Лори Хертър
Фантома от Чикаго (4)

Четвърта глава

Ерик стисна зъби и докато се мъчеше да седне, почувства ужасна болка в пулсиращата рана на бедрото си. Гърбът също започна да го боли. Маската го задушаваше. Той я дръпна и ядно я захвърли на пода. Сърцето му се късаше. Той наведе глава и похлупи лицето си е длани.

— Кристъл, Кристъл, защо? — съкрушено изрече той, сякаш тя би могла да го чуе.

Много добре знаеш отговора на този въпрос, помисли си той, вбесен от собствената си глупост. Защо трябваше да го обича тя, защото я спасяваше от онзи мъж, който можеше да й навреди? Но тя вероятно все още не вярваше, какъв негодник е годеникът й. А и Фантома явно не я привличаше?

Бе се преструвала, че целувките му и харесват. И това беше най-лошото — бе повярвал, че тя наистина му отвръща, а после трябваше да понесе ударите и гледката как тя изчезва в тунела. Удоволствието, което уж изпитваше, било само част от играта й. Как не можа да го разбере? Толкова много му се искаше да вярва, че и Кристъл го желае! Какъв глупак!

Той мъчително пое дъх и разтри бедрото си. Но защо бе длъжна да се доверява на един маскиран, който я убеждаваше как я спасява от нещо? Дори и да беше вярно, звучеше преувеличено. Домъкнал я бе насила в подземието, как да разбере, че го прави, за да я предпази? Щеше ли и Ерик да повярва, ако бе на нейно място?

От друга страна, бе избрала мъж като Тони за съпруг. Не беше прозряла под красотата му скритата заплаха. И след като се беше влюбила в един долен измамник, защо да не хареса елегантния маскиран мъж? Беше ли едната маска по-добра от другата?

Той мрачно се засмя на иронията на собствения си грешен подход да спечели жената, която обича. Рамото го заболя. Той започна да го разтрива. Дали не беше време да се откаже? По дяволите мечтите и копнежът Кристъл да му стане жена. Никога нямаше да я спечели. И какво друго му оставаше, щом маската, свещите и виното не бяха успели?

— Откажи се! Забрави я! — ядосано и нетърпеливо си повтаряше той. Достатъчно време и енергия бе загубил в надежди и мечти за нея. След завършването на университета той бе постъпил на работа в специалните служби на военното разузнаване за няколко години, защото търсеше предизвикателство, което да обсеби мислите и цялото му внимание. Премина курса на обучение и изпълни много задачи, налагаше се да пътува и тайно в чужбина. През цялото това време работеше върху себе си, за да стане мъжа, който си представяше, че трябва да бъде — смел, силен и уверен в себе си. Сега беше такъв, но Кристъл все така не го забелязваше! Проклети да са красивите й „слепи“ очи.

Ерик си напомни, че много жени биха се радвали да им обърне внимание. Щом Кристъл не можеше да го обича, тогава нека го обича някоя друга. В състояние бе и сега да изброи доста жени, които се интересуваха от него и даже бяха уговаряли общи приятели да ги свържат. В миналото бе ги отхвърлял само след няколко срещи, за са се отдаде на надеждите и копнежа по единствената жена, която го интересуваше — Кристъл. Крайно време бе да се откаже.

Но макар да трябваше да си признае неуспеха в завладяването на сърцето на Кристъл, Ерик все пак бе длъжен да се погрижи за нейната безопасност — другата цел на приключението тази нощ. Разбираше, че за да стане това, от сега нататък трябва неотлъчно да е с нея, а раздразнената му рана пак го обездвижваше до голяма степен. Не можеше да допусне желанието към нея отново да вземе връх. Отсега нататък се налагаше да я държи в състояние на страх и заплаха, за да предотврати друг опит за бягство. Тя щеше да е в безопасност, докато се страхува от него, а после, когато вече няма риск, той ще я върне на баща й.

Погледна към тунела, в който бе изчезнала тя. Вратът му още беше схванат. Надяваше се Кристъл да не е стигнала твърде далеч. Беше сигурен, че тя ще се изгубил подземния лабиринт. Дължината на тунелите бе почти стотина километра и му оставаше да се надява да я открие. Трябваше да стане ида я последва…

Погледът му попадна на маската в краката му и той я вдигна. Отегчено я сложи обратно на лицето си. По-добре, когато я намери, да бъде за нея отново онзи Фантом. Твърде унизително би било да й разкрие кой е всъщност. Разтреперан, той се опита да се надигне. А ако не можеше да върви? Нямаше да я открие бързо. Кракът му пулсираше, но най-силната болка бе стихнала. Той се подпря на леглото и понечи да стане, но изстена и рухна назад.

Тогава се сети за патерицата и се наведе от леглото да я потърси. Подпъхна я под мишницата си и колебливо се изправи, отпуснал тежестта върху здравия си крак. Отправи се бавно към кутията с вестници, като опитваше да свикне с болката. Там имаше още един фенер като онзи, който Кристъл бе взела. Той взе и допълнителни батерии.

После се отправи в посоката, накъдето беше изчезнала тя.

— Кристъл — провикна се той, а гласът му отекна в дълбокото пространство. — Стой, където си! Ще се изгубиш…

Ехото долетя до Кристъл и тя се поколеба за миг. Да спре? В никакъв случай! Тя ускори крачки, притеснена, че гласът му не се чува толкова отдалеч, колкото предишния път, когато с такава болка бе извикал, че я обича. Кой беше този мъж, чудеше се Кристъл, който толкова много я обичаше? Кой би могъл, да бъде? Сега нямаше време да мисли за това. Трябваше да намери онзи асансьор и да стигне до хотела, откъдето бяха тръгнали. Дългата пелерина й пречеше и тя я уви два пъти около себе си и се опита да я подхване, за да не се влачи, но това бе трудно, защото държеше и фенера. Кристъл реши, че бързината е по-важна от срама и захвърли пелерината. Сигурно щеше да намери някакъв парцал да се покрие. А после щеше да потърси телефон, за да позвъни в полицията.

Мъчеше се да си спомни, къде бяха завивали, но това се оказа трудно. Премина през няколко пресечки на тунелите, които понякога се разклоняваха в повече от четири посоки. Тук и там бяха обозначени имената на улиците, написани на ръка по бетонните стени. Кристъл мина покрай „Стейт“ и „Мадисън“ преди около десет минути, но не беше сигурна, че се движи в правилната посока към хотела. „Стейт“ и „Мадисън“ минаваха през центъра на Чикаго и номерата на улиците започваха там, където се пресичаха тези двете. Само ако можеше да пробие земята и да излезе право нагоре, щеше да разбере, къде се намира. На този ъгъл беше и магазинът „Карсън, Пири, Скот и Ко“, конкурент на „Уинтроп“. Тя дори откри изхода от подземието натам, но не успя да отвори вратата му.

Сега сигурно се намираше на няколко пресечки от този магазин, но още не беше видяла името на улица. Някои от тунелите бяха запушени от изоставени вагонетки, вероятно използвани в началото на века. Батериите на фенера започваха да се изтощават. Боже, какво щеше да прави без светлина? Трябваше да открие хотела…

— Кристъл! Къде си?

По гърба й пролазиха тръпки. Гласът на Ерик прозвуча доста близо! Защо не беше го ударила силно, за да загуби съзнание, ядосваше се тя. Глупачка! Защо го беше съжалила? Той очевидно бързо се бе възстановил, за да тръгне след нея.

Тя отново затича и стигна до друга пресечка. Вдигна фенера да прочете улицата, а светлината му съвсем слабо проблясваше. Вече започваше да гасне. Младата жена се паникьоса и го разтърси. После го удари. И тогава той изгасна. Внезапно тя се озова в пълен мрак и нищичко не виждаше.

— Не! — изпищя Кристъл. Протегна ръка да докосне стената, пристъпи напред и се блъсна. Удари челото си в една от извивките. Спъна се в някаква изскочила релса. Изтърва фенера. Студеният бетон опря в тялото й. Ребрата и раменете я заболяха и чак тогава тя осъзна, че е паднала. Протегна ръце, но дори и тях не виждаше. Изправи се на колене, съвсем безпомощна. Щеше да си умре тук, в катраненочерния мрак, от глад и жажда.

