Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unspeakable, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Sianaa(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2014)
Издание:
Сандра Браун. Торнадо
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
- —Корекция sonnni
41
Халата вече се е превърнала в истинско торнадо, но като че ли още не можеше да реши дали да си остане високо във въздуха или да се развихри на земята. От секунда на секунда ставаше все по-бърза и мощна, фермата се падаше точно на пътя й. Джак и Ана разполагаха може би с минута-две. Дори с по-малко.
Докато Джак се опитваше да осмисли бедата, в която са изпаднали, Ана го избута от пътя си, изплъзна му се, когато той се пресегна да я хване, и хукна през голото поле право към фургона.
Джак се втурна подире й, настигна я и продължи да тича презглава нататък. Стигна при фургона и тутакси заблъска с все сила отстрани по алуминиевата конструкция, после се завтече към вратата и в стремежа си да я отвори по-бързо за малко да я откачи от пантите.
— Дейвид! Дейвид!
Момченцето се беше сгушило в ъгъла на тясното, прикачено към стената легло.
— Ще ми се карате ли? — попита то с тракащи зъби — беше сковано от ужас.
Джак го гушна и го вдигна на ръце.
— Не, мой човек, няма да ти се караме. Радвам се, че те виждам!
Ана тъкмо влизаше във фургона, когато той скочи заедно с момченцето през отворената врата.
— В убежището!
Този път тя не се поколеба, не започна и да спори — начаса смени посоката. Тримата хукнаха пак през полето покрай конюшнята. Разстоянието никога не им се беше струвало толкова голямо. Уж тичаха презглава, а Джак имаше чувството, че тъпчат на едно място. Накрая все пак стигнаха при подземното убежище.
Дейвид се беше вкопчил във врата на Джак и той остави Ана да отвори вратата. Но на нея й беше трудно: едва я беше повдигнала, когато вятърът я блъсна и я затръшна. Джак погледна през рамото си. Смерчът се беше снишил и прокопаваше бразда през полето, което току-що бяха прекосили. По-бързо, отколкото можеше да улови зрението му, халата изтръгваше от пръстта подпорите на оградата и ги всмукваше нагоре във вихъра. Звукът беше ужасяващ.
Ана се спусна надолу по стълбите пред него и Дейвид. Джак й подаде детето, после с все сила вдигна вратата, за да я затвори. Сякаш цяла вечност си игра на война с майката природа, показала най-страховития си и кръвожаден облик. Вихрушката сваляше лист по лист ламаринения покрив на конюшнята. Един от листовете профуча покрай Джак. Ако беше минал само десет крачки по-близо, щеше да го разреже на две.
Стиснал зъби, той напъна сетни сили и успя да вдигне вратата, после слезе долу и я затръшна едва ли не върху главата си. Залости я отвътре.
Озовал се в гробовната тишина и непрогледния мрак, загуби равновесие и залитна надолу по циментовите стълби.
— Джак!
Той се насочи към треперливото гласче на Дейвид. Но усети ръката, която Ана му бе протегнала, за да му помогне да слезе в тъмнината. Стиснал дланта й, той заслиза пипнешком, много предпазливо, докато не докосна крачето на Дейвид, рамото на майка му, косата й, бузката на момчето.
Прегърна ги закрилнически, сякаш за да ги зашити от бурята, бушуваща навън. Ана зарови глава върху едното му рамо, Дейвид — върху другото. Той ги прегърна и ги притисна до себе си. Смерчът запокитваше срещу вратата на убежището какви ли не предмети, Дейвид хлипаше ужасен. Ана също бе усетила вибрациите и трепереше.
Джак ги успокояваше през шепот: знаеше, че момчето ще го чуе, и се надяваше, че макар и Ана да не може да го чуе, ще се поуспокои от дъха му върху косата си. Младата жена бе отпуснала доверчиво длан върху бедрото му. Дейвид го стискаше с юмруче за ризата. И Джак разбра, че те са единственото, което има значение. Както и това, че разчитат на него и му се доверяват. Всичко друго сякаш се стопи.
На гърлото му заседна буца, толкова развълнуван беше. Замижа, за да прокуди от спомените си своето самотно минало. Притисна още по-силно до себе си Ана и Дейвид. Тяхната близост, топлината им сякаш се плисна по цялото му тяло. Щеше да помни до сетния си дъх този миг. Никой не можеше да му го отнеме. За пръв път през живота си той изпитваше любов.
Можеше да ги прегръща така цяла вечност, но по едно време Дейвид стана неспокоен и се опита да се отскубне.
— Това смерч ли беше, Джак?
Неохотно той пусна детето и Ана и приклекна.
— Точно така, смерч.
