Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (5)

Пета глава

— Откъде знаеш? — тихо попита Джен.

Рейф сякаш все още се намираше в недостъпен за нея друг свят.

— Откъде зная ли? Разпознах униформата.

Джен внимателно пристъпи напред.

— А за Спотсилвания?

— За какво?

— Ти току-що спомена Спотсилвания. Какво знаеш за този град?

За миг Рейф изглеждаше като хванат в капан между съня и действителността.

— Наистина ли казах подобно нещо? — попита накрая.

Джен посочи старата униформа в сандъка.

— Погледна този мундир и каза, че е принадлежал на някой от Четвърти полк от щата Джорджия. Защо?

Рейф се намръщи.

— Защо си толкова разстроена от това?

— Защото… — Защото всичко това беше абсурдно. Защото заради бурята Джен бе принудена да остане в тази къща заедно с мъж, който не би трябвало да съществува, и сочеше към доказателство, излязло сякаш от съня й. Защото не вярваше в чудовища, изскочили от нощта, й не можеше да разбере всичко това, какво остава да се примири, че наистина се случва. — Защото — предпазливо додаде тя, — мисля, че мундирът ще ти бъде точно по мярка.

— Това говори ли ти нещо? — Рейф изглеждаше объркан.

— Не — поклати глава Джен.

— Не знам защо, но на мен като че ли ми напомня нещо — сви рамене мъжът.

— Спомняш ли си как си се наранил, та е останал такъв белег на корема ти? — попита тя.

Рейф сведе поглед и колебливо докосна страховития белег.

— Не.

Джен кимна. Очакваше подобен отговор. Обърна се отново към сандъка и с благоговение взе мундира. Под него имаше други дрехи, мъжки дрехи, грижливо сгънати и напълно запазени, сякаш чакаха собственика да се върне и да ги облече. Е, той наистина се върна, помисли си като обезумяла Джен.

Преди Рейф да успее да възрази, тя му навлече мундира. Дрехата прилепна идеално, не сякаш бе шита по поръчка, а като че ли я бе носил дълги години. Мъжът беше смаян. Изумлението му нарасна, когато Джен плъзна пръсти през почернелия прорез в мундира и разкри белега, напълно съвпадащ със зловещото разкъсване в плата.

— Ето защо ти напомня нещо — рече младата жена.

— Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш твоята история — решително вдигна поглед Рейф.

— Нека първо ти намерим дрехи, а докато закусваме, ще се опитам да ти обясня — въздъхна Джен.

Според всички правила, нито една от тези дрехи, не би трябвало да се запази. Нито ленените ризи, нито вълнените и памучни панталони. Нито старите домашни пантофи и халата, които говореха за финансова сигурност във времена, когато това се е срещало рядко. Но сабята също бе признак за богатство. Мъжът, притежавал тези дрехи, е бил офицер и джентълмен. Без съмнение земевладелец, ако можеше да се съди по изкусната работа на шивача.

Джен извади от сандъка дрехи, които биха били достатъчни за няколко дни, дори старомодно мъжко бельо. Приближи и понечи да затвори капака. Изведнъж й се прииска да седне и да разгледа всички тези старинни, събирани е години, вещи, сякаш бе детектив, търсещ улики за убийство. Но приближаваше ураган. Трябваше да укрепи къщата. Налагаше се да намери начин да се свърже с Ани. Необходимо бе да обясни на госта си ситуацията, която бе необяснима за самата нея.

Понечи да се отдалечи от сандъка, когато Рейф я спря. Облечен в леко пожълтяла риза и сиви панталони с тиранти, мъжът сякаш бе излязъл от стара фотография, най-вече заради тъмната си коса, така характерна за ирландците и невероятно светлите си очи. Джен бе дотолкова поразена от вида му, та не забеляза обзелото го напрежение…

— Джен…

Рейф обхвана лицето й и леко повдигна брадичката й, неспособен да потисне завладелия го копнеж. Устните му…

Джен нямаше представа кога е затворила очи. Неволно плъзна ръце по гърдите му. За първи път в живота си се поддаде на лудостта и откликна на целувката. Можеше да се закълне, че долови аромата на силен ром. Усети с бузата си наболата брада на мъжа. Дочу тихия му стон, въпреки шума на вятъра и дъжда. Нямаше представа защо допирът на устните на Рейф я опиянява. Защо нежната ласка на ръцете му й носи невъобразима наслада. Защо целувката му възпламенява тялото й, събужда я сякаш за нов живот. Въпросите, сънищата, необяснимите спомени намериха отговор в страстната целувка на един непознат.

