Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (7)

Седма глава

Усети, че лети във въздуха. Дъхът й изскочи със свистене мига, в който се удари в стената на къщата. Сграбчи тръбата и острият метал на скобата се заби болезнено в дланта й.

За миг остана просто да виси, умираща от страх, че всякое, дори най-малко, движение ще я запрати като камък долу върху цимента.

Погледна под себе си и се вкопчи още по-силно в тръбата, преборвайки се с виенето на свят. По горната й устна избиха капчици пот. Не гледай надолу — заповяда сама на себе си. Бавно, все още със затворени очи, започна да се спуска сантиметър по сантиметър. Краката и ръцете и търсеха сляпо всяка скоба, за която да се вкопчат.

Вечерните сенки танцуваха край нея и тя се усети забулена във влажната мъгла, която се надигаше от океана. Беше признателна, че я има, защото се надяваше, когато се спусне долу, тя да я скрие в сивото си було. Сантиметър по сантиметър, всеки белязан от болка, тя се придвижваше надолу, а надеждата караше сърцето й да тупти в слепоочието. Само да можеше да се отдалечи от странноприемницата, щеше да върви пеша, докато се добере до безопасно място.

Почти беше стигнала, когато чу над себе си някакъв звук. Погледна нагоре и зърна лицето на Уилма, надничащо през прозореца със свалената мрежа.

— Измъква се!

Викът на старата жена изпълни сърцето на Дарлин с чиста, неподправена паника.

Сподави плача си и бързо се спусна още няколко стъпки, след което скочи, а краката й поеха болезнения удар в цимента. Без да разсъждава, е едничката мисъл, че трябва да се спасява, хукна по пътеката пред себе си.

Вятърът, вдигащ вълни в близкия океан, свистеше в ушите й и развяваше косата й около лицето, но дори той не й пречеше да чува виковете на хората след себе си. Обърна се зърна тъмни фигури в парцалите мъгла, тичащи след нея, настигащи я, докато тя се препъваше, стъпваше накриво встрани от пътеката и се хлъзгаше в камъните.

Мракът се спусна рязко, сякаш нощта бе хищно животно, захапало деня на един залък. Само откъм близките вълни се виждаха леки отблясъци, а над тътена им чуваше как викат името й, отново и отново. Тя не спря, не се замисли. Беше програмирана да се спасява и всяка мисъл бе помитана встрани, докато си проправяше път през острите и хлъзгави камъни. Сълзите също пречеха на нейния бяг, замъгляваха зрението й, докато се опитваше да избяга от дявола.

Извика, когато се подхлъзна и падна на едно коляно. Камъните раздраха плата на джинсите и се впиха в плътта й. Дарлин стана, но усети, че от раната бликна кръв.

— Дарлин!

Дълбокият, до болка познат глас се разнесе непосредствено зад гърба й — толкова близо, че тя разбра: само ако се пресегне, ще я стигне.

Изведнъж осъзна колко е безполезен опитът й да избяга. Тук на скалистия бряг, който изчезваше на няколко метра от нея във водата, тя бе уловена в капан — в капан между дявола и дълбокото синьо море.

Истеричен смях забълбука на устните й и тя напъха юмрук в устата си, защото знаеше — поддаде ли се на този смях, със сигурност ще изгуби разсъдъка си.

Обърна се с лице към него. В този миг иззад пластовете мъгла надникна пълната месечина и погали силните му хубави черти с любовна милувка. Гарвановата му коса се вееше над челото и тя имаше чувството, че е вещер, дошъл да вземе душата й. Ала в очите му имаше нежност, която превърна смеха й в плач. Боже, колко го обичаше! Явно беше полудяла.

В изражението му, когато протегна ръка към нея, прочете напрегнатост. Отново имаше чувството, че очите му й говорят… че казват нещо, което тя жадува да чуе, трябва да чуе.

— Ще ти помогна, Дарлин, но трябва да ми се довериш.

Осъзна, че думите са били произнесени на глас.

Разумът й подсказа да не става глупава, че ще е по-добре да се хвърли в океана, отколкото да се довери на този изгарящ поглед, на тази черна душа. Ала сърцето й литна окрилено от нова надежда. Ами ако през цялото време е била права? Ако и той е бил безпомощна жертва? Възможно ли бе да е дошъл да й помогне, да знае някакъв из за бягство?

Взря се дълбоко в очите му и видя не огньовете на нещо много различно. Нещо, което я накара да се довери, да повярва на сърцето си. Предавайки се във властта му, тя положи сърцето си в неговите крака, на волята му собствения си живот. И му протегна ръка. Той я сграбчи здраво и сигурно, и в един дълъг миг очите им останаха сключени. И отново тя остана с впечатлението, че той се опитва да й внуши нещо… нещо, което не е в състояние да изрече с думи, ала иска тя да го знае. И тогава, като я улови още по-здраво, той извика на хората, застанали на ръба на пътеката:

— Всичко е наред! Хванах я.

