Роджър Зелазни
Пясъчни врати (1)

Глава 1

Лежах върху наклонения покрив под сянката на стряхата, използвайки лявата си ръка за възглавница, и докато погледът ми се мержелееше из синевата, неусетно долових някаква странна симетрия сред облаците над мен, нещо като мигновено послание с изящен ръкопис:

„ПОДУШИ ЛИ МЕ, ДЕД?“

Само след секунда надписът беше изчезнал. Свих рамене. После, да си призная, неусетно задуших лекия ветрец, излязъл над покривите.

— Съжалявам — промърморих по-скоро на себе си. — Никакви особени миризми.

Прозях се и се протегнах. Трябва да съм задрямал, реших аз, и последната сцена е била от края на съня. По-добре, че не си спомням останалото. Погледнах часовника. Стрелките неумолимо сочеха, че съм закъснял за назначената среща. Е, може и да не е съвсем верен. Отдавна не бях го сверявал.

Плъзнах се надолу, опрях крака в корниза, предназначен да задържа снега на покрива, и се хванах за стряхата. Площадът, от височината на петия етаж, изглеждаше като етюд в зелено и бетон, с ярки и тъмни петна, пъплещи миниатюрни човешки фигури и щръкналият подобно на фалически символ фонтан, чийто порутен далечен край сякаш е бил обстрелван с право мерене. Срещу фонтана се издигаше Джеферсън хол, където на третия етаж се намираше кабинетът на моя нов ръководител, Денис Уексрот. Потупах се по задния джоб — картонът със седмичната програма си беше на мястото. Хубаво.

Да се спусна долу, пресека площада и изкатеря стълбите, изглеждаше безсмислена загуба на време, след като вече съм набрал височина. И макар разходките по покривите преди залез-слънце да се смятат за нарушение на установените правила и университетски традиции, да не говорим за естетическата страна на въпроса, бях изкушен от мисълта, че няма да е никак трудно — за мен — да се добера до нужното здание, без да прибягвам до заобиколния път.

Тръгнах по стрехата, докато стигнах далечния й край, откъдето скочих върху плоския покрив на библиотеката. Не беше високо — само пет-шест фута. Продължих нататък, като се прехвърлях от покрив на покрив, заобикалях комините, разходих се — досущ като Квазимодо — по църковния корниз, спуснах се по една водосточна тръба, още един корниз, сетне големия дъб и накрая тясната площадка на третия етаж, където се наложи да призова на помощ целия си опит и умение. Великолепно! Трябва да съм спестил най-малко десетина минути.

Задоволството ми нарасна двойно, когато надникнах през прозореца и установих — по стенния часовник, — че имам на разположение цели три минути.

Главата на Денис Уексрот, увенчана с изцъклени очи и широко отворена уста, се повдигна бавно от разтворената на бюрото папка, завъртя се към мен, за миг застина в нерешителност, а после повлече след себе си и останалата част от тялото.

Погледнах през рамо назад, в желанието си да разбера какво го е впечатлило толкова, но в този миг той вдигна прозоречната рамка и ме запита сподавено:

— Господин Касиди, какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Беше се вкопчил в перваза, сякаш от това му зависеше живота.

— Чаках да ме поканите — подхвърлих. — Вярно, че малко съм подранил за срещата.

— Знаете ли какво, искам веднага да се върнете по обратния път, да слезете долу и да дойдете тук като…

Не! Почакайте! Току-виж съм станал съучастник в убийство! Влизайте веднага!

Той ми направи място и аз скочих в стаята. Отказа да поеме ръката ми, макар че я избърсах старателно в панталоните.

— Не знаете ли, че катеренето по сградите е забранено? — произнесе натъртено.

— Чувал съм. Но ако питате мен, повечето забрани са чиста формалност. Иначе какво ще правят чиновниците…

— Вие! — почти извика той. — Вие сте причината за тази забрана! Може и да съм нов тук, но поне що се отнася до вас положих усилия да се запозная с всички подробности.