Обзета от ужас, тя се разплака неудържимо. Имаше само една надежда — Ерик да я открие. Мъжът, от когото бе избягала от страх, бе единственият, който можеше да я спаси.

— Кристъл? — Гласът на Ерик отекна в далечината на тунела.

— Тук съм! — извика през сълзи тя.

— Къде?

— Не знам — едва изрече тя. — Фенерът ми угасна.

— По дяволите! Знаех си, че ще се изгубиш!

Грубият му тон я разплака още повече.

— Престани да ревеш и не спирай да говориш! Трябва да се ориентирам по гласа ти.

— Тук съм. Минах преди малко през „Стейт“ и „Мадисън“.

— В коя посока?

— Не знам!

— Много умно, нали? — Сърдитият му глас се чу по-отблизо.

— Опитвах се да избягам от теб! — изкрещя тя, за да се оправдае. — Ти ме отвлече.

Отговор нямаше. Тишината бе нарушена само от тътрене на крака.

— Ерик?

Тишина.

— Ерик!

— Какво?

— Н-нали искаше да говоря.

— Тогава продължавай. Не виждам защо трябва да отговарям на разни оплаквания.

Тя разбра, че няма да е добре да го ядосва повече. Преглътна онова, което бе останало от гордостта й и каза:

— Извинявай.

— За какво да извинявам?

— За… за това, че се оплаквам.

— Тъй ли? Да не би да искаш да кажеш, че тук при мен ти харесва?

— Аз… е, някои неща — опита се да отвърне тя.

— Какви например?

— Харесаха ми… свещите. И виното.

— А аз? Аз не ти ли харесвам? — подигравателно попита той.

— Х-харесваш ми.

— Лъжкиня.

— Много е трудно да харесваш някого с маска, Ерик.

— Тогава защо се преструваше? С горещите целувки и така нататък. Голяма артистка си.

Кристъл прехапа устни. Отвращаваше я мисълта, че трябва да се оправдава, за да се измъкне. Дори да я открие, отново щеше да попадне в старото положение. Само дето този път той щеше да е ужасно ядосан. Сигурно щеше да й го върне, дори да я набие. Може би щеше да е по-добре да не я открие. И тя да си умре самичка в мрака, но да избегне отмъщението му.

След няколко минути той изкрещя:

— Кристъл?

Тя се поколеба, обзета от ужас, не знаеше, какво да направи, кое бе по-доброто — дали да умре, или да бъде измъчвана, дори и убита.

— Кристъл!

Страхуваше се да отговори. Гласът му се чуваше все по-близо.

— Кристъл, не си играй!

Няма да си играя, помисли тя, а голото й тяло потръпна, обвито от невидимия и студен воал на ужаса. Смъртта няма да дойде толкова бързо, реши тя.

Внезапно в далечината на тунела проблесна светлина. Кристъл погледна натам. Светлината ставаше все по-ярка и скоро тя видя и неясната фигура, която се движеше насам. Кристъл дочу тракането по бетонния под, после забеляза патерицата.

Само на няколко стъпки от нея, Ерик се надвесваше, подпрян на патерицата, и осветяваше лицето й. Кристъл извърна очи и инстинктивно покри е ръце голите си гърди. По бузите й се стичаха сълзи от страх и унижение.

— Жалка гледка си — пошепна той. — Никога не съм мислел, че ще те видя толкова изплашена. Но все пак предизвикателно красива. Нежна, гола и безпомощна. — Той премести фенера в ръката, с която държеше патерицата, а с другата започна да разкопчава ризата си.

Кристъл разтревожено следеше движенията му. Какво се гласеше да й стори? Тя се приготви да скочи и да побегне.

— Не мърдай! — заповяда й той и тонът му я накара да замръзне.

— Моля те, недей — изрече тя, на колене пред него. — Аз… ще се подчиня, ако обещаеш да не ми причиняваш болка.

Той я изгледа, докато измъкваше ризата от панталона си.

— Да се подчиниш ли? — Интересът му издаваше и подигравка. — И какво означава това?

Тя още веднъж осъзна, че ще е по-добре да не се съпротивлява, ако иска да остане жива. Не бе сигурна, че е най-разумното, но в този момент нищо друго не й идваше наум.

— Ако… ако все още искаш…

— Какво? И ти няма да ме праснеш с фенера отново? — и той премести поглед. — Я ми го подай всъщност. — Той посочи фенера, който стоеше между двама им.

За да направи това, тя трябваше да протегне едната си ръка. Опита се да покрие гърдите си с другата, доколкото можа, й му подаде фенера, трепереща от ужас, че той на свой ред би могъл да я удари.

— Недей…

Ерик го взе и го закачи на колана си.

— И престани да си притискаш гърдите така. Изглеждаш само още по-привлекателна. Почакай. — Той подпря патерицата си на стената и започна да съблича ризата си. И слабата светлина бе достатъчна да разкрие широките му рамене и мускулестите гърди. Тя се разтрепери и притисна още по-силно длани към гърдите си.

— Моля те… — ужасено пошепна тя. В отговор той й подаде ризата си.

— Облечи я. И не си губи времето да молиш за милост. Изобщо не те желая повече.

Смутена, тя грабна дрехата и бързо я навлече. Ръкавите й бяха твърде дълги, а и цялата й беше доста голяма. Докосването на плата и припомни предишните му ласки. Тя го погледна с широко отворени очи, а той се пресегна към патерицата си.

— Не ме зяпай така. Ставай! — нареди той.

Младата жена се изправи, а ризата неочаквано се разтвори и Кристъл побърза да я прихване и да се обгърне.

— Закопчай я.

С треперещи пръсти тя се подчини, вбесена, че няма никакъв изход. Но дали в някакво скрито кътче на съзнанието си не се ядосваше повече, защото я беше отхвърлил? Трябваше да прогони тази мисъл от главата си! Да не би да искаше обратното?

Разбира се, че не!

Но… да чува нежния му глас… да усеща чувствените му ласки… да се замайва от неговата страст… Кристъл, ти полудяваш, каза си тя. Трябваше да се радва, че не го интересува повече.

Той посочи напред с патерицата си:

— Тръгвай до мен, от другата страна на релсата, за да те виждам.

Не можеше да я дърпа след себе си като преди, когато я водеше през тунелите. Ала беше толкова тясно, че нямаше място за двамата един до друг. Тя тръгна и установи, че има малко разстояние. И все пак предпочиташе да държи ръката му. Това е безумие, помисли си тя. Как можеше да очаква да я закриля и да й помага, щом като я беше довел тук? Той бе нейният похитител! Ако не беше той, нямаше да това положение.

Обърканото й мислене сигурно бе в резултат на това, че бе напълно зависима от него. Чувала бе за синдрома на отвлечените, които се привързваха към похитителя, който ги държеше затворени. Ерик бе едновременно опасният й похитител и единствената й надежда да остане жива. Сигурно затова се чувстваше така уязвима. А когато бе станал по-груб, предишната му нежност й липсваше. Но това й се струваше нормално.

Известно време вървяха мълчаливо. Ерик бе вперил очи напред и я поглеждаше само от време на време, за да се увери, че го следва.

— Как е кракът ти? — осмели се да попита тя.

Той горчиво я изгледа:

— Твоята престорена загриженост ме развълнува.

— Не можеш да обвиняваш един затворник, че се е помъчил да избяга — каза тя с надеждата да се разберат. — Можех да те ударя и по главата, да те оставя в безсъзнание или направо да те убия.

— Благодаря ти, че се въздържа.

— Говоря сериозно! Мислех да го направя. Но не можах, защото… ти се опита да бъдеш мил с мен, въпреки че ме отвлече. Разбрах, че всъщност не искам да те нараня.

— Колко мило — подигра се той. — Само че ако ме беше ударила по главата, нямаше да оживееш и ти! Но ако имаше малко мозък, щеше да си вземеш поне допълнителни батерии.

— Положението и за мен е ново — опита се с ирония да; му отвърне тя. — Не съм свикнала да бягам от леглото на маскиран мъж. Пък и нямах време да мисля, къде си държиш допълнителните батерии.

