Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (1)

Първа глава

Дженевив О’Шей Малъри се боеше да заспи, и то не защото се страхуваше, че никога повече няма да се събуди. Ужасът й се дължеше на сънищата, които я спохождаха.

Точно преди пет дни Джен се бе върнала в старата къща и всяка нощ — в късните часове, когато Джен бе дълбоко заспала и напълно неспособна да потисне спомена за неприятните обстоятелства, довели я отново тук — кошмарът я връхлиташе.

Всяка нощ в непрогледната тъмнина Джен се будеше, обляна в сълзи и разтърсвана от ридания. Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картините и звуците от съня. Дълбоко разстроена, тя бе убедена, че никога през живота си не е изпитвала подобно нещо в будно състояние. Все повече я обсебваше нелепата увереност, че сънищата не са само отражения на преживяна мъка, чувство за вина или отдавна преследващи страхове.

Всяка нощ тя се будеше с подозрението, че нещо в самата стара къща предизвиква тези сънища, нещо, дълбоко проникнало в дървото и метала, което най-сетне се бе освободило, за да я измъчва. Нещо, което я бе чакало тук, където баба й и прабаба й бяха гледали океана преди нея.

Джен стана от стария люлеещ се стол и излезе на верандата. Щеше да вали. Чувстваше приближаването на дъжда в поривите на вятъра, долавяше го в натежалия от влага въздух. Светът около нея потръпваше и шепнеше, облаците прииждаха на талази откъм океана.

Тя обичаше бурите. С удоволствие наблюдаваше как бесният вятър загребва вода и облива дърветата като мощен водопад. Небето сякаш се отваряше, земята откликваше, а Джен стоеше на верандата пред дома си на острова, собственост на семейството й отпреди Гражданската война, и пееше.

Но не и тази вечер. Тази вечер бурята сякаш нахлуваше в нея, разтърсваше я също както и океанът зад мрежата на вратата! Сърцето на младата жена биеше учестено, сякаш в тревожно очакване. Дланите й се потяха. Не бе в състояние да излезе, не можеше и да стои спокойно.

Не можеше да си легне и да заспи.

Джен отново хвърли поглед към небето, закрито от тежки облаци, през които едва се процеждаше лунната светлина, и влезе, за да се обади на Ани. Там бе едва осем часът, а Джен беше обещала. И тя никога не беше нарушавала обещанията към дъщеря си. Това бе присъщо по-скоро на Майкъл.

— Здравей, мамо. Там ли е моето момиченце?

Деляха ги четири хиляди и петстотин километра, но Джен долови как майка й прошепна на Ани да пази тишина.

— Късно се обаждаш тази вечер.

— Разхождах се по брега.

Джен усети тревогата в гласа на възрастната жена, преди тя да я е признала.

— Добре ли си, мила?

Джен познаваше прекрасно майка си, затова не се поколеба нито за миг.

— Добре съм. Наистина.

Майка й не знаеше истината. Нямаше представа, че само пет месеца след смъртта на Майкъл Джен бе престанала да скърби за него. Или може би изобщо не бе скърбила. Бе загубила съпруга си много преди самолетната катастрофа да отнеме живота му. Безпомощно бе наблюдавала как под натиска на властта мъжът, в когото някога бе влюбена, неумолимо се превръща в непознат, с когото не я свързваше нищо.

И когото тя харесваше все по-малко.

Както всеки ден от мига, в който полицията на щата Джорджия се появи на вратата й, Джен се опита да си припомни лицето на Майкъл. Правилните му черти, русата коса, искрящите кафяви очи и прекрасната усмивка, които очарователната й дъщеричка бе наследила. Но Джен не бе в състояние да извика образа му в съзнанието си. Лицето му избледняваше все повече и повече и с цялото си сърце тя искаше да изпита тъга.

Ала не скърбеше. Бе обзета единствено от страх. Ала не би могла да признае на майка си, нито на дъщеря си. Майка й никога не би я разбрала, а дъщеря й щеше да я разбере прекалено добре.

— Мамо? Познай къде ходих днес? Отидох да видя тюлените. Беше страхотно!

Въпреки разяждащото я безпокойство, Джен неволно се усмихна. Ани беше нейното дете, нейната приятелка. Безценен дар от провалил се брак. Най-важното нещо в живота й бе доверието на това малко момиченце, преживяло вече твърде тежка загуба.

— Чудесно, миличка. Слушаш ли баба?

Джен си представи как дъщеричката й сбърчва челце.

— О, мамо. Баба казва, че утре можем да отидем да пояздим. — Пауза, както винаги. — При теб всичко наред ли е?