Дарлин хлъцна задъхано. Погледна го с обвинение в очите, а викът му продължи да отеква в ушите й. Тежестта на предателството му я накара да залитне замаяно. И като простена от бездънно отчаяние, тя затвори очи и се предаде на вихрения мрак, който я пое в прегръдката си.

Със силно уверено движение Куинтин я подхвана в ръце тръгна назад към другите, които чакаха. Беше доволен, успя да я настигне и улови, преди тя да направи някоя глупост, като например да се хвърли във водата. Тя бе неизменна част от онова, за което те се бяха трудили от години. Всичко щеше да е загубено, ако тя бе загинала в морето.

Стисна още по-здраво неподвижното й безжизнено тяло. Направи му впечатление как лунните лъчи милват чертите й. Той нямаше да предприеме нищо, което да попречи на поредицата от събития, които щяха да се разгърнат в тази пълнолунна нощ. Беше работил упорито, всички бяха работили, бяха планирали, бяха стигнали твърде далече, за да допуснат нещо да попречи на онова, което съдбата бе отредила тази нощ.

Когато Дарлин се събуди, тя лежеше върху каменния олтар, облечена в тънка като паяжина бяла роба, която си спомни от предишната нощ. Робата не бе в състояние да се пребори със студа, който се просмукваше в тялото й от камъка под нея. Единствената разлика беше в това, че този път не бе упоена. Нямаше я благословената обърканост, която да помъти съзнанието й.

Ръцете й бяха завързани здраво за дървен кол някъде зад главата й, краката й бяха завързани за други два кола, посвени от двете противоположни страни на камъка. Боже, тя е безпомощна като жертвен агнец на олтара на смъртта. Усети краткотрайно замайване и се опита да намери забава в тъмнината. Но забравата бе изчезнала, беше я предала на ужасяващата действителност. Поляната бе изпълнена блещукащи светлинки и танцуващи сенки. Дочуваше биенето на вълните в близките скали. Обърна глава и погледна отвесно спускащата се скала. Прииска й се да може да се освободи от удържащите я въжета и да се метне оттам към смъртта. Беше готова на всичко, само и само да избегне ужаса, който щеше да изтърпи.

Затвори очи и носът й се изпълни със задушаващия мирис на горящите факли. Чу далечния печален писък на нощна птица. Прохладен морски бриз караше робата да прилепва към тялото й, а кожата й — да настръхва. Беше съвършено сама — сама със своя ужас…

Взе да се извива, да се опитва да се изскубне от въжетата, които я сковаваха, ала за съжаление само ги затегна още повече. Когато грубото въже се заби в кожата й, тя неохотно спря да се върти. Китките и глезените й смъдяха болезнено. При мисълта за върховното предателство на Куинтин сълзи запариха на очите й. Преглътна конвулсивно, защото не желаеше да пролива сълзи за него. Той бе част от това гнездо на злото. Куинтин беше дяволът — демон, маскиран като мъжко съвършенство.

Как иначе можеше да си обясни властта, която упражняваше върху нея? Той излъчваше черна магия, откраднала душата й. Властта му над нея бе безгранична, всеизгаряща, и тя чак сега проумя, че неин източник е черната му душа. Нищо чудно, че бе безпомощна пред чувственото привличане, което изпитваше към него. Нищо чудно, че не бе в състояние да се бори срещу магнетичното му присъствие. Той използваше сила на мрака, която не бе част от този свят. А сега се готвеше да обладае насила онова, която тя би му дала по своя воля, от любов. При тази мисъл очите й отново запариха от сподавените сълзи.

Кръвта й се смрази във вените, когато до слуха й достигна далечното припяване на гласове. Напрегна се и този път не забеляза въжетата, прорязващи кожата й. Ритмичното скандиране се приближаваше все повече. Ето ги вече на поляната. Бяха облечени в робите си, но този път качулките не скриваха лицата им. Вече не беше необходимо. Лицата им проблясваха в светлината на факлите, отразяваха зловещото им преклонение пред черните сили и религиозен плам, гордостта им, че са предпочели мрака пред светлината. Всички гости на странноприемницата се придвижиха към центъра на поляната и образуваха кръг около камъка, където тя лежеше безпомощна като пеперуда, обездвижена от пробола я карфица.

Зад облечените в черни роби се зададе чичо й Доналд, а робата му пламтеше с цветя на пролята кръв. Неговото пълно червендалесто лице бе изкривено от лудост, когато мина напред, за да застане до главата й. А зад него, в призрачна, бяла роба, беше Куинтин. Сърцето на Дарлин проплака мъчително, когато зърна омразата и озлоблението, които сковаваха лицето му и пламтяха в очите му. Той бе изгубен душа, изгубен за нея и за всичко, в което тя вярваше. Той бе обречен да гори в ада, задето бе прегърнал тази извратен светотатствена религия.

