Стивън Ериксън
Дом на вериги (17)

13.

Не е необичайно на лабиринтите Мийнас и Рашан да се гледа като на много близки по родство. Та нима игрите на илюзия и сянка не са игри на светлината? Следователно в един момент представата за разликите между тези лабиринти престава да има значение. Мийнас, Рашан и Тир. Само най-фанатизираните практикуващи тези лабиринти биха възразили на това. Общият аспект и на трите е амбивалентността; игрите им са игри на двойственост. Всичко е заблуда, всичко е подвеждане. При тях нищо — съвсем нищо — не е такова, каквото изглежда.

„Предварителен анализ на лабиринтите“

Конораландас

В южния край на разрушения град се бяха събрали хиляда и петстотин пустинни воини. Белите им коне призрачно се очертаваха през облаците кехлибарена прах, смътно блестяха ризниците и плочестите брони изпод златистите телаби. Водеха петстотин резервни коня.

Корболо Дом стоеше до Ша’ик и Призрачни ръце върху порутената платформа, някогашна основа на храм или друга някаква обществена сграда, която им предлагаше добра гледка към строяващата се рат.

Напанецът ренегат гледаше безизразно как Леоман идва към платформата за последна дума с Избраната. Самият той нямаше намерение да се занимава с лъжливи благословии, много повече щеше да се зарадва, ако Леоман изобщо не се върне. А ако се върнеше, то поне да не е с триумф. И макар нашареното му с белези лице да не разкриваше нищо, той знаеше много добре, че Леоман не храни никакви илюзии за чувствата му към него.

Бяха съюзници само доколкото и двамата служеха на Ша’ик. А и това беше много по-несигурно, отколкото изглеждаше. Малазанецът не си въобразяваше, че Избраната е толкова заблудена, че да не усеща злобата и враждебността между пълководците си. Невежеството й беше само по отношение на плановете, които бавно, стъпка по стъпка, се наместваха, за да доведат до гибелта й. В това Корболо беше сигурен.

Иначе тя отдавна щеше да реагира.

Леоман дръпна юздите на коня си пред платформата.

— Избрана! Сега потегляме, а щом се върнем, ще ти донеса вест за малазанската армия. Разположение. Скорост на марша…

— Но не и какви са в битка — прекъсна го твърдо Ша’ик. — Никакви сблъсъци, Леоман. Първото пускане на кръв на армията й ще е тук. На моя земя.

Стиснал устни в тънка резка, Леоман кимна и рече:

— Племената вече ще са ги нападали, Избрана. Сигурно още на левга от стените на Ейрън. Вече ще са пускали кръв…

— Не мисля, че няколко малки набега променят съществено нещата. Твоите сили ще са най-големите, с които ще се срещне — а няма да приема сблъсък. Недей да спориш с мен за това, Леоман, иначе ще ти забраня да напускаш Рараку!

— Както кажеш, Избрана — процеди през зъби Леоман. Смайващо сините му очи се спряха на Призрачни ръце. — Ако ти потрябва нещо, старче, търси Маток.

Корболо вдигна вежди.

— Що за съвет е това? Призрачни ръце е под моята закрила, в края на краищата — заяви Ша’ик.

— Говоря за дребни неща, разбира се — отвърна Леоман. — Неща, които могат да те разсеят, Избрана. Все пак предстои ти да подготвяш армия…

— Задача, която Избраната е поверила на мен, Леоман — намеси се Корболо.

Пустинният воин само се усмихна и стисна юздите.

— Вихърът дано те закриля, Избрана.

— И теб, Леоман.

Мъжът препусна назад към чакащите конници.

„Костите ти дано станат бели и леки като перца, Леоман от Флейлс.“ — помисли Корболо и се обърна рязко към Ша’ик.

— Той няма да ти се подчини, Избрана.

— Разбира се.

Напанецът примига, след което присви очи.

— Тогава ще е лудост да му отваряш пясъчната стена.

Тя го изгледа въпросително.

— Нима се боиш от армията на адюнктата? Не ме ли уверяваше непрекъснато колко превъзходни си направил силите ни? В дисциплина, в боен дух? Това, с което ще се сразиш, не е Воинството на Едноръкия. Жалка маса от новобранци, а дори и да са се закалили в някое и друго дребно сражение, какъв шанс имат те срещу Убийците на псета? Колкото до адюнктата… нея я остави на мен. Следователно това, което прави Леоман с неговите хиляда и петстотин пустинни вълци, всъщност е без значение. Или вече ревизираш мненията си, Корболо Дом?

— Не, разбира се, Избрана. Но вълк като Леоман трябва да се държи вързан на каишка.

— Вързан ли? Думата, която би предпочел, е по-скоро убит. Не вълк, а бясно псе. Е, няма да бъде убит, а ако наистина се окаже бясно псе, тогава не е ли по-добре да бъде изпратен срещу адюнктата?

— По-мъдра си от мен в тези неща, Избрана.

При тези негови думи Призрачни ръце изсумтя и дори Ша’ик се усмихна. Гореща кръв нахлу в лицето на Корболо.

— Фебрил те чака в шатрата си — каза Ша’ик. — Бавенето ти го изнервя, Корболо Дом. Не е нужно да стоиш повече тук.

От жар — на лед. Малазанецът не се осмели да отвърне, въпреки че пренебрежителният жест на Избраната почти го накара да трепне. След малко успя да промърмори:

— Я да взема да видя какво иска.

— Не се съмнявам, че го смята за важно — изсумтя Ша’ик. — Мисля, че това е най-голямата слабост у старците, тази крехка обидчивост. Съветвам те да го успокоиш, Корболо Дом, за да се укроти разтуптяното му сърце.

— Разумен съвет, Избрана. — Корболо отдаде чест и закрачи към стъпалата.

 

 

След като стъпките на напанеца заглъхнаха, Хеборик въздъхна.

