Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (1)

Първа глава

Дарлин Тейлър се надвеси над предпазната каменна стена и се загледа като омагьосана в пенещата се ярост на водата ниско долу. Бушуващите океански вълни прииждаха настъпателно с белите си шапки, за да бъдат тутакси погълнати от скалистия бряг. Ревът им отекваше в ушите й като бумтеж на наближаваща буря, надигаше се и падаше заедно с променливия прилив.

Тя си пое дълбоко въздух. Мирисът на сол и на загниващи водорасли едновременно я привличаше и отвращаваше.

Привличаше и отвращаваше… Това обобщаваше до голяма степен чувствата й, откак бе отседнала преди два дни в странноприемницата „Гарваново гнездо“. Нещо в този старинен хан на брега на щата Мейн дълбоко я тревожеше.

От мига, в който пристигна, тя бе преследвана от необяснимото усещане, че вече е виждала и преживяла всичко тук. Имаше нещо смътно познато в странноприемницата, като отдавна забравена песен, чиито думи витаят неуловимо на ръба на подсъзнанието й.

Усещаше някаква енергия, твърде неприятна при това. Тя като че ли не се съсредоточаваше в определен човек или място, а поглъщаше целия хан и женената двойка, която то държеше. Дарлин непрекъснато се опитваше да я прогони от мисълта си, но тревожното чувство отказваше да я напусне.

— Дарлин!

Тя се обърна и видя собственичката Уилма Суонсън, която се приближаваше към нея. Дарлин потисна леко стенание. Белокосата птицеподобна жена се държеше натрапчиво майчински с нея от мига на пристигането й.

— Ето те и теб, миличка. Къде ли не те търсих. — Тя улови Дарлин подръка и я потупа мило, а бръчките по бронзовото й от загара лице се задълбочиха от широката усмивка. — Искам да те запозная с един човек… И той е гост на хана. Пристигна преди малко.

Дребната женица направо се тресеше от едва прикрита възбуда и Дарлин отново сподави стенание, осъзнавайки, че старицата е намислила да я сватосва.

— Просто се радвах на гледката, а и не съм облечена подходящо, за да се запознавам с когото и да било. — Тя приглади притеснено изтърканите си джинси, после вдигна ръка и прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса.

— Глупости — отсече госпожа Суонсън и заклати глава върху дългата си тънка шия. — Изглеждаш прекрасно, а тук вече доста захладя. Ще вземеш да настинеш. Пък и — усмихна се тя отново — мисля, че той много ще ти допадне.

Възраженията на Дарлин се оказаха напразни като пърхането на нощна пеперуда по мрежа срещу комари. С примирено кимване тя последва госпожа Суонсън и двете прекосиха големия вътрешен двор, покрит с каменни плочи.

Над тях се извисяваше ханът — голяма триетажна сграда, на която времето и атмосферата бяха придали цвета на сгъстени сенки. Той се издигаше нагоре като предизвикателство срещу скалистия ръб, на който бе кацнал, сякаш отказваше да склони глава пред морските води или да бъде погълнат от притискащата го от всички посоки гора.

Вместо да я посрещне гостоприемно като гостенка, ханът я караше да се чувства натрапница. Той не й предложи никаква топлота, никаква покана да се възползва от удобствата му. Дарлин за пореден път се попита защо чичо й Доналд се беше спрял на това място за нейната триседмична ваканция. Докато влизаха през задната врата, която извеждаше в дълъг коридор, Дарлин се стегна за срещата с „приятеля“ на госпожа Суонсън.

Ще се държа любезно и учтиво, но ще му дам да разбере, че съм дошла да си почина, а не да общувам, твърдо реши тя. Пое си дълбоко въздух, преди да влезе в големия салон. Както винаги, в голямата каменна камина гореше огън и прогонваше донякъде влажния хлад на есенната вечер. Стаята бе изпълнена с танцуващи сенки и за миг Дарлин си помисли, че вътре няма никой. Извърна се, за да погледне въпросително Уилма, но от старата жена нямаше и следа.

И тогава го видя. Беше седнал в стар фотьойл и се сливаше с дълбокия мрак, който го заобикаляше. Както винаги, Уилма не беше запалила лампите въпреки настъпващата вечерна тъма. По-рано Дарлин намираше това за очарователно, но сега я подразни, докато изучаваше непознатия в полумрака на стаята. Той явно не я беше чул да влиза, защото дори не помръдна. Гледаше втренчено пламъците, сякаш прикован от танцуващия огън и виденията, които откриваше в него.