— Хайде да не споменаваме леглото.

— Добре — но всъщност й се говореше точно за това. Повървяха още малко в мълчание, после тя попита: — Защо каза, че ме обичаш?

— Кога съм го казал? — Той сякаш се мъчеше да си спомни.

— Изкрещя след мен, когато побягнах.

— Сигурно е било заради ужасната болка. Моментна загуба на разсъдък и бълнуване вследствие силна физическа болка.

— Толкова ли те заболя? — по-меко попита тя.

— Да.

Тя наведе глава и направи още няколко крачки. После се обърна към него и каза:

— Съжалявам, Ерик.

Той продължи да гледа напред, куцукайки с патерицата си, сякаш мислеше, какво да й отвърне. Накрая студено изрече:

— Не ти прощавам. И няма да приказваш повече, освен ако не трябва да ми отговаряш. Ти си моя затворничка и ще се държиш като такава, докато не те освободя.

— Наистина ли смяташ да ме пуснеш? — изненадано попита тя.

— Не ти ли го казах и преди?

— Да, но…

— Ти не ми повярва. Е, това си е твой проблем. Аз само изпълнявам дълга си да те спася.

— Защо?

— Защото… — Той въздъхна. — Заради приятелството ми с баща ти. Знам колко нещастен ще бъде, ако се омъжиш за Тони и ако бъдещият ти съпруг ти направи нещо лошо.

— Какво знаеш за Тони? — настоя тя.

Той се замисли, преди да отвърне.

— Тони е човекът, който стреля по мен. Опита се да ме убие.

Тя забави крачка.

— Наистина ли? И защо?

— Баща ти ме беше помолил да направя някои проучвания за него. Един детектив му беше изготвил доклад, който се оказа непълен. Предполагам, че Тони го е разкрил и подкупил, за да не го издаде. С моя опит в разузнаването аз успях да изровя твърде много неща за него, все неприятни. Имал е много и доста съмнителни връзки в Ню Йорк. Занимавал се е и с обири. Между другото подозирам, че и годежният ти пръстен е краден.

Кристъл ужасено погледна пръстена на ръката си.

— Падал си по хубавия живот — продължи Ерик, — имал и доста други жени. В един момент се наложило да напусне Ню Йорк, защото там станало твърде горещо за него. След пристигането си в Чикаго, открил спортния ти клуб и теб — прекрасната наследница, която ще му свърши работа. И ти, разбира се, веднага падна в ръцете му. На Тони не му хареса идеята на баща ти за брачен договор. Започна да настоява да избягате, когато разбра за него, нали?

— Да — призна тя.

— И когато откри, че аз съм по петите му, мисля, че от членовете на неговата „фамилия“ в Ню Йорк му подсказаха, че вече съм научил твърде много и ще те предупредя. Той преследва единствено парите ти. Между другото беше проверявал, как стоят нещата и със застраховките за живот, ето кое ми подсказа, че сигурно има някакви планове да те убие щом се ожените. Така щеше да получи застраховката и да наследи всичко, което майка ти ти е оставила. Нямаше да му е зле. А като знам, колко си импулсивна, се страхувах да не се съгласиш да избягате и по този начин да си спестите написването на брачния договор. След като събрах нужната информация за него, започнах да действам много бързо и се постарах да покрия следите си. Той ме хвана неподготвен, стреля по мен и си помисли, че ме е убил.

Кристъл слушаше, ужасена и объркана, докато вървеше боса до него. Чудеше се, кой ли е той, след като бе работил в разузнаването. И откъде познаваше, характера й, пък осведомен за плановете на Тони? Когато Ерик спомена за брачния договор, тя се сети за Джей.

— А знаеш ли, какво се е случило с Джей Сондърс, адвоката, когото баща ми нае за договора? Той изчезна и никой не успя да го открие. Мислиш ли… Възможно ли е Тони да го е убил?

Ерик дълго не отвърна. После каза:

— Твърде е възможно.

— Освен ако… — Тя погледна Ерик, толкова висок и мъжествен в мрака, въпреки патерицата. Но косата на Джей бе по-светла и падаше на леки къдрици над челото му, той беше и малко по-слаб. Нямаше представа, какъв цвят бяха очите му. А гласът? По-скоро делови, почти монотонен, пък и му липсваше всякакво чувство. Гласът на Ерик бе променен и от ехото в тунелите, затова беше трудно да направи сравнение. Тя си спомни, че в балната зала й се бе сторил смътно познат. И все пак не можеше да си представи Джей да звучи така страстно и чувствено като Ерик. Освен това Ерик й беше казал, че това е истинското му име, ако можеше да му се вярва. А тя усещаше, как започва да му се доверява.

— Не, не е възможно да си Джей — измърмори разочаровано тя. За миг й се беше сторило, че е разкрила тайната, кой е Ерик.

Той продължи да върви, без да продума. Но тя имаше още много въпроси.

— Защо…

— Нали казах да говориш, само ако си попитана нещо? — нетърпеливо я прекъсна Ерик.

— Да — отвърна тя и се почувства наказана: Защо пак й се сърдеше? Беше достатъчно търпелив да отговори на въпросите за Тони, а сега…

— Тогава изпълнявай! Изморен съм.

Тя яростно го изгледа, но не продума, докато стигнаха до „Уинтроп“.

Трите свещи още проблясваха меко върху масата. Светлосините чаршафи бяха смачкани. Всичко бе тихо и потънало в сенки. Нищо не се беше променило. Само дето сега Кристъл носеше голямата риза на Ерик, която стигаше до бедрата й, а той бе полугол. Тази смяна в положението й харесваше. Чувстваше се по-удобно, по-сигурна и не така смутена. Удоволствие беше да гледа мускулестото му тяло, но което нямаше нито косми, нито излишни тлъстини. Гърдите му бяха добре оформени, а раменете и ръцете — здрави и прекрасно развити. Искаше й се да го попита, къде е постигнал тези резултати, но нали й беше забранено да говори.

Той хвърли изтощения фенер в коша с вестниците и тръгна към леглото. Подпираше се на патерицата и едва успя да седне, свил лице в болезнена гримаса.

Тя стоеше на крачка от него, наблюдаваше го и реши, че все пак трябва да се обади.

— Да ти подам ли нещо? Имаш ли някакви обезболяващи лекарства?

— Сега на медицинска сестра ли ще ми се правиш? — процеди той.

— Исках само да помогна.

— В хладилния шкаф има минерална вода. Подай ми една бутилка. И ти си вземи. И хапни нещо.

Добре — отвърна тя и му подаде пластмасовата бутилка, взе една и за себе си. Извади от плика с храната бяло грозде, парче бри и франзели. За сиренето имаше пластмасов нож. Тя разкъса гроздето на чепки и раздели франзелата. После му подаде част от всичко.

 

Той пиеше вода, после затвори бутилката и каза:

— Не съм искал хляб.

— Но трябва да хапнеш.

— Не съм гладен.

— Ерик, имаш ли аспирин? Може да вземеш против болките.

Очите му пробягнаха към едно чекмедже на малката масичка, което тя не беше забелязала досега. Без да чака, рискувайки да предизвика гнева му, тя го отвори. Вътре имаш: две шишенца с лекарства, но без етикети. Сигурно и тях е задигнал от магазина, помисли си тя.

— Това ли са успокоителните? — попита тя.

— Да, но няма да взема — отвърна той, сякаш в момента бе взел това решение.

— Защо?

— Защото ме отпускат.

— Е, и какво от това? А, да — разбра тя. — Страхуваш се да не избягам, ако заспиш.

— Все по-бързо схващаш.

— Няма да избягам — увери го тя.

— Наистина ли? — иронично попита той.

— Наистина. Няма да избягам. Страх ме е да не остана сама в тъмното. Никъде не искам да вървя без теб или ако не отвориш тази врата към „Уинтроп“ — призна тя. — Ще бъде глупаво да опитвам пак. Така че повярвай ми и си лежи спокойно.

— Да ти повярвам ли? Както ти на мен? — подразни я той.

Тя наведе глава.

— Много е трудно да повярваш на човек с маска, който отказва да признае, кой е всъщност. Но… започвам да вярвам на онова, което ми разказа за Тони и за всичко друго. Изглежда доста неща знаеш. И наистина се погрижи за мен, макар и с неприязън понякога.