— Горкият кучи син е кипнал. Нима искаш да ги паникьосаш, за да се задействат? След като Леоман замина? И Тоблакаят също? Остана ли някой тук, на когото да се довериш, момиче?

— Доверие? Мислиш ли, че се доверявам на някой друг освен на себе си, Хеборик? О, Ша’ик Старата сигурно е познавала доверието… в Леоман и Тоблакай. Но когато ме погледнат, виждат в мен натрапница — разбирам го много добре, така че не се опитвай да ме убеждаваш в обратното.

— А аз? — попита Хеборик.

— Ах, Призрачни ръце, пак се връщаме на това, нали? Добре, ще се изразя просто. Не тръгвай. Не ме оставяй, Хеборик. Не сега. Това, което те терзае, може да изчака до края на предстоящата битка. Щом тя свърши, ще разширя силата на Вихъра — чак до границата на остров Отатарал. Вътре в този лабиринт пътуването ти буквално ще е като детска играчка. Иначе какъвто си упорит, боя се, че няма да преживееш тази дълга, предълга разходка.

Той я погледна, макар усилието да не му донесе нещо повече от замъглена фигура, загърната в бялата телаба.

— Има ли нещо, което все още не знаеш, момиче?

— Уви, подозирам, че нещата, които не знам, са твърде много. Л’орик например. Същинска загадка има тук. Той като че ли е способен да възпре дори древната магия на Вихъра, избягвайки всяко мое усилие да разгадая душата му. Но пред теб, струва ми се, е разкрил много.

— Доверително, Избрана. Съжалявам. Мога да ти предложа само това: Л’орик не е твой враг.

— Какво пък, това за мен означава повече, отколкото може би разбираш. Не е мой враг. А прави ли го това мой съюзник?

Хеборик не отвърна нищо и Ша’ик въздъхна.

— Добре. Значи си остава загадка, в най-важната подробност. Какво можеш да ми кажеш за проучванията на Бидитал над стария му лабиринт? Рашан.

Той килна глава.

— Ами, отговорът на това зависи от твоите собствени познания, Избрана. За лабиринта на богинята — твоят фрагмент от Древен лабиринт, който е Вихърът.

— Куралд Емурлан.

Той кимна.

— Точно така. А какво знаеш за събитията, довели до неговото разкъсване?

— Малко, освен че истинските му владетели са престанали да съществуват, което го е направило уязвим. Същественият факт обаче е този: Вихърът е най-големият фрагмент в този свят. И неговата сила расте. Бидитал би искал да види себе си като неговия първи — и предпоследен — Върховен жрец. Това, което не разбира, е, че такава роля няма да бъде възлагана. Аз съм Върховната жрица. Аз съм Избраната. Аз съм единствената тленна изява на Богинята на Вихъра. Бидитал иска да загърне Рашан в обятията на Вихъра или, казано иначе, да прочисти с помощта на Вихъра Селението на Сянка от неговите лъжевладетели. — Замълча и Хеборик усети свиването на раменете й. — Тези лъжевладетели някога са управлявали Малазанската империя. Така. Ние всички сме тук, за да се подготвим за един-единствен сблъсък. Но онова, което всеки от нас търси от тази битка, е изложено на риск. Предизвикателството следователно е в това да слеем всички тези различни мотиви в един, победоносен за всички резултат.

— Доста сериозно предизвикателство, момиче — въздъхна Хеборик.

— И затова си ми нужен, Призрачни ръце. Нужна ми е твоята тайна…

— За Л’орик не мога да кажа нищо…

— Не тази тайна, старче. Не, тайната, която ми е нужна, е в ръцете ти.

Той се сепна.

— В моите ръце?

— Онзи гигант от нефрит, който докосна — той надвива отатарала. Унищожава го. Трябва да разбера как. Нужен ми е отговор на отатарала, Хеборик.

— Но Куралд Емурлан е Древен, Ша’ик. Мечът на адюнктата…

— Ще унищожи предимството, което имам в своите Върховни магове. Мисли! Тя знае, че не може да обезсили Вихъра с меча си… така че изобщо няма да се опитва! Не, вместо това тя ще предизвика моите Върховни магове. За да ги премахне от бойното поле. Ще се стреми да ме изолира…

— Но щом като не може да надвие Вихъра, какво значение има?

— Защото Вихърът на свой ред не може да надвие нея!

Хеборик се смълча. Това не го беше чувал досега, но след малко размисъл започна да изглежда логично. Куралд Емурлан можеше да е Древен, но също така беше на късове. Отслабен, пронизан от Рашан — лабиринт, който всъщност беше уязвим на въздействието на отатарал. Силата на меча на адюнктата и тази на Богинята на Вихъра на Ша’ик щяха да се изключат взаимно.

При което изходът щеше да остане в ръцете на самите армии. А там отатаралът щеше да пресече чародейството на Върховните магове. „Което на свой ред оставя всичко в ръцете на Корболо Дом. А Корболо Дом го знае и има своите си амбиции. Богове, каква бъркотия, момиче.“

— Уви — промърмори той. — Боя се, че не мога да помогна, Избрана. Не знам защо отатаралът у мен поддава. Искам обаче да те предупредя. Силата на нефритения гигант не може да бъде манипулирана. Нито от мен, нито от теб. Ако Богинята на Вихъра се опита да я завладее, със сигурност ще пострада много — най-вероятно ще бъде унищожена.

— Тогава трябва да постигнем знание, без да го допуснем.

— И как, в името на Гуглата, предлагаш да го постигнем?

— Искам ти да ми дадеш отговора, Хеборик.

„Аз?“

— В такъв случай сме загубили. Нямам никакъв контрол над тази чужда сила. Изобщо не я разбирам!

— Навярно все още не — отвърна тя с ледена увереност. — Но все повече се доближаваш, Хеборик. С всяко пиене на чая хен’бара.

