Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Chains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 63гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дом на вериги

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 954–585–638–6

История

  1. —Добавяне

6.

Островът се появи пред очите ни, толкова близо, че да се взрем в дълбините през древните кедри и ели. И сякаш в този сумрак имаше някакво движение, сякаш сенките на отдавна мъртви и отдавна паднали дървеса все още си стояха, полюшваха се и тръпнеха под порива на призрачни ветрове…

Картираща експедиция в Кюонско море,

1127 г. от Съня на Бърн, Дрейф Авалий

Хедоранас

Пътят до родния дом беше свършил — макар и само за да се върне за сетен път на мястото, където бе започнало всичко, при рухнали възпоминания, сред навени от морето пясъци, при шепата изоставени колиби, разнебитени от безчетни бури и превърнали се в сгърчени дървени скелети. Мрежи стояха заровени под лъсналите наноси ослепителна белота, под суровата слънчева светлина. И пътеката, повела ги встрани от пътя, вече обрасла с огънати от вятър бурени… ни едно място от миналото не оставаше непроменено, а тук, в това малко рибарско селце на брега на Итко Кан, Гуглата беше газил с дълбока и абсолютна решимост, без да остави след себе си ни една жива душа.

Освен единствения мъж, който се беше завърнал. И дъщерята на този мъж, обсебена някога от бог.

А в порутената колиба, която някога бе приютявала двамата — с изплетения от палмови листа покрив, който отдавна се беше оголил — с широката плоскодънна лодка наблизо, от която се показваха само носът и кърмата, останалото бе заровено под пясъка, бащата бе легнал на пода и беше заспал.

Тих плач събуди Крокъс. Сепнат, той се надигна и видя Апсалар, коленичила до баща си. По пода на колибата имаше много следи от боси крака, от бързото претърсване предната вечер, ала Крокъс се вгледа в едни: широки раздалечени стъпки, и в същото време — оставени съвсем леко по мокрия пясък. Безмълвна поява в отминалата нощ — прекосило бе единствената стая и беше застанало до Релок. Където и да беше отишло след това, не бе оставило дири в пясъка.

Младият дару потръпна. Едно нещо беше старецът да издъхне в съня си, а съвсем друго самият Гугла — или някой от слугите му — да се появи в плът, за да прибере душата му.

Скръбта на Апсалар беше тиха, плачът й едва се чуваше над съсъка на вълните и свирещия през процепите на стените вятър. Младата жена беше коленичила с наведена глава, с лице, скрито под дългата черна коса, провиснала като траурен шал. Стискаше дясната ръка на баща си.

Крокъс не се опита да се приближи до нея. Колкото и извратено да изглеждаше, през месеците, докато пътуваха заедно, беше започнал да я познава все по-малко и по-малко. Дълбините на душата й се бяха оказали невъобразими, а онова, което лежеше в сърцевината й, сякаш не беше от този свят, не беше… съвсем човешко.

Богът, който я беше обсебил — Котильон, Въжето, Покровителя на убийците в Дома на Сянка — някога смъртен човек, известен с прозвището Танцьора, бе стоял редом до стария император и както разправяха, бе споделил съдбата на Келанвед от ръцете на Ласийн. Никой от двамата не беше умрял наистина, разбира се. Вместо да умрат, двамата се бяха възнесли. Крокъс си нямаше представа как е възможно да стане такова нещо. Възнесението бе само една от безбройните загадки на света, свят, в който несигурността властваше над всичко и над всеки — било то бог или смъртен, — а нейните правила бяха непроницаеми. Но му се струваше, че да се възнесеш означаваше също да се предадеш. Беше започнал да вярва, че да прегърнеш това, което според намеренията и целите на всички може да се нарече безсмъртие, означава най-напред да се отвърнеш. Съдбата на смъртния човек не беше ли — знаеше, че думата „съдба“ е погрешна, но не можеше да измисли друга — съдбата на смъртния не беше ли в това да прегърнеш самия живот, както би прегърнал любим? Живота, с цялата му крехкост и мигновеност.

И не можеше ли животът да се нарече първата любов на смъртния? Любов, чиято прегръдка след това се отхвърля в жестокото изпитание на асцендентството?

Крокъс се чудеше колко далече е стигнала Апсалар по този път — защото със сигурност бе поела по него, тази красива жена, която се движеше ужасяващо тихо, с ужасното изящество на убиец, изкусителка на смъртта.

Колкото повече отчуждена ставаше тя, толкова повече Крокъс се чувстваше привлечен да пристъпи напред, да стигне до предела. Изкушението да се гмурне в мрака бе смазващо, можеше, както му се струваше понякога, да накара сърцето му да забие неистово, да накара кръвта да кипне в жилите му. Това, което правеше тази мълчалива покана толкова ужасяваща, бе привидното безразличие, с което тя му я поднасяше.

„Все едно че самото привличане е… самоочевидно. Че дори не си заслужава да се признае.“ Дали Апсалар искаше да върви редом до нея по този път към възнесението — стига наистина да беше това? Дали искаше точно Крокъс, или просто… просто някого, който и да е?

Истината бе, че той бе започнал да се бои да поглежда в очите й.

Надигна се от постелята си и бавно излезе навън. Из плитчините се мяркаха рибарски лодки, с бели платна — пореха морето отвъд пенестите вълни. Хрътките някога бяха разкъсали този участък от брега, бяха оставили след себе си само трупове, но хората се бяха върнали — там, макар и не тук. Или ги бяха върнали, насила. Самата земя с лекота попиваше пролятата кръв в своята неутолима жажда, вярна на земния нрав навсякъде.

Крокъс се наведе и гребна шепа бял пясък. Загледа как песъчинките се изсипват между пръстите му. „Самата земя също умира, в края на краищата. И все пак, това са истини, от които можем да избягаме, стига да продължим по този път. Дали страхът от смъртта не е в корена на възнесението?“

Ако беше така, то той самият изобщо нямаше да се справи, защото някъде сред всичко, което се беше случило, всичко, което бе надживял, докато стигне тук, Крокъс беше изгубил този страх.

Седна, опря гръб на дънера на един кедър, изхвърлен от водата — с корени и всичко, — и извади ножовете си да се поупражнява. После се загледа в морето, в кипналите вълни и в триъгълните платна, плъзгащи се по гладката повърхност отвъд пенливата резка. Повтори серията упражнения с дясната ръка. После — с лявата. Без да гледа ножовете.

На трийсетина крачки долу на брега чакаше едномачтовият им бързоход, със свитото пурпурно платно, с изтъркани петна синя, златиста и червена боя по корпуса. Корелски съд, изплатен с дълг на един местен събирач на залози в Кан — защото тъкмо в една уличка в Кан ги беше хвърлил Сенкотрон, а не на пътя над селото, както бе обещал.

