Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (8)

Осма глава

Над главите им се разрази гръмотевица и някой изпищя. Писък на ярост и страх. Тежестта от тялото на Куинтин изведнъж изчезна и Дарлин отвори очи.

В първия момент не разбра какво вижда. На поляната се бяха появили нови хора — мъже с джобни фенери и белезници. Светкавица проряза небето и освети ставащото около нея. Някакви, мъже събираха накуп почитателите на Сатаната и им слагаха белезници. Полиция… Откъде се появиха? Кой ги бе повикал? Тя изстена. Не я интересуваха въпросите. Постепенното осъзнаване на факта, че е в безопасност, я обливаше на вълни.

Затърси с поглед из поляната мургавия мъж, притежаващ сърцето й. Куинтин… Къде беше той? И на него ли му слагаха белезници заедно с останалите? Дъхът й секна, когато видя Доналд да отстъпва бавно заднешком към отвесно спускащата се скала. Пред него се изпречи Куинтин.

— Всичко свърши, Доналд. Предай се — каза Куинтин със силен и нетрепващ глас. Черната му коса се развяваше от вятъра, изведнъж станал леденостуден, а бялата роба плющеше около стройното му тяло, издуваше се като криле на ангел отмъстител. Ала в черните му очи, взиращи се в убиеца на неговите родители, нямаше и капка милост. Дарлин изведнъж осъзна, че всъщност Куинтин е отговорен за чудодейната поява на пазителите на закона. Черният й демон се оказа предрешен ангел.

— Няма да отида в затвора! — отвърна Доналд с глас, преливащ от решимост. Аз трябваше да ги убия! Те щяха да погубят всички ни.

— Ти сам се погуби — отвърна Куинтин безизразно. — Предай се сега мирно и тихо.

— Мирно и тихо? — Доналд отметна глава назад и се изсмя гръмовно. Смехът му прозвуча като воя на прокълнатите в ада. — Това не е в стила ми. Аз искам хаос и неподчинение. Искам безредици и анархия.

В очите му се отразяваше светкавицата, пробягала през небето.

Куинтин се пресегна и сграбчи Доналд за китката, а рязкото му движение ги приближи опасно близо до ръба на пропастта. Отново блесна светкавица и огря със студената си светлина лицата на двамата боричкащи се мъже.

Дарлин спря да диша, докато наблюдаваше лицата на Доброто и Злото. Сблъсък по-стар от гората, която ги заобикаляше, по-древен от земята под нозете им. Сантиметър по сантиметър те се приближаваха все повече към отвеса, но и двамата не се интересуваха ни най-малко от опасната близост. Куинтин беше силен, мускулест и атлетичен, ала Доналд беше едър и масивен, а силата на безумието бушуваше във вените му. Двубоят беше с изравнени сили.

Всички на поляната замряха и се вторачиха със затаен дъх в битката на живот и смърт. Дори вятърът, духал безмилостно допреди секунди, внезапно утихна, сякаш и той бе затаил дъх. Дарлин потисна едно стенание, осъзнавайки каква се опитва да направи чичо й. Куинтин вече не го държеше за китката. Сега Доналд се беше вкопчил на смърт в Куинтин и го теглеше към ръба на скалата. Възнамеряваше да се хвърли в бездната и да повлече Куинтин със себе си.

— Чичо Доналд! Не! — изпищя тя, а сърцето й откликна на гръмотевицата разтърсила поляната.

Той я погледна, стреснат, и в този миг Куинтин рязко се отскубна назад и се отдалечи от него.

— Всичко свърши — каза той задъхано на по-възрастния мъж.

— Свърши ли? — Доналд отново се разсмя. — Аз ще си отида както го иска Повелителят!

И с тези думи той се обърна и се метна от скалата, а полите на червената му роба запърхаха във въздуха, докато смехът му отекваше до долу.

И после… тишина, ако не се брои шумът на неуморните вълни.

Дарлин разбра, че плаче, чак когато Куинтин се надвеси над нея и пръстите му нежно избърсаха сълзите й.

— Извинявай, Дарлин. Много съжалявам.

Той махна на един от мъжете, който бързо преряза въжетата. Щом тя се освободи, той я сграбчи в обятията си, а прегръдката му я стопли.

— Защо… Защо не ми каза, че не си от тях? — попита го тя, хълцайки.

— Не можех. — Гласът му беше тъжен като вятъра, задухал отново. — Трябваше да играя докрай. Те трябваше да вярват безусловно, че съм с тях, един от тях.

Целуна я по челото, по очите, милваше мокрите й от сълзи коси.

Тя се взря в очите му и видя, че в тях изобщо не горят огньовете на ада. Това бе пламъкът на любовта и неговата топлина се разля и в нея, изпълни душата й.

 

По-късно, след няколко часа, Дарлин и Куинтин стояха заедно в двора на странноприемницата и наблюдаваха как изгревът прогонва последните нощни сенки. Беше валяло през нощта и утринният въздух бе наситен със свежия дъх на прясно измит свят. Бурята отмина и слънцето прорязваше ярки бразди през небето, обещаваше топлина и красота.

