Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В света на сенките
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil and the Deep Blue Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 19гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Карла Касиди. Дяволът и дълбокият син океан

Редактор: Теодора Давидова

ИК „Арлекин“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

Пета глава

Може вятърът да я е заплел вчера в косата ми, докато седях отвън, каза си Дарлин и вдигна от пода боровата иглика. Взе да я върти между пръстите си. После я изхвърли кошчето с отпадъците и седна на ръба на леглото. Да, сигурно вятърът е довял игличката в косата й. Това бе единственият отговор, защото всяка друга мисъл, всяко друго обяснение излизаше от рамките на нормалното. Безумно бе да мисли, че някой някак я е преоблякъл и я е отнесъл в гората докато тя е спяла.

Намръщи се при спомена за горчивия, много особен привкус на алкохола, който пи предишната нощ. Опиат? Избута тази мисъл встрани, защото бе твърде ужасяваща, за да й търси отговор.

Единственото рационално обяснение беше, че боровата игличка се е пъхнала в косата й, докато Дарлин е била вчера на двора. Тогава духаше. Обяснението й се видя разумно.

След като си взе душ и се преоблече, тя отпрати целия епизод там, където му беше мястото… При безумните ярки кошмари, които я мъчеха. И нищо повече.

Закуси спокойно сама, обслужвана от Уилма, която беше разсеяна и необичайно мълчалива. Другите гости явно още не бяха станали, реши Дарлин, докато влизаше в дневната и сядаше пред празната каменна камина.

Облегна назад глава и изведнъж осъзна, че до този момент не й беше липсвала телевизията. Сега обаче й се гледаше някой комедиен сериал, изпитваше необходимост да слуша записания смях и плоските шегички. Макар да бе отписала снощния епизод като лош сън, все още усещаше някакъв уплах, от който не можеше да се отърси. Само след една седмица от нейната триседмична ваканция беше готова да си тръгне, да се върне в познатата къща на баба, да продължи живота си. Пребори се с неудържимото желание да ус махне от това място и неговите странни обитатели.

И все пак не беше готова още да се раздели с единия от обитателите. Куинтин. Дори името му я караше да пламне цялата. Между тях двамата не всичко бе приключило. Нещо се случваше, нещо, което тя не искаше да остави недовършено. Имаше чувството, че е метеор, който кръжи неконтролирано, а той е попаднал в нейната орбита и сблъсъкът им е неминуем.

Стана от креслото. Беше изпълнена с неспокойна енергия, която не й позволяваше да седи и да бездейства. Може би щеше да се поразходи. Взела това решение, тя се запъти към вратата.

— О! — възкликна неволно.

Куинтин бе изпълнил рамката, а устните се извиха в усмивка, щом я видя.

— Добро утро.

— Добро утро — поздрави и тя, както винаги обзета от задъхваща я паника — толкова силно я омагьосваше неговото присъствие.

— Добре ли спа? — Черните му очи я изучаваха напрегнато, сякаш бе наясно с всеки сън, който някога е имала или щеше да има.

— Да… — изчерви се тя. Не я биваше да лъже. — Всъщност, не. Цяла нощ ме измъчваха странни кошмари.

— Много хора вярват, че кошмарите крият в себе си тайните на бъдещето… Че трябва да гледаме на тях като на предупреждения.

— Предупреждения? Нима съм в опасност? — тихо попита тя, а сърцето й се разтупка тревожно.

— А, ето ви и вас двамата — проговори иззад гърба на Куинтин Уилма и прекъсна евентуалния му отговор. — Другите също са будни вече и питаха дали няма да пиете с тях кафе.

— Тъкмо излизах да се поразходя — обясни Дарлин.

— И аз ще изляза с нея — каза Куинтин.

Думите му доставиха удоволствие на Дарлин, но едновременно с това я изпълниха и с напрегната тревожност.

— Ами… добре тогава — каза Уилма и ги дари с една от бляскавите си — дори прекалено бляскави — усмивки. — Приятна разходка. Ще се видим по-късно.

И тя им се усмихна — същинска квачка, радваща се на двете си любими пиленца.

— Ще тръгваме ли? — попита Куинтин и погледна Дарлин с очакване.

Тя кимна, мина покрай него и Уилма и тръгна по дългия коридор към външната врата.

Въздухът тежеше от ароматите на умиращото лято и въпреки яркото слънце над главите им, усещаха щипещ хлад, предвещаващ наближаването на зимата.

Куинтин се запъти по пътеката към брега на океана, но Дарлин го спря.

— Да тръгнем насам — предложи тя и посочи другата пътека, водеща в обратна посока към близката гора. — Никога не съм ходила натам.

За миг, само един кратък миг, той се поколеба, но после сви рамене и тръгна до нея. Тя се запита дали действително е забелязала моментното му колебание.