Събирачът на залози беше платил дълга на Апсалар и Крокъс в замяна на една нощна работа, брутална и ужасяваща. Едно беше да упражняваш хватки с ножовете, да усъвършенстваш убийствения танц срещу сенките на въображението, но в тази нощ той беше убил двама души. Вярно, бяха убийци, на работа при едного, който се издигаше в обществото с изнуда и терор. Апсалар не прояви и капка състрадание, когато преряза гърлото му, изобщо не й прилоша, когато кръвта плисна и оцапа ръкавиците и ръцете й до лактите.

С тях беше дошъл един местен, за да свидетелства, че възложената нощна работа е изпълнена. След това, докато стоеше на прага и гледаше трите трупа, той вдигна глава и погледна Крокъс в очите. И това, което видя в тях, отцеди кръвта от лицето му.

На заранта Крокъс беше получил ново име. Кътър[1].

Отпърво го отхвърли. Местният беше разчел погрешно онова, което се бе затаило в онази нощ зад очите на младия дару. Преградата на потреса, бързо срутила се до самоосъждането. Убийството на убийци все пак си беше убийство, бе като стягането на пранги на всички, свързването им в безкрайна верига, един убиец след друг, процесия, от която нямаше измъкване. Умът му се беше свил от ужас от името, свил се беше от всичко, което значеше то.

Но тази праведност се оказа краткотрайна. Двамата убийци наистина бяха умрели — от ръцете на някой с името Кътър. Не Крокъс, не младият дару, уличният крадец — който беше изчезнал. Изчезнал и навярно никой повече нямаше да го види.

Заблудата съдържаше известна утеха, също толкова куха отвътре като прегръдката на Апсалар нощем, ала все пак — добре дошла.

Кътър щеше да продължи по нейния път.

„Да, императорът е имал Танцьора, нали? Спътник, защото точно спътник е бил нужен. Всъщност нужен е. Сега тя си има Кътър. Коляча, който танцува в оковите си, все едно че са безтегловни нишки. Кътър, който за разлика от бедния Крокъс, си знае мястото, разбира единствената си задача — да пази гърба й, да не й отстъпва в хладнокръвната точност на изкуството на смъртта.“

И точно в това се таеше окончателната истина. Всеки може да се превърне в убиец. Всеки.

Тя излезе от колибата, посърнала, но със сухи очи.

Той прибра ножовете с едно-единствено плавно движение, изправи се и я погледна.

— Да — каза тя. — Сега какво?

 

 

От развълнуваната от вятъра степ стърчаха порутени стълбове от зидан камък. Бяха няколко, но само два се издигаха на височина човешки бой. Странната безцветна трева на равнината се беше сбрала на туфи около основите им, заплетена и мазна в сивия прашен въздух.

Калам подкара между тях. Приглушеният тътен от копитата на коня му като че ли отскачаше по пътя му, екът го усилваше и умножаваше, докато не започна да му се струва, че язди в челото на цяла конна армия. Той забави хода на бойния кон, после дръпна юздите до една от полусрутените колони.

Тези мълчаливи стражи бяха като натрапници в самотата, която бе търсил. Наведе се от седлото, за да огледа стълба. Изглеждаше стар, стар като толкова много неща в Лабиринта на Сянка, някак запуснат и изоставен, отказващ какъвто и да е шанс да разгадае човек предназначението му. Не съществуваха никакви руини между тях, никакви основи на стени, ями за мазета или други ъгловати линии по земята. Всеки стълб се издигаше сам, без връзка с другите.

Погледът му се спря на една ръждясала халка, вградена в камъка близо до основата — от нея висеше верига с тежки брънки и изчезваше сред туфите трева. Калам се смъкна от седлото, наведе се, посегна и хвана веригата. Леко дръпване. От тревите се надигна отсечената до лакътя ръка на някакво окаяно същество. Дълги като ками нокти, четири пръста и два палеца.

Останалото от пленника бе затънало под коренищата, полупогребано под кафеникавата песъчлива почва. Светложълтата коса се беше оплела със стръковете трева.

Ръката изведнъж трепна.

Отвратен, Калам пусна веригата и ръката падна на земята. От основата на стълба се чу тънък пронизителен звук. Убиецът се изправи и яхна коня.

Стълбове, колони, пънове, платформи, стълбища, не водещи на никъде, и на всеки десетина един държеше пленник. И като че ли никой от тях не можеше да умре. Не напълно. О, умовете им бяха умрели отдавна — на повечето. Бълнуваха несвързано на своята реч, мълвяха безсмислени заклинания, молеха за опрощение, предлагаха сделки — макар че никой все още — доколкото можеше да разбере Калам — не се признаваше за виновен.

„Сякаш без вина може да има милост.“ Той смуши коня. Не обичаше това селение. Не че всъщност имаше голям избор. Сделката с богове представляваше — за смъртния в нея — упражнение в самозаблуда. Калам предпочиташе да остави на Бързия Бен да си върти игрите с правилата на този лабиринт — чародеят имаше предимството, че предизвикателството го забавляваше — не, беше нещо повече от това. Бързия Бен беше забил толкова много ножове в толкова гърбове — никой от тях не бе фатален, но все пак жилеше, а тъкмо жилването толкова обичаше магьосникът.

Убиецът се зачуди къде ли може да е старият му приятел точно сега. Случила се беше беда — „Нищо ново!“ — и оттогава нищо, само мълчание. И Фидлър. Глупакът му с глупак отново се беше записал във войската, Гуглата да го вземе!

„Добре, те поне вършат нещо. Не и Калам обаче, о, не, не и Калам.“ Хиляда и триста деца, възкресени по нечия приумица. Блеснали очи, следящи всяко негово движение, запомнящи всеки негов жест — на какво можеше да ги научи? На изкуството да сееш смърт? Сякаш децата имаха нужда от помощ в това.

Стигна до един хълм и подкара коня в лек тръс нагоре по склона.

Освен това Майнала като че ли държеше всичко в ръцете си. Роден тиранин беше тя, както публично, така и насаме, в постелките в съборетината, която деляха. И колко странно, той беше открил, че тиранията й не го дразни. По принцип, разбира се. Нещата като че ли потръгваха, когато някой способен и неумолим поемеше отговорността. А той имаше достатъчно опит да изпълнява заповеди, за да не го ядосва властната й позиция. Между нея и демонката апториан се беше установила някаква умерена сдържаност, гмеж от житейски умения… прокрадване, проследяване, правене на засади, устройване на капани както за двукраки, тъй и за четирикраки, езда, катерене по стени, замръзване на място, мятане на нож и безброй други умения с оръжие, самите оръжия бяха дарени от безумните правила на лабиринта — половината от тях бяха проклети или обладани, или сътворени за съвсем нечовешки ръце. Децата поглъщаха това учение с плашеща ревност и блясъкът на гордост в очите на Майнала оставяше убиеца… смразен.