— Да ви призная, досега никой не ми е правил забележка за това. Стига, разбира се, да не се набивам много в очите…

— Акрофилия! — изсумтя той и хлопна папката на бюрото. — Зная, че на времето, чрез подкуп или измама, сте спечелили благоразположението на някое изкуфяло медицинско светило, поради което не само са отменили наложеното ви наказание, ами сте се превърнали в нещо като местна знаменитост. Току-що препрочитах досието ви. Приличаше ми на боклукчийско кошче. Но да знаете, че на мен тия не ми минават. И не намирам номерата ви за особено забавни.

Вдигнах засрамено рамене.

— Обичам да се катеря, вярно. Харесва ми да гледам на света отвисоко. Никога не съм твърдял, че е забавно, нито съм подкупвал доктор Марко.

Уексрот издаде някакъв неопределен звук и започна да се рови в разхвърляните по бюрото листа. Вече чувствах, че никак няма да го харесам. Късо подстригана коса с песъчлив цвят, малка строга брадичка и изрядно подрязани мустаци, под които се криеха тънки, злобни устни. На вид беше не повече от двайсет и пет годишен. Държи се нахално, високомерно и дори не ми предложи да седна, въпреки че съм с няколко години по-възрастен от него.

Бях го срещал само веднъж — мимоходом, на някакво парти. Беше пийнал порядъчно и се държеше къде-къде по-дружелюбно, сигурно защото не беше разглеждал досието ми. Всъщност, това едва ли има някакво значение. Какъвто и да съм, задълженията му са да подхожда към мен de novo^[1], а не въз основа на разни недоказани слухове и сплетни. Голяма работа, ръководителите идват и си отиват, пък били те университетски, факултетски или със специална задача. Имал съм работа и с най-добрите, и с най-лошите. Не ме питайте кой ми бе любимецът, защото все още ми е трудно да отговоря. Може би Мериме. Или пък Крофърд. Мериме ми помогна, когато искаха да ме изгонят. Много свестен човек. Заради Крофърд едва не се дипломирах. Ако беше успял, бас държа, че щяха да го направят курсов на годината. Въпреки това го харесвах. Хубав човек, само че малко амбициозен. Къде ли са тези хора сега?

Дръпнах един стол към бюрото и се настаних удобно. Запалих цигара и тръснах няколко пъти демонстративно в кошчето за боклук. Никаква реакция. Моят нов ръководител продължаваше да ровичка бумагите.

Изминаха няколко минути в драматично мълчание. Той пръв го наруши:

— Добре. Сега вече съм готов да се заема с теб.

На устните му трепкаше заканителна усмивка.

— Този семестър, господин Касиди, смятам да ви дипломираме.

Отвърнах му с усмивка.

— Това, господин Уексрот, ще стане, когато цъфнат налъмите.

— Смея да твърдя — продължи той невъзмутимо, — че се подготвих за тази среща малко по-обстойно, отколкото всички мои предшественици. Предупредиха ме, че знаете наизуст всички университетски правила.

— Мога да ги цитирам и насън.

— Освен това сигурно сте запознат с курсовете, които се предлагат в нашия университет през този семестър.

— Възхитен съм от прозорливостта ви.

Той извади от джоба на сакото си лула и кесия с тютюн, след което се зае да я пълни толкова съсредоточено, сякаш за това му плащаха заплата. Отдавна знаех, че пуши лула.

Захапа мундщука, дръпна, пусна облаче дим и ме загледа през него.

— Включих ви в списъка за задължително дипломиране — произнесе тържествено той — по решение на факултетния съвет.

— Но още не съм ви показал моя регистрационен картон.

— Не ми е нужен. Прегледах всички варианти на предметите, които бихте могли да посочите в него и обработих данните заедно с момчетата от програмния отдел. Сверих ги с курсовете, които вече сте преминал, премислих всяка възможност и отсега мога да ви кажа — каквото и да предприемете, в края на този семестър най-сетне ще се отървем от вас. Този път дипломата не ви мърда.

— Май наистина здравата сте поработили.

— Така е.

— Може ли да попитам откъде това страстно желание да се отървете от мен?

— Може и ще бъда пределно откровен. Господин Касиди, вие сте търтей.

— Търтей?

— Търтей. От вас полза няма. Само се мотаете в краката на другите.

— На вас какво ви пречи?