— С неприязън? — не проумя той.

— Да. Виж, как ми заповядваш. Даже и сега си ядосан.

— О, значи гостенката се оплаква от условията!

— Да!

— Съжалявам, не сме в хотел „Риц“. Това е най-доброто, което мога да предложа.

— Нямам предвид това. Само… ако можеше отново да бъдеш по-любезен, както беше в началото…

— Преди да имитираш екстаз, а после да ме удариш с фенера ли?

— Не съм се преструвала…

— О, да, наистина се вживя в играта си. Малко извивки, малко тихи стенания и въздишки, доста добре се справи. А и ударите с фенера си бяха съвсем истински.

— Съжалявам! Но ако ми беше казал повече, когато ме доведе тук, може би щях да ти повярвам така, както започвам да ти вярвам сега, когато ми обясни някои неща.

Той се наведе и остави бутилката на пода.

— Добре. Печелиш. Страхувах се да ти кажа всичко, за да не разбереш, кой съм всъщност. Исках да запазя тайната за себе си, за да… за да имаме възможност да се опознаем отново по начин, различен отпреди — и той се усмихна горчиво, сякаш се подиграваше на себе си. — Не ми дойде наум, че когато ти подскажа някои неща, ти ще продължаваш да не се досещаш, кой съм.

— Защо просто не ми кажеш и да приключим с това? — раздразнено го помоли тя.

— В този миг и двамата бихме изпаднали в неудобно положение — мрачно отвърна той. — Засега предпочитам анонимността си. — Той погледна часовника си: — Вече е два през нощта. Ще научиш истината още преди да съмне.

— Обещаваш ли?

— Да.

— И после… ще си тръгнем ли оттук?

— Искам да дам още няколко часа на полицията, после ще им се обадя, за да видя дали всичко е под контрол и дали са прибрали Тони.

— Ти за полицията ли работиш? — учудено попита тя.

— Да — уморено отвърна той. — Как мислиш, че бих отвлякъл някого, без предварително да уговоря условията?

Тя рязко въздъхна.

— Ерик, откъде мога аз да знам, какво би направил ти? Даже не се сещам кой си.

— Хайде замисли се малко.

— Полицай ли си?

Ерик притисна с длани маската върху лицето си и се отпусна обратно на възглавницата.

— Не, не, не! — после я погледна. — Ще ми направиш ли услугата да спреш да отгатваш? Дори не подозираш колко ме унижаваш, като не можеш да се сетиш.

— А ти ме унижаваш, като не ми казваш — отвърна му тя.

Видя го как се мъчи да вдигне краката си на леглото. Явно много го болеше. Тя се наведе и му помогна да качи ранения си крак.

— О! Боже! — извика той.

Очите и се напълниха със сълзи при мисълта, че тя му е причинила това страдание. Наведе се над него.

— Моля те, вземи лекарството — после докосна гърдите му и уплашено дръпна ръката си. — Но ти имаш треска!

— Вероятно раната отново се е инфектирала — промълви той едва-едва. — Дай ми две хапчета от шишенцето със зелената капачка, моля те.

— Ей сега — отвърна тя и посегна към чекмеджето. Разбра, че това е антибиотик. Подаде му две хапчета заедно с водата, а той се опита да седне, за да преглътне. — А успокоителното? Вземи и него, Ерик. Имаш нужда да поспиш и да си починеш.

Той втренчи в нея суровия си зелен поглед.

— Ще остана при теб — обеща тя. — Къде бих могла да отида? Обратно в тунелите, за да се загубя пак? Не съм толкова глупава.

— Пък аз се чудех…

Тя стисна устни и не отвърна на обидата.

— Моля те да го вземеш. Не желая да те гледам, как страдаш заради мен.

— Нищо ново — измърмори той.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Дай ми едно хапче от другото шишенце — нареди той, без да обръща внимание на въпроса й.

Тя му подаде лекарството, гледаше как го изпива и си мислеше, колко добре би било, ако бе отвърнал на въпроса й. Наистина ли я обичаше? Ако е така, тя се чудеше защо и как се бе влюбил в нея. Кога? И от колко време? И защо никога не й го беше казвал? Много мъже се бяха влюбвали в нея от училище насам. Може би Ерик е един от тях. Не й се вярваше обаче да го е забравила. Не можеше да изтрие такъв мъж от паметта си ей така. Успокоена, че си е взел лекарството, тя върна шишето отново в чекмеджето и попита:

— Няма ли да хапнеш нещо?

— Дай ми хляба и сиренето.

Тя се усмихна и бързо посегна към сандвичите, които беше приготвила на масата. Взе и своята половина франзела със сирене и бутилката с вода и приседна до него на леглото. Той се подпря на лакът и започна да яде.

— Наистина изглеждаш уморен — загрижено се обади тя, когато привършиха.

— Как виждаш под маската ми?

— Движенията ти те издават. Умората в гласа. Но ще се оправиш, нали?

— И по-зле съм бил. Ти хапна ли?

— Да.

— Легни до мен.

— Какво?

— Не се притеснявай. Твърде съм уморен, за да мисля за друго, дори и да искам. Пък и вече ти казах, че не желая.

Тя не знаеше, как ще понесе близостта на тялото му отново. В съзнанието й се появи образът му отпреди — надвесен над нея, как я гали и целува. Притесняваше я дори мисълта да се докосне до него, въпреки треската му.

— Не, не.

Той здраво я стисна за ръката.

— Лягай тук — тихо й заповяда и я придърпа към себе си.

— Но…

— Недей да спориш! Още си моя пленница. Нищо, че съм с треска. Пак съм много по-силен от теб. — Той я дръпна върху себе си. — Искам да съм сигурен, че ще бъдеш тук, когато заспя.

— Нали ти казах…

— Може и да съм луд, но откакто се престори, че ме харесваш, а после ме халоса с фенера, не мога да ти вярвам. И споменът, и болката са още живи. Искам те до себе си. Ще усетя и най-малкото ти движение. Лекарството ме унася, но сънят ми е лек — дрезгаво я предупреди той. — Само да мигнеш и ще се събудя. И после ще отговаряш.

Доплака й се. Нещата тъкмо бяха тръгнали добре, защо отново трябваше да става груб? Защо пак искаше да я изплаши, точно когато бе започнала да се успокоява в присъствието му? Вероятно треската го изнервяше.

Кристъл се подчини и се намести удобно до него, с глава на гърдите му, като не опита да се освободи от здравата му прегръдка. Той обви и двете си ръце около нея. При допира до голата му кожа сърцето й заби учестено, но тя се помъчи да прикрие вълнението си. Положението май бе започнало да й харесва, стига той да не се правеше на надзирател.

— И ти трябва да поспиш — каза Ерик, но без всякакво чувство.

— Да, особено като ме успокояваш така приятно.

— Нали ти казах да не ми говориш?

— Добре де!

Тя усети напрежението в трескавото му тяло, но след няколко минути мълчание той сякаш се отпусна. Скоро тя чу равното му дишане и на свой ред се унесе в сън, изтощена от умора.

Събуди се, защото чу името си, изречено с трескав глас.

Стресната, Кристъл вдигна глава от гърдите на Ерик. Очите му бяха затворени, но той бе неспокоен в съня си. Дишането му бе накъсано, а клепачите му трепкаха. Тя усети, че тялото му гори от температура. Спомни си, как той й разказваше за сънищата в съня си по време на треска. Свещите бяха се стопили доста и това й подсказа, че са минали поне няколко часа.

Изведнъж ръката му я обви по-здраво и в съня си той прошепна:

— Кристъл…

Пръстите му докоснаха гърдите й.

Това я накара развълнувано да си спомни ласките му. Сърцето й ускори ритъма си. Тя се чудеше дали да не се отдаде на собствените си чувства. Никога в живота си не беше усещала такова привличане. А не знаеше кой е този мъж. Разтрепери се. Бог да й е на помощ, но тя го желаеше. Цял живот бе очаквала някой да я докосва така. Копнееше за ласките на Ерик. Тя взе ръката му и нежно я насочи към гърдите си, като внимаваше да не го е събуди. Ако споменаваше името й насън, сигурно щеше да си мисли, че и сега сънува, каза си тя.