Но той не беше призрак или видение. Без значение какви въпроси и съмнения я измъчваха, Рейф беше от плът и кръв, а чувствата, които бе събудил у нея в съня й, сега оживяха, десетократно по-силни, докато той я притискаше в обятията си.

Сякаш цял живот бе копняла за прегръдката му, сякаш през всички тези години бе жадувала да усети близостта на силното му тяло. Като че той бе единственият мъж, способен да й разкрие чудото на любовта. Младата жена най-сетне осъзна, че Рейф се е отдръпнал. Тялото й тръпнеше, беше замаяна и дори не се питаше за причината. Беше сигурна, че мигове на подобна физическа и духовна близост човек изживява един-единствен път.

— Съжалявам — прошепна Рейф. — Не трябваше…

— Трябваше — отвърна тя и най-сетне отвори очи.

Не бяха необходими повече въпроси. Мъжът отново я привлече към себе си и тя се сгуши в обятията му. Този път не затвори очи. Притисна се към гърдите му, заслушана в спокойните удари на сърцето му и ритмичното дишане. Потопи се в жизнеността, струяща от тялото му, която тъй безвъзвратно се бе изплъзнала между пръстите в ужасния кошмар.

Наслаждаваше й се като на първи слънчев лъч след дълга зима и потръпна при мисълта, че може отново да загуби Рейф.

Но това бе неизбежно. Който и да й бе дал този безценен подарък, щеше да поиска нещо в замяна. Беше като небесен дар, който тя не можеше да оспорва, а единствено да му се наслаждава. Минута след минута, час след час, докато не се събудеше, за да открие, че дрехите са отново в сандъка, а леглото в гостната е непокътнато.

Мисълта я изплаши не на шега. А може би това никога не би й се случило, ако не бе настояла да запазят старата къща, която майка й не желаеше. Дали майка й знаеше? Дали бе имала подобен гост, ала не бе споделила с дъщеря си? Или просто бе усетила витаещите из къщата спомени, които я бяха изплашили?

Джен трябваше да знае. Щеше да я разпита веднага щом се обадеше на Ани.

— Ани — прошепна тя и вятърът отвърна като ехо. Дъждът шибаше безмилостно стените, вълните яростно се разбиваха в брега. Ураганът. А на един континент разстояние дъщеричката й щеше да чуе прогнозата и с тревога да очаква завръщането на майка си.

Странното усещане за изолация от света изчезна и действителността яростно връхлетя Джен. Бе невъзможно да се преструва, че нищо друго няма значение, освен мъжа, появил се в бурната нощ. Трябваше да защити дъщеря си. Трябваше да унищожи този натрапчив страх, преди да е обхванал с пипалата си сърчицето на Ани, така както бе обвил нейното. Преди да проникне дълбоко и да се превърне в звяр, който не може да бъде укротен.

Рейф леко се отдръпна.

— Твоята дъщеричка? — попита той.

Джен вдигна поглед и отново се възхити на изваяните му черти. Неясни сенки танцуваха по лицето му, разрошената черна коса рязко контрастираше върху бялата превръзка, очите му горяха в тъмнината. Дълбоко в себе си младата жена чуваше настоятелен глас, който я предупреждаваше да обърне повече внимание на сенките, а не на огъня. Усети как стомахът й тревожно се свива, опита се да потисне безпокойството, ала не успя.

Сведе очи и се отдръпна от мъжа. Пое дълбоко въздух и опита да се овладее. Извика в съзнанието си образа на дъщеря си, за да се върне към действителността.

— Тя се страхува да не бъде изоставена — призна Джен. — Наследила е този страх от мен. Веднага щом залостим капаците, трябва по някакъв начин да се свържа с нея. Вероятно вече е чула за наближаващия ураган и ще се уплаши.

— Добра майка си — кимна Рейф и се усмихна.

— Опитвам се — неволно откликна на усмивката му Джен.

Неочаквано появилата се помежду им близост обезпокои Джен. Можеше ли да се довери на Рейф? Целувката им сякаш бе отключила спомени за приятелство, близост, разбирателство.

Двамата безмълвно слязоха по стълбата и поеха към кухнята, сякаш се познаваха отдавна и стотици пъти се бяха разхождали заедно. Ала щом пристъпиха в стаята, Рейф се озърна несигурно.