Когато се приближи и застана до краката й, тя затвори очи, защото не можеше да го гледа, не можеше да мисли за онова, в което след малко щеше да участва. Канеше се да се подиграе с акта на любовта.

Скандирането набра сили и се заразбива в слуха й като вълни в далечните скали. Дарлин усети вибрация на енергия във въздуха. Повей на вятъра — горещ, като изригнат о недрата на ада — подухна над нея, а нощното небе бе прорязано от пращяща светкавица. Сякаш самата атмосфера около тези хора реагираше на напевното им скандиране.

Гласовете се издигнаха в кресчендо и Дарлин изгаряше от желание да си запуши ушите от тези зловещи звуци. И изведнъж… тишина. Толкова дълбока, че й се стори неестествена.

— Деца… Властта и славата на великия Луцифер са наши тази нощ. — Плътният глас на Доналд изпълваше тишината. — Ние сме избраните. Ние служихме добре на Повелителя и той е доволен. Всичко, за което се трудихме, което очаквахме, ще се сбъдне тази нощ, когато нашите деца се обединят. — Той отметна глава, а от устата му заизлизаха нечленоразделни несвързани звуци. После думите отново зазвучаха: — Ние сме благословените… След тази нощ светът ще ни принадлежи. — Очите му блестяха с неподправената светлина на лудостта.

— Ти не си нормален! — възкликна Дарлин, неспособна да мълчи повече. — Вие всички сте откачили! — извика тя, и страхът й се отприщи в сърдити крясъци. — Толкова ли не виждате, че това, което правите, е нередно? Това е… лудост!

— Не, скъпа моя. Не ние сме лудите — отвърна Доналд с монотонен ритмичен глас на човек, който се опитва да внушава. — Ще ти кажа кои бяха лудите — твоите родители и родителите на Куинтин. — Той се наведе толкова близо над нея, че обонянието й бе задръстено от киселия му дъх. — Те обещаха децата си на Сатаната, а после опитаха да се отметнат от обещанието си. Опитаха да се измъкнат от нас, да ви отнемат и вас. А това е престъпление, за което има едно наказание — смърт. — Пламъкът в очите му се разгоря още по-силно и сякаш я опърли с напрегнатата си жар. — Опитаха се да избягат, да напуснат лоното на семейството. Но за предателите няма живот.

Дарлин се задъха.

— Ти си ги убил! Ти си убил баща ми и майка ми.

— Родителите на Куинтин — съгласи се той. — Сторих това, което ми нареди Повелителят на Мрака. Предателите трябва да умрат.

— Предателите трябва да умрат — откликна като ехо хорът на останалите, а очите им отразяваха светлината като в хипнотичен транс.

Дарлин погледна към Куинтин, чието изражение не се беше променило. Сякаш бе издялан от камък.

Нова светкавица раздра небето и косъмчетата по ръцете на Дарлин щръкнаха нагоре, сякаш в отговор на небесното послание.

— Ти си убиец! — изкрещя тя на чичо си, а очите й се замятаха насам-натам, търсеха помощ от някого, от кого да е.

— Убих, за да защитя договора, който сключихме с Повелителя. А сега настъпва моментът. — Доналд не обърна внимание на виковете й и вдигна ръце към бушуващото небе. — Нашият обичан Повелител е наблизо. Усещам силата му. Усещам самото му присъствие около нас.

Главата му отново се отметна назад и нечленоразделно мърморене зазвуча отново в тишината. Тълпата завика с учестен ритъм, а гласовете им граничеха с истерията.

Когато небето избухна в гръмовни светкавици, Доналд рязко изправи глава и погледна часовника си.

— В полунощ Повелителят ще се всели в Куинтин оплоди кучката, която му беше обещана. Тази нощ ще заченем детето на Сатаната.

Другите запищяха от радост. Безумен екстаз изкриви грозно лицата им.

— Куинтин, дете мое… Приготви се да приемеш силата на Сатаната!

Куинтин се приближи по-плътно до камъка и се намести между краката й като любовник. Бялата му роба я обгръщаше като булчински воал и макар че не я докосваше, дъха му я поглъщаше цялата.

— Моля те… — прошепна тя, когато той се сниши над нея, и погледна дълбоко в очите му, търсейки… умолявайки… — моля те, недей… Аз те обичам…

Думите се изплъзнаха от нея като последен призив към останките от човечност, които още проблясваха в душа му. Той застина над нея, а лицето му бе изкривено от така неистова ярост, че дъхът й секна. Тя гледаше ужасена как той отмята назад глава и надава дрезгав вик на мъка.

Дарлин се напрегна, стисна очи и зачака.