ето, свободен си вече. Не бой се, вързах въжето за самата платформа — няма да потънеш. Свободен. Какво изпитваш? Все едно — ще те попитам за това след няколко дни. И все пак си свободен, Карса. Обещах ти го, нали? Нека да не се говори, че Торвалд Ном не държи на своята… ъ, хм, нека да не се казва, че Торвалд Ном не се бои от ново начало.
— Много приказки — изръмжа Карса.
— Прав си, много са. Опитай да се раздвижиш поне.
— Опитвам се.
— Сгъни дясната си ръка.
— Опитвам се.
— Да го направя вместо теб?
— Бавно. Ако изгубя съзнание, не спирай. И същото го направи с другите ми крайници.
Усети как ръцете на Ном го стиснаха за китката — и мракът отново милостиво го погълна.
Когато се съвзе, под главата му бяха напъхани вързопи прогизнал плат. Лежеше на една страна, със свити ръце и крака. Болеше го всеки мускул и всяка става, но болката беше тъпа и някак странно далечна. Бавно вдигна глава.
Все още се намираше на платформата. Въжетата, които я държаха за корабния нос, бяха предотвратили потъването й. Торвалд Ном не се виждаше никъде.
— Призовавам кръвта на Теблор — зашепна Карса. — Всичко, което е останало в мен, да се напрегне сега, да ми даде сила. Освободен съм. Не се предадох. Воинът остава. Остава…
Опита се да раздвижи ръце. Остра, пулсираща болка, но поносима. Размърда крака и изохка от огъня, жегнал бедрата му. Миг на замайване, заплашващ отново да го хвърли в забрава… но отмина.
Опита да се надигне. И най-малкото помръдване бе изтезание, ала той отказа да се предаде. Обля го студена пот. Цялото му тяло се разтресе. Той стисна очи и продължи да се бори.
Представа нямаше колко време е минало, но вече седеше и щом го осъзна, се стъписа. Седеше, с цялата си тежест на таза, а болката заглъхваше. Вдигна ръце, изненадан и малко уплашен от лекотата им, ужаси се като видя колко са тънки.
Огледа се. Разбитите кораби си стояха все така, дървени отломки се бяха струпали около тях като салове. Разкъсани останки от платна висяха от малкото оцелели мачти. По дървения обков на носа, извисил се над него, имаше резба: човешки фигури, вкопчени в битка. Фигурите бяха дългокраки, стояха на кораби, много наподобяващи тези наоколо. Но враговете им като че ли не бяха собствениците на другите кораби тук — в резбата техните бяха по-малки и много по-ниски. Воините много приличаха на Теблор, с яки ръце и крака и с големи мускули, въпреки че бяха по-ниски от враговете си.
Водата се раздвижи. Над повърхността се показа лъскаво черно туловище с остри перки, надигна се пред очите му и отново се скри. Изведнъж се появиха още и водата между корабите се завихри. В това море все пак имаше живот — и беше дошъл да се храни.
Платформата под Карса се разтърси и той залитна и се хвана за ръба й с лявата си ръка. Рязък удар и разкъсваща болка… но ръката му удържа.
Подут труп изплува до сала. После се появи черна лъскава грамада; беззъба, зяпнала широко уста се понесе над водата и погълна трупа. Малко сиво око зад бодливите мустаци блесна пред очите на Карса и рибата отплува. Окото се извърна да го проследи.
Карса нямаше достатъчно време да види трупа, за да прецени дали е с ръст колкото него, или колкото равнинеца Торвалд Ном. Но огромната риба можеше да глътне и него толкова лесно, колкото трупа.
Трябваше да се изправи. А след това — да се изкатери.
И — гледаше как друго огромно черно туловище изригна от водата до близкия кораб, туловище дълго почти колкото самия кораб — трябваше да го направи бързо. Много бързо.
Чу стъпки над себе си и Торвалд Ном се наведе от палубата.
— Трябва да… о, Беру да те благослови, Карса! Можеш ли да се изправиш? Тези морски вълци са по-големи от акулите и май са още по-гадни. Ето един — току-що скочи зад гърба ти — обикаля, дебне те! Изправи се, хвани се въжетата!
Карса кимна и посегна към най-близкото въже.
Взрив във водата зад него. Платформата се разтърси, разхвърчаха се трески… Торвалд изкрещя отгоре предупредително… и Карса разбра, без да поглежда през рамо, че едно от съществата току-що се е надигнало, проснало се е върху сала и го разцепило на две.
Въжето беше в ръката му. Той го стисна здраво, после и с другата ръка. Водата го заля до бедрата.
— Уругал! Гледай!
Измъкна краката си от кипналата вода и се закатери нагоре. Въжето се люшна и го отхвърли към корпуса. Карса изпъшка, но не се пусна.
— Карса! Свий краката!
Теблорът погледна надолу и видя една невероятно огромна паст, зейнала и надигаща се под него.
Две ръце го стиснаха за китките. Карса изкрещя от болка в раменете и бедрата и се дръпна нагоре с едно-единствено отчаяно усилие.
Устата се затръшна сред млечния воден въртоп.
Коленете му се удариха в перилото, Карса залази отчаяно нагоре, успя да прехвърли тежестта си и тупна тежко на палубата.
Несекващите крясъци на Торвалд го накараха да се надигне… и видя, че дару се мъчи да вдигне някакво подобие на копие. В едва разбираемите му викове като че ли ставаше дума за въже. Карса се огледа и видя, че за задния край на копието е завързана тънка нишка, изпъната по палубата до намотаното въже почти на ръка разстояние от него. Простена и запълзя натам, докопа го и го повлече към носа.
Върза го веднъж, два пъти — чу гръмката ругатня на Торвалд и въжето запълзя навън.
Не мислеше, че тънкото въже ще издържи. Сниши се под него, щом последната намотка се изплъзна от ръцете му, изплющя и се изпъна.
Шхуната изскърца, носът й се наклони, после се разтърси и заора напред по песъчливото дъно. Торвалд се надигна до Карса и каза задъхано:
— Богове подземни, не мислех, че… дано да издържи! Ако издържи, няма да гладуваме. Да, изобщо няма да гладуваме! — Плесна Карса по гърба — и изведнъж дивашката му усмивка се стопи. — Олеле!
Карса бавно се изправи.
Краят на харпуна се виждаше точно пред тях, сечеше като клин пенестите вълни — право към един от големите тримачтови кораби. Стържещият звук под шхуната изведнъж спря и тя се люшна напред.
— Към кърмата, Карса! Назад!
Торвалд понечи да го дръпне, отказа се, изруга и затича презглава назад.
Задъхан, като се мъчеше да надвие вълната от мрак, теблорът тръгна залитайки след него.
— Не можа ли да удариш някоя по-малка?
Сблъсъкът накара и двамата да се проснат на дъските. Ужасен трясък разтърси шхуната и изведнъж отвсякъде ги заля вода — избиваше нагоре през люковете, нахлуваше през бордовете. Гредите от двете страни на корпуса се пръснаха и се разтвориха като гигантски пръсти.
Карса се замята в дълбоката до кръста вода, стъпи на някакви дъски и успя да се изправи. Точно пред него сред побеснялата вода подскачаше собственият му кръвен меч. Той го сграбчи, десницата му се стегна около познатата ръкохватка. Душата му се извиси и заликува, а от гърлото му се изтръгна бойният вик на Урид.
Торвалд зашляпа до него.
— Ако и това не смрази сърчицето на тая рибка, нищо няма да може. Хайде, трябва да се покатерим на проклетия кораб, че идат още рибоци.
Двамата загазиха напред.
Корабът, в чийто борд се бяха натресли, се беше килнал на другата страна. Шхуната се беше врязала в корпуса му и бе отворила огромна дупка. Носът и въжето на харпуна, изпънато напред, се скриваха някъде в трюма. Грамадният съд бе заседнал здраво и сблъсъкът не го беше измъкнал от плена на песъчливото дъно.
Щом се приближиха до зейналия отвор, усетиха някъде вътре, дълбоко в трюма, дивашки тласъци.
— Гуглата да ме вземе! — измърмори невярващо Торвалд. — Това нещо е минало през дупката. Дали пък не я е пробило то, а? Заклещило се е там, ако питаш мен. Май ще трябва да го довършим…
— Това го остави на мен — изръмжа Карса.
— На теб? Та ти едва стоиш на…
— Все едно. Ще го убия.
— Е, не мога ли да погледам поне?
— Щом настояваш.
В корпуса имаше три нива, доколкото можеха да видят, най-долното включваше самия трюм, другите две палуби бяха пригодени за хора от равнината. Трюмът беше наполовина пълен с товар — чували, бали и бурета, които се поклащаха над нахлулите през пробойната мътни вълни.
Карса нагази в дълбоката до кръста вода и тръгна към трясъците, дълбоко навътре. Завари огромната риба да се мята на второто ниво, в кипналата вода, едва покриваща глезените на теблора. Парчета натрошено дърво стърчаха от огромната й глава, шуртеше кръв и правеше пяната наоколо розова. Беше се превъртяла на една страна, оголила гладкия си сребрист корем.