— Нищо ли не ти напомня? — попита младата жена.

— Нищо — поклати глава той. — Зная, че тук се приготвя храна, ала нямам представа как.

— Защото си мъж! — възмутено възкликна Джен.

— Предполагам, това е обида.

— Да, така е. Майкъл дори не влизаше в кухнята, освен ако събранието, на управителния съвет не се провеждаше там.

Двамата се настаниха на масата и похапнаха, а Джен се опита да събуди някакви спомени у госта. Посочваше му различни предмети и ги назоваваше, споменаваше исторически дати и събития. Ала паметта му бе като гладка мраморна плоча, от която са изтрили всичко. Рейф не можа да спомни нищо повече от това, което вече й бе казал. Ала твърдеше, че чувството му за грозяща я опасност се засилва все повече.

— Неоснователно се безпокоиш — отхвърли опасенията му тя. — Не съм импулсивна. — Освен може би напоследък, помисли си. — Не възнамерявам да плувам с лодка до континента в бурята.

— Ами ако ураганът ни помете?

— Не изглежда толкова силен — поклати глава Джен. — Тази къща е устоявала на много по-силна стихия. Единственият ми проблем е да се свържа с Ани. Мисля, че някой от бушоните в старата ми радиостанция е изгорял, а предполагам, че нямам резервен. Ако е така, имам друг план.

След като разбра, че другият план включва прекосяване на острова в бушуващата буря, Рейф мигновено го отхвърли.

— Но аз не съм искала разрешението ти — смаяно рече Джен.

— Щом съм тук, за да те спася, трябва да се вслушваш в съветите ми — спокойно заяви Рейф. Младата жена махна с ръка и отнесе съдовете в умивалника. — Което ми напомня — продължи мъжът, — че възнамеряваше да ми разкажеш откъде знаеш кой съм.

Джен застина.

— Цялата история ще ти се стори доста чудновата — призна, без да се обърне.

— Не е ли по-добре аз преценя?

— Може би си прав — извърна се тя. — Аз така и не мога да намеря обяснение. — Пое дълбоко въздух и тихо заразказва: — Запознах се с теб преди пет години, когато за първи път отседнах в тази къща. Виждах те винаги, когато дойдех тук, с течение на времето като че ли все по-често. Но при сегашното ми посещение, те виждах всяка нощ.

— Виждала си ме?

— Ти умря в ръцете ми.

Мъжът замълча.

Джен опита да му се усмихне окуражително.

— Да, за мен е също толкова ужасно. Наистина бих искала да зная от какво е белега ти, защото в моя сън раната е от куршум.

— В твоя сън?

Тя кимна. Ужасното чувство за неизбежност отново я връхлетя. Зловещата увереност, че всяка нощ ще преживява смъртта му и ще крещи от мъка, каквато никога дотогава не е познавала. Джен пое дълбоко въздух и опита да се успокои.

Само сънят да не беше толкова реален. И да не го разказваше на самия Рейф.

— В съня ми. Всяка нощ. Зная, че работя в болница в Ричмънд, че е средата на май и че току-що са докарали много ранени войници от Уайлдърнес — битка, превърнала се в касапница, каквато човечеството не помни. Научавам, че си успял да се добереш до моята болница, след като си бил ранен при Спотсилвания, заприличала на кръг от ада. Но ти си съумял да стигнеш до моята болница, където най-сетне те откривам и те притискам в обятията си. Където ти ми обещаваш, че никога няма да ме изоставиш. И умираш.

Джен не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й.

Не чуваше разтърсващите я ридания. Не можеше да откъсне поглед от Рейф, който стана и приближи към нея.

— През коя година се случва всичко това?

— 1864.

— А коя година е сега?

— 1993.

Той застина за миг, разтревожен и объркан. В тези дрехи приличаше толкова много на Рейф от съня й. Напомняше й за невероятната мъка, която бе изпитала.

— Не мога да го преживея отново — тихо настоя тя. — Не мога.

Рейф пристъпи към нея. Тя опита да се отдръпне, ала нямаше сили.

— Какво имаш предвид? — попита мъжът.

— През целия ми живот хората, които обичам, ме изоставят. Умират. Мислех… че именно от това се страхувам през всички тези години. Но съм се лъгала. Всъщност ти ме караш да се боя.

— Защо, Джен?

— Защото не съществуваш! — извика тя и избърса сълзите си. — Невъзможно е!

— Защо не? — сви рамене мъжът. — Чувствам се като нормален човек.