Армия, сформирана по мярката на Сенкотрон. Стряскаща перспектива, казано най-меко.

Стигна до билото. И рязко дръпна юздите.

На отсрещния хълм се издигаше огромна каменна порта, а в нея имаше стена от сива мъгла. Отсам портата тревата гъмжеше от безброй от нищо нехвърлени сенки, сякаш извираха с тътрене от портала, за да се пръснат като изгубени духове.

— Внимавай — промълви глас до Калам.

Той се обърна и видя висока, загърната в наметало фигура, застанала на няколко крачки встрани, а до нея — две Хрътки. Котильон и двете му любимки, Руд и Блайнд. Зверовете седяха на задниците си, забулените им в мъгла очи — зрящи и невиждащи — бяха вперени в портала.

— Защо да внимавам? — попита убиецът.

— О, сенките при портата. Изгубили са господарите си. Но всеки би свършил работа.

— Значи този портал е запечатан?

Закачулената глава се извърна бавно.

— Скъпи ми Калам, да не би това да е бягство от нашето селение? Колко… позорно.

— С нищо не съм намеквал, че…

— Защо тогава собствената ти сянка се протяга напред с такъв копнеж?

Калам погледна сянката си и се намръщи.

— Че откъде да знам? Може пък да смята, че сред тамошната тълпа шансовете й ще са по-добри.

— Шансове?

— За забавления.

— Ах. Нервничим, така ли? Изобщо нямаше да се сетя.

— Лъжец. Майнала ме изгони. Но ти вече го знаеш, затова си дошъл да ме намериш.

— Аз съм Патронът на убийците — рече Котильон. — Не посреднича в брачни спорове.

— Зависи колко са яростни, нали?

— Значи вече сте готови да се избиете един друг?

— Не. Само изтъквах.

— Какво изтъкваше?

— Какво търсиш тук, Котильон?

Богът помълча, после каза:

— Често съм се чудил защо ти, един наемен убиец, не се кланяш на своя покровител.

Веждите на Калам се вдигнаха.

— Че ти откога очакваш това? Гуглата да ни вземе, Котильон, ако си жадувал за фанатични поклонници, изобщо нямаше да потърсиш убийците. По самото ни естество ние сме противоположност на идеята за раболепие — сякаш не го знаеш. — Гласът му заглъхна, той се обърна и изгледа стоящата до него загърната в сянка фигура. — Не забравяй, ти стоя редом до Келанвед чак до самия край. Танцьора като че ли познаваше и лоялността, и верноподаничеството.

— Верноподаничество? — В тона му се долавяше лек присмех.

— Чиста изгода ли? Трудно ми е да не се изсмея, предвид всичко, което преживяхте вие двамата. Стига вече, Котильон, хайде кажи, какво искаш от мен?

— Нещо да съм искал?

— Искаше да ти служа, като слуга на своя бог. В някаква, вероятно непочтена, работа. Нужен съм ти за нещо, само че така и не си се научил как да помолиш.

Руд бавно се надигна, после се протегна, дълго. Грамадната й глава се завъртя и две блеснали очи се спряха върху Калам.

— Хрътките са разтревожени — промърмори Котильон.

— Виждам — сухо отвърна убиецът.

— Чакат ме определени задачи — продължи богът, — които ще погълнат голяма част от времето ми в близко бъдеще. Докато в същото време трябва да се извършат някои… други дейности. Едно е да си намериш верен поданик, а съвсем друго — да намериш такъв, който да е в позиция, удобна за… практическо приложение…

Калам се изсмя.

— Тръгнал си да ловиш верни слуги и си разбрал, че ятото рибоци — верни слуги е доста оредяло.

— Можем цял ден да спорим по интерпретацията — изхъмка Котильон.

В гласа на бога се долавяше ирония, което допадна на Калам. Колкото и да беше нащрек, признаваше, че всъщност харесва Котильон. Чичо Котильон, както го наричаше детето Панек. Разбира се, от двамата — Патрона на убийците и Сенкотрон — само първият като че ли притежаваше някаква нищожна склонност към самоанализ — което всъщност го правеше способен да понася унижение. Макар тази вероятност да изглеждаше съвсем далечна.

— Съгласен съм — отвърна Калам. — Добре, Майнала не изпитва особен интерес да вижда красивото ми лице за известно време. С което съм свободен, повече или по-малко…

— И без покрив над главата.

— Тъй де, без покрив над главата. За щастие, в твоето селение като че ли никога не вали.

— Ах. Моето селение — промърмори Котильон.

Калам хвърли поглед към Руд. Звярът не отместваше очи от него. Убиецът започваше да се изнервя от това неотклонно внимание.

— Да не би вашите претенции — твоите и на Сенкотрон — да се оспорват?

— Трудно е да се отговори — отвърна Котильон. — Имаше… потръпвания. Раздвижване…

— Както каза, Хрътките са обезпокоени.

— Така е.

— Искате да научите повече за потенциалния си враг.

— Искаме.

Калам погледна към портата и вихрещите се пред нея сенки.

— Откъде бихте искали да започна?

— Подозирам, че съвпада със собствените ти желания.

Убиецът изгледа закачуления бог и бавно кимна.

 

 

В привечерния полумрак морската шир се укроти, чайки закръжиха над плитчините, за да накацат по брега. Кътър беше напалил огън от сухи плавеи по-скоро заради нуждата да направи нещо, отколкото в търсене на топлина, защото крайбрежието на Кан бе субтропично, бризът въздишаше откъм морето тежък и душен. Младият дару беше донесъл вода от близкия извор и сега вареше чай. Първите нощни звезди примигаха събудени в небето.

Въпросът на Апсалар отпреди малко си беше останал без отговор. Кътър все още не беше готов да се върне в Даруджистан и не изпитваше успокоението, което бе очаквал да последва, след като си изпълнят задачата. Релок и Апсалар най-сетне се бяха завърнали в своя дом, не само за да го заварят обладан от диханието на смъртта — дихание, чийто мирис се беше просмукал в душата на стареца и с него призраците на този самотен бряг бяха станали с един повече. За двамата тук вече нямаше нищо.

Кътър добре разбираше, че собственият му опит в империята Малазан е изкривен и непълен. Една-единствена злокобна нощ в град Малаз, последвана от три напрегнати дни в Кан, приключили с още убийства. За него, разбира се, империята бе нещо чуждо и можеше да се очаква известен разрив между това, което представляваше тя, и това, с което той бе свикнал в Даруджистан. Но ако не друго, то поне това, което бе доловил в ежедневния живот в градовете, намекваше за по-силно чувство за законност, за ред и спокойствие. При все това тъкмо по-дребните подробности най-много пареха сетивата му и усилваха факта, че е чужденец.