Навлязоха в гъстака от дървета и хладният въздух стана още по-студен. Дарлин се зарадва, че предвидливо се беше наметнала с пуловер.

Погледна към Куинтин. Тъмносиният му пуловер бе опънат на раменете и гърдите, но падаше свободно около плоския му корем. Отново я връхлетя магнетизмът на физическото му присъствие.

Не беше ходила преди в гората и сега заоглежда с любопитство всичко, което ги заобикаляше. Листата на дърветата вече започваха да променят цвета си. Заобикаляше ги притаена смълчаност, която създаваше впечатление за някаква особена неподвижност. Тук беше по-тъмно, тъй като слънцето не можеше да прониква безпрепятствено през клоните, на дърветата.

Дарлин прегърна раменете си и се усмихна неуверено на Куинтин.

— Обичам есента — каза тя и пое дълбоко въздух. Лекият мирис на борова смола й напомни за снощния кошмар, но тя отблъсна мисълта с усилие на волята. — Като малка двете с баба ми събирахме червени и златни листа и ги затискахме между страниците на книгите. А след като изсъхнеха, украсявахме с тях цялата къща.

— Аз не си падам по есента. Предпочитам зноя на лятото — отвърна той.

Тя кимна. Изявлението му не я изненада. Умът й се изпълни с внезапни видения — те двамата в легло, сред объркани от телата им чаршафи, с лъскави от влагата на лятната нощ тела. Усмивката му стана по-широка и тя рязко извърна поглед, отново споходена от чувството, че той чете всяка нейна мисъл, всеки неин сън.

— Аз пък като малък обичах да бродя из горите — обади се той след минутно мълчание.

Тя се отпусна от тези думи. Броденето из горите бе такова нормално удоволствие за всяко малко момче.

— Всички деца обичат тайнствеността на горите — съгласи се тя.

— Като станах на дванайсет, взех решение да живея в гората. — Той млъкна за малко, после продължи. — Всичко беше за предпочитане пред дома, в който живеех тогава. Така че си приготвих в една раница малко храна, едно одеяло, взех нож и малка тенджера от кухнята и потеглих.

За пръв път, откакто го познаваше, мускулите на лицето му бяха отпуснати, а очите му се стоплиха от наплива на спомена. Дарлин се усети опасно привлечена към това ново негово измерение, сякаш я притегляше неговата напрегната тайнственост.

— Първите един-два дена беше прекрасно — продължи той. — Чувствах се като Робинзон Крузо, изследващ нови територии. Намерих си чудесно място за лагеруване до едно ручейче и бях убеден, че съм открил рая на земята. Съумях да остана там цели три дни. След това храната ми свърши, одеялото не се оказа достатъчно дебело, за да ме предпази от нощния въздух и аз си дадох сметка, че не съм от тестото на Робинзон Крузо.

Дарлин се засмя съчувствено, после стана сериозна.

— Имаше ли неприятности, след като се прибра?

Очите му отново потъмняха и той стисна здраво челюсти.

— Биха ме с каиш, задето съм задигнал вещите им. Казаха ми, че както съм отишъл при тях с нищо, така без нищо и ще си тръгна.

На Дарлин й се прииска да се пресегне и да го прегърне, да успокои раните, които бяха зараснали, но бяха оставили белези, които той никога нямаше да забрави.

— Просто не е справедливо — каза тя тихо. — И двамата сме останали сираци в ранна възраст и не е справедливо твоето детство да е толкова ужасно, докато моето бе изпълнено с обич, благодарение на баба ми.

Той й се усмихна, а черната напрегнатост отново бе в очите му.

— Така е, но често ни се предоставя възможност да оправим онова, което като деца сме били безпомощни да сторим.

Дарлин се закова на място и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам само, че съдбата има начини да предоставя на хората възможности за възмездяване на стари сметки.

Напрежението напусна лицето му и върху него заигра ново чувство. Тя го разпозна — желание.

Желанието му се прехвърли през пространството, което ги разделяше, и я обви като змия от главата до петите.

Взорът му беше тъмен — тъмна бездна, която я зовеше да скочи в нея, да се изгуби в неведомите й дълбини. И тя отвърна на зова му, като пристъпи към него.

Това е лудост — мислеше тя замаяно. — Лудост и предопределеност. Всъщност нямаше значение кое от двете. Тя: просто бе безсилна да противостои на силата, която я тласкаше към него.

Като фокусник, палещ огън с пръстите си, той се пресегна и докосна бузата й, раздухвайки ад от желания по лицето й. После ги плъзна надолу до устните й. С трепереща ръка тя се пресегна и улови неговата, пое палеца му с уста, изгаряща от желание да усети вкуса му. Смътно съзнаваше, че това е най-откровено чувственото нещо, което някога е правила, и знаеше, че той е причината за това. Защото разбуждаше у нея една сексуалност, спала в недрата й през целия неин живот.