Той не спираше да я гали, а дишането му стана по-учестено.

Кристъл за миг затвори очи под допира на дългите му пръсти. Тя внимателно пъхна ръка под неговата и започна да си разкопчава ризата. Когато горещите му пръсти се плъзнаха по голата и кожа, тя отново затвори очи от удоволствие, което почти я разплакваше.

Изведнъж ръката му застина. Той вдигна глава от възглавницата. Тя вдигна очи и видя, че Ерик я гледа, съвсем буден. Зелените му очи бяха студени и ядосани. Разбрал, какво върши, той дръпна ръката си сякаш от огън.

— Аз ли те разкопчах? — раздразнено и учудено попита той.

— Не — прошепна тя, като едва успяваше да си поеме дъх. Той сигурно щеше да иска някакво обяснение за действията й. Сърцето й подскочи. И какво щеше да му каже сега?

— Не? Тогава значи…

— Аз се разкопчах — ето, тя призна желанието си. Дъхът й спря.

Очите му потъмняха от подозрение.

— Защо?

— Ти спеше — отвърна тя. — Започна да ме докосваш. Викаше името ми. Исках да… да ти бъде приятно.

Той още повече се надигна, подпрян на лакът, като не я изпускаше от очи. Тя също се подпря и смело отвърна на погледа му. Ризата й се разтвори по-дълбоко и откри извивката на гърдите й.

Той я дръпна и ядосано я закри.

— Да ми бъде приятно ли? — иронично я попита. — Защо? За да ме удариш този път по главата ли?

— Ти спеше дълбоко. Ако исках да го сторя, нямаше нужда да се разкопчавам.

— Тогава защо го направи? Казах ти, че вече не те желая.

— Но ти шепнеше името ми в съня си. Прегръщаше ме.

— Сънувал съм.

— Да, обаче мен — направо му го тръсна Кристъл.

— Не си спомням.

— Не е вярно. Събуди се от треската и разбра, че този път сънят ти е истински.

Той свирепо я изгледа.

— Още не си ми отговорила на въпроса. Аз може и да съм сънувал, но защо се включи ти? Защо започна да ме съблазняваш? Какъв е мъничкият ти план сега?

Кристъл преглътна и наведе глава.

— Не те съблазнявам. И нямам никакъв план.

— Тогава защо се остави да те галя?

Тя се колебаеше, дали да му признае. Как да разкрие неочакваните и за нея самата чувства, когато още не знаеше, кой е този ядосан и страшен мъж.

— Аз… аз исках… — и тя млъкна, останала без дъх — … да ме галиш — в шепот довърши тя, а чувството сякаш изля направо от душата й — така, както преди да избяга. — И тогава не се преструвах. Никой не беше ме карал да се чувствам така.

Той я гледаше, без да мига.

— Защо тогава ме удари и избяга?

— За мен това бе трудно решение, Ерик — искрено му отвърна тя. — Ти ме караше да те желая. Толкова много исках да… — Тя навлажни устни, притеснена да го изрече. — Но трябваше да си напомням, че съм отвлечена. Ти нищо не ми беше обяснил за себе си и за Тони. Не знаех на какво дай вярвам. Мислех, че си луд. Повтарях си да не се поддавам на чувствата, които ти събуждаше у мен. По-важно беше да избягам. Страхувах се от теб и исках да спася живота си. — Тя прехапа устни за миг, а после добави: — Още ме е страх. Толкова бързо променяш настроенията си. Може да предизвикам гнева ти. — Тя докосна с треперещи пръсти гърдите му. — Но аз те желая. И започнах да разбирам колко, едва след като ти ме отблъсна.

Очите на Ерик я изгаряха през отворите на маската.

— Защо ме желаеш? Какво те привлича? Маската ли? Или тайнствеността и вълнението?

Тя повдигна рамене и ризата отново се разтвори.

— Не знам — опита се да бъде честна. — Може би. Нямам много опит с мъжете. Аз съм била… само веднъж… с мъж.

Ерик присви очи.

— Само веднъж ли? На двайсет и пет години?

— Да.

— И по предизвикателния начин, по който се обличаш! Мислех…

— Знам. Всички мислят така. Дори и баща ми. Не искам хората да се досещат, колко се притеснявам, особено на тази възраст. Затова се обличам така, за да изглеждам по-опитна и уверена. Мисля, че беше прав, когато каза, че… че искам да бъда предизвикателна, но това е, защото се опитвам да прикрия някои неща. — Тя въздъхна, сякаш сваляше от себе си дългогодишен скрит товар. — А мъжете, с които се запознавах и които в началото ме привличаха… Нищо не излизаше така, както се надявах. В колежа се увлякох по един от футболния отбор. Като ученичка си мислех, че е герой, че е красив. Бях възхитена, когато ме покани да излезем. Беше страхотно. Мислех, че съм влюбена. С нетърпение очаквах да ми се случи онова, за което само бях мечтала. И когато стана… — очите й плувнаха в сълзи — … бях толкова разочарована. Всичко приключи за миг. После той заспа. На другия ден разказа на целия отбор, как съм го била забавлявала. Веднага скъсах с него, а останалите започнаха да ме обсаждат. Отвратително беше! А така го харесвах в началото.

Ерик поклати глава и стисна устни.

Тя продължи, защото се надяваше, че ще бъде разбрана. Той така й съчувстваше и я успокояваше, когато я беше довел в тунела. Искаше й се отново да се държи по същия начин.

— Бях дълбоко наранена и всичките ми илюзии се разбиха — каза тя. — Оттогава се страхувам да опитам пак с някого, дори и с онзи, за когото възнамерявах да се омъжа.

— Не съм изненадан, като знам, какви мъже си избираш.

— И какво не им е наред тогава? — попита тя.

— Те са самодоволни глупаци, които се интересуват единствено от себе си. Виждат те облечена предизвикателно, знаят, чия дъщеря си и така се превръщаш в голямо парче. Но не ги интересуваш ти. Сякаш избираш само мъжете, които искат да те използват. Намери някой, който да те обича, да те обича заради тебе самата, а не за парите ти, връзките и прекрасното тяло.

— И ти харесваш тялото ми — отбеляза тя.

— Но аз съм те харесал още преди да имаш такова тяло — възрази той. — А сега… е, и аз съм човек.

— Значи ме желаеш? — усмихна се тя при мисълта, че го е хванала. — Преди малко отричаше.

— Нищо не съм казал.

— Защо не?

— Още не ти вярвам. — Той докосна дългия маншет, който покриваше нежните й длани. — Кой знае, какво криеш. Не искам повече рани. Физически и всякакви.

Кристъл малко се отчая.

— Наранявала ли съм те преди? Отказала съм ти среща или какво?

— Никога не си ме наранявала съзнателно. Но винаги ме отминаваше. Когато съм те канил на танц, мило се разсейваше и веднага ме представяше на някоя приятелка.

Точно така се справяше Кристъл с момчетата, а после и с мъжете, които не я интересуваха, така че и тази информация не й помагаше особено да разбере, кой е той…

— А канил ли си ме на вечеря?

— Да.

— И?

— Каза, че си заета.

— О! — кимна тя, чудейки се на глупостта си. — И кога беше това?

— Преди години.

— Не си много настойчив значи — смелостта й се възвърна.

— Реших да изчакам с надеждата, че ще пораснеш и ще, се събудиш, че един ден ще се огледаш наоколо и ще ме откриеш. Бях глупак.

— Сега те откривам — каза тя.

— Да, но виж, какво струва това! — горчиво процеди той.

— Тук съм. И ти си тук. Нали сме заедно. — Тя опита да не бъде притеснена или уплашена и пръстите й заиграха с копчето на жилетката от костюма му. — Защо не направим нещо?

Очите му се впиха в нея, все още студени като стомана.

— Наистина ли искаш?

Сърцето й подскочи.

— Да.

— Защо? Нали и с годеника си не си го правила? Как сега рискуваш с един маскиран мъж, когото не познаваш?

Тя разбра, че Ерик още не й вярва.

