Сандра Браун
Торнадо (39)

39

Без да сваля очи от огледалото за обратно виждане, Джак излезе от паркинга на банкета и се сля с движението по магистралата. Съмняваше се, че Ломакс ще се оплаче, задето го е нападнал със смъртоносно оръжие, и ще прати да го арестуват. След заплахите, че Гарсия ще го издаде, а онези приятелчета от „Истпарк“ ще си измият ръцете и ще му обърнат гръб, Ломакс едва ли си умираше от желание да си има вземане-даване с представителите на властта. Колкото и да искаше да се отърве от Джак Сойър, банковият служител надали щеше да се изложи на опасността да заложи капан, в който сам да се хване.

Но Джак пак му нямаше вяра.

Знаеше ли човек какъв номер може да извърти този хлъзгав като риба тип? Мъже като него вечно се измъкваха сухи от водата. Те нямаха никакви задръжки, не бяха верни на никого, обичаха единствено себе си и вършеха каквото си искат и когато си искат, без да се съобразяват с никого, освен със собствените си желания. За тях най-важни бяха собствените им ламтежи. Те не знаеха какво е съвест.

Вслушваха се може би само в инстинкта си за самосъхранение. Точно на това разчиташе и Джак. Не биваше да подценява Ломакс, включително и инстинкта му за оцеляване. Бе готов да се обзаложи, че банковият служител държи повече да отърве кожата, отколкото да търси мъст. Беше почти сигурен, че със заканите си е осуетил кроежите на Ломакс да сложи ръка върху имота на Корбетови. В най-лошия случай го е накарал да изчака.

Джак зави към една бензиностанция.

— Маслото сигурно е на привършване — каза той на продавача, след като го помоли да напълни догоре резервоара.

— Пикапа си го бива, господине.

— Не мога да се оплача.

Младежът май още нямаше и двайсет години. Продължи да се възхищава на автомобила и докато миеше предното стъкло. След като напълни резервоара, отвори капака на двигателя, провери маслото и каза на Джак, че то наистина е на привършване, после влезе вътре да донесе туба масло. Точно тогава Джак забеляза в страничното огледало полицейската кола. Изтръпна целият. Нима беше сгрешил за Ломакс?

Но патрулният автомобил продължи нататък: полицаят, който беше сам, дори не погледна Джак.

Сценката, която беше разиграл на Ломакс, си постигна целта, но сега, като се замислеше, Джак си казваше, че е било детинско и глупаво да го прави и че се е водел отчасти и от собственото си себелюбие.

Сега, ако можеше да върне нещата, нямаше да се хвърля така с главата напред. Дума да няма, беше притиснал Ломакс до стената, но докога ли? Нищо чудно онзи да се окопити, да премисли всичко и от гордост да удвои усилията. С припряната си постъпка Джак всъщност можеше само да усложни положението на Ана, вместо да й помогне.

Пък и кой беше той, че да й помага? Делри го бе заподозрял, че иска да съсипе стадото. Дали покрай съмненията на свекър й, подсилени от подозренията на хората в шерифството, които тази сутрин го бяха отвели от фермата, Ана не бе решила, че той е виновен? Той се притесняваше не толкова от часовете, през които го бяха разпитвали, колкото от укора, който бе видял в очите й, докато се бе опитвал да обясни на Дейвид защо полицаите го отвеждат под конвой.

По ред причини Ана и синът й щяха да се чувстват много по-добре, ако Джак се махнеше от живота им. Ето, резервоарът на пикапа беше пълен, не му оставаше нищо друго, освен да замине и да остави зад гърба си Блуър и всички в него. Съвестта му беше чиста: беше попритиснал Ломакс и той щеше да остави на мира Ана, която щеше да си намери друг финансов съветник.

Когато беше излязъл от банката, Джак се бе чувстват победител. Колко самонадеяно от негова страна! Сега се проклинаше, задето е постъпил толкова безразсъдно. Днес си бе тръгнал по живо, по здраво от шерифството, но дали и следващия път властите щяха да бъдат тъй благосклонни към него? Сега Джак съжаляваше горчиво, че е вадил на Ломакс нож. Само си търсеше белята! Да, час по-скоро трябваше да се махне от Блуър.

Момчето от бензиностанцията се върна с тубата масло.

— Тази марка става ли?