— Вие потискате самочувствието на преподавателския състав и изтощавате интелектуалния потенциал на университетската общност.

— Дрън-дрън — отвърнах презрително. — Имам цял куп забележителни публикации.

— Именно. Би трябвало да преподавате, или да се захванете с научна работа — досега да сте с няколко степени — а не да заемате мястото на някой нещастен колежанин.

Прогоних внезапно изникналата картина на нещастния, лишен от място колежанин — измършавял, с хлътнали от очакване очи, опрял нос и пръсти в стъклото на входната врата, завладян от ненаситна жажда за обучение, което — заради мен — му се отказваше и произнесох:

— Това са празни приказки. Защо, всъщност, искате да ме изгоните?

Той втренчи поглед в лулата, помисли за миг, сетне рече:

— Ако трябва да бъда откровен — защото не ви харесвам.

— Но защо? Та вие почти не ме познавате.

— Чувал съм за вас, което е повече от достатъчно. — Той почука с пръст досието ми. — Всичко е вътре. Вие сте от онзи тип хора, който по принцип ненавиждам.

— Може ли малко по-конкретно?

— Е, добре — въздъхна той, разтвори папката и посочи с пръст един от безбройните, маркирани в различни ярки цветове, абзаци. — Според този документ, следването ви в нашия университет продължава вече — момент да погледна — тринайсет години!

— И аз имам такова усещане.

— При това редовно, а не задочно.

— Да, редовно, през цялото време.

— Влезли сте в университета още като юноша. Не могат да ви се отрекат способностите. Успехът ви направо буди завист.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Само констатирам фактите. Следват цял куп дипломни разработки, но все незавършени. При това върху материали, достатъчни за един вагон докторски дисертации. Неведнъж са ви предлагали да слеете разработките си…

— И да ги слея, не е достатъчно, за да ми бъде призната дипломната работа.

— Да, зная това. И двамата го знаем, нали? От изминалите години стана очевидно, че вие нямате никакво намерение да се дипломирате и предпочитате да си останете наш студент.

— Някога да съм казвал подобно нещо?

— И не е необходимо, господин Касиди. Досието ви говори вместо вас. През цялото време вие с лекота преодолявате възложените ви задачи, но когато дойде време за дипломиране, неизменно се прехвърляте в друг курс, получавайки по този начин възможността за нов подбор от предмети и съответно — нова тема за дипломна работа. Впрочем, след известно време курсовете ви започнали да се припокриват, та се наложило да ги променяте всеки семестър. Тук опираме до правилото за задължителното дипломиране, което, ще ви призная, бе прието от нашия факултетен съвет изключително във ваша чест. Досега все си намирахте вратичка, но този път, господин Касиди, ние хлопнахме и последната вратичка под носа ви. Нашата среща също ще е последна по рода си.

— Надявам се. Дойдох само да ми подпишете картона.

— Освен това ми зададохте въпрос.

— Да, но като гледам колко сте зает, не ми се ще да ви губя времето.

— Не се притеснявайте. Тук съм, за да отговарям на въпросите ви. Да продължим: когато за първи път чух за вас, бях любопитен да узная причината за странното ви поведение. Направих си труда да я потърся едва след като ми предложиха да стана ваш ръководител…

— Предложиха? Да не искате да кажете, че го правите по желание?

— Съвършено вярно. Исках аз да съм този, който ще ви каже „сбогом“ преди да разтвори пред вас вратите на университета. Още една лястовичка, литнала навън…

— Добре тогава, ето ви моя картон…

— Не още, господин Касиди. Питахте ме защо не ви харесвам. Когато си тръгнете от този кабинет — през вратата — ще знаете отговора. Да започнем с това, че аз успях там, където моите предшественици се бяха провалили. Запознат съм с всички условия от завещанието на вашия чичо.

Кимнах. От известно време усещах, че клони в тази посока.

— Струва ми се, че последното е извън рамките на преките ви задължения, господин Уексрот. Въпросът е от личен характер.