Карса заби меча си в корема й. Огромната опашка се изви и го шибна със силата на конски ритник. Той изхвърча във въздуха и се натресе с гръб в извитата стена на корпуса.
Свлече се в кипналата вода, примига да махне капките от очите си и загледа предсмъртните гърчове на рибата.
Торвалд най-сетне се появи до него.
— Все още си адски бърз, Карса — не можах да те стигна. Но виждам, че си извършил подвига. Ха, в тези товари май има храна…
Но Карса не чу повече. Умът му отново потъна в мрак.
Събуди се сред вонята на гниеща риба, тежко надвиснала в спарения въздух. Успя да види в полуздрача туловището на мъртвата риба — с разпран корем и вече побеляла. Някъде над него, много далече, се чуваха стъпки.
Далече зад рибата и вдясно се виждаха стъпала, които водеха нагоре.
Карса взе меча си и като се мъчеше да не повърне, запълзя към стълбите.
Най-сетне излезе на средната палуба. Нашарената й от магия повърхност беше силно наклонена и вървенето беше трудно. Чувалите и буретата бяха струпани при долния парапет, с преметнати през борда въжета. Воинът спря при люка да си поеме дъх и се огледа за Торвалд Ном, но от него нямаше и помен.
Магията бе изровила в дъските дълбоки жлебове. Никъде не се виждаха човешки тела и по нищо не можеше да се разбере как са изглеждали собствениците на кораба. Черното дърво — което сякаш излъчваше мрак — беше от непознат вид, без никаква резба или друга украса. По някакъв странен начин това го успокои.
Най-сетне Торвалд Ном се появи при долното перило. Беше успял да свали веригите от прангите си и бяха останали само железните гривни на китките и глезените му. Дишаше тежко.
Карса се надигна и се подпря на меча си.
— А, моят приятел великанът. Свестил си се.
— Слабостта ми сигурно те отчайва — избоботи Карса.
— Трябваше да се очаква, след всичко, което преживя. Намерих храна. Ела да хапнем, Карса, и ще ти разправя за откритията си.
Теблорът бавно закрета надолу по килнатата палуба.
Торвалд извади голям самун черен хляб и почна:
— Намерих лодка, с гребла и платно, тъй че няма да останем жертви на това безкрайно затишие. Имаме вода за десетина дни и ако пестим, няма да сме гладни, колкото и бързо да се връща апетитът ти.
Карса взе хляба от ръката му и започна да го къса на малки залъци — зъбите му се бяха поразклатили и не вдъхваха надежда за нещо повече от леко дъвчене. Хлябът беше сладък, с парчета от някакъв плод и с вкус на мед. Едва преглътна първия залък. Торвалд му подаде мях с вода и продължи монолога си.
— Лодката е с пейки, стига за двайсетина души. Широко е за хора от равнината, но едната ще трябва да я откъртим, да се отвори малко място за краката ти. Ако се наведеш над планшира, можеш да я видиш. Гледах да понатоваря каквото ще ни трябва. Ако искаш, мога да проуча и някой от другите кораби, макар че имаме повече от достатъчно…
— Няма нужда — прекъсна го Карса. — Давай да се махаме оттука колкото може по-бързо.
Торвалд го изгледа с присвити очи и кимна.
— Разбрано. Карса, ти твърдиш, че не си призовал онази буря. Добре. Ще трябва да ти повярвам — във всеки случай нямаш спомен да си го правил. Но си мислех за този ваш култ, тези Седем лика в Скалата или както там ги наричате. Те имат ли свой лабиринт? Селение, различно от света, в който живеем двамата с теб, което да обитават?
Карса преглътна още един залък.
— Не съм чувал нищо за тези лабиринти, за които говориш, Торвалд Ном. Седемте обитават в скалата и в света на сънищата на Теблор.
— Свят на сънищата… — Торвалд махна с ръка. — Това тук не прилича ли на този свят на сънищата, Карса?
— Не.
— Ами ако е… наводнен?
Карса се намръщи.
— Напомняш ми за Байрот Гилд. Думите му бяха безсмислени. Светът на сънищата на Теблор е място без хълмове, мъхове и лишеи покриват полузаровени канари. Снегът се струпва на преспи и го извайват ледени ветрове. А в далечината тичат на стада зверове с кафява козина…
— Ти самият посещавал ли си го?
Карса сви рамене.
— Тези описания ни ги дават шаманите. — Поколеба се, после продължи: — Мястото, което посетих аз, беше… — Замълча и поклати глава. — Различно. Място на… цветни мъгли.
— Цветни мъгли. А боговете ви там ли бяха?
— Ти не си Теблор. Не съм длъжен да ти казвам повече. Вече казах твърде много.
— Добре, добре. Просто се опитвах да определя къде сме.
— Къде сме. В море сме. И няма суша.
— Е, да. Но кое море? Къде е слънцето? Защо няма нощ? Вятър? Коя посока трябва да изберем?
— Няма значение коя посока. Всяка посока. — Карса се надигна от балата, на която седеше. — Ядох достатъчно. Хайде, да свършваме с товаренето и да се махаме.
— Както кажеш, Карса.
С всеки ден се чувстваше по-силен и удължаваше смените си на греблата. Морето беше плитко и плоскодънната лодка неведнъж засядаше в наноси, ала за щастие те бяха от пясък и не повреждаха корпуса. Огромните риби ги нямаше, нямаше и никакъв друг признак на живот, освен по някое самотно, застинало сред водата дърво без кора и клони.
Силата на Карса се връщаше, но запасите им от храна бързо се стопяваха и макар че никой не проговаряше за това, отчаянието се бе превърнало в невидим спътник, в трето присъствие, което ги караше да мълчат. Беше ги оковало като онези, които ги бяха пленили, и призрачните му вериги натежаваха все повече.
В началото отбелязваха дните с редуването на сън и будуване, но този ред скоро се наруши, след като Карса почваше да гребе, когато Торвалд заспиваше. Скоро започна да става ясно, че теблорът се нуждае от все по-малко почивка, а Торвалд — от все повече и повече.
Последното буре с вода бе пълно едва една трета. Карса беше на греблата — те бяха като играчки. Торвалд се беше свил под платното и спеше неспокойно.
Болката почти изчезнала от раменете му, макар да се задържаше все още в краката му. Карса гребеше механично, без да мисли за нищо, без да следи как тече времето; единствената му грижа бе да поддържа постоянен курс — доколкото можеше да определи, след като нямаше никакви ориентири. На нищо не можеше да разчита освен на дирята на самата лодка.
Торвалд отвори очи — с кръвясали, червени кръгове около тях. Отдавна беше изгубил приказливостта си. Карса подозираше, че е болен — от доста време не бяха говорили. Даруджистанецът бавно се надигна.
И се вцепени.
— Имаме си спътници. — Гласът му бе хриплив.
Карса прибра веслата и се обърна. Към тях се носеше голям тримачтов черен кораб с два реда гребла, бляскащи над млечнобялата вода. Зад него, до самия хоризонт, се проточваше тъмна права линия. Теблорът хвана меча си и бавно се изправи.
— Това е най-странният бряг, който съм виждал — промърмори Торвалд. — Де да можехме да го стигнем без компанията си.
— Стена е — рече Карса. — Права стена, пред която има нещо като нисък бряг. — Погледът му се върна към приближаващия се кораб. — Като онези е, дето са ги обкръжили нападателите.
— Така си е, само че е някак по-голям. Флагмански според мен. Само че не виждам флага.
На високия мостик вече се различаваха човешки фигури. Високи, макар и не колкото Карса, и много по-тънки.
— Не са човешки същества — измърмори Торвалд. — Карса, не мисля, че ще са приятелски настроени. Само предчувствие, забележи. Но все пак…
— Видях един от тях — отвърна теблорът. — Полуизсипан от корема на огромната риба.
— „Брегът“ подскача от вълните, Карса. Това са отломки. Отломки от цял един свят. Както подозирах, на това море не му е мястото тук.
— Но има кораби.
— Да. Което значи, че и тяхното място не е тук.
Карса сви безразлично рамене.
— Имаш ли си оръжие, Торвалд Ном?
— Харпун… и чук. Що, няма ли да се опиташ първо да преговаряш?
Карса не отвърна нищо. Двата реда гребла се бяха надигнали от водата и вече висяха неподвижно над вълните, а огромният кораб се плъзгаше към тях. После греблата изведнъж се спуснаха, загребаха, водата закипя и корабът забави и спря.
Надолу запълзя въжена стълба, но Карса, с меча си, стегнат през рамото, вече се катереше по корпуса — не липсваха места са хващане и стъпване. Стигна парапета и се преметна през него. Краката му стъпиха на палубата и той се изправи.