— И още как!

Докато маслото се стичаше в двигателя, момчето се върна при вратата на пикапа, застана до бензиноколонката, подпря се с крак на нея и се облегна.

— Дъвка? — предложи той на Джак.

— Благодаря.

— Щях да запомня пикап като вашия. Не сте наш редовен клиент.

— Не.

— Пристигате или си тръгвате от нашия град?

— Още не съм решил.

Младежът огледа улицата.

— На ваше място щях да се махна оттук.

— Защо?

— Тук е пълна скука.

— Така си е, градчето ви е спокойно.

— Освен ако не се появят братя Хърболд. Тогава вече ще настане голяма пушилка. — Момчето направи с дъвката балонче и го пукна, сякаш само това и чакаше: да се появят братята. — Баща ми ги познава от времето, когато са живели тук.

— Виж ти!

— Разправя, че където и да се появели, все неприятности създавали. Според него можели и да се върнат, но мен ако питате, за какво им е да идват тук, и то, при положение че току-що са духнали от затвора? На тяхно място щях да ида в някой голям град и да си живея живота. — Младежът намигна и пак изпука с дъвката. — Нали разбирате?

— Да, разбирам. — Джак се поизправи на седалката и бръкна в предните джобове на панталона си. — Колко ви дължа?

Момчето схвана намека, мина отпред на пикапа, метна празната туба от маслото в бидона за отпадъци и затвори капака на двигателя.

— В брой или с кредитна карта? Ако платите в брой, получавате пет процента отстъпка и безплатна бира „Кузи“.

Джак му подаде през смъкнатото стъкло на прозореца две банкноти от двайсет долара.

— Ще се възползвам от отстъпката. Задръжте бирата.

— Сигурен ли сте, че не я искате? Ние с приятелката ми събираме етикетите.

— Сигурен съм. Подарявам ви я.

— Вие сте върхът. Ей сега се връщам с рестото.

Докато разговаряха, Джак взе решение: няма да ходи никъде. Поне докато не хванат братя Хърболд или не ги убият, докато се опитват да ги заловят. Ана сигурно щеше да го изгони от фургона и фермата и той нямаше да й се сърди, ако тя вече не му вярваше. Но Джак нямаше да мръдне от Блуър, докато Карл и Сесил бяха на свобода и имаше и най-малката вероятност да застрашат с нещо нея и Дейвид.

— Заповядайте — рече момчето и му подаде рестото.

— Благодаря за доброто обслужване — отвърна Джак.

— Винаги сте добре дошли. — Младежът кимна някъде зад рамото на Джак и добави: — Не знам накъде сте се запътили, господине, но на ваше място ще се опитам да изпреваря това.

Джак погледна през задното стъкло на пикапа и чак сега забеляза черните буреносни облаци, надвиснали над хоризонта.

 

 

— Ама че смотаняци!

Луси дойде при плота с каничка току-що направено кафе.

— Кой, Ези?

— Извинявай за езика, Луси. Гледах телевизора ти. — Беше дошъл тук да си почине от скуката и да пийне едно кафе. Хората вече си тръгваха от работа — отдавна си бяха изпили следобедните кафета. Ези беше единственият клиент в заведението.

Двамата с Луси обсъждаха предстоящия сезон по американски футбол и местния отбор, но Ези държеше под око и телевизора, докато келнерката сновеше между микровълновата печка и машината за кафе. По едно време Ези забеляза, че започва първата емисия на новините по местния телевизионен канал.

Първа бе новината за преследването на престъпниците, които бяха избягали преди цяла седмица, но още не бяха открити. В Северна Луизиана бяха намерените труповете на две възрастни жени, захвърлени на дъното на кладенеца в тяхната ферма. Сега правоохранителните органи в три щата бяха обединили усилия, за да заловят бегълците, а също и Сесил Хърболд и Кони Скагс.

По телевизията даваха пряк репортаж от магистрала, където дежуреха въоръжени до зъби полицаи с патрулна кола. Камерата хвана един как се прозява. Тъкмо заради тях Ези беше изругал.

Луси му сипа още едно кафе, после сложи юмрук на хълбока си и загледа заедно с Ези телевизора.

— На кого викаш „смотаняци“?

— При всички положения не на братя Хърболд.

— Значи според теб полицаите не си вършат както трябва работата?