— Ти съществуваш само в съня ми. Ти си плод на моята невроза, измислен образ, с който се опитвам да докажа, че това, което съм преживяла, не е чак толкова ужасно. Защото когато умираш в ръцете ми… Когато… — Джен избухна в ридания, неспособна да потисне пронизващата я болка. — Ти ми обеща! — извика тя. Искаше да го нарани, задето й бе причинил такава мъка, пък макар и само в съня й. — Ти ми обеща, че винаги ще бъдеш до мен, а ме излъга!

Не си бе дала сметка колко близо до нея е Рейф. Изведнъж се озова в обятията му и, останала без сили, се притисна към гърдите му.

— Може би не съм те излъгал — нежно прошепна той.

Джен гневно го отблъсна, отново обзета от страх.

— Не — настоя тя. — Не е възможно, по дяволите! Нима не разбираш? Потъвам отново в този проклет сън, в който те обичам повече от живота си, а ти отново ще ме напуснеш и този път това ще ме убие. Не мога да го преживея пак. Не мога.

— Ти ме обичаш? — достигна до нея гласът му.

Джен не знаеше какво да направи. Бе в обятията му, където се чувстваше защитена. В прегръдките, където търсеше успокоение, подкрепа, наслада. Познати любими ръце, които събуждаха нежни чувства и красиви спомени. Неоспоримо. Невъзможно.

Немислимо бе да е изпитвала преди подобни чувства. Биха могли да се запечатат в подсъзнанието й само чрез магията на сънищата. Невъзможно бе да обича Рейф. Но го обичаше. Винаги го бе обичала със страст, която я смущаваше, с преданост, устояла на всички трудности, с дълбоко уважение, което го поставяше на първо място в живота й. Дори преди генерал Лий, когато бе срещнала…

Джен рязко се отдръпна.

Мъжът беше като антена, привличаща космическа енергия. Сякаш в миг се бе превърнала във вдовица на войник от армията на Конфедерацията.

Джен не можеше да си поеме дъх. Не бе в състояние да стои спокойно. Понечи да се отдалечи, но Рейф хвана ръката й.

— Наистина ли ме обичаш? — попита отново.

Тя вдигна глава, готова да отрече. Все пак това беше невъзможно. Но щом срещна погледа на Рейф, сърцето й лудо заби. Тя го познаваше. Той сам не се познаваше така добре както го познаваше тя. Знаеше силните му страни и слабостите му, навиците му, любимите му места. Знаеше, че колкото повече го опознава, толкова по-силно го обича.

— Ти си отличен стрелец — рече тя. — Роден ездач, построил своя ферма със собствените си ръце. — Младата жена неочаквано се усмихна. — И с моите. Памук и праскови. Прекрасно кътче, наречено „Седемте сестри“ в памет на твоите лели, които са те отгледали. Не обичаш силен алкохол, но харесваш ябълково вино. Прилошава ти, щом видиш кръв.

— Наистина ме обичаш — усмихна се мъжът.

— Не трябва.

Рейф само поклати глава и нежно прокара пръсти през косата й.

— Няма значение. Обичаш ме. Това е достатъчно.

— За какво? — попита тя и се отдръпна.

— За мен. Когато дойдох в съзнание, се питах къде съм сгрешил. Знаех, че те обичам. Не разбирах, защо ти не ме обичаш.

— Моля?

Усмивката му издаваше искрено задоволство.

— Може би аз наистина съм този мъж, сражавал се във войната между щатите — рече той. — Може би наистина съм умрял и сега се връщам. Може би никога не съм умирал. Не ме интересува. Важното е, че съм тук сега и каквото и да ми струва, ще те спася.

— И после ще ме изоставиш — настоя младата жена.

— Не мисля, че изобщо някога съм те изоставял — поклати глава Рейф.

Джен инстинктивно протегна ръка, сякаш да се предпази от него.

— Никога не казвай подобно нещо.

— Защо? Нима предпочиташ да не съществувам? Да съм безплътен като призрак? Е, не мисля, че е така, Джен. Осезаемо чувствам, че съм от плът и кръв и се радвам. Още по-щастлив ме прави твоето присъствие. Всичко друго ще дойде от само себе си.

Ала Джен не изглеждаше убедена. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Лесно ти е да го кажеш — намръщи се тя. — Ти знаеш, че си от плът и кръв. А аз как да се уверя?

— Нима това е толкова важно за теб?

— Да, много е важно — въздъхна Джен.