Усещането за уязвимост беше само негова слабост, неприсъща за Апсалар. Тя сякаш бе обладана от абсолютно спокойствие, от лекота, където и да се озовеше — самоувереността на бога, който някога я беше обсебил, бе оставила в душата й траен отпечатък. „Не просто самоувереност.“ Той отново си припомни нощта, в която беше убила онзи човек в Кан. „Смъртоносни умения и ледената точност, необходима, за да се приложат.“ И, припомни си той и потръпна, много от спомените на самия бог бяха останали у нея, чак до времето, когато този бог е бил смъртен човек, бил е Танцьора. Сред тях — и нощта на убийствата, когато бъдещата императрица беше нанесла удара си върху императора… и Танцьора.

Това поне му го беше разкрила. Разкритие, лишено от каквото и да било чувство, поднесено толкова небрежно, все едно си говореха за времето. Спомени за хапещи ножове, за прашна кръв, търкаляща се като топчици по някакъв под…

Той свали котлето от въглените и хвърли в кипналата вода шепа билки.

Тя бе отишла да се поразходи, на запад по бялата пясъчна ивица. На свечеряване я беше изгубил от погледа си и беше започнал да се чуди дали изобщо ще се върне.

Кътър бавно се надигна, после се обърна рязко към сушата, усетил, че нещо се движи в тъмното отвъд светлината на огъня.

— Апсалар?

Отговор не последва. Глух тътен под стъпалата му, като от преминаването на нещо огромно… огромно и четирикрако.

Видя на десетина крачки от себе си две светещи очи, на височина колкото неговите, раздалечени, златисти и бездънни. Главата и тялото под нея бяха като тъмни петна на фона на вечерния мрак; намекваха за маса, от която се смрази.

— А, младежът дару — чу се глас от сенките вляво. — Блайнд все пак те намери, добре. Е, къде е спътничката ти?

Кътър бавно прибра ножовете.

— Тази проклета Хрътка ме стресна. И като е сляпа, защо гледа право в мен?

— Ами, името й е леко подвеждащо. Вижда тя, но не както виждаме ние. — В светлината на огъня пристъпи закачулена фигура. — Познаваш ли ме?

— Котильон — отвърна Кътър. — Сенкотрон е много по-нисък.

— Не чак толкова. Макар че в преструвките си може би преувеличава някои черти.

— Какво искаш?

— Бих искал да поговоря с Апсалар, разбира се. Наоколо мирише на смърт… скорошна де…

— Релок. Баща й. В съня си.

— Жалко. — Закачулената глава на бога се завъртя, все едно че той оглеждаше околността. После отново се извърна към Кътър. — Твой патрон ли съм вече?

Искаше му се да отговори „не“. Искаше да отстъпи, да избяга от този въпрос и от всичко, което щеше да означава отговорът. Искаше му се да развихри всичкия си възможен, убийствен сарказъм срещу този намек.

— Мисля, че можеш да бъдеш, Котильон.

— Това ме радва, Крокъс.

— Вече съм Кътър.

— Не толкова хитро, но съвсем на място, предполагам. Все пак в старото ти име се криеше опасен чар. Сигурен ли си, че няма да премислиш?

Кътър сви рамене.

— Крокъс нямаше… бог-покровител.

— Разбира се. И един ден в Даруджистан ще пристигне мъж. С малазанско име. И никой няма да го познава, освен може би по реноме. И ще чуе разкази за младия Крокъс, за онзи младеж, толкова помогнал за спасяването на града в деня на Празника, преди толкова много години. Невинния, неопетнен Крокъс. Така да бъде… Кътър. Виждам, че си имате лодка.

Смяната на темата леко го стъписа, но след малко той кимна.

— Имаме си.

— С достатъчно провизии?

— Общо взето. Не за дълго пътуване обаче.

— Разбира се. За какво ли са ви. Може ли да видя ножовете ти?

Кътър ги извади и ги подаде на бога, с дръжките напред.

— Прилични оръжия — промърмори Котильон. — Добре балансирани. Пропити са с ехото на умението ти, с вкуса на кръв. Искаш ли да ти ги благословя, Кътър?

— Стига да е без магия — отвърна младият дару.

— Не искаш в тях да се вложи чародейство?

— Не ща.

— Аха. Искаш да тръгнеш по пътя на Ралик Ном.

Кътър присви очи. „О да, би трябвало да го помни. Когато го видя през очите на Сори, може би в хана на Феникса. А може би Ралик го е признал за свой патрон… Макар че ми е трудно да го повярвам.“

— Мисля, че ще ми е трудно да следвам този път, Котильон. Способностите на Ралик са… бяха…

— Забележителни, да. Всъщност не мисля, че трябва да използваш минало време, когато говориш за Ралик Ном, или за Воркан, впрочем. Не, нямам новини… само подозрение. — Върна му ножовете. — Подценяваш собствените си умения, Кътър, но може би е за добро.

— Не знам къде отиде Апсалар — каза Кътър. — Не знам дали ще се върне.

— Както се оказа, присъствието й не е толкова съществено, колкото се очакваше. Имам задача за теб, Кътър. Склонен ли си да направиш услуга на своя патрон?

— Не се ли очаква?

Котильон помълча за миг, после тихо се засмя.

— Не, няма да се възползвам от твоята… неопитност, макар да признавам, че съм изкусен донякъде. Дали да не започнем нещата на здрава основа? Взаимност, Кътър. Отношение на взаимен обмен, нали?

— Де да беше предложил същото на Апсалар. — И веднага си затвори устата.

Но Котильон само въздъхна.

— Де да бях. Приеми този нов такт като следствие от тежки уроци.

— Каза „взаимност“. Какво ще получа аз в замяна на предложената услуга?

— Ами, след като няма да приемеш благословията ми, нито влагането на каквото и да е в оръжията ти, признавам, че съм леко объркан. Някакви предложения?

— Бих искал да ми се отговори на няколко въпроса.

— Нима?

— Да. Например, защо двамата със Сенкотрон кроихте план да унищожите Ласийн и империята? Само от желание за мъст ли е?

Богът като че ли трепна под наметалото си и Кътър усети как се втвърдиха невидимите му под качулката очи.

— Ех, ех. Принуждаваш ме да премисля предложението си — провлече Котильон.

— Искам да знам — не отстъпи младият дару. — За да разбера какво направихте на Апсалар.

— Настояваш твоят патрон да оправдае действията си?

— Не беше настояване. Само въпрос.

Котильон помълча дълго.

Огънят бавно загасваше, жаравата пулсираше под лекия бриз. Кътър усети присъствието на още една Хрътка в тъмното. Крачеше неспокойно.

