Сандра Браун
Торнадо (34)

34

Дойдоха рано, малко след изгрев-слънце. Бяха двама.

Носеха тесни кафяви униформи. Ботушите им бяха лъснати до блясък. Лицата им бяха затулени от широките периферии на каубойските шапки и тъмните очила с огледални стъкла, виждаха се само устните им, които не се усмихваха.

— Господин Сойър?

Джак бе чул автомобила и загледан в него, беше спрял да работи.

— Да, аз съм.

Подпря се на дръжката на лопатата, с която правеше дупка за новата подпора на хранилката в ограденото пасище.

Въпреки че беше рано, бе много горещо и Джак беше плувнал в пот. Когато се пресегна да извади от задния джоб носна кърпа, с която да попие капчиците пот, двамата защитници на закона застанаха нащрек. Единият дори веднага посегна към кобура на пистолета върху бедрото му. Джак се направи, че не го е забелязал. Тръсна кърпата, та да се разгъне, и я долепи до лицето си.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа?

— Ние сме от шерифството на окръг Блуър.

— Е, и?

— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— Научихме, че минатата седмица няколко от говедата на господин Корбет — на вече покойния господин Корбет — са били отровени.

— Бях с него, когато ги намери — поясни Джак. — Бяха три. На другия ден умряха още две.

— Според доктор Андерсън отровата била най-обикновена — отбеляза единият служител от шерифството и премести в другата си буза тютюна, който дъвчеше. — Продавана се под тезгяха. Нищо особено. Всеки можел да се сдобие с нея. Но била и достатъчно силна, та ако се озове в ръцете на злосторник, той да направи големи бели.

— Нима шерифството разследва случая?

— Това притеснява ли ви, господин Сойър?

— Не. Посъветвах Делри да съобщи за случилото се. Но той реши, че е излишно.

— Някой чу ли ви как му давате този съвет?

— Бяхме само двамата.

— Аха!

— Защо според вас са посегнали само на стадото на Корбет, при положение че наоколо има толкова много стопанства?

— Нямам представа.

— Опитайте да се досетите.

Джак облегна лопатата на хранилката, която потягаше.

— Мен ако питате, някой е имал зъб на Делри.

— Кой например?

— Не съм тукашен, във фермата съм от съвсем скоро.

— Значи не знаете.

Джак не отвърна нищо. По-младият от двамата служители на реда го огледа подозрително от глава до пети и пусна кобура.

— Е, до днес не разследвахме случая. Корбет не ни е съобщил за него. Така и нямаше да разберем, ако не бе постъпило донесение. От човек, който се чувства засегнат. Повикахме ветеринаря да ни обясни за какво става въпрос.

Джак ги погледна озадачено, макар че изобщо не беше озадачен. Знаеше защо са тук. Подчинените на шерифа не посещаваха толкова рано хората само от любезност.

— Е, и?

— Бихме искали да дойдете с нас до града, за да уточним някои подробности — каза човекът, който дъвчеше тютюна и който насред изречението млъква, за да се изплюе.

— Заподозрян ли съм?

— Не повече от всички останали.

— Да, но задържате мен.

— Ние не го наричаме „задържане“.

— А как го наричате?

— Ще ви бъдем признателни, ако ни съдействате, нищо повече.

— Все пак ще се чувствам по-спокоен, ако извадите от калъфа този нож и го предадете — добави неговият колега.

Джак разкопча много бавно калъфа и го свали от колана. Единият от мъжете пристъпи напред и го взе.

— Правите грешка — рече им Джак.

— Дори и да е така, пак се налага да дойдете с нас, господин Сойър.

— Може ли да се придвижа с пикапа?

— В нашия автомобил има предостатъчно място, все ще се вместите.

— Моля ви! Нека единият от вас пътува с мен. Искам пикапът да ми е подръка, та след като приключим, да не ви моля да ме връщате дотук.

Двамата се спогледаха. По-възрастният и едрият, който дъвчеше тютюна, кимна.

— Хайде, от мен да мине. Ще дойда с вас.

Най-унизително за Джак беше не това, че двама подчинени на шерифа са го извели от фермата. Най-унизителното беше, че Ана е видяла всичко от предната веранда.

