Сандра Браун
Торнадо (43)

43

Карл се смя така, че чак му прилоша. Щом разбра, че е помислил гръмотевицата за изстрел, направо легна на мръсния под в бунгалото и се кикоти, докато не му избиха сълзи.

— Да опустея дано, Майрън! Вече си мислех, че сме пътници! — рече той, както бършеше очите си. — Реших, че някое ченге е извадило късмет и без да иска, се е натъкнало на бърлогата ни.

Майрън не схвана шегата, но въпреки това също се засмя.

Колкото до гръмотевицата, тя предвещаваше буря, която не бе шега работа. През страховитата нощ имаше моменти, когато Карл проклинаше съдбата, че му е извъртяла този гаден номер. Той беше избягал от затвора, без да получи и драскотина. Посред бял ден бе извършил дързък банков обир, без косъм да падне от главата му. Сега беше поел към живот, в който щеше да се чувства като волна птичка.

Човек, на когото му вървеше толкова много, не заслужаваше да умре само защото по някаква прищявка на природата се е извила буря, прерасла в торнадо.

Цяла вечер двамата с Майрън стояха на прозорците и гледаха черните страховити облаци. Карл се изплаши до смърт от зеленикавата светлина и гробовната тишина. След като се мръкна, стана още по-зловещо — небето беше прорязвано от злокобни светкавици, каквито той не бе виждал никога през живота си. После часове наред дъждът, градушката и халите брулеха бунгалото. Покривът протече, нямаше сухо местенце, където да се сгушиш и да се опиташ да поспиш.

Дълбоко в себе си Карл се уплаши да не би съвсем да е изпаднал в немилост пред Бога и той да е пратил тази буря като наказание за всичките му злодейства. Заради тези тревоги, заради ужасяващия тътен на бурята, заради дъжда, леещ се през покрива, и двата вкочанени трупа в ъгъла Карл прекара една от най-тежките нощи в живота си.

Виж, на сутринта си беше друго.

Събуди се и що да види: небесата бяха окъпани от слънце, вече не беше толкова горещо, чуруликаха птички. Той се облекчи при външната стена на бунгалото, качи се на колата и запали двигателя.

— Хайде, хайде, де! — подкани нетърпеливо, докато настройваше радиото и се опитваше да хване някоя местна станция.

Майрън също се показа на вратата на бунгалото — от съня розовите му очи се розовееха още повече, а пепелявата коса образуваше нещо като бухлат ореол около главата му.

— Какво правиш, Карл? — попита той и се зачеса по тестисите, после се изпика в една останала от дъжда локва.

— Я ми донеси една кола, чу ли?

Карл бе готов да плати и сто долара от банкнотите, с които бе натъпкан сакът, само и само да може да си купи отнякъде чаша силно кафе, но сега трябваше да се задоволи с кофеина във възтоплата кока-кола. Стоя в автомобила близо половин час — отмиваше от кутийката с безалкохолната напитка и слушаше радиото. Когато се върна в бунгалото, се чувстваше освежен и зареден с нови сили и това не се дължеше само на кофеина.

Метна празната кутийка от кока-колата и потърка енергично ръце.

— Майрън!

— А? — обади се той, както се тъпчеше с пакетирани понички.

Устните му бяха целите в пудра захар, от която изглеждаха още по-призрачни и бледи.

— Махаме се оттук.

— Добре, Карл.

— Още сега — натърти Карл и сякаш Майрън бе възразил се зае да му излага доводите си. — Слушах радио. Знаеш ли за какво говорят по новините?

— За какво?