— Тъй като споменатият въпрос касае дейността ви тук, той влиза в кръга на професионалните ми интереси. Ако не се лъжа, вашият чичо ви е оставил значителна сума, от която ежемесечно ви се изплаща тлъстичка рента — само докато следвате в университета и подготвяте дипломирането си. Веднага щом получите своята диплома парите ще секнат, а това, което е останало, ще бъде преведено по сметка на Ирландската Републиканска Армия. Правилно ли описвам ситуацията?

— Доколкото може да бъде описана една несправедлива ситуация. Бедният стар чичо Алберт. И бедният аз. Да, от устата ви звучеше самата истина.

— Както разбирам, намерението на този достоен човек е било да ви осигури солидно образование — нито повече, нито по-малко — след което да ви остави сам да си изкарвате прехраната. Едно напълно разумно решение.

— Сигурен бях, че ще го одобрите.

— Само че не одобрявате моите действия.

— Истина е. Трябва да е заради несъвпадението на възгледите ни относно образователния процес.

— Господин Касиди, ако питате мен, в случая става дума не за възгледи, а за пари. В продължение на тринайсет години вие всячески избягвате дипломирането и протакате следването си тук. С една-единствена цел — да получавате своята стипендия. Възползвате се от един пропуск в завещанието на чичо ви, защото сте плейбой и дилетант, без никакво желание за работа, без чувство за дълг към обществото, което досега само ви дава. Вие сте търтей.

— Това вече го чух. Трябва да призная, че напълно задоволихте любопитството ми относно начина, по който формулирате разсъжденията си. Благодаря ви.

Той смръщи вежди и се зае да изучава лицето ми.

— Имайки пред вид — продължих, — че ще ми бъдете ръководител още доста време, натрупаната информация ще ми е от полза.

Той се засмя.

— Блъфирате, Касиди.

— Веднага щом подпишете картона ми, ще ви освободя от досадното си присъствие.

— Не е необходимо да виждам проклетия ви картон — произнесе бавно той, — за да зная със сигурност, че няма да ви бъда ръководител „доста време“. Това е то, Касиди, край на играта.

Извадих картона и му го подадох. Той продължи да нарежда, без да му обръща внимание:

— Чудя се, как ли щеше да се чувства покойният ви чичо, ако само знаеше за деморализиращото ви поведение тук, в университета. Дали пък няма да се обърне в…

— Ами ще взема да го попитам, когато се върне — рекох. — Миналия месец, като ходих да го видя, още не се беше обърнал.

— Какво? Не разбирам…

— Чичо Алберт е един от късметлиите, замесени в миналогодишния скандал около „Дари ми още миг“. Спомняте ли си?

— Боя се, че не — поклати глава той. — Мислех, че чичо ви е умрял. А и как иначе, след като завещанието…

— Въпросът е от деликатно и малко философско естество — обясних аз. — Юридически той е мъртъв. Тялото му беше замразено и оставено на съхранение в криогенната компания „Дари ми още миг“. Само че съдържателите й се оказаха хора безскрупулни и се наложи да бъде преместен заедно с още петдесетина оцелели.

— Оцелели?

— Това, струва ми се, е най-точния термин. По списък, в „Дари ми още миг“ трябва да имат над петстотин клиенти, а в действителност били замразени петдесет. Икономисаните средства им донесли страхотна печалба.

— Не разбирам. Каква е съдбата на останалите?

— Части от тях се появили на черния пазар за органи. Още едно поле, където фирмата реализирала солидни приходи.

— Май си спомням нещичко. А какво е станало с… остатъците?

— Един от съпритежателите на фирмата имал погребално бюро. Така че в процеса на своята работа просто се освобождавал от ненужните тела.

— О! Виж ти… чакайте малко. Ами какво ще правят, ако някой дойде и поиска да види тялото на свой замразен роднина?

— Просто сменят табелката. Ако мислите, че може да се различи нещо през дебелия слой лед, лъжете се. Както казах, чичо Алберт беше един от малкото, които запазили с подобна цел. Винаги си е бил късметлия.

— Но все пак са ги разкрили?

— Неплатени данъци. Алчността погубва хората.

— Разбирам. Значи напълно възможно е някой ден чичо ви да ви потърси сметка?

— Не е изключено. Процентът на успешно размразените все още не е обнадеждаващо висок.