„Чаят? Онзи, който ти ми даде, за да избягам от кошмарите си? Каза, че се облягаш на познанията на старата Ша’ик за пустинята. Мислех, че е дар на състрадание. Дар…“ Усети как нещо вътре в него се срина. „Крепостта в пустинята на сърцето ми — трябваше да се досетя, че ще е пясъчна крепост.“

Той се обърна, станал съвсем безчувствен под пластовете слепота. Изтръпнал за външния свят, за онова, което говореше Ша’ик сега, за жестокия зной на слънцето в небесата.

Да остане?

Вече се чувстваше неспособен да тръгне.

„Вериги. Тя е направила за мен дом от вериги…“

 

 

Фелисин Младата стигна до ръба на ямата и надникна долу. Слънцето бе напуснало дъното й, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Не мигаха пламъчета в огнището, което потвърждаваше, че никой не се е нанесъл в бърлогата на Леоман.

Стържещ звук някъде отблизо я накара да се обърне. Бившият робовладелец на Тоблакай бе изпълзял покрай основите на една стена. Изгорената му от слънцето кожа беше зацапана с прах и изпражнения, от чуканчетата на ръцете и краката му капеше мазна жълта течност. Първите белези на проказа бяха нашарили ставите на лактите и коленете. Плувналите в червени петна очи се приковаха във Фелисин и почернелите устни се разтвориха в крива усмивка.

— А, дете. Виж верния си слуга. Воинът на Маток…

— Какво знаеш за това? — попита тя намръщено.

Усмивката се разшири.

— Нося ти вест. Виж верния си слуга. Покорния слуга на всекиго. Забравих си името, знаеш ли? Преди си го знаех, но ми избяга. Умът ми. Но каквото ми кажат, правя го. Нося вест. Воинът на Маток. Не може да те срещне тук. Не иска да го видят. Разбираш ли? Там, оттатък площада, в хлътналите руини. Чака.

Какво пък, тази потайност бе обяснима. Бягството им от стана го налагаше, въпреки че Хеборик Призрачни ръце беше най-вероятният обект на наблюдение. Но той се беше затворил в шатрата си от няколко дни и не приемаше никого. Все пак тя одобри предпазливостта на Маток.

Макар че не знаеше бившият господар на Тоблакай да е замесен в заговора.

— Хлътналият храм ли?

— Да, там. Виж верния си слуга. Върви. Той чака.

Тя закрачи по каменния площад. Тук, под навесите от палмови листа, бяха намерили прибежище стотици окаяници, без никакво усилие да се въведе ред — площадът вонеше на пикня и фекалии, потоци мръсотия се трупаха по каменните плочи. Сподиряха я задавени кашлици, глухи закани и благословии, докато вървеше към развалините.

Основите на стените на храма бяха високи до бедрото й. Вътре стръмно каменно стълбище водеше към подземния етаж. Слънцето се беше наклонило достатъчно, за да потъне всичко долу в тъмнина.

Фелисин спря на площадката, надникна надолу в мрака и извика:

— Там ли си?

Отдолу се чу смътен звук. Тя зърна движение и заслиза.

Песъчливият под все още беше топъл. Тя протегна ръце слепешком и запристъпва напред.

След по-малко от десет крачки най-сетне успя да го види. Беше седнал с гръб, опрян на каменната стена. С лъскавия шлем на главата, с плочестата броня на гърдите.

— Трябва да изчакаме нощта — каза Фелисин, щом се приближи. — И да се доберем до шатрата на Призрачни ръце. Моментът дойде — той не може да се крие повече. Как се казваш?

Отговор не последва.

Нещо черно и прашно се вдигна да запуши устата й и я надигнаха от пода. Чернилката потече около нея като змии, прикова ръцете й и ритащите крака. След миг тя вече лежеше неподвижно, увиснала над песъчливия под.

Един грапав пръст потърка бузата й и очите й се разшириха, щом гласът заговори в ухото й:

— Сладкото ми чедо. Свирепият воин на Маток усети милувката на Рашан преди малко, уви. Вече съм само аз. Смиреният Бидитал, дошъл тук да се срещне с теб. Тук, да изпие всичката наслада от драгоценното ти телце, за да остави у теб само горчивина, само мъртвило отвътре. Така трябва да бъде, разбери. — Сухите му длани я галеха, опипваха, късаха и щипеха. — Не изпитвам гнусно удоволствие от това, което трябва да направя. Децата на Вихъра трябва да са разпрани, че да са ялови, чедо, да станат съвършени отражения на самата богиня — о, ти не знаеше това, нали? Богинята не може да създава. Може само да унищожава. Източникът на гнева й, несъмнено. Така трябва да бъде и с нейните чеда. Мой дълг е това. Моя задача. Нищо не ти остава сега, освен да се покориш.

Да се покори. Отдавна не бе принуждавана да се покори, да се откаже от всичко, което е в нея. Отдавна, откакто бе позволила мракът да погълне всичко, което беше. Преди години не бе могла да осъзнае величината на загубата, не беше имала нищо, с което да сравни мъката, глада и злочестината.

Но всичко това се бе променило. Под крилото на Ша’ик беше открила представата за ненакърнимост.

И тъкмо тази представа унищожаваше сега Бидитал.

 

 

Някогашният робовладелец на Дженабакъз лежеше на каменната площадка над стълбището. Усмихна се на думите на Бидитал, а щом до ушите му стигнаха приглушените й викове, усмивката му се разшири.

Закриляното от Карса Орлонг дете бе в ръцете на болния старец. И това, което му причиняваха, нямаше да може да се поправи.