Неподправен глад изгаряше чертите му и той със сподавен стон си издърпа ръката и покри устните й със своите. Устата му беше гладна, напориста, а ръцете му я придърпаха силно към твърдите очертания на тялото му. Погълната от прегръдката му, тя се усети попита от него, слята с него. Аз съм негова, помисли си със странна смесица от радост и отчаяние. Той я притежаваше изцяло.

Докато ръката му се плъзгаше нагоре и я галеше под блузата, в гърлото й заседна неизказан стон. Пуловерът се смъкна от раменете й, докато той с опитна вещина пленяваше гърдите й под дантелата на сутиена. Дарлин усети как зърната им разцъфват от допира му и от устните й се отрони стенание.

Той продължаваше да пие устните й и тя се усети понесена от горещия вятър на страстта към някакво тъмно и тайнствено място, което съществуваше само вътре в него. Не я беше страх, по-скоро се радваше на това пътуване, защото, той бе до нея, част от нея, душата му бе преплетена с нейната. Докато едната му ръка дразнеше и измъчваше гърдата й, другата се притисна още по-плътно към гърба й и я накара да усети напрегнатата му възбуда. Тя се заизвива, сякаш за да се увие около него, в него. Дъхът се учести, а сърцето му задумка гръмко в ритъма на нейното.

Тя извика, когато той откъсна устни от нейните и свали ръцете си, за да отстъпи една крачка встрани. Мигом осиротяла, объркана от внезапното му отдръпване, тя вдигна учуден взор към него.

— Не му е тук времето, нито мястото — обясни той с неприкрито съжаление. И чак сега тя разбра, че няма начин очите му да са същите, които я преследваха в кошмарите. Защото в този миг те грееха с една човещина, която изцяло липсваше на онези очи. Дарлин премигна, все още замаяна от бурните си чувства.

— Хайде, нека се върнем.

Той леко докосна ръката й, но тя се отдръпна, защото искаше да е на разстояние от обезсилващата я негова сексуалност.

— Не… Ще повървя още малко.

Трябваше да поразмишлява, да издуха паяжината, която неизменно омотаваше мозъка й, когато беше с него.

Той се поколеба, сякаш не му се искаше да я оставя тук сама.

— Дарлин… — Сякаш щеше да каже нещо, но се отказа. — Гората може да е опасна за този, който не я познава. Не се отдалечавай и не стой дълго.

— Няма… — Бузите й пламтяха. Приятна й беше неговата загриженост. — Просто имам нужда да походя още малко.

Той кимна бавно, неохотно.

— Ще се видим по-късно — обърна се и изчезна по пътеката, по която бяха дошли.

Тя го проследи с поглед, въздъхна треперливо и също тръгна, само че в обратна посока. Докато навлизаше навътре в гората, в ума й се превърташе като на кинолента всеки миг, прекаран с Куинтин. За нея той все още бе също тъй непроницаем и тайнствен, както първия път, когато го видя да седи в сенките на дневната. Въпреки това той й вдъхваше чувство на сигурност и безопасност, увереност, че никога няма да й причини зло.

Тялото й се изпълни с жар при мисълта за целувките му, милувките му… Не, определено не беше в безопасност, когато ставаше дума за това. Този мъж я бе омагьосал окончателно и безвъзвратно. Тя се препъна в някакъв корен, поразена от внезапна мисъл. Въпреки неговата тайнственост, въпреки че не вярваше на приказките му, че бил обикновен търговец, въпреки опасната власт, която упражняваше над нея… Тя разбра, че се влюбва в него. Но това беше безумие! Обаче рационалният свят, който познаваше, се бе преобърнал с краката нагоре от мига, в който тя влезе в странноприемницата. Тя се влюбваше в Куинтин Маршал.

Отпусна се на земята до едно дърво и остави тази мисъл да я обземе. Мислите й за Куинтин бяха прекъснати обаче, когато осъзна, че мирисът на борова смола е станал далеч по-силен отпреди. Напомни й за смразяващия сън от предишната нощ. Тя стана и взе да оглежда клоните над главата си. Намръщи се, откривайки ужасяващи прилики между гледката край себе си и нощните кошмари.

Тръгна бавно напред по пътеката. Дишането й се у чести, сякаш въздухът край нея се беше сгъстил. Дърветата сякаш я притискаха, затваряха я в какавида на задушаваща клаустрофобия. Паника стисна гърлото й и тя преглътна бързо, давайки си сметка, че вече е била тук… снощи, в съня си.