Срещу него — полукръг сивокожи воини. По-високи от децата на равнината, но с една глава по-ниски от него. На бедрата им висяха криви мечове. Облеклото беше ушито от някаква кожа с къс косъм, тъмна и лъскава. Дългите им кафяви коси бяха сплетени на многобройни тънки плитки. Очите им бяха дръпнати и някак пъстри. Зад тях, по средата на кораба, се виждаше грамада отсечени глави: няколко на равнинци, но повечето с черти като на сивокосите воини, макар и чернокожи.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Карса, щом видя как безбройните очи на отсечените глави се вторачиха в него.
Един от сивокосите воини изръмжа нещо. Изражението му беше презрително като тона му.
Торвалд се хвана за парапета зад Карса.
Заговорилият като че ли очакваше от тях някаква реакция. Тишината се проточи, после сивокосите се озъбиха и водачът им излая някаква команда и посочи палубата.
— Ъъъ, иска да му паднем на колене, Карса — рече Торвалд. — Мисля, че май трябва да…
— Не коленичих, докато бях окован — изръмжа Карса. — Защо да го правя сега?
— Защото ги преброих шест — а кой знае още колко има долу — и стават все по-сърдити…
— Шест или шейсет — прекъсна го Карса. — Не знаят как се бият теблорите.
— Как можеш да…
Бронираните десници на двама от наежените сивокожи воини посегнаха към дръжките на мечовете и кръвният меч изсвистя и посече хоризонтално през целия полукръг. Плисна кръв, тела полетяха през ниския парапет.
На мостика останаха само Карса и Торвалд Ном — на крачка зад него.
Седмината воини долу на палубата се отдръпнаха, извадиха оръжията си и запристъпваха напред.
— Бяха в обхвата ми — отвърна Карса на неизречения въпрос на дару. — Така разбрах, че не знаят как се бият теблорите. Сега гледай как ще завзема този кораб. — И изрева, и скочи сред враговете си.
На сивокосите не им липсваше бойно умение, ала то не им помогна с нищо. Карса вече знаеше какво е да загубиш свободата си. Нямаше да го приеме повече. Яростта му бе кипнала от искането „да коленичи“ пред тези хилави, жалки същества.
Шестима от седмината воини паднаха. Последният изкрещя, обърна се и побягна към зейналата врата в другия край на палубата. Спря, свали грамаден харпун от куката до нея, обърна се и го хвърли срещу Карса.
Теблорът го хвана с лявата си ръка, скочи напред и посече воина на прага. Сниши се, смени оръжията в ръцете си — харпунът в дясната ръка и кръвният меч — в лявата — и скочи в тъмния коридор.
Две стъпки надолу беше широкият камбуз с дървена маса в средата. Видя втора врата в другия край, мина през тесния проход зад нея, с каюти от двете страни, след това дръпна една резбована врата, която изскърца жално.
Четирима срещу него. Вихър от удари. Карса блокира с харпуна и размаха кръвния меч. След няколко мига четиримата вече издъхваха върху лъсналия от кръв под. Пети сивокож — седеше в дъното на помещението — вдигна ръце и във въздуха блесна магия.
Озъбен, Карса се понесе напред. Магията изсвистя като мълния, пръсна се и след миг острието на харпуна прониза седналия и го прикова за облегалката на стола. Сиво лице, замръзнало в неверие, и очи, за сетен път приковани в неговите, преди животът да ги напусне.
— Уругал! Виж яростта на Теблор!
Тишина последва кънтящите му думи. После остана само тупкането на капките кръв по плъстената пътека. Хлад прониза Карса като дъха не нещо неведомо и безименно, ала изпълнено с гняв. Той изръмжа, отърси го от себе си. И се огледа. Стените на каютата бяха от същото черно дърво. На куките мъждукаха светилници. По масата бяха разхвърляни карти и скици с непонятни за теблора рисунки.
Шум откъм вратата. Карса се обърна.
Торвалд Ном пристъпи вътре, огледа проснатите по пода тела и очите му се спряха на седналата фигура, прикована от острието на харпуна.
— За гребците не се налага да се безпокоиш.
— Роби ли са? Ще ги освободим.
— Роби ли? — Торвалд сви рамене. — Не мисля. Нямат вериги, Карса. Забележи, че нямат и глави. Както вече казах, не мисля, че трябва да се безпокоим. — Приближи се до масата, за да огледа картите. — Хм. Нещо ми подсказва, че нещастните кучи синове, които току-що изби, са се изгубили също като нас…
— Били са победителите в морската битка.
— То пък голямата полза.
Карса изтръска кръвта от меча си и си пое дъх.
— Не прегъвам коляно пред никого.
— Аз щях да го прегъна два-три пъти, това сигурно щеше да ги задоволи. Сега обаче сме в толкова неведение къде сме, колкото и преди да го видим тоя кораб. А и двамата не можем да се оправим с толкова голям съд.
— Щяха да направят с нас същото като с гребците — заяви Карса.
— Вероятно. — Погледът на Ном се спря на един от труповете в краката им — и той бавно се наведе над него. — Варвари ще да са тия… ъъъ, по мерките на дару де. Тюленска кожа… явно са мореплаватели… и нанизи с нокти, зъби и раковини. Онзи в капитанския стол маг ли беше?
— Да. Не ги разбирам такива воини. Защо не използват мечове или копия? Магията им е жалка, но изглеждат толкова сигурни в нея. И виж му изражението…
— Изненадан. Мда. — Торвалд го погледна през рамо. — Самоуверени са, защото обикновено действа. Повечето нападатели не оцеляват, като ги удари магия. Разкъсва ги.
Карса закрачи към вратата. След миг Торвалд го последва.
Върнаха се на задната палуба. Карса започна да смъква дрехи и оръжия от въргалящите се трупове, да реже уши и езици, преди да хвърли голите тела през борда.
Даруджистанецът го погледа мълчаливо, после пристъпи до купчината отрязани глави.
— Следят всичко, което правиш. Непоносимо е. — Смъкна кожената обвивка от вързопа в краката си, загърна я около най-близката отсечена глава и я затегна здраво. — Тъмнината ще им приляга по-добре, предвид всички неща, които…
Карса се намръщи.
— Защо го казваш това, Торвалд Ном? Ти самият какво би предпочел — да виждаш нещата около себе си, или тъмница?
— Тези тук са Тайст Андий. Само няколко не са. А тези няколко твърде много приличат на мен.
— Кои са тези Тайст Андий?
— Просто народ. Има от тях в освободителната армия на Каладън Бруд, на Дженабакъз. Древен народ, разправят. Все едно, поклонници са на Тъмнината.
Изведнъж изтощен, Карса седна на стъпалата на мостика.
— Тъмнината. Там, където човек остава сляп. Странен избор за преклонение.
— Може би най-реалистичният от всички — отвърна дару, докато увиваше поредната отсечена глава. — Колко от нас се кланят пред някой бог в отчаяната си надежда, че ще можем някак да предопределим съдбата си? Молитвата ни пред този познат лик изтласква ужаса от неизвестното — неизвестното, каквото е бъдещето. Кой знае, може би тези Тайст Андий са единствените сред всички нас, които виждат истината — истината, която е забвение. — Извърнал очи, вдигна поредната чернокожа дългокоса глава. — Добре, че тези окаяни души нямат гърла, за да мълвят, иначе двамата с теб щяхме да се замесим в много гаден спор.
— Съмняваш се в собствените си думи значи.
— Винаги, Карса. На по-земно ниво думите са като боговете — средство, с което да се пазиш по-далече от ужаса. Сигурно ще ме гонят кошмари за това, докато грохналото ми от старост сърце най-сетне не се пръсне. Безкраен низ от глави, взиращи се в теб с очи, знаещи твърде много, така че ги увиваш в тюленска кожа. И тъкмо увиеш една — хоп! Появи се друга.
— Думите ти са пълна глупост.
— Така ли? А ти колко души си предал на мрака, Карса?
Теблорът присви очи.
— Не мисля, че са намерили мрак.
След миг извърна глава, поразен от онова, което изведнъж бе осъзнал. Допреди година щеше да убие всеки, който му кажеше това, което му беше казал Торвалд. Стига да схванеше намерението да го уязвят — нещо само по себе си невъзможно. Допреди година думите бяха без жила, тромави и побрани в един прост, макар и малко загадъчен свят. Но тази слабост бе на самия Карса — не беше присъща за Теблор: та нали Байрот Гилд го беше жилил с толкова остри думи, постоянен извор на присмех за умния воин, макар че Карса може би ги притъпяваше с това, че не осъзнаваше намерението им.
Безкрайните думи на Торвалд Ном — не, не само това — всичко, което бе изпитал Карса, откакто бе напуснал селото си, беше послужило като урок за това колко сложен е светът. Лукавството се бе оказало отровна змия, хлъзгаща се невидима в живота му. Зъбите й много пъти се бяха забили дълбоко, ала той ни веднъж не беше разбрал произхода им; ни веднъж не бе осъзнал източника на болката. Самата отрова се бе просмукала дълбоко в него и единственото, с което отвръщаше — когато отвръщаше, — беше жестокостта, често пъти безцелна, изригваща във всички посоки.
