Сандра Браун
Торнадо (28)

28

Ези поля растението с месести листа на прозореца в хола. Беше вдигнал ръце от африканските теменужки. Те бяха пътници. Колкото до растението в хола, той нямаше никаква представа как се казва и трябва ли да се полива. Може би вече корените му бяха изгнили от многото вода. Но когато се върнеше, Кора щеше да понесе по-леко кончината на африканските теменужки, ако поне едно от растенията й беше оцеляло.

Ези винаги си казваше „когато Кора се върне“, а не „ако се върне“. Не си позволяваше да мисли, че жена му вече няма да си дойде.

Не си позволяваше да унива и задето предния ден е бил толкова път заради безполезната среща с Паркър Джий. Въпреки всичко бе запълнил деня си с това пътуване, пак си беше нещо!

С пътуването и с решението, което бе взел: отказва се от случая „Маккоркъл“.

Вече му беше дошло до гуша. Той биеше отбой. Последните две години беше гонил собствената си сянка. Беше уморен. Стига толкова. Край! Искаше си обратно живота. Искаше си жената.

Тази сутрин се бе събудил с подновена решимост да заличи случая от съзнанието си. Изобщо не си правеше илюзии, че ще му е лесно. Не беше шега работа да се откажеш от двайсет и две годишен навик. Разковничето бе да се заеме с нещо друго. Затова Ези тръгна да обикаля стаите една по една с надеждата да си спомни хилядите нещица, които Кора го е молила да свърши, а на него все не му е оставало време.

Дотук бе поправил шнура на лампиона в кабинета. Беше смазал пантите на задната врата. Беше сменил колелцата на канапето и бе отсъдил, че да го убият, не знае как да направи така, та вентилаторът върху тавана в спалнята да не скърца. Повика електротехник, който да го оправи.

Лошото бе, че Кора бе голяма къщовница и не след дълго Ези остана без работа.

След като поля неидентифицираното растение, скуката го натегна с пълна сила. Дали беше гладен? Може би. Дали да не отскочи до „Веселата пчеличка“ и да си поръча нещо за обяд? Заведението пак щеше да е пълно с онези типове. Пак щяха да му задават същите въпроси. Не му се ходеше там.

Претопли си консерва телешко задушено и отнесе купата с яденето и малко сухари в кабинета. Включи телевизора колкото да му прави компания — успокояваше се от човешките гласове. Беше занемарил четенето — взе брой на списание „Рийдърс Дайджест“ отпреди три месеца и прегледа съдържанието с надеждата да открие нещо, което да прикове вниманието му.

Тъкмо бе преполовил материала за някакъв човек, погълнат от кит досущ Йона, историята, за когото помнеше от неделното училище, когато започна емисията на местните новини в дванайсет. Най-важната сред тях беше за банков обир, при който били убити двама полицаи, човек от охраната на банката и един клиент. Крадците избягали със сума, чийто размер не бил установен. Въпреки че селището било малко, в банката имало много пари заради завода за автомобилни гуми наблизо.

Чрез охранителните камери била установена самоличността на обирджиите: избягалите от затвора Майрън Хътс и Карл Хърболд, а също братът на Карл — Сесил Хърболд, който бил пуснат от затвора под гаранция и работел в градчето.

Колкото и странно да било, в обира участвала и една служителка на банката — Кони Скагс. Видеокамерата била записала как трийсет и две годишната разведена служителка, която нямала деца и която колегите описвали като „свястна жена“, застрелва един от полицаите.

— Убедени сме, че ще заловим убийците и ще ги изправим пред съда — заяви развълнуваният шеф на полицията, загубил половината си хора, когато двама от общо четиримата му полицаи се опитали да осуетят обира. — Няма да позволим някой в града ни да убива полицаи и да се измъква сух от водата.

По новините съобщиха, че братя Хърболд и съучастниците им са въоръжени и много опасни.

Телешкото задушено на Ези изстина, докато той слушаше как всички правозащитни органи били опасани с мрежа цял Арканзас, северозападната част на Луизиана и Североизточен Тексас.

Репортерът от новините бе заменен от водещия, който представи някакъв психолог. Доктор Еди-кой си заобяснява надълго и нашироко с равен глас колко травматични били последствията от подобно насилие за всички, станали очевидци на него, и за роднините на жертвите.

Ези изключи звука. Започна да гребе машинално от купата, вторачен в безмълвния екран на телевизора. Психологът беше последван от реклама за хартиени пеленки, после от жена, която показваше снежнобелия си тоалет на комшийката.

Точно като стар състезателен кон, Ези бе зареден с енергия и готов да хукне напред. Спомняше си за решението, което е взел сутринта, точно толкова смътно, колкото и за шалчето, което му бяха подарили за Деня на бащата. Допреди няколко минути бе изпаднал в настроение, с каквото се отличават домакините, гледащи в захлас една след друга сериите от поредната сладникава поредица. А сега преливаше от енергия и ръцете го сърбяха да се залови за работа.

