Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (9)

Девета глава

Ударът я зашемети. Както се бореше срещу вятъра, Джен политна назад и се подхлъзна на ронливия бряг. Зърна водата, която се носеше с бясна скорост под краката и, осъзна, че веднъж паднала в нея, никога няма да успее да се измъкне и течението ще я погълне. Защото макар да живееше на остров, Джен не умееше да плува.

— Рейф! — неволно извика тя.

И той в миг се озова до нея. Бос, гол до кръста, мократа му коса бе залепнала за челото му, превръзките — подгизнали. Беше като страховито видение, втурнало се в бурята.

Спасител със силни ръце, сигурен в себе си.

Джен се бореше за живота си. Размахваше ръце, за да запази равновесие, краката й търсеха твърда почва, устните й бяха разтворени в ням вик на ужас. Стори й се, че чува смразяващ кръвта тътен. Затвори очи и затаи дъх. Усети как някой силно стисна ръката й и изведнъж се озова във въздуха.

Той я дръпна само миг преди брегът да се срути напълно и да бъде отнесен към океана. Неспособна да потисне разтърсващите я тръпки, Джен се отпусна на земята. Отметна косата от очите си и се взря в появилия се като по чудо свой спасител.

Той седна до нея, дъждът яростно ги шибаше, вятърът дърпаше косите им.

— Как успя? — усмихна се тя. — Помислих си, че ще умра.

— Не и този път, любов моя. Не сега — поклати глава Рейф.

— Но как се досети къде да ме намериш?

— Спомних си.

Джен не бе в състояние да промълви нито дума. Изведнъж й се прииска да не знае. Тези кристалносини очи криеха толкова много тайни, толкова много спомени, които тя не бе сигурна дали желае да сподели.

— Какво си спомни? — попита тихо. Не се чудеше как се чуват тъй добре през рева на бурята. Вятърът все още измъчваше дърветата, вълните яростно се разбиваха в брега. Но тук, в тази малка падина, двамата сякаш бяха защитени.

Рейф кимна към бушуващата река.

— В каква опасност ще попаднеш.

— Но аз мислех…

— Не съм тук, за да те спася от Майкъл — поклати глава Рейф. — Всъщност ти се справи сама, без моята помощ. Тук съм, за да те спася от самата теб.

— Ти беше… Но откъде знаеш?

— Зная, защото не съм от твоето минало. А от бъдещето ти — усмихна се мъжът.

— От бъдещото — повтори Джен и седна в стария люлеещ се стол във всекидневната.

Преоблечен в сухи и топли дрехи, Рейф се наведе над телефона в скута си и кимна.

— Това е дълга история.

— И бурята ще бъде доста продължителна — намръщи се Джен. — Поглези ме.

— Не искаш ли да поправя телефона, за да се обадиш на Ани? — усмихна се той.

— Откъде знаеш, че телефонният кабел е отрязан? — затаи дъх Джен.

— Спомних си. Това е едно от нещата, за които никой не намира обяснение, когато те намират. Телефонът е прекъснат. Предполагам, Майкъл е отрязал кабелите, за да ти попречи да повикаш помощ. Имаш късмет, че обичах да си играя с антични джунджурии.

— Не сте имали…

— Само оптични кабели и сателити. Мисля, че ще успея да го поправя до петнайсетина минути.

— Трябва да помисля какво ще кажа на Ани.

Рейф остави телефона на масата. Стана и подаде ръка на Джен. Щом младата жена се изправи, той я отведе до канапето, където седна до нея, хвана ръката й и заговори:

— Зная, че сигурно ще ти се стори доста странно…

— Не по-странно от всичко, случило се през този уикенд.

— Не бъди толкова сигурна. И аз смятах, че съм се озовал на брега ти, за да ти спася живота.

— Нали вече изяснихме това — нетърпеливо се обади Джен.

— Не сега — възрази мъжът. — Тогава.

— Тогава?

— През 2120 година. Тогава има друга Дженевив…

— Моя наследничка?

— Твоята праправнучка.

Джен смяташе, че вече нищо не може да я изненада или трогне. Бе сгрешила. Очите й се напълниха със сълзи. Внучката на нейната внучка. Невероятно! Още не бе навършила трийсет години, а знаеше, че името й, спомените ще бъдат продължени толкова далеч в бъдещето.

— А тя… прилича ли на мен?

— Така мислех — горчиво се усмихна Рейф. — Тя притежава твоя талант, твоята страст…

— Но с нея всичко е наред, нали? Спаси ли я?

— Направих всичко, което беше по силите ми, но тя беше толкова отчаяна и обезверена…

— Отчаяна? За какво говориш?