Той я погледна свъсен.

— Ако избягаш от затвора, ако убиеш петима-шестима души и обереш банка, по магистралата ли ще тръгнеш?

— Божичко, Ези, не знам. Ти тук си спецът по престъпленията!

Той изсумтя. Луси беше единствената, която смяташе така.

— С тези патрули само пилеят време и пари на данъкоплатците.

— А ти какво ще направиш?

Той отпи замислено от кафето.

— На тяхно място — на мястото на братя Хърболд, де, щях да се скрия някъде и да изчакам бурята да отмине. Рано или късно полицията ще се откаже да плаща на хората си да седят със скръстени ръце и да зяпат телевизия. Нещо друго ще отклони вниманието на властите — почука Ези с крив показалец по плота. — Чак тогава ще предприема нещо, не по-рано.

Макар и да не го беше поръчвал, Луси му пренесе парче ябълков сладкиш.

— Искаш ли отгоре сладолед? Или бита сметана? Малко чедър?

— Не, предпочитам го така. — Не му се ядеше сладкиш, но колкото да не я обиди, все пак взе вилицата и отчупи едно парченце. Беше много вкусен, макар че коричката не бе така пухкава, както на сладкишите на Кора. — Познавах тези момчета, Луси. Не бяха кой знае колко начетени, но бяха умни за трима. Обзалагам се на следващата пенсия, че все ще измислят начин да надхитрят полицията. Вместо да залагат капани, в които братя Хърболд няма да се хванат за нищо на света, тези хора можеха да претърсват района педя по педя.

— Голям е, за да го обходят пеша, Ези.

— Знам. И не е обосновано. Всъщност си е невъзможно. Само казвам, че ако искат да ги намерят, трябва да направят това. Ако изобщо ги намерят някога.

— Значи мислиш, че ще се измъкнат?

— Няма да се изненадам. Особено ако, както обикновено, Карл командва парада.

— Какъв срам, ако избягат! Представяш ли си, да убие най-хладнокръвно онези възрастни женици! Ами момчето? — Луси поклати глава: светът съвсем се е побъркал. — Защо не споделиш с някого теорията си, Ези?

— Няма да ме чуят — промърмори той.

— Как така няма да те чуят!

Ези обаче беше сигурен. Беше предложил услугите си на шериф Рон Фостър, който му бе показал вратата. Нямаше намерение да се унижава още веднъж.

— Не съм притрябвал на никого, Луси. Според тях мозъкът ми се е размекнал само защото съм стар и грохнал.

— Сега пък си просиш комплименти — засмя се келнерката, после се пресегна през плота и го потупа закачливо по ръката. — Изобщо не си стар, Ези Хардж. И доста има да поживееш, докато грохнеш.

— Не си ме виждала, когато ставам от леглото.

Едва след като изрече думите, се усети, че Луси може да ги изтълкува превратно. Ето на, когато вдигна глава, тя го гледаше разнежено, с премрежени очи. Ези взе с разтреперана ръка чашата с кафето.

— Не съм от най-приятните гледки, повярвай! Кора все ме подиграва, че съм кека.

Вече не гледаше Луси, но усети как тя посърва. Известно време сервитьорката мълча, сетне рече:

— Доста време я няма.

— Да.

— Кога си идва?

— Всеки момент — излъга Ези.

— Аха! — Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Луси се прокашля. — Докато се прибере, на драго сърце ще ти готвя. Само да кажеш!

Ези въздъхна тихичко, че отново са възстановили предишните граници в отношенията си, вдигна очи и се усмихна над синия пластмасов плот на Луси.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

Изяде последното парче от сладкиша, отпи от кафето и стана от стола.

За Луси той беше по-скоро гостенин, отколкото клиент и затова тя го изпрати чак до вратата. Докато Ези си бе говорил с нея, времето се беше променило. Небето бе притъмняло. Вятърът шибаше сенника над входа на кафенето и го издуваше като платно на лодка.

— Май най-после ще вали — отбеляза Луси.

— Да.

— Пази се, Ези.

— Благодаря ти още веднъж за сладкиша.

— Ези! — Той спря и се обърна. Луси мачкаше в ръцете си кърпа за бърсане на съдове. — Завчера, след като си тръгна, онези дърти клюкари… — Тя кимна към масата, където старците се събираха всяка сутрин на сладки приказки. — Казаха, че Карл Хърболд се е зарекъл да убие Делри Корбет.