„Тъмница. И живот в слепота.“ Погледът на Карса се върна на дребния дару, който увиваше глава след глава. „А кой смъкна парцала от моите очи? Кой пробуди Карса Орлонг, сина на Сънъг? Уругал?“ Не, не Уругал. Знаеше го със сигурност, защото онзи неземен гняв, който бе усетил в корабната кабина, онзи леден дъх, който го бе пронизал — това беше от неговия бог. Яростна злоба — спрямо която Карса се беше оказал странно… безразличен.
Седемте лика в Скалата никога не говореха за свобода. Теблор бяха техните слуги. Техните роби.
— Зле изглеждаш, Карса — промърмори Торвалд. — Извинявай за последните ми думи…
— Няма защо да се извиняваш, Торвалд Ном. — Карса се надигна. — Трябва да се върнем на…
Спряха го първите капки дъжд. След малко палубата закипя. Млечносив, слузест дъжд.
— Уф! — изпъшка Торвалд. — Ако това е слюнката на някой бог, определено е гадна.
Водата вонеше на гнило.
Даруджистанецът изруга и припряно започна да събира вързопите с храна и меховете с вода, за да ги смъкне в лодката. Карса обходи за последен път палубите и огледа оръжията и бронята, които беше свалил от сивокожите трупове. Намери рафта за харпуни и прибра останалите шест.
Дъждът се усили — вдигаше сиви непроницаеми стени от всички страни на кораба. Нагазили в трупащата се слуз, Карса и Торвалд натовариха набързо лодката и потеглиха. След няколко минути корабът се изгуби от погледите им. Дъждът позатихна. Още пет замаха с веслата и съвсем излязоха от него — озоваха се отново сред затихналото море, под ясно небе. Странният бряг вече се виждаше напред и бавно се приближаваше.
На командния мостик на огромния кораб, няколко мига след като плоскодънната лодка с двамата си пътници се шмугна зад пелената на калния дъжд, от слузта се надигнаха седем смътни, почти безтелесни фигури. С потрошени кости, със зейнали рани, от които не кървеше нищо, фигурите се заизвиваха в сумрака, неуверени, че ще успеят да се вкопчат в реалността, в която бяха нахлули.
Една от тях ядно изсъска:
— Всеки път, щом се опитаме да стегнем възела…
— Той го срязва — довърши друга с горчивина.
Трета заситни по палубата, спря и изрита небрежно един захвърлен меч.
— Провалът е заради Тайст Едур — изхриптя тя. — Ако ще се налага наказание, то трябва да е в отговор на тяхната наглост.
— Не ние ще го налагаме — сряза я първата. — Не ние дърпаме конците в този план…
— Нито Тайст Едур!
— Все едно, всеки си има своя задача. Карса Орлонг все още е жив и трябва да е единствената ни грижа…
— Започва да познава съмнението.
— Все едно. Пътят му продължава. Нам се пада сега, с малкото сила, която можем да разпрострем, да го насочим по пътя.
— Дотук успехът ни беше нищожен!
— Лъжа. Разбитият лабиринт се пробужда отново. Разбитото сърце на Първата империя започва да кърви — не повече от тънка струйка засега, ала скоро ще се превърне в потоп. Трябва само да насочим избрания ни воин по вярното течение…
— А дали ще е по силите ни, щом са толкова ограничени?
— Ще разберем. Подгответе се. Бе’рок, пръсни шепата отатаралска прах в каютата — лабиринтът на магьосника Тайст Едур си стои отворен, а точно тук бързо ще се превърне в рана… в разширяваща се рана. Още не е дошло времето за такива разкрития.
Говорещият изведнъж надигна глава и сякаш задуши във въздуха. След миг заяви:
— Трябва да побързаме. Преследват ни.
Другите се извърнаха към него и той кимна в отговор на безмълвния им въпрос.
— Да. Родственици са по дирите ни.
Покрай масивната каменна стена се бяха струпали отломки от цял един континент. Сред наносите се мяркаха изтръгнати от корени дървета, грубо одялани дънери, дъски и летви, части от фургони и коли. Пространството между тях бе запълнено със сплъстена трева и гнили листа, като просторна равнина, която се гънеше, надигаше се и се спускаше над вълните. Стената едва се виждаше на места, толкова висок бе наносът.
Торвалд Ном стоеше на носа, Карса гребеше.
— Не знам как ще се доберем до тази стена. Май ще е по-добре да прибереш веслата, приятел, иначе ще се заклещим в тази бъркотия — а и морски вълци са мяркат наоколо.
Карса забави лодката. Корпусът леко се хлъзгаше покрай безбрежния килим от плавей. След няколко мига стана ясно, че течение има и че ги тегли по ръба.
— Хм. Първото за това море — измърмори Торвалд. — Мислиш ли, че е някакъв прилив?
— Не — отвърна Карса, след като погледът му проследи странната „брегова ивица“. — Пробив в стената е.
— Можеш ли да видиш къде е?
— Мисля, че да.
Течението вече ги теглеше по-бързо. Карса продължи:
— В бреговата линия има вдлъбнатина. И много дървета и трупи са се набутали там, където трябва да има стена — не чуваш ли бученето?
— Да, вече го чувам. — Гласът на дару бе напрегнат. Той се изправи и вдигна ръка над очите си. — Виждам го. Карса, по-добре да…
— Да, по-добре да го избегнем. — Теблорът отново хвана греблата и загреба надалеч от плаващия „бряг“. Водата около тях се завихри.
— Карса! — извика Торвалд. — Има хора — близо до протока! Виждам останки от лодка!
Пробивът в масивната стена бе вляво от Карса, който се мъчеше да извлече лодката през течението. Погледна натам, където му сочеше Торвалд, и изръмжа:
— Търговецът на роби и хората му.
— Махат ни.
Карса спря да гребе с лявото весло.
— Не можем да надвием това течение. — Лодката се завъртя. — Все по-силно става.
— Мисля, че точно това е сполетяло лодката на Силгар. Успели са да я спрат при устието и междувременно са я разбили. Трябва да избегнем това, Карса. Ако можем.
— Тогава си отваряй очите за плаващи дървета — отвърна теблорът и насочи лодката към „брега“. — Въоръжени ли са равнинците?
— Не, доколкото виждам. Изглежда са, хм, много закъсали. Стъпили са на едно островче от дървени трупи. Силгар, Дамиск и още един… Боруг, мисля. Богове, изпосталели са от глад, Карса.
— Вземи харпун — изръмжа теблорът. — Гладът може да ги тласне към нещо отчаяно.
— Още малко до брега, Карса. Почти стигнахме.
Корпусът под тях изскърца и се разтърси, щом течението ги повлече покрай ръба. Торвалд скочи върху дърветата с въжето в едната ръка и харпуна — в другата. Карса се обърна и видя тримата натийци, боязливо присвити. Не само не направиха опит да помогнат, а дори отстъпиха колкото можеше на островчето от плавеи. Грохотът на изливащата се през пробива вода все още беше далечен, но по-близо се носеше опасно пращене и пукане — наносът от дървени отломки се разпадаше.
Торвалд върза лодката и Карса стъпи на брега, с кръвния меч в ръка, и изгледа свирепо Силгар.
Търговецът на роби се дръпна още половин крачка назад.
До тримата измършавели мъже лежаха останките на четвърти, с оглозгани кости.
— Теблор! — заговори умолително Силгар. — Трябва да ме изслушаш!
Карса бавно пристъпи към него.
— Мога да спася всички ни!
Торвалд го стисна за ръката.
— Изчакай, приятел. Да го изслушаме тоя кучи син.
— Готов е да каже всичко — изръмжа Карса.
— Все пак…
— Изслушай ме, Карса Орлонг! — викна Дамиск. — Този остров се разпада — всички трябва да се качим на лодката ви. Силгар е маг — може да отвори портал. Но не и ако се дави. Разбираш ли? Може да ни измъкне от този свят!
— Карса… — Дърветата под краката на Торвалд се разместиха, той залитна и стисна още по-здраво ръката на Карса.
Карса го изгледа.
— Вярваш ли на Силгар?
— Разбира се, че не. Но нямаме избор — не вярвам да оцелеем, ако се пуснем с лодката по течението. Та ние дори не знаем колко висока е тази стена — пропадането от другата страна може да е безкрайно. Карса, ние сме въоръжени, а те — не. Освен това са твърде слаби, за да ни създадат главоболия, виждаш го, нали?
Наносът точно зад Силгар се откъсна и той изпищя от ужас.
Карса се навъси и прибра меча в ножницата.
— Отвързвай лодката, Торвалд. — Махна с ръка на тримата. — Хайде. Но запомни, държачо на роби. Най-малкият знак за измама и ще ви попилея кокалите.
Дамиск, Силгар и Боруг запристъпваха колебливо напред.