— Необходимост — заговори тихо богът. — Игри се играят тук, и това, което може да изглежда необмислено, като нищо може да се окаже нещо повече от отвличащ ход. Или навярно бе заради самия град, Даруджистан, който би могъл да служи по-добре на целите ни, ако останеше свободен, независим. Зад всеки ход, зад всеки гамбит се крият пластове от значения. Няма да се обяснявам повече по този въпрос, Кътър.

— А… съжалявате ли за това, което направихте?

— Ти наистина си безстрашен, а? Съжаление? Да. Съжаленията са много, много. Един ден може би сам ще разбереш, че съжаленията сами по себе си не са нищо. Ценността им е в начина, по който им отвръщаш.

Кътър бавно се обърна и се загледа към тъмното море.

— Хвърлих монетата на Опонн в езерото.

— А съжаляваш ли за това?

— Не съм сигурен. Тяхното… внимание не ми харесваше.

— Не съм изненадан — промърмори Котильон.

— Имам още една молба — промълви Кътър и отново се обърна към бога. — Тази задача, която ще ми възложиш… Ако се окажа… затруднен в нея, мога ли да призова Блайнд?

— Хрътката? — Изненадата в гласа на Котильон бе неприкрита.

— Да — отвърна Кътър и очите му се спряха на огромния звяр. — Нейното внимание… ми вдъхва увереност.

— Това те прави още по-рядък, отколкото можеш да си представиш, смъртни. Добре. Ако се окаже неизбежно, повикай я и тя ще дойде.

Кътър кимна, после попита:

— Е, какво искаш да направя за теб?

 

 

Когато Апсалар се върна, слънцето вече беше високо. След няколко часа сън Кътър бе станал и бе погребал Релок над линията на прилива. Тъкмо оглеждаше корпуса на лодката, когато сянката й се появи до него.

— Имал си гости — каза тя.

Той я погледна примижал, взря се за миг в тъмните й, бездънни очи.

— Да.

— А имаш ли вече отговор на моя въпрос?

Кътър се намръщи, после въздъхна и кимна.

— Имам. Трябва да проучим един остров.

— Остров? Далече ли е?

— Средно. Но с всеки миг се отдалечава.

— Аха. Разбира се.

„Разбира се?“

Чайките огласяха утринния въздух с писъците си — поемаха към морето. Отвъд плитчините бели гребени гонеха вятъра.

Кътър опря рамо в носа и избута лодката във водата, после се качи. Апсалар го последва и отиде при кърмата.

Сега какво?

Един бог му беше отговорил.

 

 

Цели пет месеца нямаше залез в селението на Тайст Едур, наречено Новородения. Небето беше сиво, светлината — странно оцветена и размита. Имало беше потоп, сетне — дъждове, и беше унищожен цял свят.

Ала дори сред отломките съществуваше живот.

Множество морски вълци с широки крайници бяха изпълзели върху покритата с тиня стена — бяха дълги по два човешки боя от плоската глава до провисналата опашка. И бяха охранени — сребристобелите им кореми се издуваха над хълбоците. Кожата им беше изсъхнала и по тъмните им гърбове се виждаше тънка плетеница от цепнатини. Блясъкът на малките им черни очи бе замъглен.

И тези същества като че ли не забелязваха самотния Т’лан Имасс, застанал над тях.

Ехото на любопитството все още се беше вкопчило в опустошената душа на Онрак. Той приклекна до най-близкия морски вълк и ставите му изскърцаха под възлестите въжета на сухожилията. Не мислеше, че съществата са мъртви. Само допреди малко тези риби не притежаваха истински крайници. Подозираше, че е свидетел на метаморфоза.

Бавно се изправи. Магията, удържала стената срещу неизмеримата тежест на новото море, все още удържаше в този участък. По други места се беше огънала, оформяйки широки разломи и кипящи порои кална вода, нахлуваща от другата страна. По равната земя вече пълзеше плитко море и Онрак подозираше, че може да дойде време, когато останките от тази стена ще се превърнат в единствените острови на този свят.

Внезапно изригналото море ги беше заварило неподготвени, разпръснало ги беше сред тътнещия си ураган. Т’лан Имасс знаеше, че и други родственици са оцелели, че някои от тях са намерили убежище на същата тази стена или върху понесени от теченията наноси — достатъчно, за да възвърнат формата си, да се свържат отново помежду си, за да може ловът да продължи.

Ала Куралд Емурлан не бе податлив за Т’лан Имасс. Без Гадател на кости Онрак не можеше да разпростре телланската си мощ, не можеше да достигне до своите ближни, не можеше да ги извести, че е оцелял. За повечето от неговата раса само това бе достатъчно, за да… се предадат. Кипналите води, от които току-що бе изпълзял, предлагаха истинско забвение. Разпадът бе единственият възможен изход от този вечен ритуал, а дори сред Логрос — Пазителите на самия Първи трон — Онрак знаеше, че има негови събратя, избрали този път. Или по-лошо…

Размисълът на воина дали да не избере край на съществуванието си не продължи повече от миг. Всъщност безсмъртието го терзаеше много по-малко от повечето Т’лан Имасс.

В края на краищата все пак винаги имаше още какво да се види.

Той долови движение под кожата на най-близкото същество — лекото потръпване на възвръщаща се будност. Онрак изпъна напред тежкия си извит обсидианов меч. Обикновено се налагаше да убива повечето същества, излезли на пътя му. Понякога беше за самозащита, но обикновено се дължеше на мигновено и навярно взаимно отвращение и омраза. Отдавна беше престанал да се пита защо трябва да е така.

От широките му рамене висеше прогнилата кожа на енкар’ал, изсъхнала и безцветна. Сравнително отскорошна придобивка, на не повече от хиляда години. Още един пример за същество, намразило го от пръв поглед. Макар че навярно черният назъбен меч, замахнал към главата му, бе опетнил реакцията му.

Онрак прецени, че ще мине известно време, преди звярът да изпълзи от кожата си. Сниши оръжието си и го прекрачи. Сама по себе си необичайната, обхванала цял континент стена на Новородения бе повод за любопитство. След миг воинът реши да тръгне по нея. Поне докато поредният разлом не прегради пътя му.

Тръгна. Увитите му в кожи стъпала заскърцаха, щом ги повлече напред, острието на меча, увиснал в лявата му ръка, задраска безсмислена резка по изсъхналата глина. По опърпаната му кожена ризница бяха полепнали бучки кал. Лепкава, мътна вода се беше просмукала в многобройните разрези и дупки по тялото му и сега се отцеждаше на тънки струи с всяка негова тежка стъпка. Някога носеше шлем, впечатляващ трофей от младините му, ала беше разбит в последната битка срещу семейството Джагът в Джаг Одан. Един-единствен страничен удар беше отпрал една пета от черепа му, с темето и скулата от дясната страна. Женските на Джагът притежаваха коварна сила и възхитителна ярост, особено когато ги притиснеха.