— Заради начина, по който ме докосваш, и всичко, което ми казваш. Никой не се е държал така с мен. Ти ми даваш онова, за което отдавна мечтая. Отблъсквах Тони, защото дълбоко в себе си усещах предварително разочарованието. Но не исках да погледна истината в очите и затова отлагах. Все търсех нещо, което другите мъже не можеха да ми дадат. Не познавах такъв като теб. — Тя докосна маската му, щеше й се да разбере, кой е той. — Искам да преживея това с теб, Ерик. Каквото и да се случи после, когато се върнем горе. Мисля… знам, че можеш да ми дадеш онова, за което копнея. Моля те…

Тя се наведе да го целуне, но той стисна устни и хвана ръката й.

— Искам да се оженя за теб.

Наистина ли беше луд, помисли си тя. Или треската го караше да говори чака? Или пък любовта? Ръцете му се плъзнаха под ризата й и тя забрави всичките си съмнения, замаяна от ласките му. Обзе я желание, каквото никога в живота си не бе изпитвала. Той я целуна, а когато отлепи устни от нейните, тя успя да въздъхне:

— Ерик! О, Ерик.

Ръцете му я галеха и притискаха, тя притвори очи от неочакваните чувства и усещания, които връхлетяла съзнанието и тялото й.

— О, Кристъл. Ти си всичко, което някога съм искал — дрезгаво шептеше той. — Не се страхувай… Не се страхувай…

Тя трескаво отвори очи, изненадана от онова, което се случваше с тялото й. Сякаш губеше контрол над него. Сякаш се бе устремила нанякъде, където светът ще спре и само свещите спокойно ще проблясват в тъмнината. После затвори очи. Тялото й щеше да избухне от усещания, удоволствието бе толкова силно и завладяващо, че изтръгваше от гърлото й радостни и уплашени степания.

По-късно вълните от чувства постепенно започнаха да се отдръпват. В съзнанието й нахлу светло и спокойно усещане за ведрина. Тя отвори очи и сякаш видя блестящи като звезди светлинки в тъмнината.

И те постепенно угасваха, докато лежеше до него, изтощена и безкрайно щастлива, както никога не е била в живота си.

Когато и неговото дишане се успокои, тя чу гласа му:

— Добре ли си?

— О, да — отвърна тя и погали ръката му, която още почиваше върху гърдите й. — Повече от добре! Сега знам, за какво съм мечтала. — Тя извърна глава към него. — Наистина ме доведе в нов свят, както ми обеща горе, на бала, когато стъпих на пелерината ти. Но вече никога няма да мога да бъда щастлива с друг.

Тя видя, как в очите му проблесна влага.

— Боже, как бих желал да е вярно. Запомни, какво си казала, когато се върнем отново в безмилостната светлина горе, далеч от нежните сенки на свещите тук. Каквото и да се случи, помни как те е събудил с целувка. — И той нежно докосна устните й.

Тя леко пипна маската му, сякаш да я помилва, а от очите й рукнаха сълзи.

Кристъл широко отвори очи.

— Споменавала съм ти за бала?

— Много пъти. Винаги имаше или някаква проба, или среща в комитета и бързаше.

Тя неразбиращо го изгледа. Боже, колко ли го нараняваше с това, че не можеше да се сети. Дразнеше се от себе си.

— А полицията? Те не искаха ли да разберат кой си? Как така приеха плана ти?

— Тогава не носех маска и казах на Фогърти, кой съм. Провериха ме и получиха доказателства за моето минало. Той бе доволен да ми съдейства. О, дадох му и куршума, който извадих от бедрото си. Това беше доказателство; освен че видях Тони, когато се опита да ме застреля. Детектив Фогърти ми каза, че са претърсили апартамента на Тони и са намерили пистолета, с който е стрелял. Така са имали основание да го задържат.

Тя отвори уста да попита още нещо, но той я спря с целувка.

— Ш-шт! Сега нямаме време за дълги обяснения. Полицията си върши работата. След като арестували Тони, казали всичко на баща ти. Сега Фогърти ще му позвъни, за да му каже, че и ние ще се появим скоро. Но мисля, че трябва да се обадиш на баща ти, за да чуе гласа ти и да разбере, че си добре.

Кристъл кимна и позвъни вкъщи. Ерик усмихнато слушаше разговора и наблюдаваше сълзите й. Но и едва се сдържаше, защото очакваше баща й да разкрие самоличността му. Но това не стана. Кристъл затвори и избърса сълзите си.

— Той толкова се радваше — усмихна се тя. — И ти е много благодарен.

— Какво каза?

— Че не се е надявал този млад мъж да бъде моето спасение, но точно така се е случило. Какво ли имаше предвид? — Тя придоби учудено изражение.

Сърцето на Ерик замря.

— Трябваше да го попитам! — възкликна тя, ядосана на себе си. — Той сигурно те познава, нали?

— Може би са му казали от полицията.

— О! — Тя отново посегна към телефона.

— Хей! — Ерик взе слушалката от ръката й. — Всеки миг тук ще се появят хора. Трябва да ти намерим прилични дрехи. После ще задаваш въпроси на баща си.

— Добре — разочаровано се съгласи тя. — Татко каза, че пристига с лимузината. Тогава ще го питам. Освен ако не решиш да направиш голямото признание в последната минута.

Ерик осъзна, че губи търпение. Тя толкова често го беше разочаровала през всичките тези години. Още не можеше да й се довери, че ще го обича, след като погледне зад маската му; Не искаше да понесе мисълта, че когато го види, обожанието в очите й ще отстъпи пред смущението и изненадата. Нека сама открие истината. Нека има време да свикне с тази мисъл. Тогава може би…

Той преглътна.

— Не. — Гласът му прозвуча дрезгаво, за да възпре собствените си, а и нейните чувства. — Няма време. Трябва да вземем това-онова. — И той я хвана за ръката и я повлече по коридора към едни стълби. — Знаеш ли, как изглеждаш? Не искам баща ти да те види така.

Тя го прегърна и се облегна на него, докато се качваха към етажа, пълен с елегантни стоки.

— Не ме интересува, как изглеждам. И никого не искам да виждам. Искам да бъда само с теб. — Тя го погледна, а очите й преливаха от желание. — Кога пак ще се любим? — тихо пошепна тя.

Ерик се развълнува. Но нямаше време и за това, каза си със съжаление той. Щастлив беше, че тя го желае. Дали щеше отново да се чувства така, когато разбереше, ако не той?

— Не знам, Кристъл — нервно й отвърна той.

— Не казвай, че не знаеш — помоли го тя, а в очите й нахлу тъга.

Това вече му дойде много. Сега точно не трябваше да се поддава на чувствата си. Всеки миг щяха да се появят полицията, баща й и репортерите. Той я поведе към щанда с дамски дрехи.

— Хайде, потърси си нещо. Има някакви рокли.

Кристъл разсеяно порови из дрехите по закачалките; очевидно нямаше настроение да избира. Гледаше наоколо и сякаш не желаеше да се подчини. Изведнъж измъкна някакви черни панталони, провери, кой номер са и се наведе да ги обуе. После запаса краищата на бялата риза.

Ерик учудено я наблюдаваше.

— Няма ли да си намериш и подходяща блуза? — раздразнено я попита той.

Тя го изгледа.

— Не! Искам да съм с твоята риза. Ти ми я даде и тази нощ бях с нея. Няма да я съблека. — Неочаквано очите и се напълниха със сълзи, лицето й се сбърчи и тя се разплака на рамото му, както преди. — Защо пак ми се сърдиш? Нали се обичаме? Нали всичко ще се промени? И ти ще останеш с мен — и тя умоляващо го погледна.

Сърцето му се разтопи.

— Винаги ще съм наблизо, ако ти трябвам — увери я той, докато я стискаше в прегръдката си.

— Нужен си ми, Ерик — каза тя и посегна към маската му. — Повярвай ми.

Той се поколеба, изпълнен със съмнения, после целуна: топлите й устни. О, Господи, как я желаеше! — помисли си той. Може би имаха още малко време…

В този миг той чу някакъв шум и суетня от близката въртяща се стъклена врата. Вдигна глава и се огледа. Разни фотографи ги снимаха през витрините. Зад тях се виждаше черната лимузина и до нея полицейска кола, после още една, която току-що спираше.