Струпаните дървета зад тях се откъснаха и течението бавно ги повлече. Пробивът явно се уширяваше под натиска на цяло море.
Силгар се качи в лодката и се сви при носа.
— Ще отворя портал — изхриптя той. — Но мога да го направя само веднъж.
— Защо не си го направил досега? — Торвалд отвърза въжето и скочи в лодката.
— Път нямаше досега — през морето. Но тук, сега… някой е отворил порта. Близо. Тъканта е… отслабнала. Нямам толкова мощ да го направя сам. Но мога да го проследя.
Лодката се отдели от разпадащия се остров, завъртя се и се понесе бясно по течението. Карса загреба с все сила, за да извърти носа.
— Да проследиш? — повтори Торвалд. — Накъде?
Силгар само поклати глава.
Карса заряза греблата, премести се при кърмата и стисна кормилото с две ръце.
Понесоха се през тътнещото кипнало море към пробива. Там, където стената беше поддала, чак до небесата се издигаше ръждивочервен облак. Отвъд него като че ли не съществуваше нищо.
Силгар махаше с ръце, изпъваше ги напред като слепец, търсещ дръжката на врата. Изведнъж посочи с пръст надясно, изгледа бясно Карса и изрева:
— Натам! Насочи ни натам!
„Там“ не изглеждаше с нищо по-различно, отколкото навсякъде. Водата отвъд ръждивата пелена просто изчезваше — колебливата резка на самия пролом. Карса сви рамене и натисна руля. Все едно му беше накъде ще тръгнат. Ако Силгар не успееше, все едно щяха да паднат в бездънния водопад, който щеше да ги убие.
Видя как всички освен Силгар се присвиха, онемели от ужас.
Теблорът се усмихна свирепо и викна:
— Уругал!
Надигна се и лодката се понесе бясно към пролома.
Тъмнината ги погълна. И след миг вече пропадаха.
Оглушителен пукот. Рулят се пръсна в ръцете на Карса, кърмата го блъсна отзад и го отхвърли. След миг вълната го удари, той зяпна и устата му се напълни със солена вода. Погълна го леден мрак.
Той зарита, главата му излезе на повърхността, но тъмнината бе същата все едно бяха пропаднали в кладенец или в пещера. Близо до него някой кашляше безпомощно, малко по-далече друг оцелял пляскаше в непрогледния мрак.
В гърба му се отъркаха парчета дърво. Лодката се беше разбила, макар да беше сигурен, че пропадането не беше дълго — от височина може би колкото ръста на двама воини. Би трябвало да оцелее, освен ако не се беше ударила в нещо.
— Карса!
Главата на кашлящия Торвалд Ном изникна до теблора. Даруджистанецът беше докопал дръжката на едното весло и се беше вкопчил в него.
— Какво стана?
— Минахме през магическата врата — обясни Карса. — Това поне е очевидно. Другаде сме.
— Не е толкова просто — отвърна Торвалд. — Лопатата на това гребло… виж края му.
Странно ободрен от солената вода, Карса само за миг доплува до края на дългото весло. Беше срязано сякаш с един удар на железен меч, като тези на равнинците. Опипа го и изсумтя.
Плясъците във водата се приближиха. Много по-отдалече се чу викът на Дамиск.
— Насам! — изрева му Торвалд.
До тях изникна друг силует. Беше Силгар, вкопчен в едно от буретата.
— Къде сме? — попита Карса.
— Откъде да знам? — изръмжа натиецът. — Не аз отворих портата. Само я използвах — и почти се беше затворила, затова дъното на лодката не дойде с нас. Отряза го. Изглежда, сме в море, под облачно небе. Тъй де, ако нямаше светлина, нямаше да можем да се виждаме, нали? Уви, не чувам шум на прибой. Макар че е толкова спокойно, че може да няма вълни по брега.
— Може да сме на десетина разтега, без да го знаем, така ли?
— Да. За наш късмет, морето е доста топло. Трябва само да изчакаме изгрев-слънце.
— Стига тук да има слънце — подхвърли Торвалд.
— Има — увери ги Силгар. — Усещам пластове във водата. При стъпалата ми е по-студено. Значи над това море е гряло слънце, сигурен съм.
Дамиск изплува до тях. Влачеше Боруг, който като че ли бе изпаднал в несвяст. Посегна да се хване за бурето, но Силгар го избута, зарита и се дръпна назад.
— Силгар!
— Това буре мен едва ме държи! — изсъска Силгар. — Почти догоре е пълно с прясна вода — и тя ще ни трябва. Какво му е на Боруг?
Торвалд се отдръпна да направи място на Дамиск на веслото. Татуираният пазач понечи да прехвърли и ръцете на Боруг върху него и Торвалд се приближи да му помогне.
— Не знам какво му стана — отвърна задъхано Дамиск. — Може да си е ударил главата, макар че не напипвам рана. Ломотеше нещо, замята се, после се оцъкли и за малко да потъне. Успях да го хвана.
Главата на Боруг се полюшваше вяло. Карса се пресегна, хвана го за китките и изръмжа:
— Аз ще го взема.
Завъртя се и нагласи ръцете му около врата си.
— Светлина! — изведнъж извика Торвалд. — Видях светлина… ето там!
Всички се обърнаха.
— Нищо не виждам — изсумтя Силгар.
— Видях я — настоя Торвалд. — Смътна беше. Вече угасна. Но я видях…
— Сигурно си въобразяваш — рече Силгар. — Да я имах силата, че да си отворя лабиринта…
— Знам какво видях — опъна се дару.
— Води ни тогаз, Торвалд Ном — рече Карса.
— Може да е в грешна посока! — изсъска Силгар. — По-безопасно е да изчакаме…
— Ами чакай — отвърна Карса.
— Аз държа прясната вода, не ти…
— Вярно. Значи ще трябва да те убия, щом си решил да останеш тук. Може да ни трябва тая вода, в края на краищата. На тебе няма да ти трябва, щото ще си умрял.
— Теблорската логика е превъзходна — изкиска се Торвалд.
— Добре де, тръгвам с вас — изхриптя Силгар.
Дару пое напред бавно и уверено. Риташе под повърхността и дърпаше дългото весло. Дамиск се държеше с една ръка за веслото и също риташе — като жаба.
Карса стисна с една ръка китките на Боруг и заплува след тях. Главата на изпадналия в несвяст равнинец се беше отпуснала на дясното му рамо, коленете му се удряха в слабините му.
Встрани от него Силгар забута бурето с вода, като риташе с крака. Карса забеляза, че бурето е много по-празно, отколкото твърдеше търговецът на роби — лесно можеше да издържи всички.
Той самият нямаше нужда от това. Не беше особено уморен, а и сякаш притежаваше сила повече от всички равнинци. С всеки дъх раменете и дори горната половина на гърдите му се издигаха все по-високо над водата. А като се оставеше настрана това, че коленете на Боруг непрекъснато му се пречкаха, присъствието на равнинеца можеше да се пренебрегне. Само дето…
Осъзна, че около тези колене има нещо странно. Спря и се пресегна надолу.
Двата крака бяха отсечени, точно под капачките, и водата след тях бликаше по-топла. Торвалд обърна глава към него и попита:
— Какво става?
— Мислиш ли, че в тези води има морски вълци?
— Съмнявам се — отвърна дару. — Все пак е сладка вода.
— Добре — изсумтя Карса и продължи да плува.
Светлината не се появи повече. Продължаваха напред през непрогледно тъмната, макар и съвсем спокойна вода.
— Това е глупаво — обади се след малко Силгар. — Само се изтощаваме така, без цел…
— Защо попита за морските вълци, Карса? — подвикна Торвалд.
В този миг нещо грамадно и грапаво се надигна над водата, стовари се върху гърба на Карса и го натисна надолу. Китките на Боруг се измъкнаха от шепата му, ръцете се отплеснаха назад й изчезнаха. Затънал повече от един войнски ръст, Карса се завъртя под водата, изрита и усети здрава, неподатлива плът.
Щом изплува — с кръвния меч в двете си ръце — видя на по-малко от един бой разстояние огромна сива риба. Зъбатата паст се беше затворила около малкото, останало от тялото на Боруг. Изподрана глава, рамене и пляскащи над водата ръце. Грамадната рибешка глава блъскаше бясно във водата, странните й ококорени очи бляскаха, озарени сякаш от вътрешна светлина.
Зад Карса се чуха писъци и той се обърна. Дамиск и Силгар ритаха бясно, мъчеха се да се измъкнат. Торвалд се беше изпънал на гръб, стиснал здраво дебелото весло, краката му ритаха под водата. Само той не издаваше звук, макар че лицето му се бе изкривило от страх.
Карса отново се обърна срещу рибата. Като че ли й беше трудно да погълне Боруг — едната му ръка се беше запречила. Самата риба стоеше във водата почти вертикално и клатеше глава.
Карса изръмжа и заплува към нея.