Дарлин виждаше само част от профила му, но това й стигаше, за да остане с впечатлението, че се състои само от ъгли и остри линии. Нямаше капка мекота, нито намек за човещина или смиреност. Нямаше също така вид на човек, който би се зарадвал на нечия компания. Нещо в надменния ъгъл на главата, в излъчваната сила и чувство за пълен контрол говореха, че не би погледнал с добро око на всяко натрапничество.

Мога да отстъпя назад и да се махна, а той никога няма разбере, че изобщо съм била тук, каза си Дарлин и вече се канеше да се измъкне.

Но преди да е помръднала, той се извърна и я погледна.

За миг очите му задържаха огъня на камината и тъмните зеници отразиха червен пламък, който накара Дарлин неволно да ахне и да отстъпи стремително назад.

— Вие трябва да сте очарователната млада гостенка, която Уилма няма думи да нахвали — каза той и стана. Беше много висок, а гласът му — гладък като копринено наметало.

Профилът, обещал силно лице, не я беше излъгал. Тъмни и гъсти вежди се извиваха надменно над абаносови очи. Високи скули прорязваха загорялата кожа, подчертавайки правия нос и чувствената уста. Хубаво лице, което се налагаше властно, но същевременно криеше една напрегнатост, от която й идеше да се обърне и да побегне.

— Аз съм Куинтин Маршал — протегна той ръка и за миг Дарлин се поколеба. Не й се искаше да усети ръката си сключена в неговата. Нещо в него я тревожеше… нещо неуловимо… Тя пламна от неудобство, когато едната му вежда се повдигна озадачено и побърза да протегне ръка към неговата.

— Дарлин Тейлър — промърмори и принуди мускулите на лицето си да се насилят в дружелюбна усмивка, или поне; се надяваше, че е дружелюбна. Когато ръката му обгърна нейната, през тялото й премина приятна тръпка от неочакваната топлота на кожата му, която премина през ръката й и изпрати отзвук по цялото й тяло.

Тя прекъсна допира с притеснен смях.

— Стреснахте ме в първия момент. Не ви видях, че сте седнали там.

Уилма не я беше предупредила, че мъжът е хубав като греха и надарен с не по-малка магнетична привлекателност.

— Извинете — каза той, но не му личеше да съжалява за това. — Тъкмо се канех да си налея чашка шери. Ще ми правите ли компания?

Първоначалният й инстинкт бе да му откаже. Нещо в този човек я караше да бъде нащрек. Беше твърде привлекателен и тя изведнъж си даде сметка, че прекалено много се пита как ли би се почувствала, ако тези невероятно чувствени устни се долепят до нейните.

— С удоволствие бих пийнала чашка — чу тя гласа ей сякаш издалече.

Защо не? Опита да се убеди. През последните две вечери, откак бе пристигнала, си бе позволявала по чашка шери пред камината, преди да се прибере в стаята си. Защо да променя навика си само защото тази вечер в хана има още един гост?

Седна в креслото с висока облегалка срещу неговото и го проследи с очи, когато той се запъти към подвижния бар в ъгъла на стаята.

Телосложението му беше в пълно съответствие със силата на лицето. Черните спортни панталони показваха недвусмислено, че по краката и бедрата му няма и грам излишни тлъстини. Антрацитовата копринена риза демонстрираше широки рамене и плосък корем.

Преди да се извърне към бара, Дарлин забеляза, че горните две копчета на ризата му са разкопчани и през процепа наднича кичурче косми. Изчерви се, когато той внезапно се обърна и я улови да го оглежда одобрително. Мъжът се усмихна. Усмивката му беше цинична, знаеща, и тя отново се притесни.

Промърмори едно „благодаря“, като внимаваше да не докосва ръката му, докато поемаше чашата с кехлибарена течност, която подаде. После той се отпусна в креслото си и я изгледа, а в тъмните му очи имаше нещо тайнствено, макар и не недружелюбно.

— И така, Дарлин Тейлър, какво ви води в „Гарвановото гнездо“?

— Тук съм на почивка.

— Така ли? — тъмните му вежди отново се повдигнаха въпросително. — „Гнездото“ не е типичното ваканционно място. От хубава жена като вас бих очаквал по-скоро да предпочете плажовете на Флорида или нощния живот на Ню Йорк.

Тя отпи от шерито и поклати глава. Започна да се отпуска, усещайки как огънят я затопля отвън, а шерито — отвътре.

— Всъщност чичо ми Доналд ме убеди да дойда тук. Той е чест посетител на хана и реши, че неговата откъснатост от света ще ми подейства благоприятно. — Отново прочете любопитство в очите му и продължи. — През последната година се грижих за баба си. — Стомахът й се стегна конвулсивно при спомена за жената, отгледала я от малко дете. — Беше много болна и… се помина преди месец. Чичо Доналд реши, че трябва да остана известно време насаме със себе си и да се поуспокоя, преди да реша как да продължа живота си… — Тя млъкна, осъзнавайки, че дърдори и казва на този човек много повече, отколкото е необходимо да знае. — Така или иначе, ето ме тук — завърши тя и сви рамене.