— Мале, като на кино! — възкликна Дейвид. Сега, когато опасността бе отминала, на него започна да му става интересно. — Според теб съборил ли е къщата? Ами ако е грабнал кравите и ги е отнесъл?
— Надявам се, че не — засмя се Джак.
Ана намери пипнешком в тъмното ръката му. Опъна пръстите му и изписа върху дланта няколко букви:
— С… в… е… т… Светлина ли? Светлина. — Джак я потупа по коляното, за да й покаже, че я е разбрал. — Дали тук има лампа, Дейвид?
— Виси от тавана.
Мъжът се изправи и затърси пипнешком крушката. Намери късото шнурче, дръпна го и примига срещу внезапно блесналата светлина.
— Олеле! Вижте какъв паяк! — възкликна Дейвид.
Но Джак гледаше Ана, която пък гледаше него, и макар тя да приличаше на мокро коте, той си помисли, че никога не е била по-хубава. Подгизналата блуза бе прилепнала прелъстително към кожата й и не скриваше нищо. Със завидно кавалерство Джак вдигна отново очи към лицето й, което беше приказно хубаво. Колкото и неугледен да се чувстваше, нещо в погледа й му подсказа, че й тя не може да му се нарадва.
— Ей, Джак! Джак!
— Остави паяка на мира, Дейвид — отвърна той разсеяно. — Това тук е неговата, а не нашата къща.
— Знам, но той пълзи към мама.
Откъснат от унеса си, Джак махна паяка от стената зад Ана и се огледа. Таванът на убежището беше само някаква си половин педя над главата му. Доколкото можеше да прецени, помещението беше три и половина метра дълго и два и половина широко, покрай двете стени имаше тесни кушетки. На една от тях седеше Ана. Дейвид се беше изправил, за да поразгледа.
Покрай стената в дъното имаше няколко полици, по които бяха наредени свещи и кибрит, електрически крушки, консерви и отварачка, бурканче с фъстъчено масло, херметично затворен буркан с опаковка сухари, бутилирана вода и голям фенер с резервни батерии.
В другия край бяха стълбите, водещи нагоре към вратата, разположена под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Джак изкачи стъпалата и долепи ухо до вратата. Извърна се към Ана и каза:
— Според мен най-лошото е отминало. Но вали като из ведро, чувам и гръмотевици. Не е зле да поизчакаме още малко.
Дейвид му преведе знаците, които правеше майка му:
— Мама каза както прецениш, Джак.
— Добре. Ще поостанем още малко.
— Виж колко подредено е — отбеляза малчуганът и започна да подскача. — Защо не спим тук?
— Едва ли ще се наложи.
— Жалко! — въздъхна малчуганът, но бързо се окопити от разочарованието и попита: — Завинаги ли се върна? Защо полицаите те отведоха? Мъчно ли ти беше за нас?
Ана плесна с ръце и повика Дейвид. Погледна го строго и той мигновено се укроти. Увесил нос, пристъпи плахо към кушетката и застана пред майка си.
Тя вдигна брадичката му и започна да прави знаци. Очите му се напълниха със сълзи. Джак видя, че долната му устна трепери.
— Не исках да те плаша до смърт, мамо. Просто не ми се спеше и си мислех за Джак, и как ми се иска да се върне, и че ако отида във фургона и пренеса някои от нещата му в моята стая, когато се върне да си ги взема, непременно ще го видя и ще го помоля да остане при нас.
Ана го изслуша, после пак му се скара със знаци. Сега вече Дейвид плачеше.
— Знам, че съм излязъл извън оградата, но как иначе щях да отида във фургона! Нямах представа, че се задава торнадо. Не знаех, че ще се събудиш и ще си помислиш, че съм изчезнал и дори са ме отвлекли. Ще ми се сърдиш ли? Извинявай!
Хлапето затули очи с ръката си и захлипа още по-силно. Ана го притегли до себе си и също се разрида. Двамата си поплакаха на воля, после младата жена пак започна да прави знаци.
— Три дни! — извика момченцето.
Джак го попита какво става.
— Забранява ми да гледам телевизия цели три дни.
— Мен ако питаш, се отърва леко. — Изненадан, че Джак не е на негова страна, Дейвид понаведе глава и го погледна. — Нарушил си няколко правила, Дейвид. Най-лошото, което си направил, е, че си уплашил майка си. Майките трябва да знаят къде са децата. Това е правило номер едно.
— Знам — промърмори смутено той. — Мама изпада в ужас, ако не съм й пред очите.
— Тоест, знаел си, че не бива да излизаш?
— Да.
— Не го прави повече.
— Няма.
— Обещаваш ли?
— Да.
— А сега обещай и на майка си.
Дейвид направи знака. Ана му се усмихна, за да му покаже, че му е простила, и избърса солените вадички от сълзите по бузките му.