— Тук са — пошепна той. Целуна я бързо още веднъж, сякаш за последен път. — Трябва да тръгваме, Крисиуис.

— Защо отново ме наричаш с това глупаво старо име? — попита тя с болка и объркване в очите.

— Аз ти го измислих, когато бяхме деца. — Той я обгърна с ръка и я избута към вратата.

Въздухът бе свеж и студен. Попаднаха във водовъртежа на всеобщата суматоха и внимание. Репортерите, които бяха дежурили пред дома й и сега бяха последвали лимузината, не спираха да снимат и то предимно маскираното му лице. Сега му се искаше да беше свалил тази маска. Отвсякъде стърчаха микрофони и се чуваха въпроси. Лорънс Уинтроп изтича и взе дъщеря си в прегръдките си, после протегна ръка и към Ерик.

— Благодаря ти! Успя да измъкнеш дъщеричката ми от ръцете на онзи убиец. Толкова съм щастлив сега!

Ерик кимна и промърмори:

— Няма нищо.

Беше притеснен, мразеше да бъде център на внимание: С облекчение прие предложението на детектив Фогърти, който също пристигна, да се качи в полицейската кола. Но трябваше да се сбогува с Кристъл.

Тя се държеше за баща си, но когато Ерик приближи, хвана ръката му.

— Ела с нас.

Той поклати глава и опита да скрие вълнението в гласа си.

— Трябва да отида в полицията, за да докладвам.

— Но…

— Чакат ме — отсече той. Разочарованието в очите й му късаше сърцето, но той нямаше избор. Стисна ръката й и се дръпна.

— Кога ще те видя пак? — извика след него тя.

— Не знам — отвърна той и бързо последва Фогърти. Не можеше да понесе погледа в очите й. Може би никога повече нямаше да го гледа с такава любов и обожание.

Кристъл наблюдаваше, как Ерик се качва в полицейската кола. През страничното стъкло забеляза, как той си свали маската. Но не успя да види лицето му. Колата тръгна, а на нея й се прииска да се втурне и да го спре. Защо беше така безразличен, когато се разделяха? Нали й казваше, че я обича? Какво го промени? Защо неочаквано я бе нарекъл Крисиуис, сякаш тя все още беше дете?

Баща й я поведе към лимузината през тълпата крещящи репортери. Тя трескаво прехвърляше спомените от миналото. И изведнъж от едно далечно кътче в съзнанието й изплува неочаквано жив спомен. Тя видя слабичко момче с къдрава коса, няколко години по-голямо от нея. То я дразнеше, но тя не се ядосваше. То каза: „Кристъл е смешно име и не ти подхожда. Ти не приличаш на кръгло стъклено кълбо или на твърдо парче кварц. Ти си жизнена и пълна с енергия. По-скоро като мехурче в бутилка газирана вода. Крисиуис ти прилича повече. Така ще те наричам.“ И наистина я наричаше така до края на училището. Съучениците й също започнаха да я наричат така. Това бе единственият й прякор.

Сълзи рукнаха от очите на Кристъл, когато си спомни, кое бе това момче. Е. Дж. Сондърс. Бе кръстен Ерик на баща си, а родителите му го наричаха Еджей по първите букви от имената му, за да не го объркват е големия Ерик. Скоро другите деца започнаха да му викат Джей за по-кратко и така си и остана. Джей Сондърс. Той беше нейният Фантом. Защо не се беше сетила навреме?

Шофьорът затвори вратата на лимузината и Кристъл избяга от шума навън, но душата й не намираше успокоение.

— Тази сутрин говориха за теб и по радиото, и в новините по телевизията — каза баща й. — Днешните вестници също те обсъждаха. Как един мъж, облечен като призрак, те е отвлякъл от бала. Вече го наричат Фантома на Чикаго.

— Ти знаеше кой е той, нали, татко?

— Да. — Баща й се усмихна. — Макар да признавам, че не го познах с тази маска и пригладената назад коса. И ти го позна, нали?

— Не — със съжаление отвърна тя. — За миг помислих, че може да е Джей. — Тя се сети как се беше притеснил Ерик. — Той ми каза, че истинското му име е Ерик. Бях забравила, че е кръстен така на баща си.

Лорънс Уинтроп се засмя.

— Сигурно много се е забавлявал.

Кристъл изстина.

— Мислиш, че само си е играл с мен? — това обясняваше неясния му отговор, когато го беше попитала, дали ще се видят отново.

— Нямам представа. — Баща й още беше развеселен. — Нищо не знаех за това, докато не видях полицията да отвежда Тони от балната зала с белезници на ръцете. Тъкмо бях пристигнал и нямах представа, че си изчезнала. Попитах какво става и тогава ми обясниха цялата история. Казаха, че Джей е бил в специалните служби във Вашингтон. Очевидно поемането на такъв риск е било нещо обичайно за него, справял се е и с по-трудни задачи. Проверили са досието му и тогава са му поверили теб, докато хванат Тони. Тони е стрелял по него. Той не ти ли каза?

— Да, поне това ми каза.

— А разбра ли, че сам си е извадил куршума? Видял е Тони, когато стрелял по него, но не успял да се измъкне от колата. Престорил се на мъртъв и Тони избягал. Джей се върнал в апартамента си, извадил куршума, превързал крака си, после заличил следите от кръв и слязъл в тунелите. Оказа се, че дядо му работел там, преди баща му да се замогне от бизнеса с недвижими имоти. Когато Джей бил още дете, дядо му го завел в подземията да му ги покаже.

Кристъл клатеше учудено глава.

— Джей — шепнеше тя. Винаги го бе мислила за тих книжен червей, когото помнеше от училище. По-късно го беше срещала по разни събирания и не го бе намирала променен. Е, беше станал по-хубав. Мършавостта му бе изчезнала. Но не й бе станал по-симпатичен. Кой би се досетил, каква страст и смелост са били скрити в душата му? О, колко глупава е била!

Ерик бе първият човек, разкрил, колко дълбоки чувства можеше да изпитва мъжът към жената, голямата любов, подхранвана с години. И, което бе най-прекрасното, беше я накарал за пръв път да изпита такива чувства. Да се влюби! Сега знаеше, какво иска. Надяваше се само и той да я желае. Облегна глава на рамото на баща си, тъжна и притеснена.

— Кога пак ще го видя, татко?

— Трябва да го поканим на вечеря.

Тя вдигна глава.

— Тази вечер ли?

— Малко е късно да предупредим готвача, но ще се оправим някак си — усмихна се той. — Защо си се разбързала така? Да не би вече да ти е направил впечатление?

Тя кимна и очите й плувнаха в сълзи.

— Обичам го, татко. Искам да бъда с него.

Но тази вечер не успяха да открият Джей. Тя звъня в апартамента и в офиса му. Баща й се обади на детектив Фогърти в полицията, но и там го нямаше. Тя се тревожеше да не би отново да е получил треска. По-късно, съвсем отчаяна, Кристъл позвъни в дома на родителите му. Госпожа Сондърс й каза, че се е отбил следобед да я види, но си е отишъл. Сподели с Кристъл, че не е вярвала, че е мъртъв и е радостна, че е спасил от опасност и нея.

— Той винаги те е харесвал — добави госпожа Сондърс. — Може би не знаеш.

Минаха дни, а Кристъл не успяваше да открие Джей. Снимката му с маската бе по всички вестници и по новините на телевизията. Имаше и нейна снимка, и двамата заедно сутринта пред „Уинтроп“. Чикагският призрак бе завладял съзнанието на всички хора в града. Постепенно се разкриваха подробности около него. Но Джей не даде никакво интервю. Кристъл също отказваше.

Чудеше се, къде ли е той и защо не се обажда. Тя не излизаше от къщи, не ходеше дори и до клуба, защото се пазеше от репортерите. Толкова бе объркана, не можеше да се занимава и с тях. Годеникът й се беше оказал убиец. Тя пък бе отвлечена от маскиран мъж, който бе Джей, за когото се смяташе, че е мъртъв. А Джей пък се оказа най-прекрасният любовник, който тя би могла да си представи. Копнееше отново да бъде в прегръдките му.