Боруг изчезна в рибешката паст. Карса си пое дъх, изрита, надигна се до кръста над водата и кръвният меч изсвистя. Кръв плисна по ръцете му.
Огромната риба залитна назад.
Карса се гмурна, двата му крака се сплетоха около туловището малко под страничните перки. Рибата се замята, но не можа да се измъкне от хватката.
Теблорът измъкна меча си, заби го с все сила в корема на рибата и разпра надолу.
Изведнъж водата наоколо кипна от кръв и жлъч. Рибата замря и го повлече надолу. Карса натика меча в ножницата, гмурна се под повърхността и бръкна в зейналата рана. Едната му ръка стисна бедрото на Боруг — разкъсано парче плът — и пръстите му се вкопчиха в кокала.
Издърпа равнинеца през мътната, пареща очите му течност и изплува на повърхността.
Торвалд дереше гърло някъде зад гърба му. Карса се обърна и го видя — стоеше до кръста във водата и махаше ръце. Недалече от него Силгар и Дамиск газеха в плитчината към някакво подобие на бряг.
Карса повлече Боруг натам. Още няколко замаха и стъпи на песъчливото дъно. Изправи се, без да пуска краката на Боруг, и след няколко крачки излезе на брега.
Другите бяха наклякали на пясъчната ивица и си поемаха дъх.
Карса пусна тялото на пясъка, килна глава назад и вдиша дълбоко знойния въздух. Зад песъчливата, отрупана с раковини ивица на брега се виждаше тучна зеленина. Бръмчаха насекоми, в тревата шумоляха дребни твари.
Торвалд припълзя до него.
— Карса… Той е мъртъв. Беше мъртъв още когато акулата го глътна…
— Акула било значи. Моряците на малазанския кораб говореха за акули.
— Карса, когато акула глътне някого, вече няма смисъл да го спасяваш. С него е свършено…
— Беше под моя опека — избоботи Карса. — Акулата нямаше права над него, мъртъв или жив.
Силгар се беше изправил. Изсмя се на думите на Карса и извика пискливо:
— От корема на акула — на чайките и раците! Не се съмнявам, че духът на Боруг ще ти благодари, теблор!
— Донесох равнинеца — отвърна Карса. — Сега е под твоя опека, държачо на роби. Ако искаш да го оставиш на чайките и раците, ти ще си решиш.
Обърна се отново към тъмното море. От мъртвата акула нямаше и помен.
— Никой няма да го повярва — измърмори Торвалд.
— На какво да повярва, Торвалд Ном?
— Уф… Представих си, че съм старец. След много години, седя си в кръчмата на Куип в Даруджистан и разправям тая история. Видях го със собствените си очи, а и на самия мен ми е трудно да повярвам. Беше наполовина изскочил над водата, когато замахна с тоя меч — четирите бели дроба помагат, предполагам. И все пак… — Поклати глава.
Карса сви рамене.
— Морският вълк беше по-лош. Не ги обичам тези риби.
— Предлагам да поспим малко — каза Силгар. — Като съмне, ще открием каквото има да се открива тук. Засега — да благодарим на Маел, че още сме живи.
— Да ме прощаваш, но по-скоро съм склонен да благодаря на опърничавия теблор, отколкото на който и да е морски бог.
— Объркала ти се е вярата — изръмжа търговецът на роби и им обърна гръб.
Торвалд бавно се надигна от пясъка.
— Карса. Трябва да знаеш, че акулата е любимият морски звяр на Маел. Не се съмнявам, че Силгар наистина се е молил усърдно, докато ти я убиваше.
— Все едно — отвърна Карса. Вдиша дълбоко въздуха, лъхащ от джунглата, и бавно издиша. — Стъпил съм на суша. Свободен съм. И сега ще обиколя този бряг, да вкуся от тази нова земя.
— Тогава ще тръгна с тебе, приятелю. Вярвам, че светлината, която видях, е вдясно от нас, малко над този бряг. Държа да разбера от какво е.
— Както искаш, Торвалд Ном.
Двамата закрачиха по ивицата.
— Карса — заговори след малко Торвалд. — На Силгар и на Дамиск им липсва и капка приличие. На мен обаче — не. Капчица може да е, но го имам. Тъй че: благодаря ти.
— Спасихме си живота взаимно, Торвалд Ном. Радвам се, че мога да те нарека приятел и да мисля за теб като за воин. Не воин теблор, разбира се. Но воин все пак.
Даруджистанецът се умълча. Силгар и Дамиск бяха останали назад. Брегът вдясно се издигаше на тераси от светъл камък, изваяната от вълните коса скална стена бе оплетена в паяжината на увивни растения, плъзнали от гъстия лес на билото. Между разкъсаните облаци отгоре струеше звездна светлина, отразена в съвсем застиналата вода отляво. Пясъкът под краката им се смени с гладки хлъзгави камъни.
Торвалд докосна ръката на Карса, спря, посочи нагоре по склона и прошепна:
— Там.
Теблорът изсумтя. Над гъсталака се издигаше тромава уродлива кула. Беше се изгърбила над брега като тъмна грамада, с груби четвъртити очертания, рязко стесняваща се към плоския покрив. На три четвърти височина на обърнатата й към морето стена се виждаше дълбоко всечен триъгълен прозорец. Мътно жълта светлина очертаваше изкривените дъски на кепенеца.
По склона към кулата криволичеше тясна пътека, а до нея — на пет крачки от линията на прилива — лежаха останки от рибарска лодка: ребрата на изгнилия корпус стърчаха от бордовете, затънали в купища водорасли и затрупани с птича тор.
— Е? Ще отидем ли? — попита Торвалд.
— Да — отвърна Карса и закрачи към пътеката.
Даруджистанецът заприпка до него.
— Тоя път обаче без трофеи, нали?
Теблорът сви рамене.
— Зависи как ще ни посрещнат.
— Чужденци на пуст бряг, единият — великан и с меч, голям почти колкото мене. Посред нощ. И тропат на вратата. Цяло чудо ще е, ако ни посрещнат с отворени обятия, Карса. По-лошото е, че не ми се вярва да намерим общ език…
— Много приказваш — сряза го Карса.
Стигнаха до подножието на кулата. Откъм морето нямаше вход. Пътеката, добре отъпкан изронен пясъчник, обикаляше до другата страна. От двете страни лежаха грамади огромни плочи от жълтеникава скала — много от тях като че ли бяха извлечени от друго място, със следи от длето и секач. Самата кула бе построена от същия материал, макар че грубоватата й външност си оставаше загадка, докато двамата с Торвалд не се приближиха.
Даруджистанецът протегна ръка, заопипва с пръсти един от темелите и измърмори:
— Кулата е само от фосили.
— Какво е фосили? — попита намръщено Карса, докато оглеждаше странните всечени в камъка форми.
— Вкаменелости. Древен живот, превърнат в камък. Предполагам, че учените глави имат обяснение как е станало това превръщане. Уви, моето образование беше спорадично и, хм, зле възприето от моя страна. Погледни това тук — някаква огромна раковина е било. А ония там… приличат на гръбначни, от някакво влечуго…
— Глупости. Изваяни са — настоя Карса.
Гъгнив смях ги накара да се обърнат. Мъжът, застанал на завоя на пътеката пред тях, беше огромен, според мерките на хората от равнината, с толкова тъмна, че чак черна кожа. Не носеше риза, само къса плетена, покрита с ръжда ризница. Беше с яки мускули, без тлъстини, ръцете и бедрата му все едно че бяха от дебели усукани въжета. Около слабините си имаше препаска от някаква безцветна тъкан. Това, което покриваше главата му, приличаше на съдрана гугла, но Карса успя да зърне посивялата брада, покриваща долната част на лицето му.
Никакво оръжие, дори нож не се виждаше по тялото му. Зъбите му блеснаха в широка усмивка.
— Писъци от морето, сега пък двама кръшкачи дрънкат на дару пред кулата ми. — Килна глава на една страна и изгледа Карса. — Отначало те взех за Фенн. Но не си Фенн, нали?
— Теблор съм…
— Теблор! Е, момче, доста далече си от дома, а?
Торвалд пристъпи напред.
— Благородни сър, знанието ви на дару е впечатляващо, макар да съм сигурен, че долавям малазански акцент. А ако се съди по тена ви, обзалагам се, че сте напанец. Да не би да сме на Кюон Тали?
— Не знаете ли?
— Уви, сър. Боя се, че не.
Мъжът изсумтя, обърна им гръб и закрачи.
— Изваяни. Ха!
Торвалд хвърли поглед през рамо към Карса, сви рамене и пое след него. Карса го последва.
Вратата на кулата беше откъм сушата. Пътеката се раздвояваше малко пред нея — едното разклонение водеше в кулата, другото — към път, минаващ по билото покрай брега, отвъд който се виждаше тъмната ивица на леса.
Мъжът бутна вратата и влезе.
Торвалд и Карса неволно спряха на пътеката и зяпнаха огромния вкаменен череп, оформящ трегера над ниския вход. Беше дълъг колкото бе висок теблорът и продължаваше по цялата дължина на стената, с два реда остри като ками зъби, по-грамадни и от зъбите на сив мечок.