Болният старец бе доволен от обещаното му. Не само да си върне скоро дланите и стъпалата, но и да отмъсти на Теблор. Щеше да си върне и името. Знаеше го. А с него и това объркване щеше да си отиде, часовете на сляп ужас повече нямаше да го изтезават и ударите на здрави ръце по изтерзаното му тяло на този площад щяха да секнат. Трябваше да секнат. Защото той щеше да стане техният господар.

Щяха да си платят. Всички щяха да си платят. Веднага щом си върнеше името.

Ето че дойде и плачът. Смехът на самото отчаяние бяха тези надигащи се хлипове.

Момиченцето нямаше вече да гледа на него с погнуса. Та как иначе? Тя вече беше като него. Добър урок беше това. Поднесен жестоко — дори някогашният робовладелец можеше да разбере това, можеше да си го представи поне, и да тръпне от образите, оформили се в главата му. Но урокът все пак беше добър.

Време беше да се маха — отдолу се приближаваха стъпки. Запълзя назад под слънчевата светлина. Звуците, които започна да вдига през чакъл, чирепи и пясък, странно му напомняха за вериги. За влачещи се след него вериги.

 

 

Малко след пладне шатрата на Л’орик се изпълни със странно сияние. Само за миг — после всичко си стана както обикновено.

Сега, когато вечерта най-сетне настъпи, за миг отново лумна светлина, пак така незабелязана от никого.

Върховният маг се олюля през прага на импровизирания портал. Беше плувнал в кръв. Залитна под товара си по застлания с кожи под, после се смъкна на колене, издърпа и звяра, вдигна почервенялата си от кръв ръка и погали гъстата влажна козина.

Болезнените му стенания бяха стихнали. За щастие — тъй като всяко негово тихо ридание бе разкъсвало сърцето на Л’орик.

Върховният маг бавно вдигна глава, най-сетне покрусен от скръбта, която се бе принуждавал да надмогне в отчаяните си, безуспешни усилия да спаси древния демон. Изпълнен беше с омраза към себе си и проклинаше самоувереността си. Толкова дълго разделени, толкова време да действат все едно че другите селения не таят никаква опасност за тях.

А сега любимецът му беше мъртъв и мъртвилото в самия него беше огромно. Усилваше се, поглъщаше душата му като болест, разяждаща здрава плът. Стихнал бе вече гневът му и той беше останал без сили.

Погали зацапаното с кръв лице на звяра, за сетен път удивен как грозотата му — вече стаена и лишена от болка — все пак отприщва в него бездънния кладенец на любовта.

— Ах, приятелю, много по-близки си бяхме, отколкото съзнавахме. Не… ти го знаеше, нали? Затова беше тази вечна тъга в очите ти, която пренебрегвах при всяко гостуване. Толкова сигурен бях, че е заблуда. Толкова уверен бях, че ще продължим, неуловими, че ще поддържаме илюзията, че нашият баща все още е с нас. Бях… — Не можа да продължи.

Провалът беше негов и само негов. Беше стоял тук, заплетен в тези нищожни игри, след като трябваше да пази гърба на своя любимец — както създанието беше пазило неговия, столетие след столетие.

О, колко на косъм беше всичко — един Т’лан Имасс по-малко и изходът щеше да е съвсем друг… „Не, ето, че се самозалъгваш, Л’орик. Още първият удар на брадвата нанесе фаталната рана. Всичко, което стана след това, беше плод на гибелен гняв. О, любимецът ми не беше безсилен и воинът с онази каменна брадва си плати за коварната засада. И знай, скъпи мой, втория го оставих разпръснат в пламъците. Само главатарят на клана ми избяга. Но ще го намеря и ще сразя и него.“

Но все още не. Той се напрегна, за да проясни мисълта си. Тежестта на любимеца му в скута му бавно се смаляваше, изцеждаше се, стапяше се самата му същност. Куралд Тирлан вече беше беззащитен. Как бяха успели Т’лан Имасс да проникнат в лабиринта си оставаше загадка, ала все пак го бяха направили, изпълнили бяха задачата, за която ги бяха изпратили, с легендарната си жестокост.

Щяха ли Лиосан да усетят смъртта? Навярно само сенешалите им в началото. Щяха ли да кажат за нея на другите? „Не, ако се спрат за миг и помислят.“ Разбира се, те през цялото време бяха жертви на заблудата. Озрик беше изчезнал — богът им не съществуваше — и Куралд Тирлан бе узрял за узурпация. И рано или късно сенешалите щяха да осъзнаят, че ако Озрик наистина стои зад силата, отвръщаща на молитвите им, то тримата воини Т’лан Имасс изобщо нямаше да са достатъчно. „Моят баща е много неща, но слабостта не е сред тях.“

Съсухрените колкото птица останки на някогашния му любимец се смъкнаха на пода на шатрата. Л’орик се взря в тях. „Трябва ми… трябва ми помощ. Приятелите на моя баща. Кой от тях? Аномандър Рейк? Не. Приятел понякога, но никога не е бил приятел на Озрик. Лейди Енви? Богове, не! Каладън Бруд… но той носи своето бреме в тези тежки времена. Значи остана само един…“

Л’орик притвори очи и призова в ума си Кралицата на сънищата. „Кълна се в истинското твое име, Т’рисс, искам да говоря с теб. В името на моя баща Озрик, чуй молитвата ми…“

В главата му бавно се оформи гледка, съвсем непознато за него място. Градина с висок зид и кръгло езерце в центъра. С мраморни скамейки под околната зеленина. Каменните плочи около езерото бяха застлани с вълнички от ситен бял пясък.

Той пристъпи към езерото и се взря в огледалната му повърхност.

А там, в мастиления мрак, плуваха звезди.

— Отражението е тук.

Плавният глас го накара да се обърне и той видя пред себе си жена, седнала на мраморния перваз. Изглеждаше на не повече от двадесет, с дълга меднозлатиста коса. Сребристо лице, светлосиви очи. Не гледаше към него — унилият й поглед се беше зареял над гладката повърхност на езерцето.