Беше първият представител на закона, имал си вземане-даване с братя Хърболд. Пак той пръв ги беше вкарал зад решетките. Сега те бяха извършили в съседен щат жестоко престъпление и се бяха скрили сякаш вдън земя.

Карл и Сесил си бяха изпуснати момчета. Психолозите вероятно щяха да го отдадат на това, че в решаващите години са живели без баща, и щяха да стоварят вината върху мекушавата им, бездейна майка и строгия втори баща, опитал се да ги вкара в правия път, без обаче да ги обича. Изобщо не беше за учудване, че щом са поотрасли, братята съвсем са го ударили през просото.

Сега обаче те бяха мъже. Носеха отговорност за постъпките си. Сега вършеха престъпления, защото им харесваше. След банковия обир и убийствата от тази сутрин вече нямаха какво да губят. А такива мъже бяха най-опасни. Братя Хърболд трябваше да бъдат заловени, докато не са зачернили още някого.

Ези скочи като попарен. Отнесе купата с недояденото телешко в кухнята, пусна студената вода върху него и я остави така в мивката.

Грабна шапката, изхвърча от къщата и се метна на колата — за пръв път, откакто му бяха намекнали да се пенсионира, се движеше устремно и целенасочено.

 

 

Централното помещение в шерифството беше безлюдно, ако не се брои офицерът, дежурещ на телефона. Той пусна една усмивка, щом видя Ези.

— Здравей, Ези! Какво те води насам?

— Здрасти, Саудър. Как си?

— Хубаво ли е да си в пенсия?

— Общо взето.

— Сигурно се иска време, докато свикнеш.

— Сигурно. Новият ти шеф тук ли е?

— Да, да — отвърна офицерът. — Току-що се върна от кафенето отсреща, ходи да обядва. Донесе си парче от сладкиша с кокосов крем на Луси.

— Дали ще има нещо против да надзърна?

— Знаеш къде е вратата.

Ези почука възпитано. Шериф Ронатд Фостър вдигна очи от парчето сладкиш, облиза крема в ъгълчетата на устата си и махна на Ези да влезе. Беше от мамините синчета, завършили университет. Бе спечелил изборите за шериф с голямо мнозинство, защото имаше телосложение на борец и се държеше наперено. Беше солиден глава на семейство с хубава жена и три дечица, беше и дякон в баптистката църква. Пронизващите му сини очи сякаш оповестяваха: „Аз обичам Исус Христос“ и „С мен шега не бива!“. Беше подстриган на канадска ливада и стига Ези да не грешеше, си въобразяваше, че е много по-корав, отколкото всъщност беше.

Дори и да беше подразнен от неканения гост, бе прекалено възпитан, за да го покаже. Здрависа се сърдечно с Ези — ръката му беше твърда и суха.

— Сядай, Ези! Сядай. Искаш ли малко сладкиш?

— Не, благодаря. Но изглежда вкусен.

— Никога не съм ял сладкиш на Луси, който да не е вкусен.

Ези се възползва от поканата да седне и попита дали на Фостър му харесва работата, а той отвърна:

— Не мога да се оплача.

Когато се поинтересува как се чувства Ези като пенсионер, той излъга и отговори със същите думи.

— Няма начин да не си чул за банковия обир, извършен днес сутринта в Клардън, щата Арканзас.

— Чух, разбира се, то оставаше да не чуя. Телефоните се скъсаха да звънят. Търсят престъпниците под дърво и камък, дори тук.

— Точно заради това съм при теб, Рон. Рекох си, че ще ти дойде добре, ако разполагаш с още един човек.

Младокът, заел мястото, което Ези все още смяташе за свое, го изгледа, без да мига.

— За какво ми е още един човек?

Точно тук бе най-трудното: Ези да успее да убеди шериф Фостър, без да намеква, че той не е на висотата на службата си.

— За всеки случай, ако тези хубостници пак започнат да се навъртат по тези места.

— Значи си чул за вчера.

„Вчера ли? Какво вчера?“

— Да — излъга Ези. — Във „Веселата пчеличка“. Сутринта момчетата там не говореха за нищо друго.

Новият шериф поклати глава със старателно оформена прическа.

— Недоумявам какво го е прихванало Сесил, че да идва тук. Мен ако питаш, просто е искал да ни хвърли прах в очите. Те с Карл сигурно обмислят този обир от месеци, че и от години. Бил е организиран като по ноти. Според мен Сесил е решил, че ще отклони вниманието ни, ако се отбие насам уж да види втория си баща.

— Обвинявали сме тези момчета във всичко друго, но не и в глупост — отбеляза Ези, а наум си каза: „И какво излиза, Сесил е идвал вчера да види Делри!“.

