Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (3)

Трета глава

— Какво да правя? — попита отново Джен. Беше все още боса, влажната й фланелка прилепваше по тялото, мократа й коса се разстилаше по раменете. Младата жена стоеше в кабинета, хванала микрофона на радиостанцията. Радиото мълчеше. Джен не беше изненадана. Апаратът беше стар, а тя така и не бе намерила време да купи нов.

Но нима точно сега трябваше да се повреди? Налагаше се мъжът да напусне къщата. А също и острова. Тя трябваше да се свърже със света, преди неочаквано да е открила, че той вече не съществува. Че никога не е съществувал… Изведнъж вятърът отново започна да вие, дъждът яростно заудря по ламаринения покрив. Джен се зачуди дали не се е върнала назад във времето в годините на Гражданската война, когато дъщеря й не можеше да бъде родена. Може би никога нямаше да се роди.

Това бе нелепо. Трябваше само да се върне на континента и всичко щеше да си дойде на мястото, а пристигането на мъжа щеше да бъде само невероятно стечение на обстоятелствата. Учен, попаднал в бурята, докато изследвал Островите. Или жител на съседен остров, претърпял корабокрушение. Нещо подобно. Проблемът бе, че не можеше да предприеме нищо, докато бурята не отмине и гостът не дойде в съзнание. Разполагаше единствено с мотоциклет, за да се придвижва из острова и малка моторница в изследователската станция, за да достигне континента. Едва след откриването на изследователския център на защитниците на природата островът бе оборудван с модерни удобства — телефонни линии, електричество и павиран път до солените блата. И все пак островът бе ограден отвсякъде с вода, пък макар и само с блата и протоци. Джен не можеше да се добере до континента, докато бурята не преминеше.

Младата жена се надяваше, че гостът й ще оцелее.

Надяваше се, че ще успее да му помогне да оцелее.

Джен хвърли поглед към всекидневната, където обикновено съзираше само овехтели мебели и разнообразна колекция от морски пейзажи по стените. Ала сега на пода лежеше мъж, който бе докоснал в душата й струни, за чието съществуване дори не бе подозирала. Мъж, който с появяването си бе променил живота й.

Бе я нарекъл по име. По име, за Бога, а тя би могла да се закълне, че никога през живота си не го е виждала. Или поне не в този живот. Но това беше абсурдно.

Какво би могла да предприеме?

— Джен…

Тя неволно приближи към ранения.

Гласът му бе нежен като шума на прибоя. По лицето му бе изписано изтощение, сякаш дълго време се беше борил срещу нещо. Джен искаше да прогони напрежението, изопнало чертите му. Копнееше отново да притисне мъжа в, прегръдките си. Тя седна до него, решена да настоява за обяснение.

— Не мога… Не…

Младата жена стисна очи и затаи дъх. Съзнаваше, че няма какво да губи, ако постави измъчващите я въпроси.

— Рейф?

Клепачите му отново трепнаха. Пръстите му се вкопчиха в нещо, невидимо за нея.

— Съжалявам, момичето ми… Съжалявам.

Джен изтръпна от ужас.

— Рейф, аз съм. Събуди се! — Тя дори леко го разтърси, макар че подобно действие едва ли би допринесло за подобряване на състоянието му. И все пак тя не беше медицинска сестра. Като брокер не й се беше налагало да се грижи за ранени. — Рейф, моля те — прошепна. — Говори.

Той отново я изненада. С въздишка отвори очи и се втренчи в нея.

Дъхът й секна. Бе неспособна да овладее връхлетелите я чувства. Радост, желание, облекчение. Любов.

Невъзможно. Та тя дори не го познаваше. И все пак имаше усещането, че го е обичала цял живот.

— Рейф? — В гласа й се долавяше колебание. Сълзи пареха очите й.

Усмивката му бе невероятно обаятелна. И твърде изкусителна.

— Наистина си ти — прошепна той. — А мислех, че съм сънувал.

Да, помисли си Джен. Аз също.

— Какво се случи? — попита тя и неволно отметна влажната коса от челото му, където се открояваше бялата превръзка.

Той понечи да отговори. Погледна я, отмести очи, сетне отново се взря в нея.

— Аз… — Лицето му се сгърчи, мъжът затвори очи. Джен се уплаши, че отново е загубил съзнание. Посегна към него, ала в същия миг той въздъхна и повдигна клепачи. — Не зная — промълви.

Джен изпита едновременно облекчение и отчаяние. Но нали хората, ранени в главата, често страдаха от амнезия. Обикновено с времето паметта им се възстановяваше.

— Не си ли спомняш?

— Не — смутено отвърна той. — А ти не знаеш ли?

Младата жена замълча за миг.

— Не. Нямам представа. Намерих те на брега. Може ли да задам един глупав въпрос? — Той сви рамене. Джен събра кураж и попита: — Откъде ме познаваш?

И преживя поредната изненада. Изведнъж мъжът заприлича на дете, озовало се на непознато място.

— Не зная.

Джен загуби търпение.

— Как така не знаеш?