Не му ли липсваше така, както той липсваше на нея? Защо така я пренебрегваше? Дали за него това не бе само игра? Той споменаваше нещо такова, сети се тя. Сега магията я нямаше и Джей сигурно търсеше ново приключение, а може би и нова жена? Дали не бе го отегчила работата му като адвокат, след като е бил в тайните служби? Сигурно затова бе тръгнал да я спасява, за да търси отново предизвикателство. Разбира се, Тони бе стрелял по него и той трябваше да го накаже. Но маскирането и отвличането й от бала едва ли бяха единственият начин да постигне целта си. Беше й бе казал, че го прави, защото я обича, но вероятно и това е било част от играта.

И все пак, Кристъл за нищо не съжаляваше. Можеше да живее със спомена за онази нощ до края на живота си.

Седмицата изтичаше, а тя бе изтощена от притеснения, сълзи, отчаяние и горчив гняв, че Джей още не се обажда. Спряла бе да го търси. И не искаше повече да стои вкъщи и да показва, че го чака да се обади. Каза на баща си, че е решила да отиде на лятната вила в Уисконсин, за да остане сама и да се скрие от репортерите. Ако Джей искаше, щеше да я намери. Ако не, по-добре да бъде сама, за да преодолее чувствата си към него.

В неделя тя тръгна сама с колата. Ноември не беше най-подходящото време за почивка в Уисконсин. Листата на дърветата бяха окапали. Беше студено. След като разопакова багажа си, тя запали камината. Искаше да се отпусне и съблече джинсите и пуловера си. Навлече ризата на Ерик, или по-точно на Джей. Откакто се разделиха, всяка нощ спеше с нея. Отгоре сложи халата си, после примъкна едно креело до камината.

Не можеше да се съсредоточи. Къде ли беше той, тъжно се чудеше тя. Беше го молила да не я забравя, когато се върнат в света отгоре. Но изглежда я беше забравил.

По здрач тъжните й размишления бяха прекъснати от хлопане по вратата на малката вила. Тя стана и светна лампата в притъмнялата стая. Огънят едва мъждукаше. Забърза към вратата, защото се надяваше това да бъде Джей. После се поколеба. Само баща й знаеше, че е тук. Стъмваше се, а тя беше сама във вилата. Мястото бе доста отдалечено. Зачуди се дали да отвори. Почукването се повтори.

Кристъл прехапа устни, а сърцето й подскочи.

— Кой е? — попита накрая тя.

— Зависи кой искаш да бъде — каза мъжки глас. — Имаш два варианта.

Тя невярващо и щастливо се усмихна и веднага отвори вратата. Пред нея стоеше висок мъж с вълнено сако от туид, риза с отворена яка и тъмни панталони. Тъмнокестенявата му коса беше къдрава — над бялата маска. Зелените му очи изучаваха лицето й.

— Джей! — възкликна тя през смях и сълзи едновременно. Дръпна го вътре, тресна вратата, сграбчи ръцете му и го разтърси.

— Къде беше? Мислех, че си ме забравил!

Той сякаш се обърка от реакцията й.

— Ами… бях… всъщност нарочно ме нямаше. Исках да ти оставя време да помислиш и животът ни отново да стане нормален. Колкото може да е с всичките тези репортери. И тях се мъчех да избегна.

— Но къде беше? Къде не звънях!

— Разбрах. Имам леля, която живее в Евастън. Бях при нея една седмица. Само майка ми знаеше, но я заклех да не ме издава.

— А откъде разбра, че съм тук?

— Тази сутрин се обадих у вас. Бях си обещал да не се появявам пред теб поне една седмица, а тя вече изтече. Баща ти ми каза, къде си. Тръгнах веднага, но се позагубих, докато търсех мястото.

— Обещал си си да се криеш цяла седмица! Права бях. Наистина си луд. Да те няма, когато бихме могли да сме заедно. И защо още си с тази маска?

Той наведе глава за миг.

— Дълго мислих за това — после вдигна очи, а те бяха сериозни и замислени. — Реших, че е по-добре заедно да направим прехода.

— Какъв преход?

— От Кристъл Уинтроп, наследницата в опасност, и Ерик, Фантома на Чикаго, да станем просто Кристъл и Джей, които отдавна-отдавна се познават.

Тя кимна.

— Добре — и без колебание и предупреждение тя посегна към маската му. За миг той се стегна, сякаш се бореше е желанието да я възпре. Но не й попречи, докато нежно свали маската от лицето му.

Кристъл му се усмихна, щастлива и доволна да види познатото ъгловато лице на Джей, с високото чело, тъмните вежди и тесния нос. Тя леко докосна скулите му. Не можеше да си обясни, защо никога не бе забелязвала, колко красив е той. Защо не бе обръщала внимание на блестящите му зелени очи? Може би защото се бяха срещали предимно в офиса, а той винаги бе с наведена над брачния й договор глава. Преди това никога не се бе сещала да го погледне. Прокара пръсти по къдриците, паднали върху челото му — така косата му й харесваше повече, отколкото пригладена назад.

— Джей — въздъхна тя. Вдигна се на пръсти и го целуна. Изглеждаше й по-висок, но нали в офиса му тя винаги беше с обувки на токчета. Когато устните им се срещнаха, едрите му длани обвиха кръста й и той я привлече към себе си.

Докато я целуваше настойчиво и с копнеж, тя усети познатия пламък да се надига в тялото й. Прегърна го през врата и се притисна към него. Той пъхна ръка под халата и потърси гърдите й. Милувката му я накара да се разтопи от желание.

— Джей, цяла седмица мечтая само за това — прошепна тя, хвърли маската на дивана и започна да се съблича.

Когато халатът й се свлече на пода, Джей я хвана за раменете, впи очи в нея и каза:

— Почакай.

— Защо? — разочаровано попита тя.

— Имам един въпрос, който искам да ти задам от години.

— Какво?

— Ще се омъжиш ли за мен? За мен, за Джей, а не за Ерик.

Тя се усмихна и отново обви ръце около врата му.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб, Джей! Всъщност защо да не избягаме?

Той леко се притесни:

— Кристъл…

— Защо не? Не ми се организира голяма сватба. Стига ми толкова.

Той се усмихна и поклати глава.

— Но, Кристъл, ти скоро откри, че ти харесвам. А аз изпитвам чувства към теб от много години. Може би е добре да помислиш. Помолих те да се оженим, защото искам да знаеш, какво изпитвам и какви са намеренията ми. Но ти трябва да си сигурна, преди да приемеш.

— Сигурна съм.

— Но, мила, ние прекарахме само една-единствена дълга нощ заедно.

— Тя бе като цял живот. Как си представяш, че ще търся друг след теб?

— Нека известно време да сме сгодени, за да имаш време все пак да помислиш.

— По-скоро пак ще ти стана пленница — отвърна тя.

Той сви вежди:

— Защо?

— За да няма как да избягам. Искам да бъда твоя — от сърце изрече тя. — Искам завинаги да бъда твоя пленница.

— А на мене ми трябва съпруга, не затворник — поклати глава той.

— Добре, още сега.

Джей дълбоко въздъхна.

— Винаги ме побъркваш. Разговорите ми с теб следват някаква невъзможна логика.

— Това не е логика, а любов! — И тя започна да разкопчава ризата си — изпитан метод да го накара да забрави всякаква мисъл.

— Още ли носиш тази риза?

— Направо живея в нея. Това бе единственото, което имах от теб.

В очите му проблесна нетърпеливо желание.

— Кристъл…

Той грубо я привлече в прегръдката си и така страстно я целуна, че дъхът й спря. Тя се притисна в него, замаяна от копнеж. Зави й се свят и за миг усети как полита, за да се приземи на меките възглавници на дивана. Той бързо съблече сакото си и легна до нея, после я обсипа с целувки.

— О, Джей — простена Кристъл и зарови пръсти в косата му. Сълзи рукнаха от очите й.

Докато го прегръщаше, тя усети, че събори нещо, което леко падна на пода, но бързо се понесе в горещите вълни на желанието и не обърна внимание.

Маската лежеше забравена, а отворите й с форма на бадем бяха празни. Но тихото и застинало изражение излъчваше странна мъдрост и задоволство.