— Макар че постъпи добре, като прикри лиосанските си черти — добави тя с лека усмивка.

— Опитни сме в тези неща, Кралице на сънищата.

Тя кимна, без да срещне погледа му.

— Като всички Тайст. Преди време Аномандър преживя близо две столетия предрешен като кралски телохранител… човешко същество, също като тебе сега.

— Господарке, моят баща… — почна Л’орик.

— Спи — прекъсна го тя. — Всеки от нас отдавна е направил своя избор, Л’орик. Пътищата ни се изпъват зад нас, дълги и почти заличени. Твърде жалка изглежда перспективата да се върнем по тях. Но онези от нас, които оставаме… будни, като че ли нищо друго не правим, освен това. Безкрайно връщане по стари пътища, при все че всяка стъпка, която правим, е напред, защото се оказва, че самият наш път се върти в кръг. И все пак — тъкмо това е най-жалкото — това, че го знаем, не забавя стъпките ни.

— Окатата слепота на глупака, както казват малазанците.

— Малко грубичко, но съвсем вярно — отвърна тя и дългият й пръст се протегна вяло към водата.

Л’орик видя как потъна под повърхността, но онова, което се промени, беше сцената наоколо, с леко, вълнисто потръпване.

— Кралице на сънищата, Куралд Тирлан загуби своя защитник.

— Да. Телланн и Тир винаги са били близо, а сега — повече от всякога.

Странно твърдение… по-късно трябваше да помисли над него.

— Непосилно ми е да го направя сам…

— Знам. Твоят личен път скоро ще стане тежък, Л’орик. Затова си дошъл при мен, с надеждата, че ще намеря подходящ… защитник.

— Да.

— Отчаянието ти те подтиква да се довериш… там, където доверието не е спечелено…

— С баща ми бяхте приятели!

— Приятели? Л’орик, ние бяхме твърде могъщи, за да познаваме приятелството. Твърде голяма страст влагахме в усилията си. Войната ни беше срещу самия хаос, а понякога — помежду ни. Сражавахме се, за да оформим всичко, което щеше да последва. И в тази битка някои от нас загубиха. Не ме разбирай погрешно, не тая дълбока враждебност към баща ти. По-скоро и той беше също толкова непредсказуем, колкото всеки от нас — всички се изумявахме един от друг, и навярно това бе единственото общо помежду ни.

— Няма ли да помогнеш?

— Не съм казала това.

Той зачака.

Тя държеше ръката си под кротката водна повърхност, все още без да вдигне глава, за да срещне очите му. След малко промълви:

— Това ще отнеме известно време. През този интервал сегашната… уязвимост… ще продължи да съществува. Имам нещо наум, но придвижването му към вероятност си остава далечно. Не мисля и че изборът му ще ти хареса. Междувременно…

— Да?

Тя сви рамене.

— Най-добре е да се надяваме, че потенциално заинтересованите същности са удобно заблудени.

Лицето й изведнъж се промени. Когато заговори отново, тонът й беше настойчив:

— Върни се в своя свят, Л’орик. Още един кръг е затворен — ужасно затворен. — И извади ръката си от езерото.

Л’орик ахна.

Беше покрита с кръв.

Рязко отвори очи. Отново стоеше на колене в шатрата си. Нощта се бе спуснала и звуците отвън бяха приглушени, кротки, градът от шатри — стихнал. Ала той разбра, че е станало нещо ужасно. Затаи дъх и се вслуша, сетивата му затърсиха навън. Толкова изцедени бяха силите му… „Богове на пъкъла!“ Стегната на възел омраза, вихър от болка… малка, свита в себе си фигурка, с опърпани дрешки, плувнали в кръв, пълзи, някъде там в тъмното.

Л’орик изпъшка, покрусен от мъка.

Изскочи навън и затича.

Намери дирята й — крива пътека от кръв през пясъка и прахта, натам, отвъд руините, към вкаменената гора. Инстинктът му го подсказа — към свещената, сътворена от Тоблакай поляна.

Но нямаше да намери утеха и помощ там. В поредното свърталище на лъжебогове. И Тоблакай го нямаше — тръгнал бе да кръстоса и той меч със собствената си съдба.

Но мисълта й беше размътена. Беше се превърнала само в болка, разпалваща инстинкта й да избяга. Пълзеше и пълзеше като смъртно ранено същество.

Видя я точно пред поляната — малка, опърпана и мръсна; влачеше се с мъка по пясъка.

Л’орик се наведе над нея и погали сплъстената й от пот коса. Тя се дръпна, изхлипа и пръстите й се впиха в ръката му.

— Фелисин! Него го няма! Аз съм, Л’орик. С мен си в безопасност. В безопасност…

И от него искаше да избяга.

— Ще извикам Ша’ик…

— Не! — изпищя детето и се сви на кълбо. — Недей! Тя има нужда от него! Все още й е нужен! — Думите едва излизаха от разбитите устни, но все пак се разбираха.

Л’орик застина, онемял от ужас. Умът й беше останал достатъчно чист, за да претегля, да преценява, да отдели себе си настрана…

— Тя ще го научи, момиче — неизбежно ще го научи.

— Не! Няма, ако ми помогнеш. Помогни ми, Л’орик. Само ти — не казвай дори на Хеборик! Той ще поиска да убие Бидитал, а това не бива да става.

— Хеборик ли? Аз искам да убия Бидитал!

— Не бива. Не можеш. Той има сила…

Той видя как цялата се разтърси и се поколеба, преди да промълви:

— Имам лечебни мехлеми, еликсири… но ще трябва да останеш скрита за няколко дни.

— Тук, в храма на Тоблакай. Тук, Л’орик.

— Ще донеса вода. И шатра.

— Да!