Той не отговори веднага. Вместо това най-сетне реши да седне. Джен се спусна да му помогне, но мъжът я спря с жест. Ала лицето му пребледня и той се олюля, макар да седеше.

— Легни — нареди тя и понечи да го притисне към пода. Той поклати глава, подпря се с ръце и затвори очи.

— Не. Трябва да стана.

— Но ти си ранен. А не мога да повикам лекар.

— И по-добре. — Той си пое дълбоко въздух, сякаш възнамеряваше да се изправи.

— Мисля, че не е разумно да ставаш — настоя Джен.

— Не обичам да лежа — поклати глава той.

В този момент Джен забеляза белега. Дълъг и страховит, пресичаше корема и изчезваше под вълненото одеяло. Толкова много й се искаше да разпита мъжа. Ала не посмя.

— Добре, тогава придържай одеялото — подхвърли тя. — Не бих могла да крепя едновременно теб и чувството ти за благоприличие.

Мъжът рязко отвори очи и се взря в одеялото. На лицето му се изписа объркване.

— Какво…

Джен неволно се усмихна.

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос. Как се озова на брега в бурята съвсем гол?

Той вдигна поглед. В очите му се четеше искрено изумление.

— Нямам представа. — Изведнъж на устните му трепна очарователната усмивка. Смяташ ли, че гледката си заслужаваше?

— Мисля, че трябва да попиташ участвалите в разсъбличането — отвърна Джен, неспособна да устои на обаянието му.

Мъжът отново поклати глава, ала Джен не бе сигурна дали е учуден, или объркан.

— Бих искал да седна на стола.

— Не е ли по-добре на канапето?

— На кое? — погледна я изумено той.

Джен посочи и мъжът кимна.

С неимоверни усилия успяха да стигнат до канапето. Джен трудно удържаше едрия мъж изправен. Никога досега не й се беше налагало да подкрепя Майкъл. Пък и той не бе по-висок от нея. Освен това бе твърде самоуверен, владееше се напълно и никога не се нуждаеше от помощ. Най-сетне гостът седна на канапето. Джен се отпусна до него, стараеше се да не проличи колко е задъхана.

— Е, мисля, че е време да поговорим — рече тя с пресилена увереност.

Не можеше да повярва, че е изрекла думите. Всъщност се боеше от обяснението, което той би могъл да й даде. Страхуваше се дори да задава въпроси.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Бих искал да помогна.

— Трябва да ми помогнеш — настоя тя, най-сетне овладяла безпокойството си. — Ако ми кажеш кой си, откъде си, бих могла да се свържа с властите и да уведомя семейството ти, че си добре.

Рейф потърка чело, точно над загадъчното нараняване, което подозрително напомняше огнестрелна рана. Но той не трябваше да бъде ранен в главата. Беше ранен точно там, където беше другият белег… Джен се скова.

— Кажи ми името си — предложи тя.

Мъжът погледна към прозореца, сякаш търсеше отговора в тъмнината отвън.

— Името ми.

Джен усети остра болка в гърдите.

— Не съм в настроение за шеги.

— Не се шегувам.

Той я погледна безпомощно.

— Тогава ми кажи името си.

— Не мога — сви рамене мъжът.

— Защо?

— Защото не го зная.

— Какво искаш да кажеш? — скочи на крака Джен.

— Не зная как се казвам. Нямам представа кой съм, откъде съм дошъл и как съм попаднал тук.

Подобна ситуация би се сторила забавна на Джен, ако имаше свидетели. Ако съпругът й не бе загинал. И ако не я преследваха тези ужасни сънища. Ако не бе дотолкова очарована от мъжа, когото никога не бе срещала.

— Какво си спомняш?

Той се усмихна и Джен усети как сърцето й лудо заби.

— Теб. — Той обходи с поглед стаята. — Това място… макар че сякаш е по-различно.

— Как по-различно? — огледа се Джен.

— Не мога да обясня. Съжалявам.

— Аз също — въздъхна Джен и седна отново.

— Не трябва да се страхуваш от мен — протегна ръка Рейф.

Тя сведе поглед към дланта му. Беше груба, силна, красива ръка. Искаше й се тази ръка да я гали, да я успокоява, да я утешава. За да опознае такава ръка, всяка жена би продала душата си. Вдигна поглед към очите му и сърцето й сякаш спря. Бяха толкова красиви, изпълнени с радост и живот, а някъде в дълбините им се долавяше сянка на тъга, която ги правеше още по-обаятелни. Като езера изпълнени със загадъчни отражения.

Доплака й се. Щеше й се да повярва, че всичко това има някакъв смисъл. Смисъл, който би проумяла в скучното си всекидневие, където най-вълнуващото нещо бе балетната постановка, в която участваше дъщеря й. Всекидневие без духове, предчувствия и къщи, обитавани от призраци. И все пак нейният дом беше обитаван от призрак. Или по-скоро мъж с очарователна усмивка и способни на нежни милувки ръце. Е, щом ще страда от халюцинации, то поне нека са забавни, помисли си тя.

— Трябва да те наречем някак — рече Джен.

— Имаш ли предложение? Име, което да ти се струва подходящо.