Мъжът се обърна.
— Впечатляващо, нали? Събрах му повечето кокали на кучия син — трябваше да се сетя, че е по-голям, отколкото си помислих отначало. Но бях намерил само горните му лапи, нали разбирате, а те са малки, тъй че си представих звяр не по-висок от тебе, теблор, само че с голяма глава. Нищо чудно, че са измрели, рекох си. Такива грешки учат човек на смирение, разбира се, а Гуглата да ме вземе, ако това тук не ме смири. Хайде, влизайте, сложил съм чай.
Торвалд се ухили на Карса:
— Виждаш ли какво става, като живееш сам?
Пристъпиха вътре.
Това, което видяха, ги стъписа. Кулата беше куха, само с едно паянтово скеле, издаващо се от стената откъм морето точно под ниския прозорец. Подът бе настлан с натрошени камъни. Отвсякъде, под най-различни ъгли, се издигаха колони изронен пясъчник, свързани тук-там с дебели греди и стегнати с прогнили въжета. Цялата тази дървена рамка обкръжаваше долната половина на вкаменен скелет, изправен на два дебели костени крака — като на птица — с трипръсти ноктести стъпала. Опашката — дълга верига от прешлени — се извиваше нагоре по една от стените.
Мъжът седна до зиданото с тухли огнище под скелето и разбърка едното от двете котлета върху въглените.
— Разбирате ли ми проблема? Вдигнах кулата, като мислех, че ще има достатъчно място да сглобя тоя гигант. Но продължавах да намирам още и още от тези проклети ребра — плешките даже не мога да закрепя, да не говорим за предните лапи, врата и главата. Канех се по някое време да съборя цялата кула и да се хвана първо със скелета. Ама всичките ми планове се объркаха и ще трябва да разширявам тавана, а е трудно. Адски е трудно.
Карса пристъпи до огнището, наведе се и подуши другото котле, в което бълбукаше нещо гъсто и мазно.
— Хич не го опитвай това — рече домакинът. — Използвам го да слепвам костите. Стават по-здрави от камък — стегне ли, поема всякаква тежест. — Извади две глинени купи и наля от билковия чай. — А и за съдини върши добра работа.
Торвалд откъсна очи от огромния, надвиснал над главите им скелет и пристъпи да си вземе купата.
— Казвам се Торвалд Ном…
— Ном? От дома Ном? Даруджистан? Странно, щях да помисля, че си разбойник — преди да станеш роб де.
Торвалд погледна сконфузено Карса.
— Заради проклетите белези от прангите е — трябва да си сменим дрехите, нещо с по-дълги ръкави. И ботуши до коленете.
— Тук гъмжи от избягали роби — сви рамене напанецът. — На ваше място не бих се безпокоил много.
— Къде сме?
— Това е северния бряг на Седемте града. Морето оттатък е Отатаралското. Гората, покриваща този остров, се казва Арат. Най-близкият град е Ерлитан, на петнайсет дни път пеша, на запад оттук.
— А вашето име, ако мога да попитам?
— Е, на този въпрос няма лесен отговор, Торвалд Ном. Местните ме знаят като Ба’иенрок, ерлийската дума за „пазител“. Иначе в този жесток и неприятен свят изобщо не ме знаят, освен че отдавна съм умрял, и така смятам да си остане. Тъй че Ба’иенрок или Пазителя, както си избереш.
— Пазителя да е тогава. Какво има в този чай? Някои аромати са ми непознати, други растат в Даруджистан, а това само по себе си е почти невероятно.
— Смесица от местни билки — отвърна сухо Пазителя. — Имената им не знам, свойствата им не знам, но вкусът ми харесва. Отдавна оплевих онези, от които ми се гади.
— Радвам се да го чуя. Е, май знаеш много за жестокия и неприятен свят наоколо. Дару, Теблор… Разбитата лодка долу твоя ли е била?
Пазителя бавно се надигна.
— Вече започваш да ме изнервяш, Торвалд. Не е добре, когато се изнервя.
— Ъъъ, ами няма да питам повече тогаз.
Юмрукът на Пазителя го тупна по рамото и даруджистанецът залитна.
— Разумен избор, момче. Май ще се разбера с тебе. Макар че щеше да ми е по-добре, ако мълчаливият ти приятел кажеше дума-две.
Теблорът оголи зъби.
— Нищо нямам за казване.
— Харесват ми хора, дето нямат нищо за казване.
— Имаш късмет — изръмжа Карса. — Едва ли държиш да ти стана враг.
Пазителя си доля чашата.
— Имал съм по-лоши от тебе, теблор. Навремето. По-грозни, по-едри и по-зли. Е, повечето измряха.
Торвалд се окашля.
— Рано или късно времето ни взима всички, уви.
— Тъй си е, момче — рече Пазителя. — Само дето никой от тях не можа да се погрижи за себе си. Лошо. Е, сигурно сте гладни. Но за да ядете от храната ми, първо трябва да свършите нещо, да си я изкарате. А това значи да ми помогнете да смъкнем покрива. Няма да отнеме повече от ден-два.
Карса се огледа.
— Няма да работя за тебе. Да ровиш кости и да ги лепиш е губене на време. Празна работа.
Пазителя се вкочани.
— Празна? — Едва го прошепна.
— Жалкото теблорско чувство за прагматизъм — припряно се намеси Торвалд. — Както и воинската безцеремонност, която често стига до непреднамерено груби…
— Много говориш — сряза го Карса. — Тоя човек си хаби живота с глупави задачи. Когато реша, че съм огладнял, ще си взема храна.
Макар теблорът да очакваше, че Пазителя ще реагира бясно, и макар ръката му да беше близо до дръжката на кръвния меч, не успя да избегне мълниеносния юмрук, който се стовари в ребрата му отдясно. Изпукаха кости. Въздухът изригна от дробовете му. Коленете му поддадоха, той залитна, неспособен да вдиша, болка замъгли погледа му.
Никога не го бяха удряли толкова силно. Дори Байрот Гилд не беше успявал да му нанесе такъв удар. Докато съзнанието му се изплъзваше, смаяният му, изпълнен с искрено възхищение поглед се люшна към Пазителя. После Карса рухна.
Когато се свести, през отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Разбра, че лежи върху каменния трошляк на пода. Въздухът беше пълен с прах от мазилка, която се сипеше отгоре. Изохка от болката в ребрата, надигна се бавно и седна. Чу гласове, някъде откъм тавана.
Кръвният меч си беше на гърба му. Теблорът се допря на вкаменените крачни кости на скелета и бавно се изправи. Погледна нагоре и видя Торвалд и Пазителя, закрепили се на дървената рамка точно под тавана, който вече беше отчасти смъкнат. Дару погледна надолу и подвикна:
— Карса! Бих те поканил горе, но се опасявам, че това скеле няма да издържи тежестта ти. Все едно, ние двамата доста напреднахме…
Пазителя го прекъсна:
— Ще го издържи то. Вдигнал съм с макарата целия гръбнак, а той е доста по-тежък от едно теблорче. Качвай се горе, момче. Готови сме да се захванем със стените.
Карса опипа големия колкото юмрук оток на хълбока си. Едва дишаше от болка, не беше сигурен дали ще може да се качи горе, за работа — да не говорим. В същото време не искаше да прояви слабост, особено пред този напанец с възлести мускули. Изкриви лице и хвана най-близката греда.
Катеренето беше мъчително бавно, агонизиращо. Двамата равнинци гледаха мълчаливо отгоре. Когато стигна на платформата при Пазителя и Торвалд, беше плувнал в пот. Пазителя го изгледа и каза:
— Гуглата да ме вземе, мислех, че изобщо няма да можеш да станеш, теблор. Знам, че ти счупих ребра… Проклятие. — Вдигна превързаната си ръка. — Е, и аз си счупих кости. Бързо се изнервям, разбираш ли. Винаги е било проблем. Най-добре си седи тук — ние ще се справим.
Карса се озъби.
— От племето на уридите съм. Мислиш, че потупването на един равнинец ще ме притесни ли?
Изправи се. Таванът беше варовикова плоча, леко стърчаща извън стените. За да го свалят, бяха изстъргали хоросана, след което го бяха избутали на една страна, за да падне и да се разбие на парчета при основата на кулата. Хоросанът около големите каменни блокове на самата стена се беше отронил по ръба. Карса опря рамо в стената и натисна.
Двамата се вкопчиха в стегите на кръвния меч, когато огромна част от стената рухна и теблорът залитна напред. Оглушителният грохот долу разтърси кулата. За миг тежестта на Карса като че ли щеше да повлече другите двама, но Пазителя запречи крак в една от подпорните греди и изпъшка. Тримата се люшнаха, след това ръката на напанеца бавно се уви около кръста на Карса и го издърпа обратно.