Цветът на небето над главата му беше болезнен, но той вече бе свикнал. Тази част от отдавна разломения лабиринт на Тайст Едур беше най-голямата, на която изобщо се беше натъквал, по-голяма дори от онази, която обкръжаваше Треморлор, Оданския дом на Азати. И беше преживяла период на стабилност, достатъчна, за да възникнат в нея цивилизации, вещи в магията да започнат да разкриват силите на Куралд Емурлан, макар тези обитатели да не бяха Тайст Едур.

Съвсем вяло Онрак си помисли дали ренегатите Т’лан Имасс, които той самият и неговите събратя преследваха, по някакъв начин не са отворили раната, довела до наводняването на този свят. Изглеждаше правдоподобно, предвид явната ефикасност, с която потопът бе заличил следите им. Или това, или Тайст Едур се бяха върнали, за да си вземат онова, което някога бе тяхно.

И той наистина можеше да помирише сивокожите Едур — минали бяха оттук, и то наскоро, пристигнали от друг лабиринт. Думата „мирис“, разбира се, бе придобила нов смисъл за Т’лан Имасс по дирята на техния ритуал. Тленните им сетива в по-голямата си част бяха повехнали заедно с плътта. През засенчените кълба на очите им например светът изглеждаше като сложен колаж от приглушени цветове, зной и студ, и често се измерваше от безпогрешния усет за движение. Изречени слова се вихреха в плътните като живак облаци на дъха — стига изреклият ги да беше жив. Ако не, то самият им звук се долавяше, прокрадваше се с трепет във въздуха. Онрак усещаше звуците по-скоро като ги съзираше, отколкото със слуха си.

И точно така усети близостта на топлокръвното тяло, лежащо пред него. Тук стената бавно поддаваше. Водата бликаше на потоци през пукнатините между издадените камъни. Много скоро стената щеше да поддаде.

Тялото не помръдваше.

Още петдесет крачки и Онрак стигна до него.

Вонята на Куралд Емурлан беше смазваща, смътно видима като локва около падналата фигура, повърхността й се вълнуваше като под непрестанен ситен дъжд. Дълбока рана беше раздрала широкото чело под плешивото теме и от нея бликаше магия. Метален език беше държал прикован езика на мъжа, но се беше откъртил, откъснати бяха и връзките около главата му.

Две стоманеносиви очи, немигащи, се взряха в Т’лан Имасс.

Онрак изгледа още миг окования Тайст Едур, прекрачи го и продължи по пътя си.

Догони го сух хриплив глас:

— Почакай.

Немрящият воин спря и погледна през рамо.

— Виж… искам да се спазаря. За свободата ми.

— Не ме интересуват сделки — отвърна Онрак на речта на Едур.

— Нищо ли не искаш, воине?

— Нищо, което можеш да ми дадеш.

— Значи ме предизвикваш, така ли?

Онрак килна глава и жилите му изскърцаха.

— Тази част от стената скоро ще рухне. Не искам да съм тук, когато стане.

— Мислиш ли, че аз го искам?

— Да преценявам чувствата ти по този въпрос би било безсмислено от моя страна, Едур. Нямам интерес да си представям себе си на мястото ти. А и защо да го правя? Ти скоро ще се удавиш.

— Счупи веригите ми и можем да продължим този спор на по-безопасно място.

— Качеството на един такъв спор едва ли си заслужава усилието — отвърна Онрак.

— Бих могъл да го подобря. Стига да ми се даде време.

— Не ми се струва вероятно. — Онрак му обърна гръб.

— Почакай! Мога да ти кажа за враговете ти!

Много бавно Т’лан Имасс отново погледна назад през рамо.

— Моите врагове? Не помня да съм казвал, че имам врагове, Едур.

— О, имаш, и още как. Аз поне би трябвало да знам. Аз бях някога един от тях и всъщност точно затова ме намираш тук, защото не съм вече твой враг.

— Значи вече си предател на собствения си род — подхвърли Онрак. — Не вярвам на предатели.

— За моя род не съм предател, Т’лан Имасс. Този епитет е за онзи, който ме окова тук. Все едно, на въпроса за верността не може да се отговори с преговори.

— Точно ти ли трябваше да го признаеш, Едур?

Окованият отвърна с гримаса.

— Защо не? Не бих те измамил.

Това вече наистина събуди любопитството на Онрак.

— И защо не би ме измамил?

— По същата причина, поради която бях Остриган — отвърна Едур. — Винаги ме е измъчвала потребността да бъда искрен.

— Ужасно проклятие — каза Т’лан Имасс.

— Да.

Онрак вдигна меча си.

— Щом е така, признавам, че и аз имам своето проклятие. Любопитството.

— Плача за теб.

— Не виждам сълзи.

— В сърцето си, Т’лан Имасс.

Един-единствен удар и веригите се строшиха. Онрак стисна единия глезен на Едур и го повлече по стената.

— Щях да възроптая срещу това унижение — изпъшка Тайст Едур. — Ако имах сили за това.

Онрак не отговори. Теглеше го с едната си ръка, влачеше меча си с другата, напъваше напред и най-сетне излязоха извън участъка с поддалата стена.

— Можеш ли вече да ме пуснеш? — изохка Тайст Едур.

— Можеш ли да вървиш?

— Не, но…

— Тогава ще продължим така.

— Къде си тръгнал, че не можеш да си позволиш да ме изчакаш, докато си върна силите?

— По тази стена — отвърна Т’лан Имасс.

Възцари се тишина. Само костите на Онрак проскърцваха тихо, увитите му в кожа стъпала стържеха, зад гърба му по окаляните камъни думтеше тътрузещото се, тежко тяло на Тайст Едур. Вляво морето беше затлачено с плавеи докъдето стигаше поглед, вдясно се ширеше блатясала земя. Минаха покрай още десетина морски вълци, не толкова едри, но всички с напълно израснали крайници, като предишните. Стената се изпъваше права и непрекъсната чак до хоризонта.

Тайст Едур най-сетне проговори — с глас, изпълнен с болка:

— Още малко така… Т’лан Имасс… и ще влачиш труп.

Онрак премисли за миг, спря и пусна глезена му. Обърна се бавно.

Тайст Едур изпъшка и се извъртя на хълбок.

— Едва ли имаш храна. Или прясна вода.

Онрак вдигна очи към купищата влечуги, изпълзели по стената.

— Май мога да намеря. От първото де.

— Можеш ли да отвориш портал, Т’лан Имасс? Да ни измъкнеш от този свят?