Яростта, пламнала в него, се беше свила до нажежена до бяло топка. Мъчеше се да я удържи с решимост, отслабваща спорадично от съмнението, че трябва да направи точно това. Беше чудовищно. Трябваше да има мъст за това. Не можеше да няма мъст за това.

А още по-чудовищно, осъзна той смразен, беше, че всички знаеха за риска. „Знаехме, че я иска. И не направихме нищо.“

 

 

Хеборик лежеше неподвижен в тъмното. Имаше смътното усещане, че е гладен и жаден. Ала това усещане оставаше далечно. Чаят хен’бара изтласкваше нуждите на външния свят, така поне беше открил.

Умът му се рееше над кипнало море, и то беше вечно. Чакаше и чакаше. Ша’ик искаше истини. Щеше да ги получи. И тогава щеше да е свършил. С нея.

И сигурно и със своя живот също.

Тъй да бъде. Беше остарял повече, отколкото бе очаквал, и тези седмици и месеци отгоре май не си заслужаваха усилието. Беше осъдил на смърт собствения си бог и сега Финир нямаше да го поздрави, щом се освободеше от плътта и костите си. Както и Гуглата, впрочем.

Едва ли щеше да се събуди от това — беше изпил много повече чай от всякога и го беше изпил парещо горещ, когато е най-силен. И сега се рееше над тъмно море, по кожата му се хлъзгаше невидима топлина, която го задържаше на повърхността, заливаше крайниците, гърдите и лицето му.

Нефритеният гигант го беше повикал. Повикал бе душата му или каквото там се бе съхранило от дните му на смъртен човек. Старият дар на свръхестествено зрение отдавна беше изчезнал, дарбата да съзира тайни, скрити за повечето очи — древни тайни, — също я нямаше. Беше стар. Беше сляп.

Водите плиснаха лицето му.

И той усети как се плъзга надолу — сред море от звезди, които се вихреха в непрогледната тъма и все пак бяха ярки и невероятно чисти. В някаква недостижима далечина плуваха по-смътни сфери, трупаха се около огнените звезди и осъзнаването какво са те го съкруши. „Тези звезди… са като слънцето. Всяка. А онези сфери — те са светове, селения, всяко различно — и в същото време еднакви.“

Бездната не беше празна, както беше вярвал през целия си живот. „Но… къде тогава обитават боговете? Тези светове — лабиринти ли са те? Или лабиринтите са само проходи, които ги свързват?“

Нов обект изникна в полезрението му, понесе се все по-близо. Мъгливо зелен блясък, вкочанени крайници и в същото време — странно закривени, извит торс, застинал сякаш в миг на обръщане. Гол. Превърташе се в черната пустош и звездната светлина танцуваше по нефритената повърхност като капчици дъжд.

А зад него — друг, с откършен крак и ръка, които съпътстваха останалото в тихия му, почти безметежен път през пустошта.

И още един.

Първият гигант се превъртя покрай Хеборик и той остана с чувството, че може просто да протегне ръка и да погали гладката му повърхност, ала знаеше, че всъщност е твърде далече за това. Лицето изникна пред очите му. Твърде съвършено, за да е човешко, с широко отворени очи, с твърде двусмислено изражение, за да го разгадае, макар да му се стори, че долови в него примирение.

Вече бяха десетки и десетки, излизаха като че ли от една и съща точка в мастилените глъбини. Всеки беше застинал в различна поза, някои бяха така потрошени, че не бяха нещо повече от парчета и отломки, други бяха съвсем непокътнати. Плуваха в тъмата. Цяла армия.

Но без оръжия. Голи — и сякаш безполови. Притежаваха някакво съвършенство — в пропорциите, в гладките си повърхности — което подсказваше на бившия жрец, че е невъзможно да са били живи. Бяха артефакти — статуи всъщност, макар да нямаше и двама, които да си приличат в поза и изражение.

Озадачен, той се загледа как се превъртат покрай него и отминават. Хрумна му, че би могъл да се обърне, да види дали просто се стапят в друга някоя точка зад него, все едно че просто лежи край някоя вечна река от зелен камък.

Направи го без усилие.

Превъртя се, видя…

… и извика.

Беззвучен вик.

Черната пустош беше раздрана от огромна червена рана, от чиито проядени краища бълваха пламъци. Сиви вихри от хаос изригваха от нея като камшици.

И тъкмо в нейната паст пропадаха гигантите. Един след друг. И изчезваха. Откритието го порази.

„Ето как Сакатият бог е бил привлечен в нашия свят. През тази… тази ужасна цепнатина. А тези гиганти… го следват. Като армия зад своя пълководец.“

„Или армия, която го гони.“

Всички ли тези нефритени гиганти се появяваха в неговия свят? Струваше му се невъзможно. Ако беше така, щяха да ги видят на безброй места. Не, раната беше огромна, гигантите се смаляваха на точици, преди да достигнат чакащото ги забвение. Рана като тази можеше да погълне хиляди светове. Десетки, стотици хиляди.

Навярно всичко, което виждаше, бе само плод на халюцинация, рожба на треската, предизвикана от хен’бара.

И все пак яснотата на гледката беше почти болезнена, толкова брутално… чужда… че той беше убеден, че е истинска, или най-малкото че е продукт на нещо, което умът му може да възприеме, може да му придаде форма — статуи и рани, бури и кървене, вечно море от звезди и светове…

Миг на съсредоточаване, и той отново се обръщаше. С лице към безкрайната процесия.

И се приближаваше към поредния гигант.

Останали бяха само торсът и главата, откъснатите крайници се въртяха в пустошта след него.

Грамадата се носеше бързо към него, страховита и огромна. Изведнъж паниката го стисна за гърлото. Можеше да вижда вътре в това тяло, все едно че светът вътре в нефрита бе в неговите мащаби. Беше… ужасяващо.