— А сега може ли да вечеряме? — попита момченцето.
Джак и Ана се засмяха.
Докато мажеха сухарите с фъстъчено масло, единствената лампа угасна.
Ези вървеше пипнешком от стая на стая с надеждата да си спомни къде Кора държи фенерчето за извънредни ситуации като тази. Досрамя го, че уж е бил пазител на реда, а не е подготвен. Не биваше да го допуска.
Когато токът угасна, той беше изненадан само, че не е спрял по-рано. Буреносните облаци напредваха на югоизток през Източен Тексас, сблъскваха се с по-топъл и влажен въздух, нахлуващ откъм Мексиканския залив, и така се зараждаха гръмотевични бури, прерастващи в смерчове и торнадо. Метеоролозите едвам смогваха да предупреждават, че се задават опустошителна градушка, силен вятър и проливни дъждове.
Ези изруга — беше си ударил крака в ъгъла на кухненската маса. Блесна светкавица и той успя да стигне в заревото й до килера — тъкмо напипа на един от рафтовете фенерчето, когато телефонът иззвъня. Батерията на фенера беше изтощена.
— Дявол го взел! — изруга отново той и се пресегна да вдигне слушалката. — Ало!
— Търся шериф Хардж — каза някаква жена.
— Аз съм — отвърна Ези — вече не беше шериф, но реши, че не си струва да уточнява тази малка подробност.
— Дъщеря съм на Паркър Джий. Той почина днес сутринта.
Както стоеше в тъмната кухня, озарявана само от светкавиците, от които всичко изглеждаше някак нереално, Ези трябваше доста да се понапъне, за да прехвърли множеството имена в паметта си и да се сети кой е Паркър Джий.
Спомни си за пациента в болницата за белодробни заболявания. За бившия барман със сприхав нрав, с жълти от тютюна пръсти, пресипнал глас и мъчителна кашлица. Беше учуден, че Джий е изкарал толкова дълго.
— Моите съболезнования, госпожо.
— Сам си го търсеше. До последния си ден пушеше като комин. Представяте ли си?
Както личеше, дъщерята не обичаше много баща си. В гласа й се долавяше по-скоро огорчение, отколкото покруса. Ези разтърка удареното място върху бедрото си и попита:
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Помоли ме да ви предам нещо, но да ви призная, то е лишено от всякакъв смисъл.
— Слушам ви.
— Познавате ли човек на име Флинт[1]?
Ези запуши другото си ухо с пръст, за да чува жената през тътена на гръмотевиците, от който стъклата по прозорците дрънчаха.
— Флинт ли? Това малкото или фамилното име е?
— Не знам. Баща ми каза: „Предай на Хардж да намери Флинт“. Това и правя. Последните дни го тъпчеха с болкоуспокоителни. Беше като в унес. Не познаваше ни мен, ни децата. На ваше място не бих си блъскала особено главата какво означава това. Вероятно нищо. Погребението е вдругиден, ако ви интересува.
Жената му каза къде и кога ще бъде погребан баща й, после се сбогува и затвори. Ези нямаше намерение да ходи на погребението. Мъжът не му беше симпатичен. Единственото, което ги свързваше, беше убийството на Патси Маккоркъч. Странното съобщение явно се отнасяше за него. Но какво ли е искал да му каже Джий? Дали в архива по случая се споменаваше за Флинт, за кремък? Ези не помнеше. Дали в предсмъртния си час Джий не се е сетил, че онази вечер в заведението е имало още един посетител? Мъж на име Флинт?
Ези предполагаше, че става въпрос за мъж. Ами ако беше жена?
Телефонът иззвъня отново.
— Ези?
От пукота на статичното електричество по линията той не чуваше почти нищо, но все пак разбра, че този път не се обажда дъщерята на Джий.
— Да! Кой е?
— Рон Фостър. Предложението ти още ли е в сила? Тази вечер на драго сърце ще се възползваме от услугите ти. Можеш ли да…
Линията се разпадна и прекъсна новия шериф насред изречението, но Ези го разбра. Не се налагаше да го канят два пъти.
Сякаш внезапно надарен с отлично нощно виждане, той се придвижи с лекота до кабинета и отключи едно шкафче, откъдето извади пушка и пистолет в кобур, както и патрони.
В гаража намери опипом и дъждобрана — висеше, където го бе оставил последния път, когато го бе носил. Метна го заедно с оръжието на предната седалка на линкълна. Изключи механизма за автоматично отваряне на вратата и я вдигна ръчно. Едвам се задържа на крака — толкова силни бяха шибащият вятър и дъждът.
Докато изкара колата на улицата и се насочи към града, заваля град — беше едър като лимони и барабанеше с все сила по предното стъкло на автомобила. Ези не си направи труда да включва чистачките. Щяха да бъдат напълно безсилни срещу такава метеорологична ярост.
