Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (8)

Осма глава

Щеше да улучи Джен право в челото, ако не се беше хвърлила зад сандъка. Изстрелът отекна в помещението, а куршумът се заби в стената над нея.

Майкъл изруга и пристъпи напред.

— Не ме карай да те гоня. Не бих искал да те нараня повече, отколкото се налага.

Джен избухна в истеричен смях.

— Ти си невероятен глупак!

Тя се отмести отново и опита да достигне една от старите пушки на стената. Не можеше да стреля, но щеше да я използва като тояга.

Така и не успя да ги достигне. Все още се криеше зад сандъка и се ориентираше за местоположението на Майкъл само по стъпките му. Тъкмо бе минал покрай капака на пода, когато изненадано изруга. Джен надникна иззад скривалището си и зърна изуменото му изражение. Мъжът полетя напред и се стовари по корем на пода. Едва тогава Джен забеляза ръцете, хванали глезените му.

— Удари го! — изкрещя Рейф и се измъкна през отвора. Джен сграбчи една от пушките. Майкъл вече се извръщаше към новия противник, пистолетът отново проблесна в ръката му. Рейф яростно изрева и Джен знаеше, че ще се хвърли между оръжието и нея. Не трябваше да му позволи да го стори.

Стисна здраво стария мускет. Вероятно с пушката не бе стреляно повече от век, но пък беше тежка. Младата жена бързо се изправи.

Майкъл стреля отново и Рейф изстена от болка. Джен се извърна с пушката в ръце. Рамото на Рейф кървеше. Младата жена извика от ужас и отчаяние. Ала нейният спасител продължаваше да се бори, опитвайки се да притисне Майкъл към пода. Съпругът й риташе и удряше, без да изпуска пистолета.

— Отдръпни се! — замахна с пушката Джен. — Отдалечи се от него, Рейф!

Но той не се подчини. Ако се отдръпнеше, Майкъл отново щеше да се прицели. Поставена в безизходица, Джен стовари пушката върху пистолета.

Двамата мъже изкрещяха и се отдръпнаха. Пистолетът се плъзна по пода. Джен се хвърли да го вземе, преди Майкъл да го е докопал отново. Щом се извърна, видя, че двамата отново са се вкопчили един в друг. Рейф губеше битката. Майкъл понечи да се изправи. Нямаше време за изстрели. Джен замахна отново с пушката и я стовари върху главата на съпруга си.

Прикладът се строши, Майкъл изръмжа от изненада и падна в безсъзнание.

— Рейф? — извика младата жена и хвърли пушката. — Добре ли си?

Рейф не помръдна, втренчил поглед в проснатия на пода мъж.

— Ако кажа, че не съм добре и мен ли ще удариш? — усмихна се той.

Джен неволно се разсмя. Как бе възможно да я накара да се засмее в подобна ситуация? Трепереше като лист, по бузите й се стичаха сълзи. Съпругът й, когото бе погребала преди пет месеца, лежеше в безсъзнание на пода, а любовникът й, когото бе погребала преди сто години, й се усмихваше, макар да бе ранен.

— Трябва да те отведа при лекар — настоя Джен.

Рейф сведе поглед към рамото си.

— Няма да умра, момичето ми. Но нека се уверим, че той няма да ни създаде повече неприятности. — Той разрови натрупаните вещи и измъкна въже за придържане на завеси. — Не ми ли каза, че той е мъртъв?

Тя овърза здраво глезените на Майкъл, докато Рейф стегна китките.

— Тази тема като че ли става досадна. Бих искала да те запозная със съпруга си Майкъл, който смятах, че е загинал при катастрофа с чартърен полет над Карибско море.

— Какво означава всичко това?

Джен неволно потръпна.

— Това означава, че ще трябва да поискам развод.

Рейф само кимна.

— Той не заслужава да умреш заради него.

Джен внезапно застина.

— Смяташ ли, че това е причината да си тук? От такава смърт ли трябва да ме спасиш?

Той замълча за миг, сякаш обмисляше предположението й.

— Като се вземе под внимание, че през повечето време ти ме спасяваш, изглежда съм изразходвал цялата си небесна сила, за да пристигна тук.

Джен сковано кимна, съзнавайки, че събитията в тази къща са я разтърсили дълбоко. Тази къща.

Джен знаеше, че е длъжна да стори още нещо, преди да излезе оттук. Тя заобиколи стенещия Майкъл и се отправи към сандъка на баба си. Извади куфарчето, на което се виждаха инициалите на съпруга й и го остави встрани. Щеше да предостави на полицията, щом арестуват съпруга й. Дотогава не желаеше дори да разбере какво има вътре. Търсеше нещо много по-старо, нещо много по-важно.

Откри го веднага. Сватбена снимка, стара, избледняла, черно-бяла. Образите на съпрузите излъчваха същата обич и всеотдайност, каквато бе видяла и на другата фотография.