Фигури. Тела, като неговото. Човешки същества — хиляди и хиляди, всички — затворени в статуята. Затворени… и крещящи, с разкривени от ужас лица.

Лицата се обърнаха към него. Уста, разтворени в безмълвни викове — предупреждение, глад или страх, трудно беше да се разбере. И да крещяха, звук не се чуваше.

Хеборик добави своя собствен безмълвен писък и отчаяно пожела да се озове встрани, извън пътя на статуята. Защото му се стори, че разбра — бяха пленници, затворени в тази каменна плът в хода на някакво неведомо изтезание.

Изхвърча встрани, изхвърлен от вихрушката по дирята на натрошеното тяло. Превъртя се и зърна за миг още нефрит, точно пред себе си.

Ръка.

Пръст, който се спусна надолу да го премаже.

Той изкрещя.

Не усети никакъв натиск, но черната пустош просто изчезна, а морето беше смарагдовозелено, студено като смъртта.

И Хеборик се озова сред гмеж от гърчещи се, виещи човешки фигури.

Звукът бе оглушителен. Нямаше място да помръдне — крайниците му бяха притиснати към тялото. Не можеше да диша.

Затворник.

Гласовете ревяха в черепа му. Невъобразимо много, на езици, които не можеше да различи, камо ли да разбере. Като вълни на щорм, разбиващи се в брега. Разбиваха се в него, връхлитаха и се отдръпваха, ритъмът се усилваше, смътно червен блясък започна да избива на петна по зеленото. Не можеше да се обърне, но не беше и нужно, за да разбере, че остават само още няколко мига, преди раната да ги глътне.

А после през целия този грохот до ума му започна да достига низ от думи, отблизо, все едно че шепнеха в ухото му, и той ги разбра.

— Ти дойде оттам. Какво ще намерим там, Безръки? Какво има отвъд пукнатината?

После заговори друг глас — по-силен и по-властен:

— Кой бог владее вече ръцете ти, старче? Кажи ми! Дори призраците им ги няма тук — кой се е вкопчил в тебе? Кажи ми!

— Никакви богове няма — каза трети глас, този път женски.

— Така казвате вие! — намеси се още един, изпълнен с жлъч. — Вие, на вашия пуст, гол, окаян свят!

— Боговете се раждат от вяра, а вярата е мъртва. Ние я убихме с необятната си интелигентност. Твърде примитивни сте, за да…

— Не е трудно да се убиват богове. Най-лесното убийство е това. И не е мярка за интелигентност. Нито дори за цивилизованост. Всъщност безразличието, с което се нанасят такива смъртоносни удари, е проява на невежество.

— Или на небрежност. В края на краищата не боговете са важни, самото изстъпление, излизането извън себе си дарява смъртния с добродетелта…

— Да коленичи пред Реда? Сляп глупак…

— Редът ли? Говорех за състраданието…

— Добре, давай! Излез извън себе си, Леандрис! Не, още по-добре. Излез отвън.

— Само новият може да направи това, Касса. И по-добре да побърза.

Хеборик се изви, успя да погледне надолу, да зърне за миг лявата си ръка, китката, пръстите… които не бяха там. „Бог. Бог ги е взел. Сляп бях за това — призрачните ръце от нефрит ме бяха заслепили…“

Разтърси глава, щом крясъците и писъците изведнъж се усилиха, оглушителни, затъпяващи ума. Светът стана червен, червен като кръв…

Нещо го дръпна за ръката. Силно. Веднъж. Още веднъж…

Хеборик отвори очи. Видя над себе си безцветното платнище на шатрата. Беше студено.

Почти нечовешки звук се изтръгна от гърлото му, той се превъртя под завивките и се сви на кълбо. Затрепери.

„Бог. Намерил ме е бог!“

„Но кой бог?“

Беше нощ, може би не повече от камбана преди разсъмване. Станът беше притихнал, чуваше се далечен, изпълнен със скръб вой на вълци.

След малко Хеборик се размърда отново. Огънят от суха тор беше загаснал. Нямаше запален светилник. Той отхвърли завивките и бавно се надигна.

И се взря невярващо в ръцете си.

Бяха все така призрачни, но отатарала го нямаше. Силата на нефрита си оставаше, пулсираше смътно. Но сега по ръцете му се виждаха черни резки. Смътни, почти прозрачни косъмчета бяха поникнали по тях, плъзваха нагоре, извиваха се и продължаваха към лактите.

Татуировката му се беше преобразила.

И можеше да вижда, в най-дълбоката тъмница. С нечовешка яснота. Всеки контур се открояваше в очите му като в най-ясен ден.

Чу някакъв звук, долови движение и рязко извърна глава — но беше само ризан, кацнал леко като листо на покрива на шатрата.

„Ризан? На покрива на шатрата ми?“

Стомахът му изръмжа от внезапен глад.

Погледна отново татуировката по ръцете си. „Намерил съм си нов бог. Не онзи, когото търсех. И знам кой е той. Какво е.“

Обзе го горчивина.

— Потрябвал ти е дестраянт ли, Трийч? И просто си… взе един. Открадна го, от собствения му живот. Вярно, не е кой знае какъв живот, но все пак си беше мой. Така ли си наемаш следовниците? Слугите? Кълна се в Бездната, Трийч, много има да учиш за смъртните.

Гневът му заглъхна. Имаше дарове все пак. Един вид — размяна. Вече не беше сляп. И още по-необичайното — можеше да чува звуците от съседите си, спящи в своите шатри и юрти.

А там някъде, смътно, в почти затихналия въздух… миризмата на… насилие. Но беше далечна. Кръвта беше пролята по-рано. Някакъв дребен домашен спор вероятно. Трябваше да се научи да прецежда повечето от това, което му казваха новопридобитите сетива.

Хеборик изсумтя и се намръщи.

— Добре, Трийч. Май и на двама ни предстои да се учим. Но най-напред… да хапнем. И да пийнем.