Ръката на Куинтин беше силна, обгърнала плътно раменете й и тя знаеше, че ако погледне нагоре в очите му, те ще отразят любовта, грееща в нейните.

Бяха прекарали нощта в разговори. Той й разказа за семейството, при което живял, когато навършил шестнайсет — мъж и жена, които наричаше свои родители. Мъжът бил полицейски служител и когато Куинтин станал на възраст да вземе решение каква професия да избере, той решил да поеме по стъпките на мъжа, когото бил обикнал.

Разследването на смъртта на родителите си, което предприел самостоятелно, го отвело в странноприемницата и при сатанистите. Така той решил да навлезе в организацията и да изобличи човека, отговорен за тяхната смърт.

Тя му се усмихна.

— Знаеш ли, така и не повярвах на думите ти, че си пътуващ търговец, но имаше и моменти, когато истински повярвах, че си дяволът.

— Аз и бях известно време — тихо призна той. — Бях изцяло обзет от ненавист и от нуждата да отмъстя за смъртта на родителите си. Мисля, че изгубих и една част от душата си, докато преследвах тази цел.

Сърцето й потръпна в гърдите и тя отново изпита изумление от силната връзка, която я единеше с този мъж.

— Нищо й няма на душата ти. Аз щях по някакъв начин да разбера, ако беше черна. — Ръката му я обгърна и тя погледна назад към хотела. Потръпна при спомена за думите на Куинтин… че е бил построен върху кошмари. — Те всички са луди… обезумели.

— Не напълно. Единственият истински луд беше чичо ти. Останалите са просто глупци, изгубени души, търсещи нещо, което никой не е бил в състояние да им предложи.

— А нашите родители? — попита тя с болка, защото все още й беше трудно да разбере защо майка й и баща й са били замесени в тази история.

Той сви рамене.

— Знае ли човек какво ги е било обладало, за да се забъркат в нещо такова? Те са били овце, следващи обаятелен пастир, който им обещал, че светът ще падне в нозете им. — Погледна надолу към нея. Очите му бяха все така черни, но в тях вече нямаше тайнственост. — Важното, което трябва да помним, е, че родителите ни са се опитали да се измъкнат, за да ни спасят. Пожертвали са живота си за нашата безопасност.

Дарлин кимна и отново погледна назад към строгите очертания на странноприемницата.

— Какво ще стане с това място? — попита тихо.

— Съдът ще реши. Вероятно нищо. Единственият истински грях на Уилма и Харолд е тяхната глупост. Те не са знаели за убийствата. Ако изобщо получат присъда, тя едва ли ще е тежка.

— Имам ли основания да се страхувам?

— Нямаш никакви основания за страх от когото и да било от тях. Те не са нищо без водачеството на Доналд. — Ръката му отново я притисна. — Пък и нищо не може да ти се случи, когато съм до теб.

Тя му се усмихна. Беше й приятно да усеща силата му, красотата на духа му.

— Да не смяташ да прекараш остатъка от живота си редом с мен?

— Само вовеки веков — отвърна той. — Ако, разбира се, си съгласна да се омъжиш в Портланд, щата Мейн, за едно ченге, което доста често се увлича изцяло по работата си. — Той нежно отметна кичур коса от бузата й. — Чух, че имат отчаяна нужда от добри учителки в Портланд.

— Аз пък имам отчаяна нужда от теб — отвърна тя.

Очите му заблестяха с пламъка, който тя така бе обикнала, а устните му се спуснаха към нейните, погълнаха я, обгърнаха я. Този път Дарлин не се изплаши от дълбините, към които той я повлече. Не се изплаши от вълшебството на ласката му. Напротив, отдаде й се цялата.

Той неохотно прекъсна целувката. Пръстите му се провлачиха бавно и чувствено надолу по страната й, уловиха брадичката й.

— Колкото и да ми е неприятно да си призная, Доналд беше прав в едно отношение.

— Кое? — попита тя и го погледна с любопитство, опитвайки се да не обръща внимание на бушуващия пъкъл, който и най-малкото негово докосване запалваше в недрата й.

— Тук ни събра съдбата. Може би нашето предназначение е било да разпръснем злото… или просто да се влюбим. Така или иначе знам със сигурност, че сме създадени един за друг. Обичам те, Дарлин. А когато се сдобием с дете, то ще е заченато в любов, дете на светлината.

Тя му се усмихна.

— Да — прошепна и устните му отново се впиха в нейните, а тя за пореден път се понесе на жарките криле на страстта. Душите им сякаш се докоснаха, а после се преплетоха. Тя разбра, че той завинаги ще остане вътре в нея, че душевността им ще бъде едно, докато са живи и след това. Да, той бе обладал душата й, ала това бе най-сладкото обладаване, което някога бе познавала.