Джен неволно се усмихна.

— Ти отговори на Рейф.

— Наистина ли? — повдигна вежди мъжът. — Чудесно.

Джен кимна делово, сякаш подобно отношение би допринесло за изясняване на ситуацията.

— Добре. Не зная за теб, но аз преживях тежък ден. Имаш ли нещо против да поспим малко? Сънят няма да ти навреди, а на мен със сигурност ще ми помогне.

Той сякаш размисли за миг.

— Отново ще има буря — промълви. Джен се заслуша във воя на вятъра.

— Мисля, че и предишната още не е отминала. До сутринта небето сигурно ще се проясни и тогава ще намерим начин да напуснеш острова.

— Чудесно — кимна Рейф.

Джен понечи да се изправи, ала мъжът сложи ръка на рамото й.

— Джен?

Тя се извърна и сякаш потъна в дълбините на очите му.

— Да?

— Аз те познавам, а и ти назова името ми. Защо не знаеш кой съм?

Тя мълча дълго, преди да отвърне. Не можеше да му даде смислен отговор, освен ако този мъж не бе оживял от сънищата й. Но ако се бе озовал на острова по някакво странно стечение на обстоятелствата, както подозираше Джен — както отчаяно се надяваше — историите за Гражданската война и за неврозата й само щяха да влошат състоянието му.

— Това е дълга история — най-сетне промълви тя. — Може би ще опитам да ти я разкажа, след като се наспим.

Ако изобщо успея да заспя, помисли тъжно младата жена. Ако сънят ти е седнал на канапето, дали все още би могъл да измъчва подсъзнанието ти? Скоро щеше да разбере.

— Джен?

Тя затвори очи, не смееше отново да го погледне.

— Да?

— Имам нужда от дрехи.

Младата жена повдигна клепачи и се усмихна.

— Господи, имаш право. Но не разполагам с нищо.

Освен ако нямаше нещо подходящо в старите сандъци на тавана, които възнамеряваше да претърси. Тя сви рамене.

— Ще измислим нещо сутринта, ако нямаш нищо против. Можеш да спиш в стаята за гости.

Да спи. Дали не трябваше да го буди периодично през нощта? И това бе научила в курса за оказване на първа помощ. Но ако се окажеше, че той не се чувства добре, какво трябваше да предприеме тогава? Джен отново въздъхна уморено. Щом се налага да стане жертва на халюцинации, не можеха ли поне да бъдат безобидни? Разходка в парка, вечер в луксозен ресторант, нещо подобно. Нима трябваше да се превръща в Чери Еймс, медицинска сестра по време на Гражданската война.

Рейф изглежда размисляше над предложението й. Бе свъсил вежди, очите му бяха потъмнели. Изглеждаше невероятно уязвим, когато вдигна поглед и сви рамене.

— Съгласен съм. Не си спомням нищо важно, което трябва да направя.

Тя се опита да го окуражи с усмивка. Бракът й бе продължил осем години, ала никога не бе изпитала тъй остра нужда да успокои съпруга си. Поне не по този начин. Ала в безпомощността на този мъж се долавяше очарование, на което не можеше да устои. Не я беше грижа кой е, откъде е и как се е озовал на нейния остров. Без да съзнава, бе решила да се отдаде на лудостта. Нямаше значение какво ще й се случи, единствено важно беше, че този мъж е тук и се нуждае от помощта й.

Мъжът, който бе събудил у нея спомени, които нямаше как да има.

Мъжът, който бе накарал тялото й също да си спомни по невероятен и невъобразим начин. Тя коленичи пред него и хвана ръцете му. Срещна погледа му и се усмихна.

— Ще изясним всичко, Рейф. Обещавам.

Сякаш против волята си, той кимна. Взря се напрегнато в очите й, като че се опитваше да открие прекъснатите нишки на паметта си. Струваше й неимоверни усилия, за да остане спокойна. Да потисне връхлетелите я везе познати чувства и инстинктивни реакции, припомнени й от друг живот. Ала не успя да успокои сърцето си, бясно блъскащо в гърдите.

Но когато Рейф посегна да погали страната й, Джен не можа да устои. Притвори очи и притисна буза към дланта му.

— О, Господи…

Сподавеният му шепот я принуди да го погледне. В очите му се четеше смайване и силно вълнение.

— Рейф? Спомни ли си нещо? — попита тя и стисна ръката му.

Той не отговори. Само продължи да се взира в нея. Ала сякаш не я виждаше. Джен усети лекия трепет на пръстите му и отново бе обзета от безпокойство.

— Рейф?

Тръпка разтърси тялото му и той дойде на себе си. Напрегнато се взря в нея, кристалносините му очи потъмняха.

— Джен, спомних си…

Сърцето й подскочи. Младата жена затаи дъх.

— Какво?

Той стисна ръцете й, сякаш за да я задържи при себе си.

— Защо съм тук.

Тя не можеше да издържи на напрежението. Светкавица раздра тъмното небе, силен гръм разцепи тишината; Бурята връхлетя с воя на вятъра.

— Защо? — попита Джен и се вкопчи в пръстите му.

— За да те спася.