— И тази възможност не ви притеснява?

— Свикнал съм да решавам проблемите, когато възникнат. Чичо Алберт не е сред належащите.

— Отчитайки волята на вашия покоен чичо и създаденото настроение сред управата на университета, държа да отбележа, че с поведението си нанасяте вреда и в още една област.

Огледах стаята. Дори надникнах под стола.

— Предавам се — вдигнах ръце.

— На самия себе си.

— На себе си?

— Точно така. Пътят, който сте избрал, води до едно лишено от смисъл, инертно съществувание. Губите всякаква възможност да се превърнете в нещо друго, освен в професионален, склонен единствено към безделие, търтей.

— Търтей, значи.

— Да, търтей. Мотаете се наоколо и не вършите нищо полезно.

— Излиза, че действате изцяло в мой интерес, като се опитвате да ме изритате от университета.

— Именно.

— Неприятно ми е да го кажа, но историята е пълна с типове като вас. Струва ми се, че сме навикнали да ги съдим прекалено строго.

— Историята?

— Не говоря за факултета по история. Историята като наука.

Той въздъхна и поклати глава. Дръпна картона, пусна поредното облаче дим от лулата и се зае да го изучава.

Чудех се дали наистина си вярва като твърди, че ми прави услуга, опитвайки се да разруши живота, който си бях изградил.

— Чакай, чакай — промърмори той. — Тук има някаква грешка.

— Няма грешка.

— Сгрешен е броят на часовете.

— Защо? Трябват ми дванайсет — там има дванадесет.

— Нямам нищо против това, но…

— Шест часа върху моя собствен проект, свързващ няколко учебни дисциплини, разработка на темата на място, в конкретния случай — Австралия.

— Всъщност става дума за курса по антропология. Един от основните курсове. Но не за това говорех…

— По-нататък, тричасов курс по сравнителна литература, който върви с основния курс, върху творчеството на средновековните трубадури. Дотук всичко е според правилника, а и ще имам време за видеосеансите. И още един час социология, също с видеосеанс, за да следя текущите събития. Това прави общо десет часа. Като прибавим още два часа приложно изкуство — избрал съм напредналия курс за плетене на кошници — и стават точно дванадесет. Нито повече, нито по-малко.

— Не, сър! Тук не съм съгласен! Последният курс изисква тричасови занимания — и следователно се смята за основен!

— Май не сте виждали циркуляр номер петдесет и седем?

— Какво?

— Промениха го.

— Не ви вярвам.

Преместих поглед към кошницата с кореспонденцията.

— Време е да си прегледате пощата.

Той дръпна кошницата и започна трескаво да се ровичка из нея. Някъде към средата на купчинката се натъкна на документа. На лицето му отначало се изписа недоверие, след това гняв и изненада. Наблюдавах с интерес бързата смяна на настроения. Очаквах да дойде отчаянието, но щастието никога не е пълно.

Когато отново вдигна глава към мен, там имаше само нескрито удивление.

— Как го правите?

— Защо все търсите лошото в хората?

— Защото съм чел досието ви. Обзалагам се, че циркулярът е ваша работа.

— Забележката ви е крайно недостойна. А и да е истина, трябва да съм глупак, за да го призная, нали?

Той въздъхна.

— Да, навярно.

След това извади писалка и надраска с ненужна сила „Одобрявам“ в долния край на картона.

— Този път бяхте на косъм — произнесе бавно, докато ми го връщаше. — Измъкнахте се, но може да ви е за последно. Какво ще правите догодина?

— Научих, че се въвеждали два нови курса. Ще трябва да поговоря с някой от другите ръководители за смяна на текущата тема.

— Ще се обърнете към мен — заяви той. — А аз ще разговарям с другите курсови ръководители.

— Всеки има право сам да си избира ръководител.

— Вашият случай е по-особен. Следващият път пак ще потърсите мен.

— Добре де — реших да не настоявам повече. — До скоро виждане.

Докато вървях към вратата, той произнесе в гърба ми:

— Ще намеря начин.

Спрях на прага.

— Да, бе, да — произнесох учтиво. — Как ли пък не.

След което затворих внимателно вратата.