На 24 април 1926 година Дженевив О’Шей Каръл се бе омъжила за Едмънд Р. Бърк. Нейните баба и дядо. Джен отново се взираше в собственото си лице.

Младата жена се запита колко ли дълго е била щастлива тази Дженевив. Кога загубата на съпруга й я е накарала да сложи край на живота си. Ала, макар да разбираше какво са преживели тези жени, чиито съпрузи бяха умрели в ръцете им, тя не можеше да проумее как им бе дало сърце да изоставят децата си.

Може би именно затова спомените им бяха така дълбоко проникнали в старата къща, та се намесваха в живота на Джен. Може би тя трябваше да преживее не мъката от загубата на любимия си, а вината заради изоставянето на детето си. Най-сетне разбра защо майка й бе заключила всички тези вещи. Искала е да предпази дъщеря си, а също и внучката си. Може би именно затова все пак не ги бе унищожила.

— Все пак не мога да разбера — промълви Джен, втренчила поглед в жената, която познаваше.

— Какво не можеш да разбереш — обади се тихо Рейф.

Тя се обърна към него. На светлината на свещите той изглеждаше безплътен като образ от избледнял акварел. Нереален като спомен, загубил правдоподобността си от прекалено много разказване. Обзе я ужас. Мисълта, че той ще изчезне преди изгрев — слънце, я изпълни със страх.

— Ако ти си този мъж… — Тя вдигна снимката и я обърна към него. — Ако си всички тези, мъже, защо не си бил тук, когато е трябвало? Защо Ани не е твоя дъщеря? Или така е било предопределено?

Но тя търсеше обяснение на сънищата, които Рейф не можеше да разтълкува.

Джен трепереше, докато превързваше рамото на Рейф в кухнята. Отвън вятърът стенеше и въздишаше. Дъждът и прибоя му пригласяха. Дърветата скърцаха, а капаците се тресяха, блъскани от бурята. Джен бе сигурна, че слънцето е някъде над облаците. Отвъд нейния остров животът продължаваше.

А хваната като в капан от бурята, младата жена се бореше, да задържи своя свят и познатата й действителност. Ала всичко й изглеждаше нереално — ужасния кошмар, загадъчната й преданост към мъжа, с когото се бе любила, сякаш се познаваха цял живот, разтърсващото откритие, че съпругът й, когото бе погребала, се е върнал, за да я измами. Той не просто я беше изоставил, не само най-безцеремонно бе пренебрегнал натрапчивия й, напълно обсебил я, страх, а съвсем хладнокръвно се бе възползвал от нея. Спокойно бе подготвил плана си, напълно осъзнавайки какви ще бъдат последствията не само за съпругата му, но и за дъщеря му.

Джен и преди се бе опасявала, че връзката й с действителността е твърде крехка. Сега се страхуваше, че напълно я е прекъснала. Помисли си какво бе преживяла през последните два дни. Спомни си какво бе подозирала, какво бе научила, какво й бе дадено и отнето. И въпреки че усещаше топлата кожа на Рейф под пръстите си, се питаше дали той все пак не е плод на въображението й. Дали всичко тона не бе ужасен сън, от който щеше да се събуди изтощена и напълно обезсилена. Ако изобщо се събуди.

Тя приближи към прозорците, без да забележи изненадата, изписала се на лицето на Рейф.

— Джен?

Сълзи изпълниха очите й, щом чу гласа му. Възможно ли бе той наистина да е тук? Да е от плът и кръв? Нима не бе достойна да изпита любовта, която бяха познали всички нейни предшественички? Няма ли поне веднъж в живота си да получи подарък, който да не й бъде взет? Дочу стъпките на мъжа зад себе си и се опита да прогони и удоволствието, и отчаянието.

Рязко се извърна и попита:

— Кой си ти? — Бе притиснала ръка към гърдите си, сякаш да успокои бясно туптящото си сърце. Опитваше се да изрази с думи непосилната борба, която водеше в себе си. Да се опита да проумее необяснимото. — Защо си тук?

Рейф застина, без да откъсва очи от нея.

— Защото те обичам.

— И Майкъл ми каза същото навремето — поклати глава Джен. — Повтарял ми го е толкова пъти. Защо да ти вярвам?

— Защото ме познаваш.

— И него си мислех, че познавам. Смятах, че познавам и себе си, а дори не подозирах, че съм носила бремето на тези спомени вече толкова години. Нямах представа, че съм способна да обичам мъж така, както обичам… — Тя замълча и притисна ръка към устните си, сякаш би могла да скрие истината.

Рейф внимателно пристъпи към нея и Джен потисна желанието си да побегне. Наистина го познаваше добре, макар да и се струваше невъзможно — косата му, очите, трапчинката на лявата буза, когато се усмихваше. Съзнаваше, че е невъзможно да си припомни подобни усещания. И все пак бяха прекалено силни, за да бъдат плод на въображението. Ала преди да дойде в тази къща, не бе изпитала нито едно от тези чувства. Водеше спокоен безличен живот и не смяташе, че е способна на подобна страст. Не бе и подозирала колко силна е жаждата й за живот.