— За бурята. Била отнесла пътища и мостове. Щетите възлизали на милиони долари. Били загинали десетки души. Много повече били изчезнали безследно и вероятно също били умрели. Знаеш ги как говорят тия журналисти — мрачно и сериозно. И тази сутрин си повтарят само едно: колко ужасна била бурята. Как била помела Източен Тексас. Синоптиците дори не били успели да преброят смерчовете. Навсякъде имало наводнения. Покривите били отнесени. Имало сринати до основи къщи и предприятия, коли, смачкани като детски играчки. Токът навсякъде бил прекъснат. Телефоните също не работели. Губернаторът бил призовал президента да обяви бедствено положение в засегнатия район. Тази сутрин всички са се запретнати да разчистват разрушенията. Знаеш ли какво означава това?

Майрън глътна една поничка, без да я дъвче.

— Какво?

— Означава, че не ни търси никой — обясни Карл и посочи към автомобила и радиото. — По новините не казаха и една-единствена дума за нас. Нито една! Нима смяташ, че ще хукнат да ни гонят, когато има бабки, заседнали с котките си в каравани, които се носят по придошлите реки? Друг път! Ще тръгнат да спасяват тях. Днес само това ще правят. А може би и утре, и вдругиден. Точно сега е моментът да се изнасяме оттук — изсмя се той. — Ей на това му се вика провидение, Майрън! По-голям късмет, здраве му кажи!

— Сесил каза, че трябвало да останем тук една седмица.

— Махни го Сесил! — изсумтя презрително Карл. — Нищо не му разбираше главата. Ако беше жив, сигурно и сега щеше да седне да спори и да ме убеждава, но аз никога не пропускам добрите възможности. А за по-добра от тази не можем и да мечтаем. Хайде, размърдай се. Тръгваме.

Събраха всичката храна, която им бе останала, за да има с какво да се подкрепят по пътя. Взеха и пакет тоалетна хартия, безалкохолни напитки и бутилирана вода, всичко, което според Карл можеше да им влезе в работа. Докато Майрън редеше нещата на задната седалка в колата. Карл отиде при багажника, за да се увери, че натъпканият с банкноти сак си е на мястото. Не му се вярваше Сесил да го е пипал, но виж, Кони като нищо е могла да се опита да го преметне.

Сакът си беше там и както личеше, не беше докосван. Карл се възползва от случая и пъхна в джоба си няколко стодоларови банкноти. Каза си, че това са пари за из път, с които да си покрият разноските. Майрън изобщо нямаше да забележи, че липсват от неговия дял.

Карл загледа как съучастникът му върви от бунгалото към колата, помъкнал под двете мишници по каса безалкохолни напитки. Майрън си беше непоправим. Никога не се разстройваше, нямаше страх от нищо. Никога не избухваше и не се отчайваше. Идиотизмът го предпазваше от естествените човешки реакции и чувства.

Беше си грехота толкова много пари да отиват нахалост, в ръцете на малоумник, който изобщо не бе в състояние да разбере стойността им и да се възползва от възможностите, които те предлагат. Дали Карл да не му спести главоболията с тези пари? Подобна отговорност не бе лъжица за устата на Майрън. Той щеше да се обърка като пиле в кълчища.

Освен това щеше да е много по-чисто, ако Карл го зарежеше тук при Сесил и Кони. Тъй да се каже, щеше да го остави като излишен багаж. Така нямаше да се налага да се съобразява с никого и с нищо.

А колко сладка бе мисълта, че скоро ще си живее като волна птичка!

Майрън остави касите върху седалката в автомобила и пак тръгна към бунгалото. Карл извади пистолета, който бе втъкнал в колана на панталона си, и се прицели в тила на съучастника си.

Но в последния момент, преди да е натиснал спусъка, размисли. До границата с Мексико имаше доста път. Майрън беше тъп като галош, но освен това имаше яка гърбина и чифт ръце. Изпълняваше безпрекословно всичко, каквото му кажат. Не се гнусеше от мръсната работа. Беше като муле. Човек не си убива доброто муле само защото е грозно и глупаво. Държи го, защото му върши работа.

След като реши засега да пощади живота на Майрън, Карл отново пъхна пистолета в колана си и затвори багажника на колата.