Загрижеността, прозвучала в детското гласче, спря дъха на Джен. Малкото й момиченце се тревожеше за нея. На Джен й се искаше да сподели с някого как се чувства. Да обясни убеждението си, че е наблюдавана в празната си къща, че натрапчивите й сънища носят скрит смисъл. Искаше й се да можеше да обясни факта, че вместо да възстанови душевния си мир, тя бе обсебена от образа на синеок непознат, когото бе срещала само в сънищата си.

— Чувствам се чудесно, миличка. Имах нужда от спокойствие след цялата бъркотия около работата на татко ти. Нали знаеш…

— Да, мамо. И наистина се радвам, че дойдох тук. Само че…

Джен затвори очи в стремежа си да пропъди болезненото чувство за самота. Искаше й се да проумее по-добре този нелеп страх, причинен от убеждението, че ще бъде изоставена, за да не го предаде и на малката си дъщеричка.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не, мамо — долетя бързият и уверен отговор. Изведнъж в тъничкото гласче се прокрадва тревога. — Радвам се, че съм при баба. Нали няма нищо лошо в това?

— Не, разбира се, миличка. — Джен притисна пръсти, към клепачите си, очите й пареха. — Ти планираше това пътуване, от година. Чудесно е, че най-после се осъществи.

— И ти не си тъжна?

— Много ми е мъчно за теб. Но се радвам, че се забавляваш. Освен това ще бъдем разделени още само около седмица. А и знаеш уговорката. Да се обаждам всеки ден преди десет часа вечерта. Ако имаш нужда от мен, само кажи и ще пристигна с първия самолет. Разбрахме ли се?

— Да — в детското гласче се долавяше облекчение.

На Джен й се искаше да заплаче.

— Трябва да се справим с това, малката ми. Двете с теб. Заедно.

— Винаги?

— Винаги и цял живот. Обещавам.

Настъпи мълчание. Ала Джен знаеше, че момиченцето не е напълно убедено.

— Но и татко казваше същото.

А татко вече го нямаше. Стомахът на Джен болезнено се сви и тя изпита внезапна нужда да погледне през рамо. В тази уютна просторна къща, където поколения от жените О’Шей бяха наблюдавали океана, Джен се бореше с опустошаващото чувство, че е напълно изоставена. Разговаряше с дъщеря си, знаеше, че майка й е само на една дума разстояние и все пак не можеше да преодолее неочаквано завладялото я усещане, че е съвсем сама. Чувстваше се като шестгодишно момиченце, което отчаяно търси сред тълпата в магазина познато лице, обзето от зловещата увереност, че е изоставено.

Отвън вятърът започна да вие. Клоните на един от дъбовете зад къщата възмутено задраскаха по стената. Дочу се ревът на океана. Джен стисна очи, обзета от ужас. Съзнаваше, че щом разговорът приключи, отново ще се изправи срещу кошмара си. Когато странният сън започне да шепне от сенките.

— Още колко дни остават, Ани? — попита тя, защото знаеше, че не може да даде обяснение на дъщеря си също както и нейната майка не бе намерила подходящи думи, когато бащата на Джен почина.

Ани замълча за миг, но отвърна:

— Седем, мамо. Но ако искаш, бих могла да си тръгна веднага.

— Благодаря, миличко. Не е необходимо. Нека сега поговоря с баба.

Майка й пое слушалката и попита без заобикалки:

— Успя ли да приключиш с уреждането на недовършените сделки на Майкъл?

Джен въздъхна.

— Не. Тъкмо затова избягах. Той е оставил истинска бъркотия. Разговарях с всички, като се започне с адвоката му и се стигне до банковите инспектори, и никой не може да сложи ред в сделките му.

— Е, вероятно ще се справят и без теб. А ти си почини на спокойствие.

— Да, мамо. Благодаря.

— Не исках да ти се случи такова нещо, мила. Никога.

Джен не можа да измисли подходящ отговор. В гласа на майка й се долавяше напрежение, рязкост, сякаш искаше да каже много повече, но не можеше да се реши. За момент Джен се зачуди дали майка й си е спомнила преследващия я от детството страх.

— Зная, мамо. Обичам те.

— Аз също, Джени. Пази се.

— Разбира се. О, мамо…

— Да?

— Някой от семейството участвал ли е в Гражданската война?

Джен чу прибоя и си представи как вълните се удрят в брега от другата страна на океана.

— Откъде ти хрумна подобен въпрос?

— О, и аз не зная. Прочетох нещо. За битката при Уайлдърнис, струва ми се. Говори ли ти нещо?

— Не, нищо — отвърна след кратко мълчание възрастната жена.

Майка й никога не се бе интересувала от семейната история. Джен знаеше за собствената си баба по-малко отколкото за художниците от епохата на Ренесанса, които бе изучавала в колежа. Но бе длъжна да попита. Трябваше да знае, преди отново да потъне в съня, същия кошмар, който я преследваше всяка нощ, откакто спеше под покрива на „Седемте дъба“, фамилното имение на семейство О’Шей.