Бе пораснала, бе се влюбила, сключила брак и родила дете, без дори за момент да се замисли колко богат и разнообразен е животът.

Беше сгрешила. Никога не бе вярвала във вечната страстна любов, ала именно тази любов я бе карала да се буди нощ след нощ. Споделена страст, любов и разбирателство, които нито една жена не би трябвало да познава, защото слея като бе държала Рейф в обятията си, Джен знаеше, че никога не би пожелала да прегърне друг мъж.

А именно удоволствието, което изпитваше само като го погледнеше, я караше да се съмнява в здравия си разум, и реалността на чувствата си.

— Все още нямам приемливо обяснение — нежно настоя Рейф. — Зная само, че трябва да бъда тук.

Нервният й смях изненада дори самата нея. Тя тръсна глава, сякаш да пропъди обзелата я паника. Обичаше го; Господи, обичаше го толкова много, а бе невъзможно. Напълно невъзможно и все пак тя не можеше да предложи смислено обяснение.

— Трябва да се обадя на Ани. — Джен грабна шлифера си от закачалката.

— Не, Джен. Твърде разстроена си — последва я Рейф.

Тя рязко се извърна. Искаше й се да може да му обясни.

Ала той не помнеше нищо, така че не би могъл да проумее колко безумна е цялата ситуация. Не би разбрал, че единствено Ани може да й помогне да стъпи на земята и да се опомни.

— Той е овързан като коледна пуйка — махна Джен към тавана. — Не може да ме нападне. Освен това бурята поутихна.

— Поутихна — сграбчи я за ръката Рейф. — Но не е преминала. Защо не изчакаш още малко?

Джен го погледна умоляващо, в гласа й се долавяше паника.

— Не мога. Имам нужда да чуя гласа й, Рейф. Трябва да я успокоя, че всичко е наред. Нима не разбираш?

Измина сякаш цяла вечност, докато той размишляваше над думите й. Джен чувстваше погледа му като ласка, нежна и стопляща. Позната като изгрева на, слънцето. Най-сетне Рейф кимна.

— Идвам с теб.

Джен вече пъхаше в джобовете си инструментите, които щяха да й бъдат нужни, за да разбие вратата на изследователския център.

— Ще се справя и сама.

Дали се боеше, че ако дойде, гой ще донесе и витаещото в тази къща чувство за нереалност? Нямаше представа. Съзнаваше само, че това е единственият й изход.

Рейф все още нахлузваше ботушите си, когато Джен излезе през задната врата. Отказа да се вслуша в думите му, не го изчака да тръгне с нея.

Океанът бушуваше. Дъждът се сипеше по осеяния с отломки пясък. Вятърът бе като живо същество, което бясно връхлиташе върху растенията. Изследователската станцията беше на около четири километра. Ала Джен не се замисли дали е разумно да тръгне в бурята. Бързо пое на север. Не чуваше нищо, освен свирещия вятър, грохота на разбиващите се в брега вълни, плющенето на дъжда. Не виждаше нищо на повече от три крачки пред себе си. До слуха й не достигна затръшването на вратата, когато Рейф изскочи от къщата, нито внезапния му вик, че си е спомнил…

Трябваше да стигне до тази радиостанция. Трябваше да открие света — остатъка от своя свят. Никога не бе изпитвала подобен ужас. Дори в деня, когато напразно търсеше баща си, дълбоко в себе си знаеше, че той вече няма да се върне. Хората я гледаха състрадателно, взимаха я на ръце, обаждаха се по телефона на майка й. Полицията бе открила Джим Карсън мъртъв на паркинга. Бе починал от сърдечен удар.

Ала сегашният й страх надминаваше дори ужаса, който бе, изпитала, когато видя как приятелят й Еди изчезва под водата и осъзна, че никога вече няма да изплува.

Нищо не можеше да се сравни със сегашното чувство на неизбежност. Джен не бе в състояние да го проумее, нито да го прогони. Знаеше само, че ако не се добере до тази радиостанция, безценният подарък от миналото ще й бъде отнет. Ако не се убедеше, че всичко това е действителност, то щеше да се стопи и да изчезне.

Трябваше да се обади на Ани.

След петнайсет минути Джен достигна потока. Взря се във водната стихия, превърната от бурята в смъртоносен водовъртеж и пое по брега, за да потърси брод. Свела глава, за да се предпази от дъжда, тя не забеляза, че приближава към група дървета. Не видя как вятърът огъва дебелите стволове сякаш са тръстики. Не зърна опасността. Не чу тревожния глас на Рейф, който се втурна към нея през дъждовната пелена.

— Дженевив, спри! Спомних си! Майкъл не те уби! Ти се удави!

В същия миг един от стволовете се прекърши и полетя към нея.