Не беше минал и четвърт час, и вече бяха готови да потеглят. Майрън се настани отпред на седалката до шофьора. Карл се върна в бунгалото да види дали не са забравили нещо.

Очите му се спряха върху двата трупа. На утринната светлина изглеждаха гротескни. Бяха започнали да се издуват. Отворените рани бяха потъмнели от накацалите по тях мухи. Не след дълго щяха да се вмиришат.

Карл усети нещо като угризения на съвестта, но се отърси от тях бързо, точно както веднага щом бурята отмина, се бе отърсил от страха, че ще бъде наказан от Божия гняв.

Сега си повтаряше, че Сесил и Кони сами са си го търсели. Кони беше долнопробна пачавра, набутала се в ситуация, в която нямаше какво да търси. Рано или късно щеше да забърка някоя каша. Карл го бе разбрал в мига, в който я беше видял.

Виж, не бе така лесно да си измие ръцете за убийството на брат си. Но и за него си намери оправдание. Сесил си беше безнадежден страхливец. При това вироглав. Не искаше да признае, че по-малкият му брат го превъзхожда, и туйто.

Основен закон в природата беше естественият подбор, оцеляването на по-пригодените. Карл бе отървал човечеството от две слаби брънки, нищо повече.

Той махна подигравателно на двата трупа.

— Е, хайде, чао!

 

 

— Доколкото разбрах от радиото в пикапа, почти навсякъде токът е прекъснат — каза Джак на Ана, докато закусваха. Храната в хладилника беше започнала да се разваля. — Можело да минат дни, докато електрическата компания отстраняла повредата. Цари пълен хаос. Засега сме откъснати от света.

След закуската се качи на покрива на къщата, за да види доколко е пострадал. За да го поправи, трябваше да набави нови цигли, и засега покри зейналите дупки с насмолена мукава. Реши да построи наново бараката за инструментите веднага щом набави необходимите материали. Покривът на конюшнята беше отнесен целият и се налагаше да викат майстори. Щом оправеха телефоните, Джак щеше да се обади на ветеринаря за ранения кон, но го беше огледал още веднъж и бе видял, че не е пострадал сериозно.

След като свърши тези неща, сподели с Ана притеснението си за кравите и предложи те тримата с Дейвид да идат при стадото. Притесняваше се да ги остави с Дейвид сами без телефон.

Ана приготви храна, която момченцето настоя да сложи в раничката си със сто и един далматинци. Младата жена взе и фотоапарата — смяташе, че ще помогне на хората от застрахователната компания, ако направи снимки на пораженията непосредствено след бурята.

Следите от смерча личаха и отвъд желязната арка, бележеща границите на фермата. Джак криволичеше с пикапа, за да заобиколи отломките и клоните, нападали по пътя. Жиците висяха разкъсани, стълбовете бяха съборени. Видяха един пътен знак, превит на две. На около осемстотин метра от фермата съгледаха ламаринен лист от покрива на конюшнята — приличаше на намачкан станиол. Старата вятърна мелница бе полегнала на една страна насред пасището, а крилете й се въртяха с трясък.

Джак зави и насмалко не блъсна една от кравите. Удари рязко спирачките. Няколко крави бяха прекосили пътя и си пасяха мирно и кротко при канавката от другата страна.

— Дай им на умните добичета на Корбет да се промушват през пролуките в оградата! — каза той и слезе от пикапа.

Хванал шапката, размаха ръце и върна с викове животните през пътя в ограденото пасище. Добре, че носеше чантата с инструментите и няколко дъски, с които посегна криво-ляво оградата. Каза си, че освен другото трябва да купи и бодлива тел.

Отидоха с пикапа при заслона за стадото.

— Предлагам да продължим пеша. Само това оставаше — да заседнем в калта.

Ана нахлузи чифт ботуши, останали от свекър й. Бяха огромни, но все пак я предпазваха от калта и локвите. Дейвид също беше с ботушки, но Джак го носеше на ръце почти през цялото време, докато обикаляха по края пасището. Стадото не бе пострадало от бурята. Доколкото Джак можеше да прецени, не бяха загубили нито една глава добитък.