— А говорихте ли с госпожа Корбет? — попита Джак, когато наближиха къщата и той забеляза как младата жена го гледа тъжно.

— Да, обяснихме й защо сме тук. Но не съм сигурен, че ни разбра.

— Разбрала е — каза подразнено Джак, сетне погледна Ана и й рече: — Не съм го направил аз. Кълна се в Бога.

Но си личеше, че тя е наранена, разочарована и уязвена, очите й бяха помръкнали. Те, тези очи, щяха години наред да изникват в сънищата му.

— Джак! — извика Дейвид, който беше изхвърчал през предната врата.

А Джак тъкмо си казваше, че ако не друго, поне Дейвид не присъства на всичко това. Стигаше му и че Ана гледа разигралата се сценка. Но Съдбата си беше злобна и отмъстителна. Ето че на верандата излезе и Дейвид — беше бос, сънен и сладък, пъпчето му се виждаше под горнището на пижамата, изпъстрена с рисунки на Човека паяк. Момченцето погледна уплашено патрулната кола и свъсените мъже, застанали от двете страни на Джак.

Допреди няколко седмици той щеше да се престори, че не го вижда и чува. Щеше да му обърне гръб, без да му обръща внимание. Така де, какъв му беше Дейвид? Никакъв.

Но сърце не му даваше да го направи. И то точно сега. Помнеше какво е да се чувстваш предаден от човек, за който би дал всичко на света да те обича. Помнеше как като малък е страдал неописуемо, че баща му е обърнал гръб и си е тръгнал, а той не е знаел кога ще го види отново. И дали изобщо ще го види. Усмихна се на Дейвид, макар и да прокле наум Корбетови, задето са пробудили у него тези мъчителни спомени и той отново ги изживява.

— Хей! — подвикна той уж бодро. — Защо си станал толкова рано?

— Какво правят полицаите, Джак?

Той побутна нагоре с палец периферията на шапката и погледна първо единия, после и втория представител на реда, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Дошли са само да си поговорим.

— Ама ти с тях ли отиваш?

— Да.

— Къде?

— В града.

— Дълго ли ще останеш там?

— Не знам.

— Ще се върнеш ли? — попита вече разтревожен малчуганът.

— Надявам се да се върна.

— Днес ли?

— Може би ще остана малко по-дълго.

— А искаш ли да ходиш там?

— Разбира се — отвърна Джак. — Много ми се иска да отида.

Беше се надявал да поуспокои Дейвид, но явно го бе подценил. Момчето вдигна брадичка. Долната му устна се разтрепери.

— Сърдиш ли ми се?

— Разбира се, че не.

— Може би вчера не свърших добре работата.

— Свърши я чудесно. Не бих могъл и да мечтая за по-добър помощник. Но сега просто… — Божичко, колко трудно му беше! — Сега трябва да тръгвам.

— Може ли да дойда и аз?

— Опасявам се, че не.

По бузката на детето се търкулна сълза.

— Кога ще се върнеш?

Джак си каза, че ако го излъже, ще му навреди повече, отколкото ако му каже истината. „Хайде, синко, не се дръж като ревльо. Вече ти обясних, отивам да свърша една работа и веднага се връщам. И този път ще остана. Ще бъдем заедно през цялото време. Обещавам ти.“

Тази лъжа на баща му прокънтя в главата на Джак, затова той каза:

— Може и да не се върна, Дейвид.

Хлапето се разплака. Раменете му се разтресоха.

— Върви тогава, махай се оттук! — извика то. — Мразя те.

Ана коленичи и го притисна до себе си. Дейвид обви ръчички около врата й и зарови лице върху рамото й. Джак понечи да отиде при тях, но мъжете от шерифството му препречиха пътя.

— Да вървим! — прошепна единият.

Отидоха с него до пикапа, после вторият свърна към патрулната кола.

Джак вкара ключовете и запали двигателя.

— Доверих ти се, Сойър — рече му мъжът до него. — Без глупости.

— Не се притеснявайте. На мен ми се иска повече, отколкото на вас, да изясним нещата.

— Не се притеснявам — вдигна брадичка човекът от шерифството. — Да тръгваме!

Джак погледна за последно предната веранда, където Ана все още утешаваше Дейвид. Превключи сковано скоростта и потегли към портата, следван буквално на две крачки от патрулната кола.