— Ето ви тук — Усмивката му не докосна загадъчните му очи. — Как намирате „Гарвановото гнездо“?

Дарлин се изправи. Напрегнатите му тъмни очи я смущаваха. Отиде до големия прозорец, който гледаше към скалистия ръб и бушуващите води под него. Впери очи в далечното море, където просветляващият здрач хвърляше илюзорни бляскави следи по бурните вълни.

— Хотелът е добър — каза безразлично. — По-стар е, отколкото очаквах, и доста изолиран.

Отново погледна през прозореца и се замисли за странното тревожно чувство, което не я оставяше от първия ден на пристигането й тук.

По-скоро усети, отколкото го чу да става от креслото си. Миг по-късно почувства присъствието му зад гърба си. Ноздрите й се изпълниха с неговия мирис. Топлината на тялото му проникна в нея, без той изобщо да я докосне.

— Местността се е казвала Гарваново гнездо много преди да построят странноприемницата. По ръбовете на скалите гарвани са виели гнездата си, но вятърът и водата са ги унищожавали, преди да измътят яйцата си.

Тя отново се впечатли от мелодичната дълбина на гласа му. Ала образът, нарисуван от думите му, не беше толкова приятен.

— Колко тъжно — каза Дарлин след минутно колебание. Здрачът изведнъж прекрати играта си със светлинните отблясъци и остави след себе си само смрачените от нощта вълни. — В целия пейзаж има нещо крайно диво — добави тя след малко.

— Така е, но и в дивото има своеобразна красота — отбеляза той.

Дъхът му погали тила й с топлината си. Той се приближи по-плътно до нея, отмести настрани тежката завеса, за да разкрие по-добре пейзажа отвън. Макар че не я докосна, тя усети близостта му със същата сила, както ако се бе притиснал до нея. Изведнъж се изплаши да не я докосне. Никак не й се искаше.

Дарлин изведнъж усети устата си неприятно суха и мислено се примоли непознатият да се махне. Близостта му я задушаваше, пречеше й да мисли. Обзета от внезапно отчаяние, тя отстъпи назад, по-далеч от него, върна се до креслото и седна. Отпи от шерито, за да накваси сухото си гърло, и насочи погледа си встрани от мъжа към пламъците в камината. Затъкна зад ухото си кичур лъскава светла коса и се вторачи в играта на огъня, изненадана от силата на чувствата си спрямо този съвършено непознат мъж. Отново поднесе чашата към устните си и довърши шерито.

Изведнъж й се прииска да бъде далеч от този човек с тъмни, лишени от блясък, очи и чувствени устни, които караха цялото й същество странно да потръпва.

— Ще се прибирам вече — каза тя и стана, като му отправи още една любезна, но насилена усмивка.

Той погледна часовника си и се опита да я придума.

— Но още е много рано, едва се е свечерило. — Очите му отново уловиха блясъка на огъня и засвяткаха в червено, което я притесни. — Най-приятни са тъмните часове на нощта.

Дарлин се изчерви. Нещо в този мъж и всичко в думите, които изричаше, бе прекалено предизвикателно, прекалено чувствено.

— Възпитана съм в духа на „ранна птичка рано пее“.

— Няма по-досадна мъдрост.

— Така е, но въпреки това се придържам към нея. — Тя остави празната си чаша на ниската масичка и го погледна в очите. — Благодаря ви за шерито и лека нощ, господин Маршал. Приятно ми беше да се запозная с вас.

И бързо излезе от стаята, като потисна желанието си да се обърне и още веднъж да го погледне.

Когато тя напусна салона, отнасяйки със себе си сладкия аромат на цветния си парфюм, Куинтин Маршал се отпусна отново в креслото с висока облегалка. Обърна взора си към дълбините на огъня, умът му бе все тъй изпълнен с видението на нейното лице.

Дарлин Тейлър. Беше много хубава. Овалното лице с цвят на слонова кост и големите сини очи й придаваха израз на непокътната невинност. И все пак около нея витаеше една вродена чувственост, която веднага го привлече. Дори избелелите джинси и огромният пуловер не можеха да скрият красивите форми на тялото й, които накараха кръвта му да закипи във вените. Той отпи глътка шери, наслаждавайки се на топлината на алкохола. Облегна назад глава и се опита да си представи вкуса и усещането на устните й до своите, тежестта и топлината на гърдите й в шепите си. Да, тя наистина бе безупречна. Сега разбираше защо я бяха избрали. От нея ставаше прекрасна невяста за Сатаната.