Стори му се истинско чудо, макар и да бе чувал за приумиците на такива бури, които направо помитат едната страна на улицата, а другата оставят непокътната. Понякога върлуваха километри наред по повърхността на земята, помитайки всичко по пътя си. Друг път подскачаха като камъче, хвърлено по повърхността на водата, и само тук-там причиняваха щети. Този път торнадото явно беше завило рязко на изток, беше подминало пасището, където са пасли говедата, и ги бе пощадило.

Докато вървяха назад към пикапа, Джак се запита какво ли си мисли Дейвид за това, че той държи майка му за ръка. Дори и да беше забелязало, детето не го правеше на въпрос. Сякаш не виждаше, че отношенията между него и Ана са се променили, макар че те не парадираха с това. Джак беше слязъл на пръсти на долния етаж и бе легнал на канапето в хола още преди малчуганът да се е събудил.

За детето нямаше да е никак добре, ако ги беше изненадало да седят заедно на люлеещия стол при прозореца — Ана се беше отпусната върху гърдите на Джак и бе вдигната крака върху страничните облегалки на стола. Двамата се бяха унесли, след като се бяха любили бавно и сънено, оставяйки движението на стола да върши по-голямата част от работата.

Затова Джак я бе целунал за последно, беше я пренесъл на леглото и я бе оставил там, макар че му беше много трудно. Сега вече му се искаше непрекъснато да я милва. Погледнеше ли я, и го обземаше желание да я докосне. А той я гледаше едва ли не непрекъснато.

Сега, докато се разхождаха, Дейвид забеляза тъкмо това — че той гледа майка му.

Джак постла спалния чувал, който бе взел от пикапа, защото земята още не беше изпръхнала. Разположиха се върху него и си направиха обяд от сандвичи с фъстъчено масло, пресни плодове и бутилирани сокове. Той дълго гледа Ана в очите, а тя му се усмихна, както се усмихват само жени, които са били любени.

Макар и едва загатната, усмивката й изразяваше толкова много. Например, че Ана знае всичките му тайни — на него също му се прииска да научи нейните. Погледнеше ли го с тази многозначителна усмивка, на Джак му идеше да се ощипе, за да се увери, че онова, което е изживял предната нощ, не му се е присънило.

Не, не му се беше присънило. Беше истина. Ана дори му беше казала, че го обича, при това, без да е пияна. Колкото и невероятно да звучеше, тя му беше казала, че го обича, и Джак й вярваше.

Гледаха се дълго, като омагьосани. Точно тогава и ги забеляза Дейвид.

— Ама защо не говорите? Да не е станало нещо? Да не сте се скарали?

Джак разроши косата му.

— Нищо не се е случило. Просто гледам майка ти.

— Защо?

— Защото е хубава — отвърна той и пак се спогледа с Ана.

— Мислиш, че е хубава ли?

— Ами да.

Дейвид погледна майка си, сякаш искаше да я прецени с очите на Джак.

— Добре изглежда — отсъди момчето и отхапа от сандвича.

— Дейвид! — повика го Джак и след кратко колебание добави: — Нали нямаш нищо против, ако ние с майка ти сме заедно?

Малчуганът изкриви личице — не го беше разбрал.

— Че нали сме заедно, Джак!

— Не, имах предвид, ако ние с майка ти сме нещо като приятел и приятелка.

Дейвид пак се свъси, но този път не защото не разбираше, а защото бе разочарован. Неговият идол току-що беше паднал от пиедестала. Чувстваше се предаден.

— Не знаех, Джак, че харесваш момичетата.

— Е, на твоите години и аз не ги харесвах. Но когато пораснах, започнаха да ми харесват.

— Аз няма никога да ги харесвам.

— Не бъди толкова сигурен.