— Е, вече не може. Тази работа я свърши сърцето на Делри.

— Защо ли е казал такова нещо?

— След като получи присъда за убийството на ченгето в Аркаделия, Карл реши да обжалва. Позволиха му да се обърне към по-висшата инстанция, но той се отказа от дотогавашния си адвокат и помоли Делри да му дадял пари за друг. Делри рече и отсече: като си забъркал тази каша, сега сам ще си я сърбаш! Карл да бъдел благодарен, че не са го изправили пред съд и тук, в окръг Блуър, да отговарял за убийството на Патси Маккоркъл. Карл се закле, че няма нищо общо със смъртта на момичето. Делри го обвини в лъжа и го изобличи пред всички. Момчето направо побесня и започна да сипе какви ли не закани по негов адрес. Загуби делото в апелационния съд и стовари вината върху втория си баща, задето е отказал да му намери по-добър адвокат. Разправяше на всеки срещнат, че ако Делри е обичал него и брат му Сесил, животът им е щял да бъде по-различен.

— А Делри наистина ли е виновен, че са станали такива непрокопсаници?

— Може би. Но само донякъде. Момчетата вече си бяха изпуснати, когато той се ожени за майка им.

Луси погледна празната маса, после пак се извърна притеснено към Ези.

— Старците казаха и че… че Карл се е зарекъл да убие и теб.

— Не им обръщай внимание. Чешат си езиците колкото да минава времето.

— Наистина ли го е казал? — настоя жената.

— Да, каза нещо от този род — потвърди от немай-къде Ези. — Бил рецидивист само защото когато бил дете, съм го вкарвал за щяло и нещяло зад решетките. Заради мен полицейското му досие било дебело няколко пръста и по тази причина съдът в Арканзас му дал толкова тежка присъда.

— Това още те притеснява, нали?

— А, не, Луси! Празни дрънканици! То оставаше да ги взимам на сериозно!

— Не, говорех ти за смъртта на малката Маккоркъл. Още не ти дава мира.

Ези беше изненадан от прозорливостта й. Или наистина му личеше като татуировка? Не му беше приятно, че околните усещат колко му тежи тази стара история, но все пак си призна най-чистосърдечно:

— Сещам се за това от време на време.

Луси дори не трепна, все така вперила в него силно гримирани очи. Уклончивият му отговор явно не я беше задоволил. Голям късметлия беше, няма що — всички жени в живота му притежаваха невероятна интуиция.

— Да, Луси, още ме притеснява. Да ти призная, непрекъснато мисля за това.

— Момчетата така и не си понесоха вината — отбеляза Луси и върху сбръчканото й лице се изписа състрадание към мъките на Ези. — И ти не можеш да го преглътнеш, защото смяташ, че са я убили те.

— Не съвсем, Луси. Вече започвам да си мисля, че не са я убили братя Хърболд.

 

 

Вятърът се оказа дори по-силен, отколкото му се бе сторило през прозорците на заведението. Докато вървеше по тротоара към колата, Ези присви очи — вихрушката беше толкова мощна, че вдигаше от канавките облаци пясък. Той държеше с едната ръка шапката върху главата си, а с другата търсеше в джоба си ключовете от автомобила.

По-рано същия ден неколцина ученици от оркестъра на гимназията бяха обиколили една по една колите, спрени в центъра на града, и бяха пъхнали под чистачките рекламни листовки за някакъв благотворителен концерт, които сега се вееха като крилете на рояк яркорозови пеперуди.

По тротоара от другата страна на улицата се носеше надуваемо детско басейнче, изложено допреди малко на разпродажбата пред магазина за домашни потреби. Накрая басейнчето тупна на платното и шофьорът на задаващата се камионетка трябваше да завие рязко, за да не го премачка с гумите си.

Ези се качи в колата и включи фаровете. Макар че до залез-слънце оставаше много време, вече беше тъмно от ниските, препускащи по небето облаци. Покрай него профучаваха мотоциклетисти, които бързаха презглава да стигнат, където са тръгнали, преди да ги е застигнала бурята. Докато пътуваше към къщи, Ези стана свидетел как неколцина от тях се разминават на косъм с катастрофата.