— Не.

Тайст Едур отпусна глава върху глината и затвори очи.

— Тогава все едно съм си умрял. Все пак благодаря ти, че ми строши веригите. Няма смисъл да оставаш тука, макар че бих искал да знам името на воина, проявил милост към мен.

— Онрак. Без клан. От Логрос.

— Аз съм Трул Сенгар. Също без клан.

Онрак го изгледа мълчаливо. Сетне го прекрачи и пое обратно по дирите си. Спря между морските вълци. Посече веднъж и откъсна главата на най-близкия.

Убийството събуди яростта на другите. Запращя разцепена кожа, туловищата заизлизаха от гладки здрави тела, широки глави с остри като игли зъби се завъртяха към немрящия воин, с блеснали от гняв малки очи. Засъскаха от всички страни. Зверовете стъпваха на къси мускулести крака с трипръсти, ноктести стъпала. Опашките им бяха къси, с вертикални перки в края на гръбнаците.

Нападнаха го като глутница вълци.

Обсидиановият меч засвистя. Плиснаха струи кръв, разхвърчаха се глави и крайници.

Едно от съществата се хвърли във въздуха, огромната паст се стегна около черепа на Онрак. Щом тежестта на туловището го затисна, Т’лан Имасс усети как прешлените на врата му изпукаха. Падна на гръб и се остави звярът да го повлече.

И се разпадна на прах.

И се вдигна на няколко крачки встрани и продължи клането, като газеше между съскащите оцелели. След няколко мига всички бяха мъртви.

Онрак хвана един от труповете за задния крак и го повлече към Трул Сенгар.

Тайст Едур се беше подпрял на лакът, без да откъсва очи от Т’лан Имасс.

— За миг си помислих, че сънувам най-странния сън — рече той. — Видях те с огромна пърхаща шапка на главата. После те глътна целия.

Онрак издърпа трупа до Трул Сенгар.

— Не си сънувал. Ето. Яж.

— Не можем ли да го опечем?

Т’лан Имасс закрачи по стената, към ръба откъм морето. Сред наносите имаше останки от безброй дървета, от които стърчаха оголени клони. Смъкна се и стъпи на гъстата плетеница, усети как се разклати нестабилно под него. Само няколко мига му трябваха, за да откърши цял наръч сухи клони и да ги хвърли горе. После се изкатери обратно.

Усещаше очите на Тайст Едур, докато палеше огъня.

— Срещите ни с вашата раса — заговори след малко Трул — бяха редки и малобройни. И то едва след вашия… ритуал. Преди това народът ви е бягал от нас само като ни види. Освен ония, дето кръстосваха океаните с Теломен Тоблакай. Виж, те се биеха с нас. Векове наред, докато не ги прогонихме от моретата.

— В моя свят имаше Тайст Едур — рече Онрак и извади кремъка да избие искра. — Малко след идването на Тайст Андий. Многобройни бяха, оставяха дири в снега, по пясъците, в дълбокия лес.

— Вече сме много по-малко — въздъхна Трул Сенгар. — Дойдохме тук — на това място — от Майката Тъма, чиито деца ни прогониха. Не мислехме, че ще ни преследват, ала го сториха. И щом този лабиринт се разби, избягахме пак — в твоя свят, Онрак. Където избуяхме…

— Докато враговете не ви намериха отново.

— Да. Първите от тях бяха… фанатични в омразата си. Големи войни бяха… незасвидетелствани от никого, защото се водеха в мрака, по места, затулени в сянка. Накрая избихме до крак първите Андии, ала и ние бяхме сломени. Та затова се оттеглихме по далечни и самотни места, в твърдините си. После дойдоха още Андии, само че те вече не бяха толкова… заинтересовани. А ние пък се бяхме вглъбили в себе си, престанал бе да ни терзае гладът за експанзия…

— Ако го бяхте утолили този глад — заговори Онрак, щом първите струйки дим се вдигнаха от парчетата кора и клонки, — щяхме да видим във вас нова кауза, Едур.

Трул замълча, погледът му помръкна.

— Забравили го бяхме всичко това — отрони той най-сетне и отново отпусна глава върху глината. — Всичко, което ти разказах току-що. Доскоро моят народ — последният бастион на Тайст Едур, изглежда — не знаеше почти нищо за миналото си. За дългата ни и скръбна история. А това, което знаехме, всъщност се оказа лъжа. — И добави тихо: — Де да си бяхме останали невежи.

Онрак бавно се обърна и го изгледа.

— Народът ви май вече не е толкова вглъбен в себе си.

— Споменах, че съм готов да кажа за враговете ти, Т’лан Имасс.

— Вече го каза.

— Онрак, сред Тайст Едур има от твоята раса. В съюз с новата ни цел.

— И каква е тази цел, Трул Сенгар?

Мъжът извърна глава, притвори очи.

— Ужасна, Онрак. Ужасна цел.

Т’лан Имасс се обърна към мъртвото тяло на звяра, който беше убил, извади обсидианов нож и започна да реже месо.

— Сега ще ти разкажа историята си, както ти обещах. За да разбереш пред какво си изправен.

— Не, Трул Сенгар. Нищо повече не ми разказвай.

— Но защо?

„Защото истината ти ще ме обремени. Ще ме принуди отново да намеря ближните си. Истината отново ще ме окове към този свят — към моя свят. А не съм готов за това.“

— Уморих се от гласа ти, Едур — отвърна той.

Цвърчащата плът на звяра замириса, като месо от тюлен.

Малко след това, докато Трул Сенгар се хранеше, Онрак пристъпи до ръба на стената срещу блатата. Нахлулата вода беше намерила стари котловини в околността и сега от тях се надигаха газове и се стелеха на светли петна над гладката повърхност. Гъстата мъгла скриваше хоризонта, но на Т’лан Имасс му се стори, че сетивата му долавят някъде зад нея възвишения, верига ниски изгърбени хълмове.

— Изсветлява — проговори Трул Сенгар, излегнат до тлеещото огнище. — Небето взе да просветва. Тук… и там.

Онрак вдигна глава. Доскоро небето беше безкрайна оловна пелена, помръкваща от време на време, за да изсипе пороен дъжд, макар това да ставаше все по-рядко. Над целия хоризонт беше надвиснало издуто кълбо жълтеникава светлина и стената пред него сякаш се врязваше в самата му сърцевина. А точно над кълбото беше надвиснал по-малък кръг от мъглив пламък, обрамчен в синьо.

— Слънцата се връщат — промълви Тайст Едур. — Тук, в Новородения, старите близначни сърца на Куралд Емурлан още са живи. Нямаше как да го разберем, защото преоткрихме този лабиринт едва след пробива. Водите на потопа са предизвикали хаос в климата. И са унищожили съществувалата тук цивилизация.