— Няма пък! — повтори хлапето още по-категорично и ги погледна озадачено, после впери очи в Джак. — Ама наистина ли искаш мама да ти е приятелка?

— Да, искам. И то много.

— Да я целуваш и така нататък?

— Да.

Дейвид завъртя очи.

— Е, добре, щом искаш.

— Благодаря ти — отвърна най-сериозно Джак.

— Но пак ще харесваш и мен, нали?

— Абсолютно. Ти си ми най-големият любимец — потвърди мъжът и го шляпна приятелски по дланта.

Поуспокоен, Дейвид бръкна в пликчето с пържени картофи и си напълни устата.

— След обяда може ли да поплуваме?

Джак се засмя, развеселен от нехайното отношение на момченцето към тяхната връзка, но изпита и облекчение. От изражението на Ана разбра, че тя също е следила разговора и се радва от края му. И двамата щяха да са нещастни, ако връзката им притесняваше момчето.

Джак успя да убеди Дейвид, че не е за препоръчване да плуват в реката, докато придошлата вода не спадне. Но за да разсее огорчението на детето, а и да удължи този ден, който за него бе първият, когато се чувстваше семеен мъж, ги закара с пикапа в залесената част от имението на Корбет.

— Знаеш ли, Дейвид, че майка ти е много умна? Решила е да продаде част от дърветата на една дърводобивна фирма, която на тяхно място ще засади фиданки.

— Страхотно! — възкликна хлапакът. — Може ли да гледам, докато секат дърветата?

— Ще видим. Засега можеш да отбележиш някои дървета.

— Мале!

Килимът от ниски треви и борови иглички се беше превърнал в нещо като филтър, бе задържал под себе си дъждовната вода и сега повърхността беше суха. Видяха едно дърво, което според Джак беше за сечене, и той извади ножа и го подаде на Дейвид, който издялка буквата „Х“ върху кората.

След като малчуганът се залиса с дърветата, Ана прегърна Джак през кръста и извърна лице към него, за да я целуне. На него не му трябваха повече подканяния — той я целуна многозначително и усети как се възбужда. Накрая пусна младата жена и промълви:

— Съжалявам.

Но това изобщо не беше вярно — в погледа му се четеше обещание за предстоящата нощ.

Продължиха нататък през гората и Ана започна да пробва фотоапарата. Успя да убеди Джак и Дейвид да й позират и те стояха мирно, докато накрая детето не започна да хленчи, че от светкавицата виждало само червени кръгове пред очите си. Джак подозираше, че ги е снимала в непринудени пози и на естествена светлина, защото веднъж те с Дейвид се бяха навели да разгледат хралупата в едно изкорубено дърво и когато се изправиха, той забеляза, че Ана сваля фотоапарата и се усмихва самодоволно.

Заедно с пладнешкото слънце се завърна и жегата. От влажната пръст се заиздига пара и те решиха, че е време да се прибират в къщата. Джак смъкна стъклата в пикапа. Ана седна в средата, така че Дейвид да е от края и да слиза, за да отваря и да затваря портите в оградата на пасището, задача, която много му допадна.

Докато пътуваха, младата жена бе отпуснала ръка върху бедрото на Джак. Жестът беше съвсем подсъзнателен, но без да иска, с него тя изразяваше, че се чувства прекрасно, че вярва на Джак и се радва от близостта му. Той сложи ръка върху нейната, а Ана се сгуши до него, така че той усети гърдата й. Усети близост. С жена. Само с една жена. Още нещо, което беше ново за него.

Косата й се вееше и го докосваше по бузата и врата. С уханието си Ана му напомняше за предната нощ. Дейвид не млъкваше, но Джак не се дразнеше, обратното, от бърборенето на детето му ставаше още по-приятно.

Не знаеше да плаче ли, да крещи ли.

Не беше и подозирал, че животът може да е толкова хубав.

Толкова хубав, че той не се и надяваше щастието му да трае дълго.

Такива прелестни неща рано или късно свършваха. И Джак се плашеше от този край.