Трябваше да намери отговор на въпроса защо не скърбеше за собствения си съпруг, а сърцето й се разкъсваше от болка заради мъжа, когото никога не бе срещала и който съществуваше единствено във въображението й.

— Добре, мамо. Благодаря.

Скоро разговорът приключи и Джен с въздишка остави слушалката. Огледа къщата, която бе запазила с цената на непосилна борба.

Тишина. Спокойствие и усамотение, които бяха пълна противоположност на напрегнатата й работа на брокер. Старите олющени стени, издържали и на ураганите, и на небрежността на обитателите. Мебели, съчетани според вкуса на няколко поколения. История.

Може би къщата бе пропита с прекалено много история.

Може би именно тези отминали събития я преследваха. Бе сънувала този кошмар и преди, когато бе идвала тук, но от време на време. Не всяка нощ. Не я преследваше и през деня, не изникваше в съзнанието й по време на телефонните разговори и разходките по брега, сякаш фантазията бе по-скоро предупреждение за бъдещето, отколкото бягство от действителността. Сякаш бе предсказание.

Джен поклати глава. Това е нелепо, помисли си. Аз съм делова жена, а не гадателка. Запазих къщата като място за усамотение заради прекрасния успокояващ шум на океана. А не от сантиментални съображения. И не защото е обитавана от призрак, с когото да общувам.

Въпреки това й бяха необходими две чаши вино, за да събере смелост и да си легне. Навън вятърът поде нова тоналност и тревата засвири като оркестър от цигулки. Някъде в далечината се разнесе приглушен гръмотевичен тътен, примесен с рева на океана. Къщата изстена, сякаш отблъскваше поредния напор на бурята. Джен се сгуши под завивките и опита да се успокои.

Както винаги, сънят сякаш започна в ада.

Отначало само го чу, после долови мириса му, видя го. Дълго просторно помещение с неравен дървен под. Може би стар склад с високи зацапани прозорци и голи бели стени. Нямаше какво да заглуши ехото, нито да скрие от погледа тягостната картина.

Но Джен не забелязваше нищо. Сякаш не виждаше безкрайните редици от легла, покрити с мрежи против комари, нито проснатите на пода мъже, чиято кръв се просмукваше в дъските, не чуваше въздишките, стоновете, виковете. Не долавяше зловонието на смъртта, което като че попиваше в стените. Младата жена не спираше да отдъхне, макар престилката й да беше изцапана и разкъсана от усилията, които й струваше придвижването. Отметна косата от потното си чело и забързано продължи.

Трескаво се огледа. Отчаяно търсеше с поглед някого, преди да е станало твърде късно.

— Рейф — шепнеше отново и отново, докато се вглеждаше в изпитите лица на войниците. Сетне пак се втурваше напред. Молба, молитва. — Рейф, моля те, бъди тук.

Дженевив О’Шей Карсън Малъри знаеше твърде малко за Гражданската война. Но Дженевив в съня имаше съвсем ясна представа, че се намира в Ричмънд. Знаеше, че годината е 1864, Лий и Грант се сражаваха за гористата местност Уайлдърнес. Битката неумолимо приближаваше. Младата жена виждаше безжизнени тела, ужасяващи рани, чуваше невероятни истории за осеяни с трупове гори. Знаеше, че Югът, нейният Юг, скоро ще загине. Ала точно сега не я беше грижа.

— Рейф! О, Господи, моля те…

Сълзи изпълниха очите й. Тя се вкопчи в широката си пола и продължи да тича, стъпките й отекваха, сърцето й блъскаше в гърдите, изпълваше я злокобна увереност. Знаеше, че той е тук. И се боеше, че няма да го открие навреме.

— Джен…

Дженевив рязко спря. Той беше тук, подпрян на стената в ъгъла. Дори не беше настанен на легло. А раната очевидно беше тежка. Джен извика, прониза я непоносима болка, сякаш изтръгваха сърцето й. Наведе се към мъжа, обхвана пребледнялото му лице.

— О, любов моя…

— Благодаря на Бога, Джен — промълви той с измъчена усмивка. — Наистина си ти.

Тя долови миризмата на барут по дрехите му, сладникавия аромат на уиски, което му бяха дали за успокояване на болката. Чу как той агонизира за всяка глътка въздух. Ала виждаше само очите му, прекрасни небесносини очи, които я бяха запленили. Високите скули, волевата брадичка и гарвановочерната коса, в която толкова обичаше да заравя пръсти. Разтърсена от ридания, Джен привлече ранения в прегръдките си. Знаеше, че не би могла да направи нищо друго. Знаеше, че нейният свят е безвъзвратно унищожен.

— Не умирай — умолително прошепна тя и притисна главата му към гърдите си. Нежно погали влажната му коса. — Моля те, любов моя. Не умирай.