Рейф пое дълбоко въздух. Смело погледна Джен в очите, макар да знаеше, че ще отгатне чувствата му.

И Джен разбра. Сърцето й замря, завладяно от неописуема мъка.

— О, не, Рейф. Не го е направила.

Мъжът стисна ръката й. Ала Джен едва-едва усещаше докосването му. Мислеше единствено за онези други жени, чиито избледнели фотографии майка й бе скрила, за да я предпази.

— По времето, когато съм роден, самоубийството ти се бе превърнало в легенда сред жените от рода О’Шей? — обади се Рейф.

— Самоубийството ми?! Но аз никога…

Мъжът тъжно се усмихна.

— Нямало е как да разберат. Никой от тях не се досетил. Намерили са те след бурята, напълно облечена. Изхвърлена на брега. Всички дневници били разпръснати из къщата, сандъците били разтворени, а съдържанието им извадено. Майка ти била заключила всичко, за да те предпази, за да не бъдеш обсебена от наследството на жените в рода О’Шей.

Когато видяла всичко, стигнала до същия извод, който направил и съдебният патолог. Самоубийство. Самоубийство, което не само възстановило традицията. Дъщеря ти изпитвала благоговение и преклонение. Боя се, че след смъртта, ти, тя така и не могла да се възстанови напълно.

Джен се бореше за глътка въздух. Не можеше да си представи, че е причинила такава болка на детето си, на наследничките си до четири поколения напред.

— А какво се случи с твоята… Джен?

Рейф смутено сви рамене.

— Измъкнах пистолета от ръцете й — отвърна и притисна Джен в прегръдката си, за да заглуши болезнения й стон. — Джен, струва ми се, че все още не си разбрала. Ние променихме всичко. Попречихме на Майкъл да осъществи плана си и да се измъкне. Предотвратихме удавянето ти и създаването на легендата за жените О’Шей. Също както майка ти е стремила да постъпи.

— Ани… — прошепна Джен и отправи поглед към телефона.

— Сега ще имаш възможност да й покажеш грешките, направени от предшественичките й и да я предпазиш от тях. Може би тя ще научи децата и внуците си.

— Само като си помисля как тя е щяла да повярва, че съм я изоставила, когато всъщност аз бях тръгнала да й се обадя именно, за да не се чувства самотна. Щяло е да бъде ужасна грешка.

— Да, Джен. Ето защо смятах, че е толкова важно да се върна, да бъда тук до теб.

— Все още има нещо, което не разбирам — настоя тя. — След като всичко това е предопределено от съдбата и ние непрекъснато сме се прераждали, за да се срещнем, защо в моя живот няма Рейф? Нали всички останали са имали?

— Ти също си имала — увери я нежно мъжът. — Направих разследване, докато се опитвах да помогна на Джени. Имала си приятел, когато си била малко момиченце. Много близък приятел.

— Господи! — Очите на Джен се разшириха от изумление. — Еди! Едмънд Р. Маккалпин. — Тя се обърна към мъжа, когото обичаше толкова отдавна. Когото щеше да обича вечно. — Бяхме само на седем. Дори не знаех, че се е казвал Едмънд Рафаел. — Учудено поклати глава. — Значи си ме спасил два пъти в един живот.

— Удоволствието беше мое — усмихна се Рейф и я целуна.

Джен се сгуши в прегръдките му, мислеше за любовта, неподвластна на времето, за неугасващата страст, събуждала живот след живот. Спомни си удоволствието и радостта, които бе изпитала в обятията на този мъж и прие безрезервно присъствието му.

Дълго време двамата останаха прегърнати. Наслаждаваха се на хармонията помежду си, жадни за любовта, изгубена прекалено много пъти.

Джен имаше толкова много въпроси — за Рейф, за живота му, за всички негови предци. Искаше да научи всичко за мъжа, когато имаше щастието да притиска в прегръдките си. Ала имаше и други въпроси, които не й даваха мира. И знаеше, че не може да ги избегне.

— Ти си фермер, нали? — прошепна тя със затворени очи.

— Може да се каже. Отглеждам коне.

Джен кимна, изведнъж доловила старото ехо от миналото, гласовете на онези жени, държали своето бъдеще в ръцете си, без да съзнават силата си.

— Спомняш ли си другите? Знаеше, че не е нужно да му обяснява.

— Имам съвсем откъслечни спомени — отвърна Рейф. — Започна по същия начин както при теб, сънища за Ричмънд, за острова, за удавяне, спомени за другите Дженевив. Само че аз вече имах Джен, която да обичам. Ала всеки път, когато се опитвах да открия нещо, с което да й помогна, се чувствах обсебен от теб. Не можех да повярвам на историята, която се разказваше.