Караше по-предпазливо, отколкото му се искаше. Бурята осуетяваше намерението му да се прибере бързо и да помисли над думите, които най-неочаквано се бе чул да изрича пред Луси.

Но неволно се притесняваше. Започна да мисли като представител на властите, изправен пред природно бедствие, което застрашава обществената сигурност. Не бе изключено да стане наводнение. Трябваше да подготвят пилоните, които да наслагат по ниските кръстовища, да не би някой глупак да се опита да премине през високата буйна вода и да заседне насред улицата. Пожарната команда трябваше да бъде вдигната под тревога, в случай че градът бъде връхлетян от торнадо. Всички служители в шерифството трябваше да бъдат мобилизирани.

По едно време забеляза, че кара с пълна скорост към шерифството — беше забравил, че вече няма работа там. Щеше да стои вкъщи и да наблюдава отстрани как бушува тази, а и всички други бури.

Тъкмо се прибра, и чу в далечината първата гръмотевица, която прокънтя съвсем в унисон с мрачното му настроение. Къщата беше необичайно тъмна. Ези включи осветлението и тръгна през сумрачните стаи, после излезе през задната веранда и прибра под навеса градинските мебели и хибискусите, на които Кора трепереше като на малки деца.

Мина му през ума да й звънне и да я пита дали и в Западен Тексас времето е лошо, дори да я накара да се почувства малко гузна, задето я няма да сподели с него самотната вечер.

Но не му се искаше тя отново да го отреже. Поне засега. Накрая, ако се наложеше, щеше да я моли на колене, щеше да й дава обещания, които сигурно нямаше да изпълни, щеше да направи всичко, само и само тя да се върне вкъщи. Но тази вечер не беше в настроение да го стори.

Последния път, когато й се бе обаждал, Кора бе попарила всичките му плахи опити да отвори дума за помирение. И не само това, не им беше обърнала внимание, беше го прекъсвала всеки път, когато Ези се бе мъчил да заговори за тях двамата. Вместо да го утеши, му беше губила времето и му бе харчила парите с този извънградски разговор да му приказва за погребението на Делри Корбет и за храната, която Ези трябвало на всяка цена да занесе на Ана.

Може би още от самото начало той е бил на косъм да разбули случая. Може би, след като откриха в неговия окръг трупа на мъртвото момиче, той се е изкушил да направи прибързано, макар и логично заключение. Може би му се е искало убийството да е извършено от братя Хърболд, защото рано или късно те неминуемо щяха да извършат нещо ужасно и да оставят подире си труп. Беше само въпрос на време. Ези просто беше изпреварил събитията, и толкоз.

Братята имаха доста сериозно алиби: бяха пътували с автомобила си към Аркаделия. Бяха ги заснели с охранителните камери, докато рано на другата сутрин са извършвали там кражбата в магазина. Но Ези бе решил, че именно те са извършили убийството, и бе нагодил фактите така, че някак да се вместят в хипотезата му. Все едно да накараш жена да ходи с обувки трийсет и седми номер, когато тя всъщност носи трийсет и осми номер.

Карл се кълнеше, че е невинен, и това открай време притесняваше Ези. Тъкмо това бе мъничкото камъче, което преобръщаше каруцата му. Защо Карл се перчеше с всички други злодеяния, които бе извършил, а отричаше категорично да си е тръгвал онази вечер от заведението „Вагън Уийл“ заедно с Патси? Според Ези той просто му правеше напук. Ами ако не беше така? Ами ако поне веднъж в опропастения си живот Карл казваше истината?

Онова, което притесняваше Ези най-много, бе, че ако Карл и Сесил не са си тръгнали онази вечер с момичето, значи то е било с някой друг. Значи някой друг е завел Патси на реката, възползвал се е от нея като жена и я е оставил мъртва в тръстиката. Значи някой друг знае отговорите на въпросите, над които Ези си блъскаше главата вече близо четвърт век.

Нима той бе посветил кариерата си, а и немалка част от своя живот, на това да се опитва да докаже, че Карл и Сесил са били там, а всъщност друг е чул последния дъх на Патси Маккоркъл? Нима беше допуснал един убиец да се разхожда на свобода?

Ако беше позволил това да стане, щеше да се окаже, че е кръгъл глупак.