Надигна се от постелята си. Движението беше смайващо плавно, макар че трябваше да мине известно време, преди Хеборик най-сетне да забележи, че нищо и никъде вече не го боли.

Твърде зает беше с пълненето на корема си.

Забравил бе загадките на нефритовите гиганти, на безбройните пленени в тях души, на раната, зейнала в Бездната.

Забравил бе също така смътната, оцапана с кръв тръпка от далечно насилие.

Избуяването на някои сетива по необходимост отнемаше от други. Правеше го блажено безчувствен за собствената му новопридобита праволинейност. Две истини, които отдавна беше разбрал, дълго нямаше да се появят, за да го разтревожат.

Че не съществуват безвъзмездни дарове.

И че природата винаги се стреми към баланс. Но че балансът не е просто понятие. Отплатата не съществуваше само във физическия свят. Друго, много по-мрачно равновесие беше възникнало… между минало и настояще.

 

 

Очите на Фелисин Младата изпърхаха и се отвориха. Беше спала, но с пробуждането си разбра, че болката не си е отишла, и ужасът от онова, което той й бе причинил, също си оставаше, макар и някак странно застинал в ума й.

В ограниченото й полезрение, току над пясъка, точно пред лицето й, беше изпълзяла змия. Едва сега разбра какво я е събудило — други змии се хлъзгаха по тялото й. Много змии.

Поляната на Тоблакай. Сега си спомни. Беше допълзяла дотук. И Л’орик я беше намерил, но след това си бе тръгнал. Да донесе церове, вода, постеля и шатра. Все още не се беше върнал.

Поляната се беше стаила, чуваше се само тихото хлъзгане на змиите. Клоните в тази гора не се движеха. Нямаше листа, които да пърхат в хладния полъх на вятъра. Тя се надигна да седне. Остра болка я пареше долу под корема, а раната, където беше откъснал плът — там, между краката й — гореше ужасно.

„Ще наложа този ритуал на своя народ, чедото ми, когато стана Върховният жрец на Вихъра. Всички момичета ще познаят това в моя нов, пресътворен свят. Болката ще отмине. Всяко усещане ще заглъхне. Нищо вече няма да изпитваш, защото няма в света на смъртните място за наслада. Насладата е най-тъмният път, защото води до загуба на контрол. А това не ни трябва. Не и сред жените ни. А ти ще се присъединиш към другите, към онези, които вече съм поправил…“

Две такива момичета бяха дошли след това, носеха инструментите за рязане. Бяха й замърморили окуражително, с мили думи. Благочестиво и сладко й шепнеха за добродетелите, които носело нараняването. Благоприличие. Вярност. Отказът от суетни копнежи, заличаването на всяко желание. Все добри неща, казваха й. Страстите били проклятието на света. Та нали тъкмо те, страстите, бяха подтикнали собствената й майка да замине, нали тъкмо заради тях беше изоставена тя? Копнежът за наслада бе отнел майката на Фелисин… от задълженията на майчинството…

Фелисин се наведе и се изплю в пясъка. Но вкусът от думите им не се махна. Не беше изненадващо, че мъже могат да мислят такива неща, да правят такива неща. Но че могат и жени… това наистина горчеше.

„Но те грешат. Не са прави. Да, майка ми ме изостави, но не заради прегръдката на любовник. Не, Гуглата я прегърна нея.“

Бидитал да стане Върховен жрец? Глупак. Ша’ик щеше да намери място за него в храма си — или поне място за черепа му. Костена чаша за пикаене може би. И това време скоро щеше да дойде.

„Все пак… твърде дълго. Бидитал взима момичета в прегръдката си всяка нощ. Той прави армия, легион от наранени, осакатени деца. И те ще искат с жар други да споделят лишението от страст. Та нали са човешки същества все пак, а в човешкия нрав е да превръщаш загубата в добродетел. За да можеш да я преживееш, да можеш да я оправдаеш.“

Някаква смътна светлина я отвлече от мислите й и тя вдигна глава. Изваяните лица по дърветата наоколо сияеха. Сива, вълшебна светлина струеше от тях. И зад всяко от тях се долавяше… присъствие.

„Боговете на Тоблакай.“

— Добре дошла, осакатена. — Гласът стържеше като триещи се една в друга скали. — Аз съм Бе’рок. Мъст се рои около теб, с такава сила, че да ни пробуди. Радва ни този призив, дете.

— Ти си от боговете на Тоблакай. Нищо общо нямате с мен. Не ви искам. Върви си, Бе’рок. И ти, и останалите — вървете си.

— Искаме да облекчим болката ти. Ще го приема като своя лична… отговорност. Жадуваш възмездие? Ще го имаш. Онзи, който те нарани, иска да присвои за себе си мощта на пустинната богиня. Иска да узурпира целия къс от лабиринта и да го вкара в собствения си кошмар. О, дете. Може би в този миг — все още — си убедена в друго. Но твоето нараняване вече няма значение. Опасността се таи в амбицията на Бидитал. Нож трябва да се забие в сърцето му. Не искаш ли ти да бъдеш този нож?

Тя не отвърна нищо. Нямаше как да разбере кое от изваяните лица е на Бе’рок, можеше само да мести поглед от едно към друго. Погледна към двамата изваяни от глава до пети воини Тоблакай, но от тях не струеше светлина — бяха сиви и безжизнени в предутринния мрак.

— Служи ни — промълви Бе’рок. — И ние на свой ред ще ти служим. Дай ни отговора си бързо — някой иде.

Тя забеляза поклащащия се по пътеката фенер. Л’орик. И попита боговете:

— Как? Как ще ми служите?

— Ще се погрижим смъртта на Бидитал да изкупи престъпленията му и да дойде… навреме.

— А как ще се превърна в този нож?

Отвърнаха й кротко:

— Ти вече си, дете.