Реши веднага щом си тръгне оттук, да звънне на Делри и да се опита да измъкне от него още нещо. Но следващите думи на шерифа опропастиха намеренията му.

— Сесил отишъл първо в къщата, после вдигнал страхотен скандал в болницата. Изкарал всички от равновесие.

Ези кимна, макар и да нямаше представа с какво се съгласява.

— Казаха ми.

— Клетата глуха женица, не стига, че Делри е в критично състояние, ами сега и това.

— Наистина срамота.

Макар и Ези да беше смаян от информацията, която, без да иска, Фостър му бе съобщил, през ума му мина: „Откога съм станал такъв изпечен лъжец?“.

— Но както и да е, сега със Сесил се разправят колегите от Арканзас. Не му е до Блуър и нашите съграждани. По нищо не личи те с Карл да са се насочили насам.

— Но и вчера по нищо не е личало, че Сесил е тръгнал към Блуър.

— Федералните служби поддържат постоянна връзка с нас, Ези. При първия признак, че ще си имаме неприятности, тук ще гъмжи от техни агенти.

— Още една причина да свикаш възможно най-много хора от тукашните.

— Но засега няма такива признаци…

— Никой не може да каже какво ще им хрумне на тези непрокопсаници. — Ези забеляза, че Фостър започва да нервничи и че в собствения му глас са се появили отчаяни нотки, и се насили да се подсмихне, после вдигна уж нехайно рамене. — Няма да ти навреди, ако имаш подръка още един човек, който да следи дали няма да се появят.

— Няма да навреди, разбира се. Но според мен не се налага — усмихна се Фостър не по-малко престорено, отколкото Ези. — Знаеш по-добре от всеки друг с колко малко средства разполагаме.

— Ама аз не ти искам пари — възкликна Ези и си помисли: „Господи, само не ме карай да се моля на това пале“.

Но Господ сигурно щеше да си направи оглушки и да не му обърне внимание: напоследък Ези често послъгваше.

За да не помисли Фостър, че настоява, се облегна на стола, преметна крак връз крак и сложи шапката на върха на обувката.

— Нали разбираш, просто ми хрумна, че мога да ви помогна. Знай, че съм на разположение, ако случайно ти трябват повечко хора.

Младият шериф се изправи и заобиколи бюрото, за да покаже на Ези, че посещението му е приключило. И той, както преди толкова години онзи прокурор в Арканзас, му показваше вратата. Светът принадлежеше на по-младите, по-силни мъже.

— Не мога да ти опиша колко съм ти признателен, Ези, че си предлагаш услугите. Но за нищо на света не мога да си позволя да те хващам на работа в полза на обществото. Заслужил си си почивката. Трябва да й се наслаждаваш с пълни шепи. Пък и — добави той и се изкиска — госпожа Кора няма да ми проговори никога повече, ако пак те призова под знамената. — Шерифът шляпна Ези по рамото, сякаш за да го изстреля през вратата, която бе отворил. — Радвам се, че се видяхме. Благодаря ти, че се отби.

Вратата се затвори с трясък зад гърба на Ези. Той погледна дежурния, който бързо извърна очи към документите върху писалището. Беше засрамен заради стареца, който не знаеше кога да сложи точката.

Ези си нахлупи шапката, като се постара, доколкото е възможно, да запази достойнство.

— Довиждане, Саудър.

— Довиждане, Ези. И умната!

Ези закрета по тротоара — ако можеше да върне времето назад, за нищо на света нямаше да дойде отново и да моли да му дадат работа.

Дума да няма, щеше да му се отрази подмладяващо, ако го включеха в преследването, предприето от властите в три щата. Би дал всичко на света, само и само да е отново с момчетата, да дебне, да ругае, че си умира от скука и не го свърта на едно място, да се налива с гадно кафе — ето каква беше розовата му мечта.

Но му се искаше не само да усети отново тази съпричастност и другарство. Онова, което го глождеше, беше много по-дълбоко. Смяташе, че ако сега помогне да заловят братя Хърболд, колкото и малък и несъществен да е неговият принос, той ще притъпи угризенията на съвестта, задето още онзи първи път Ези не ги е вкарал зад решетките.

Какъв глупак беше да си мисли такива неща! В живота никога не ставаше така. Ако на световно първенство по футбол пропуснеш дузпа, каквото и да си правил през спортната си кариера, каквито и успехи да си постигал, всички ще те помнят само с тази издънка.

С това, че бе отишъл при Фостър, Ези не бе постигнал нищо друго, освен да се унизи. Не винеше младичкия шериф, че не го е подкрепил. Хрумването му не беше от най-добрите. Но момчето се държа мило. Беше се изразило с възможно най-любезните думи, но всъщност му беше казало едно: „Не си притрябвал на никого, Ези!“.

И за жалост беше право.