— Рейф.

Той вдигна ръцете й към устните си и нежно целуна дланите.

— Да, любов моя.

Сълзите се затъркаляха по бузите й, докато Джен се опитваше да събере смелост, за да върне щедрия дар.

— Трябва да се върнеш — прошепна тя през сълзи. — Трябва да спасиш нея.

— Не зная как се озовах тук — призна той и се усмихна за изненада на Джен. — Но съм сигурен, че не е нужно да се връщам.

— Но, Рейф, ти принадлежиш на другата Дженевив. В твоето време.

— Нима си толкова нетърпелива да се отървеш от мен? — дяволито проблеснаха очите му.

— Но твоят живот е там. Работата ти, твоята Дженевив.

— Никога не съм се чувствал добре в своето време, Джен. Отглеждането на коне не е процъфтяващ бизнес през двайсет и втори век.

— Нима животът не е по-хубав? — недоумяващо попита младата жена.

— В някои отношения е по-добър, в някои — по-лош. Но през последните пет години се опитвах да науча колкото мога повече за теб, за двайсети век и мисля, че искам да отглеждам коне тук, с теб и Ани. Мисля, че принадлежа на твоето време.

— Но какво ще се случи с другата Дженевив?

— Ти си моята Дженевив — нежно я целуна той. — Това се опитвам да ти обясня през цялото време. Джен от моето време ми е братовчедка. Обичам я, но никога не съм бил влюбен в нея. Влюбих се в теб в мига, в който за първи път видях снимката ти.

— Твоя братовчедка?

— Точно така — усмихна се той.

Джен усети как сърцето й прелива от любов и щастие. Чувствата я заливаха като пълноводна река, увличаха я във вихъра си, издигаха я до неподозирани висини.

Ще остане. Той иска да остане. Тук с нея.

— Толкова ли е лесно? — попита тя.

Рейф я притисна в прегръдките си. Взря се напрегнато в очите й.

— Не мислиш ли, че е време жените от рода О’Шей да намерят щастие в любовта? А също и мъжете, в които те се влюбват. Помисли за това. Ще се оженим и ще имаме още деца. Аз ще отглеждам коне, а ти ще започнеш свой бизнес, ще остареем заедно и съдбата ще бъде принудена да ни дари с внуци. И този път ще бъдем в състояние да ги отгледаме и възпитаме както трябва.

Джен не знаеше да се смее ли, да плаче ли, да пее ли.

— Ще можем ли да го направим?

— Не зная. Но нима преди две седмици ти е минавало през ума, че ще направим всичко това?

— Добър довод — разсмя се Джен. Пое дълбоко въздух, без да обръща внимание на ударите, разнасящи се от тавана и издаващи нетърпението на Майкъл. Хвана ръката на Рейф и сплете пръсти с неговите, заразена от ентусиазма му. За първи път през живота си разбираше какво означава „щастие.“ И то само в този живот.

— Нека се обадим на Ани — прошепна тя. И когато вдигна слушалката, осъзна, че за първи път през живота си не се страхува. Нито от миналото, нито от бъдещето, нито от неизвестното, защото навсякъде съществуваше радост и тъга. Джен знаеше, че следващите няколко месеца няма да бъдат леки. Налагаше се да бъде разследвано престъплението на Майкъл, очакваше я развод, както и финансовите усложнения от всичко случило се. Трябваше да помогне на мъжа от бъдещето да се приспособи към нейния свят, необходимо бе да обясни на майка си, положила толкова усилия, за да я предпази от същия този мъж, защо всичко ще бъде наред.

Но бъдещето бе поднесло на Ани и Джен безценен подарък, който двете бяха чакали толкова дълго. И Джен нямаше търпение да го сподели с дъщеря си.

— Последен въпрос — рече тя, докато набираше номера.

— Откъде е белегът ги?

— Друга война? — сви рамене мъжът. — Битката не беше така жестока и медицината е доста напреднала.

— Дрехите ти…

— Обяснението е съвсем просто — дяволито се усмихна той. — Беше лято. През лятото вече не се носят много дрехи.

Джен усети как бузите й пламват.

— Навик, който бихме могли да възприемем и в твоя век — предложи той; — Съгласна ли си?

— Веднага след сватбата — отвърна Джен. — Но само насаме.

Да, бъдещето изглежда все по-хубаво и по-хубаво, помисли си тя с усмивка, заслушана в звъна на телефона в другия край на линията.