Но все пак пусна фаровете и те се отразиха в леещия се като из ведро дъжд и град, превръщайки ги в надиплена лъскава завеса. Реши, че е по-добре да ги изключи. Не виждаше и на две крачки пред автомобила и пъплеше като костенурка по линията в средата, защото канавките бяха наводнени.
Беше на доста пресечки от шерифството, когато завиха сирените. Отначало не ги чу заради тътнещата хала, но щом осъзна какво означава този звук, спря колата насред улицата. Пожарната пускаше сирените само ако се задаваше торнадо.
— Божичко, Кора, да беше видяла отнякъде старото си момче!
Облече дъждобрана, който в такава буря щеше да го предпази точно колкото предпазва продупчен презерватив. Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и слезе от колата — изпаднала в гневен пристъп, природата веднага го притисна в зловещата си прегръдка.
Ези вдигна ръце, за да предпази поне малко очите си. Градушката го шибаше от всички страни. Едно от ледчетата го удари по слепоочието и той извика от болка. Залитна и се запъти тичешком към канавката успоредно на улицата. Тя вече се беше превърнала в река, но все още не бе преляла Ези трябваше на всяка цена да намери някаква падинка, пък била тя и съвсем малка…
Нямаше за кога да умува. Макар да беше на седемдесет и две години, никога не бе изживявал торнадо, затова пък беше гледал документални филми. Веднага разпозна звука.
Просна се в канавката, като държеше главата си над разбунената вода само колкото да диша.
Следващите няколко минути сякаш продължиха цяла вечност.
По едно време любопитството на Ези надделя и той подаде глава. Тъкмо погледна над водата, и камбанарията на черквата при следващата пресечка се разлетя на милион ситни трески и късчета метал. Камбаната беше всмукана от вихъра и заби така, сякаш възвестяваше края на света.
Сградата на окръжната данъчна служба бе изравнена със земята.
Халата вдигна една кола, завъртя я няколко пъти във въздуха и я запокити обратно на земята. Тя се смачка като тенекиена кутия.
Няколко дървета бяха изкоренени — да си речеш, че великан си плеви градината.
Прозорците се чупеха с взривна сила и Ези се надяваше хората вътре в сградите да са се скрили и да не са пострадали от разхвърчалите се стъкла.
После съгледа крана, каквито строителните предприемачи държат по строежите. Напредваше по улицата. Първото, което хрумна на Ези, беше: „Какъв смешен начин да умреш!“. Голям като покрит вагон, той се носеше право към него със скоростта на препускащ товарен влак.
Ези изкрещя като обезумял и пъхна главата си под водата.
Онази проклетия мина точно над него. Той се размина на косъм със смъртта само благодарение на това, че се бе свил в падинката в канавката.
Но известно време не го знаеше. Чак когато торнадото прекоси от край до край с шеметна разрушителна сила града и продължи нататък, Ези изпълзя досущ някаква първобитна форма на живот от канавката. Седна на склона и се огледа.
Кранът се беше блъснал в един дъб на двайсетина метра от него. Беше се увил около дънера като впит ръкав. Там, където допреди малко се бяха възправяли сгради, не бе останало нищо, освен купчина развалини. Прелестни стари дървета бяха повалени и сега стърчаха грозно с корените нагоре. Черковната камбана се беше приземила на паркинга на един цветарски магазин и беше сплескала табелата.
Ези се изправи бавно. Коленете му се подкосиха. Той се подпря с ръце на тях, наведе се и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Докосна плахо слепоочието си и дръпна окървавени пръсти. Леденото зърно от градушката беше разкъсало кожата и му бе оставило цицина колкото яйце. Инак Ези като че ли не беше пострадал.
Огледа разрушенията по улицата и си даде сметка, че днес жителите на окръга наистина ще имат нужда от него. Колкото по-скоро запретнеше ръкави, толкова по-добре. Върна се бавно при колата, която се бе отървала само със счупено задно стъкло. Седна зад волана, затвори вратата, обърна се още веднъж да погледне крана и поклати притеснено глава.
Би трябвало да е мъртъв.
Благодари на Бога, че още е жив, и се запита защо ли е бил пощаден.
Не беше от най-набожните. Всъщност гледаше с големи подозрения на богословието, затова и Кора току изпадаше в пристъпи на отчаяние и непрекъснато се молеше за него.
Този път обаче Ези беше наясно с нещата. Който, каквото и да беше този Бог, той бе милостив. Тази вечер беше подарил живота на Ези. И той знаеше защо: не бе изпълнил своето предназначение, не си беше свършил работата тук, на тази земя. Още не му беше дошло времето да я напуска.
Тази вечер бе получил още една възможност.
И още една следа.