Теблорът с нищо не можеше да помогне — почти беше изгубил свяст, когато бе съборил камъните. Болка пронизваше черепа му. Той бавно се смъкна на колене.
Задъхан, Торвалд пусна кожените стеги и тупна върху изкорубените дъски. Пазителя се засмя:
— Я, колко лесно стана. Е, добре, двамата си заслужихте закуската.
Торвалд се окашля и заговори на Карса:
— В случай, че се чудиш, заранта се върнах на брега да взема Силгар и Дамиск. Но не ги намерих там, където ги оставихме. Не мисля, че робовладелецът се е канил да пътува с нас — сигурно се бои за живота си в компанията ти, Карса, и трябва да признаеш, че не е съвсем без основание. Проследих стъпките им по крайбрежния път. Отправили са се на запад, което предполага, че Силгар е знаел къде сме. Петнайсет дни до Ерлитан, който е главно пристанище. Ако бяха тръгнали на изток, щеше да им трябва месец, докато стигнат най-близкия град.
— Много говориш — изръмжа Карса.
— Вярно си е — съгласи се Пазителя. — Много говори тоя. Големи преживелици сте имали в това пътуване — вече толкова много чух, че не ща и да знам повече. Но не се тревожи, теблор. Едва наполовина го повярвах. Това с убиването на акула. Хм, по тоя бряг се въдят най-големите, толкова големи, че и за устата на денрабъ не стават. Всички малки ги изяждат, разбираш ли. Още не съм виждал някоя да е по-малка от двама като тебе, теблор. И да й пръснеш главата с един удар? С дървен меч? В дълбока вода? А онова другото какво беше? Морски вълк, толкова голям, че да глътне човек наведнъж? Ха, това си го бива.
Торвалд изгледа напанеца накриво.
— И двете са истина. Както и за наводнения свят, и за кораба с безглавите Тайст Андий на греблата!
— Всичко това го вярвам, Торвалд. Но за акулата и морския вълк? Ти за глупак ли ме взимаш? Я да слизаме да си сготвим. Дай да те хвана за такъмите, теблор, да не вземеш да ми заспиш на средата. Хайде напред, ние след тебе.
Калканът, който Пазителя наряза и хвърли в супата от грудки, беше пушен и осолен. Карса изгълта две купи и го обзе ужасна жажда. Напанецът им посочи пътеката към близкия извор и двамата отидоха да се напият.
После даруджистанецът наплиска лицето си, седна и се облегна на една паднала палма.
— Мислех си, приятелю.
— По-често трябва да го правиш, вместо да говориш, Торвалд Ном.
— Фамилно проклятие е. Баща ми беше още по-зле. Странно, някои издънки на рода Ном са точно обратното — дума не можеш им измъкна от устата дори с мъчения. Имам например един братовчед, наемен убиец…
— Мислех, че мислиш.
— А, да. Вярно. Ерлитан. Натам трябва да тръгнем.
— Защо? Нищо ценно не видях в нито един град, през който минахме на Дженабакъз. Миризливи са, шумни, а дребосъците от равнината щъкат из тях като скални мишки.
— Пристанище е, Карса. Малазанско. Това значи, че оттам тръгват кораби, за Дженабакъз. Не ли време да се връщаме у дома, приятелю? Можем да си заработим превоза. Мене ако питаш, готов съм вече да ме прегърне милата фамилия. Отдавна загубилото се дете, помъдряло, почти променено. Колкото до тебе, допускам, че племето ти ще се, ъъъ, зарадва да те види. Много неща знаеш вече, а те на всяка цена трябва да ги научат, освен ако не искаш онова, което е станало със сунидите, да сполети и уридите.
Карса го изгледа намръщено за миг, после извърна очи.
— Наистина ще се върна при хората си. Един ден. Но Уругал все още насочва стъпките ми — усещам го. Тайните имат сила, докато си остават тайни. Думи на Байрот Гилд, навремето не им обърнах много внимание. Но това се промени. Аз се промених, Торвалд Ном. Неверие се е вкоренило в душата ми и когато видя в ума си каменното лице на Уругал, когато усетя как волята му се бори с моята, усещам собствената си слабост. Властта на Уругал над мен е в това, което не знам, в тайните — тайни, които моят бог крие от мен. Престанал съм да водя тази война в душата си. Уругал ме води и аз го следвам, защото пътят ни е към истината.
Торвалд го изгледа с присвити очи.
— Може и да не ти хареса това, което ще откриеш, Карса.
— Може би си прав, Торвалд Ном.
Дару го изгледа малко по-продължително, после стана и изтупа пясъка от опърпаната си риза.
— Пазителя е на мнение, че не е безопасно човек да е край теб. Казва, че все едно влачиш зад себе си хиляда вериги, а онова, което е в другия им край, е пълно с отрова.
Карса усети как кръвта изстива в жилите му. Торвалд сигурно забеляза промяната в изражението му, защото вдигна ръце.
— Стой! Той го каза ей така, между другото, нищо особено не беше, приятел. Казваше ми само да внимавам в компанията ти — все едно че не го знам вече. Ти си темелът на самата Гугла — за враговете си де. Всеки случай не те съветвам да се спречкваш с тоя човек. Бас слагам, че е най-силният мъж, който съм виждал — а това включва и теб. А и макар да си върна донякъде силата, имаш счупени ребра и…
— Стига приказки, Торвалд Ном. Не се каня да нападам Пазителя. Прозорливостта му ме тревожи, това е. Защото го видях същото в сънищата си. Вече разбираш защо трябва да открия истината.
— Добре. — Торвалд смъкна ръце и въздъхна. — Все пак бих предложил Ерлитан. Трябват ни дрехи и…
— Пазителя е казал истината. Опасно е човек да е около мен, Торвалд Ном. И сигурно ще става все по-опасно. Ще дойда с теб до Ерлитан. Ще ти помогна да си намериш кораб, за да можеш да се върнеш при близките си. Като стане това, пътищата ни се разделят. Но ще пазя с мен истината за приятелството ти.
Дребосъкът се ухили.
— Е, значи се разбрахме. Ерлитан. Хайде да се върнем при кулата, та да благодарим на Пазителя за гостоприемството му.
Тръгнаха по пътеката.
— Бъди сигурен — продължи Торвалд, — че и аз ще пазя с мен истината за приятелството ти. Макар че на такава истина едва ли някой ще повярва.
— Защо? — попита Карса.
— Хич не ме бива с печеленето на приятели. Познанства, ухажвания и други такива — това лесно. Но тази моя голяма уста…
— Кара възможните приятели да бягат. Да. Разбирам.
— Аха, схванах. Искаш да ме метнеш на първия кораб, за да се отървеш от мен.
— Точно така — отвърна Карса.
— При тоя мой жалък живот, съвсем логично си е.
След малко, когато завиха и видяха кулата. Карса се намръщи и рече:
— Все пак е трудно да омаловажиш думи за…
— Всички тия приказки за приятелство само ни притесниха. Добре направи, че се измъкна от това.
— Не. Защото щях да ти го кажа. На кораба, когато висях във вериги от мачтата, ти беше единственото, за което можех да се хвана на този свят. Без теб и безкрайните ти думи, Торвалд Ном, лудостта, която изиграх, щеше да се превърне в истинска лудост. Аз бях главатар. Имах следовници, но не съюзници, и едва сега разбирам разликата. А тя е огромна. А от това можах да разбера какво е да изпитваш съжаления. Байрот Гилд, Делъм Торд. Щом тръгна по стария си път, назад в земите на Теблор, има рани, които ще трябва да изцеря. Тъй че, когато казваш, че е време да се върнеш при близките си, Торвалд Ном, разбирам и сърцето ми се радва.
Пазителя седеше на трикрако столче пред кулата. В краката му лежеше голяма торба с ремъци, а до нея — две запушени с восък кратуни, запотени от студ. В непревързаната си ръка държеше малка торбичка и когато двамата се приближиха, я подхвърли на Торвалд.
Дару я хвана и торбичката издрънча. Торвалд вдигна учудено вежди.
— Какво…
— Сребърни джакати, най-вече — рече Пазителя. — И малко местни монети, но са с много висока стойност, тъй че внимавай, когато ги показваш. Ерлитанските улични крадци са легендарни.
— Пазителю, но…
Напанецът махна вяло с ръка.
— Слушай, момче. Когато човек наглася собствената си смърт, предвижда много неща. Животът в анонимност не е толкова евтин, колкото мислиш. Опразних половината съкровищница на Ейрън преди трагичното ми удавяне. Е, може да успеете да ме убиете и да се опитате да го намерите, но ще е безнадеждно. Тъй че благодарете ми за щедростта и си вървете по пътя.
— Някой ден ще се върна да ти се отплатя — рече Карса.
— За парите или за счупените ребра?
Теблорът само се усмихна.
Пазителя се засмя, изправи се и се шмугна през прага. След малко го чуха да се катери по скелето.
Торвалд вдигна торбата на раменете си и подаде едната кратуна на Карса.
Поеха по пътя.