Краката я носеха сковано напред като дървена кукла, движена от външна сила, неподвластна на волята й. Сърцето й барабанеше в гърдите, докато навлизаше все по-навътре в гората, водена от знание, което не би трябвало да притежава. Уханието на боровете стана почти лепкаво и стъпките й се забавиха при мисълта, че ако тя наистина е права, то полянката всеки момент ще се разкрие пред погледа й.

Искаше й се да спре, да не продължава напред. Но не можеше. Трябваше да разбере дали тази поляна с големия плосък камък е ей там, отпред. Не би могла да понесе чувството за неувереност, ако се обърнеше кръгом и се върнеше в странноприемницата, без никога да узнае истината. Трябваше да продължи. Стон се изтръгна от гърдите й, когато гъстата гора се разтвори пред нея. Застана насред поляната от своя сън. Плоският камък, подобен на огромен полегнал надгробен камък, лежеше там в центъра, надсмиваше й се със самото си съществуване.

— Не!

Отрицанието се изплъзна от устните й в отчаян шепот. Ала да отрече съществуването на камъка би означавало да се признае за напълно изгубила разсъдъка си. Дълго време само го гледа, сякаш очакваше да изчезне като облак дим.

После тръгна към него, рязко върната в съня си. Ръката й трепереше, когато я протегна и докосна студената твърдост на повърхността. Задъхваше се, докато усещаше канарата под пръстите си. Беше истинска… Боже господи, истинска беше! Спомни си допира й до гърба си…

Но ако камъкът бе истински, какво остава тогава за останалите среднощни образи? Ами хората в черни роби и дълбоки качулки? Смътно осъзна, че дочува пляскането на вълни. С помътнели очи забеляза едва сега, че от другата страна на камъка към океана рязко се спуска скалист отвее. И внезапно си спомни, че шумът на вълните присъстваше и в съня й.

Извърна се рязко, а очите й се защураха панически из поляната. Сън ли е било, или е била приспана и донесена тук? Въпросът крещеше в главата й и тя политна назад, встрани от камъка. А дали не е било поредното видение на нещо познато от минало, което не бе изживяла? Странното прилепчиво чувство, което не я оставяше от мига, в който стъпи в „Гарвановото гнездо“.

Тя се смрази, когато лъч слънчева светлина просветна през дълбоките сенки и се отрази от нещо златисто на земята до камъка. Връхлетяна от ужас, тя се наведе и го вдигна.

Златиста шнола. Същата шнола, която бе придържала сплетената й коса, когато заспа снощи изнемощяла на леглото. Тя прегаряше ръката й — безспорно доказателство, че Дарлин е присъствала физически снощи тук, на това място. Пое си спазматично дъх и я хвърли на земята. Ужасяващият кошмар е бил истински. Тя е била упоена и донесена в гората. Била е поставена върху камъка… А облечените в тъмни роби бяха припявали над нея.

Странноприемницата и нейните гости вече не й се виждаха просто странни. Те бяха злонамерени. Мирисът на злото смъдеше в носа й и от гърлото й се отрони стон, когато, осъзна, че по някакъв начин бе станала част от техните зловещи намерения. Да бяга! Тези две думи пищяха в кръвта й.

Трябваше да се измъкне оттук, да напусне това място. Тя беше в опасност, в смъртна опасност.

Обърна се и хукна слепешком назад по пътеката. Храсталаците и клоните на дърветата сякаш оживяха и се запресягаха да я удрят и дращят, протягаха бодливи пръсти, за да спрат бягството й. Сякаш природата около нея правеше неприкрит опит да я задържи тук завинаги. Истерични хлипове я давеха, докато си проправяше път през пътеката.

Сълзи замъгляваха зрението й. Ще стигне хана, ще си стегне багажа и ще се спасява по-далеч оттук. Нямаше представа какво точно става, но със сигурност не желаеше да остане, за да провери.

Забави крачки, когато внезапно се сети за Куинтин. Беше ли и той част от тази лудост? Играеше ли някаква роля в това, което ставаше?

Нетърпеливо избърса сълзи и наложи на дишането си нормален ритъм. Не може… Не може Куинтин да не е също толкова невинен колкото беше и тя. И все пак, колкото и да го оправдаваше сърцето й, не можеше да отрече мрачната му привлекателност, начинът, по който я омагьосваше, щом беше близо до него.

Омагьосана… Вещици… Вещери… Господи, нима това бе смисълът на ставащото тук? Беше ли се натъкнала неволно на сборище на вещери? На почитатели на Сатаната? Мисълта й се върна към черните роби, пламъците на свещите, странното скандиране и кръвта й се смръзна.

Всичко изведнъж си дойде на ужасяващото място и тя осъзна, че трябва да се спасява преди падането на нощта, когато пълната луна щеше да огрее земята. Отново се сети за големия плосък камък и си помисли: нищо чудно, че Уилма и Харолд се отнасяха към нея като към почетен гост. Тя щеше да бъде тяхното жертвено приношение.