Онрак го изгледа и попита:

— Тайст Едур ли са били?

Мъжът поклати глава.

— Не. По-скоро приличаха на ваши потомци, Онрак. Макар че труповете, които виждахме покрай стената, бяха изгнили. — Лицето на Трул се сгърчи. — Като скакалци са, тези ваши човеци.

— Не са мои — отвърна Онрак.

— Значи блудкавият им успех не те изпълва с гордост?

Т’лан Имасс килна глава.

— Склонни са да грешат, Трул Сенгар. Логрос сме ги избивали с хиляди, когато нуждата да се възстанови редът го е налагало. Те се унищожават взаимно с още по-голяма честота, защото успехът поражда презрение към същите качества, които са го донесли.

— Май много си разсъждавал над това.

Онрак сви рамене и костите му изтракаха.

— Яростта ми към човечеството може би е по-наточена от тази на събратята ми.

Тайст Едур се опитваше да се надигне, с бавни, предпазливи движения.

— Новородения трябваше да се… прочисти — промълви той с горчивина. — Или поне така се прецени.

— Методите ви са по-крайни от това, което биха избрали Логрос — рече Онрак.

Най-сетне Трул Сенгар се изправи и изгледа Т’лан Имасс с кисела усмивка.

— Понякога започнатото се оказва твърде силно, за да го удържиш, приятелю.

— В това е проклятието на успеха.

Трул сякаш трепна от думите му. Извърна очи.

— Трябва на всяка цена да намеря прясна, чиста вода.

— Колко дълго си лежал окован?

Мъжът сви рамене.

— Дълго, предполагам. Магията, вложена в Стригането, трябваше да удължи страданието. Мечът ти прекъсна силата й и вече се връщат нуждите на плътта.

Слънцата грееха през облаците, съчетаната им топлина изпълваше въздуха с влага. Сивата пелена се разкъсваше, чезнеше пред очите им. Онрак отново погледна огнените кълба.

— Не е имало нощ тук.

— Не и лете, не. Зиме, разправят, било друго. Но при този потоп подозирам, че е безполезно да се предсказва какво предстои. Лично аз не изпитвам желание да го разбера.

— Трябва да се махнем от тази стена — каза след пауза Т’лан Имасс.

— Мда. Преди да е рухнала напълно. Мисля, че виждам хълмове в далечината.

— Ако имаш сила, хвани се с ръце около мен и ще те смъкна — рече Онрак. — Можем да прегазим котловините. Ако са оцелели местни животни, ще са по-нависоко. Искаш ли да вземем и да опечем още от този звяр?

— Не. Не бих казал, че беше много вкусно.

— Не ме изненадва, Трул Сенгар. Месояден е и дълго се е хранил с леш.

Смъкнаха се от стената. Почвата беше подгизнала. Около тях се надигнаха рояци насекоми и се нахвърлиха с яростен глад върху Тайст Едур. Онрак остави спътника си да наложи скоростта, докато вървяха между изпълнените с вода падини. Въздухът бе толкова влажен, че се просмукваше през дрехите им и стегна телата им като в ножници. Макар долу на равното да нямаше вятър, облаците отгоре плющяха като знамена, тичаха да ги изпреварят и се трупаха нагъсто срещу хълмистата верига, където небето потъмняваше.

— Тръгнали сме точно срещу бурята — измърмори Трул, без да спира да маха с ръце, за да разпъди мухите и комарите.

— Щом се разрази, тази земя ще се наводни — отбеляза Онрак. — Можеш ли да вървиш по-бързо?

— Не.

— Значи ще трябва да те нося.

— Да ме носиш или да ме влачиш?

— Кое предпочиташ?

— Носенето май изглежда по-малко унизително.

Онрак прибра меча си в клупа на кожения ремък на рамото си. Макар да се смяташе за висок за своя вид, Тайст Едур беше по-висок, почти с цял лакът. Т’лан Имасс го накара да седне, със свити колене, после клекна и пъхна едната си ръка под коленете му, другата под мишниците. Изскърцаха сужожилия и воинът се изправи.

— Имаш дупки по целия череп. Или поне по това, което е останало от него — отбеляза Тайст Едур.

Без да отвърне, Онрак затича напред.

Вятърът повя от хълмовете и скоро набра толкова сила, че Т’лан Имасс трябваше да се наведе напред; стъпалата му тупаха по чакълестите ивици между локвите.

Рояците комари се разпръснаха.

В хълмовете отпред се долавяше някаква странна еднаквост. Бяха седем, подредени като че ли в права линия с еднаква височина, макар и всеки посвоему безформен. Буреносните облаци се трупаха далече зад тях, засмукваха гневни вихрушки към небето, над огромния планински хребет.

Вятърът виеше в съсухреното лице на Онрак, дърпаше златистите му кичури, пищеше монотонно през каишките на сбруята. Трул Сенгар се беше присвил, снишил глава, за да я заслони от поривите му.

Засвяткаха мълнии, гърмът стигаше до ушите им дълго след това.

Хълмовете изобщо не бяха хълмове. Бяха изкуствени, огромни и тромави, от гладък черен камък. Високи над двайсет човешки боя. Зверове, подобни на кучета, с масивни черепи и малки уши, с напрегнати глави, обърнати към двамата пътници и далечната стена зад тях; огромните ями на очите им смътно блестяха с цвета на тъмна жарава.

Онрак забави крачка.

Ала не спря.

Падините бяха останали назад, земята бе хлъзгава от навяния от вятъра дъжд, но инак твърда. Т’лан Имасс свърна към най-близкия монумент. Приближиха и спряха под завета на огромната статуя.

Внезапното затишие бе последвано от тишина като в недрата на пещера: вятърът бе странно приглушен и далечен. Онрак смъкна Трул Сенгар на земята.

Удивеният поглед на Тайст Едур се прикова в извисилия се над тях монумент.

— По-натам трябва да има порта — тихо каза Трул.

Онрак спря, бавно се обърна и изгледа спътника си.

— Този лабиринт е твой. Какво долавят сетивата ти от тези… паметници?

— Нищо. Но знам какво трябва да изобразяват… както и ти. Изглежда, обитателите на този свят са ги превърнали в свои богове.

Онрак не отвърна нищо. Отново се обърна към огромната статуя и погледът му се плъзна, нагоре и все по-нагоре. Към блесналите като жарава очи.

— Порта ще има — настоя Трул Сенгар. — Средство да напуснем този свят. Защо се колебаеш, Т’лан Имасс?

— Колебая се пред лицето на нещо, което ти не можеш да съзреш — отвърна Онрак. — Да, седем са. Но две от тях са… живи. — Поколеба се и добави: — И тази е едната.

Бележки

[1] Коляча (англ.). — Б.пр.