— О, Джен — промълви той и се усмихна. Притисна с ръка корема си, сякаш да задържи още миг живота, който бавно му се изплъзваше. — Няма… да бъде… толкова лошо…

Сълзите й се смесиха е неговите и покапаха по пода.

— Не мога да живея без теб.

— Няма… да се наложи, момичето ми. Всъщност… аз никога… няма да те изоставя…

— Ще ме изоставиш и аз няма да мога да го понеса.

Тя го притисна по-плътно към себе си, сякаш да го защити от смъртта, да му даде сила да превъзмогне ужасната болка. Няма… Никога. Обещавам… И в следващия миг беше мъртъв. Нейният съпруг. Нейният живот. Беше я изоставил точно когато най-много се нуждаеше от него.

— Не, Рейф, не! Върни се при мен!

Джен се стресна и се събуди, обляна в студена пот. Трепереше. Ридания разтърсваха тялото й. Никога не бе плакала така за Майкъл. Бурята вилнееше с пълна сила, гръмотевици раздираха нощната тишина, светкавиците приличаха на отблясъци от артилерийски снаряди. Къщата тръпнеше, дърветата пищяха. Някъде се удряше капак на прозорец, лампите бяха угаснали.

Джен се изправи с усилие. Не можеше да остане в леглото. Не можеше да лежи спокойно, след като все още усещаше тежестта на главата на мъжа върху гърдите си, чувстваше как животът се изцежда от тялото му.

Знаеше, че причина за кошмара е чувството за вина, което изпитваше, задето не скърбеше за Майкъл. Страхът, че ще бъде изоставена, я преследваше от детството и отново се бе завърнал по ужасяващ начин. Бе загубила толкова близки хора — баща си, съпруга си, най-добрия си приятел Еди, удавил се, докато се опитваше да я измъкне от езерцето, когато тя бе седемгодишна. Но каквато и да беше причината за тези сънища, Джен изпитваше непоносима болка заради смъртта на мъжа и крачеше из къщата, която стенеше сякаш в агония. Сенки се виеха и пълзяха по стените. Зад дюните океанът ревеше, бурята блъскаше в прозорците. Звуците напомняха на Джен за грохота на сражение. Беше съвсем сама и все пак можеше да се закълне, че я следват стъпки, а смъртта сякаш витаеше наоколо.

— Достатъчно — рече високо, ала не твърде решително. — Време е да направя нещо.

Може би къщата пазеше някаква злокобна тайна. Или пък старите вещи, събирани на тавана от дълги години. Е, като че ли беше време да разреши проблема. Ще се качи на тавана и ще претърси за призраци.

Нова светкавица раздра небето. Джен подскочи, сърцето й заблъска в гърдите.

— След минутка — окуражи се тя. — Само да изпия още чаша вино и да погледам бурята.

Страхът победи. Джен излезе на верандата и остави дъжда да отмие задушаващия я ужас.

Със страховит грохот и съсък по повърхността на океана се плъзна светкавица. Огромните дъбове, дали името на къщата, се клатеха и удряха един в друг, сякаш в опит да се освободят от вятъра. Мъхът, покрил стволовете, танцуваше в тъмнината като хиляди полудели духове. Сенките побягнаха под блесналата синьо-бяла светлина и Джен затаи дъх.

Там, на брега.

Имаше нещо.

Нещо помръдна.

Младата жена притисна ръка към устните си, гъстата и червена коса залепна за челото и тя я отметна също както в съня. Сърцето й биеше толкова силно, та сякаш заглушаваше тътена на океана, страхът я изгаряше отвътре.

Блесна нова светкавица и Джен го видя отново. Тяло. Тяло на мъж, проснато на половината път от къщата до яростно настъпващите вълни.

— О, Господи — изстена Джен и се огледа, като че търсеше помощ. Ала знаеше, че е съвсем сама. Никой, освен нея, не живееше на острова. Само в Дружеството за защита на природата през деня имаше хора. Джен беше наследила острова и не бе направила никакви промени, за да запази богатата екосистема. А пък и на нея самата така й харесваше. Досега.

Непознатият помръдна съвсем леко. Джен съзнаваше, че няма време за размишления. Грабна вълнения си шал от закачалката и се втурна навън.

Пясъкът беше мокър, вятърът яростно я блъсна, разроши косите й. Светкавиците плъзнаха търсещи пръсти, но не я откриха. Тя се спъна, едва запази равновесие, но продължи да тича към проснатия мъж.

Голия мъж.

Джен спря за миг изумена. Огледа брега, но никъде не се виждаше лодка. Нито останки от разбит самолет или кораб. Как ли бе стигнал до острова? Нямаше значение. Той беше ранен. Джен се наведе и го обърна по гръб.

И рязко се изправи с вик.

Мъжът, който лежеше в безсъзнание на брега, беше същият, когото бе прегръщала в съня си.