Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unspeakable, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Sianaa(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2014)
Издание:
Сандра Браун. Торнадо
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
- —Корекция sonnni
21
Според Сесил Хърболд той имаше всички основания да мисли, че го следят.
Днес беше почивният му ден. Вместо да се възползва и да си отспи, той се бе събудил по никое време — беше изнервен още преди да е станал. Не му се излизаше навън, макар да имаше чувството, че стените на апартамента ще се срутят върху него. Не го свърташе на едно място, но той не се сещаше къде да изразходва излишъка от енергия. Беше гладен, ала беше толкова притеснен, че не можеше да сложи и залък в уста.
Мисленето. Ето къде му беше проблемът. Разполагаше с твърде много време, за да мисли, а започнеше ли да мисли, моментално го налягаше манията за преследване.
Обикаляше от стая на стая, надзърташе между щорите, дебнеше дали не го наблюдават от улицата, после си казваше, че дори и да го следят, той няма как да забележи.
Няколко минути се взира през прозореца, но не забеляза нищо подозрително. По улицата, както обикновено, се движеха автомобили. На завоя нямаше спрели микробуси, които да изглеждат съмнително, не се виждаха хора, които да се мотаят без работа. Но онези типове бяха обучени да се сливат с тълпата, за да не будят подозрения. Дори и да ги виждаха всички, те знаеха как да стават невидими.
Сесил обаче знаеше, че те са тук. Изобщо не се съмняваше, че е под наблюдение.
Дори и преди да не го бяха следили, сега сто на сто го държаха под око.
Вчера сутринта той бе чул по новините за жестокото убийство на собственика на бензиностанцията и на дъщеря му в някакво затънтено градче в Луизиана. Още преди да обявят официално, че за престъплението е заподозряно братлето му, което сега се издирваше, Сесил вече се измъчваше от съмнения. Както го описваха, можеше да е работа само на Карл.
Бяха се разбрали с този непрокопсаник, че няма да привлича вниманието, ще е по-тих и от водата, за да не го надушат властите. Но той за кой ли път беше оплескал всичко.
Никога не следваше пътя на логиката. Още откакто се бе родил, си беше луда глава, правеше, каквото му скимне, не се съобразяваше с никого и нищо.
Нима наистина бе превъртял дотолкова, че да изнасилва четиринайсетгодишно дете? Открай време си падаше по младичките момичета. Но това вече беше патология. Вчера в автосервиза онзи дъртак Рейнолдс само дето не му се изсмиваше в лицето всеки път, щом го мернеше. Колегите страняха от Сесил, сякаш е прокажен. Боклуци! Не му беше притрябвало тяхното приятелство, но Бог му беше свидетел, той не искаше те да мислят, че одобрява постъпката на Карл, изнасилил едно дете!
Иззвъня телефонът. Сърцето на Сесил подскочи. Той пусна щората на прозореца, вдигна след второто позвъняване слушалката и я долепи до ухото си.
— Ало!
— Здрасти, скъпи!
— Здравей — отвърна задъхан Сесил. Беше гаджето му. — Откъде се обаждаш?
— От уличен автомат.
За разлика от брат му тя спазваше неговите напътствия.
— Браво на теб!
— Какво правиш?
— Гледам телевизия, опитвам се да си почина.
— Май не е много забавно.
— Никак, повярвай ми.
— Да намина ли след работа?
Сесил се изкуши да се съгласи. Познаваха се отскоро, но той наистина беше увлечен по нея. Ако се вярва на хората, човек веднага усеща кога наистина е влюбен. И Сесил си беше влюбен. Никога дотогава не беше изпитвал такива чувства към жена.
Тя беше страхотна. Руса. Каквито ги обичаше. Имаше тяло, заради което всички я заглеждаха. На Сесил му беше приятно да излизат заедно и всички мъже да го зяпат завистливо.
Но я харесваше не само заради външността. Тя беше и умна. Може би дори по-умна и от него. Не че беше някоя нахалница. Но и не цепеше басма на никого. И най-хубавото, в леглото си беше авантюристка, дай й да експериментира. Не се притесняваше и задето той е лежал в затвора. Нещо повече, това дори я възбуждаше и я правеше още по-ненаситна в секса. Само като се сети за това, Сесил се възбуди, но все пак прояви благоразумие.
— Много ми се иска да се видим, скъпа, но тази история с брат ми… Този глупак няма да миряса, докато не му теглят куршума. — После добави, в случай, че го подслушват: — Докато не го заловят, не ми е до забавления.
— Клетият ти!
— Уговорката ни за края на другата седмица остава, нали?
— Защо изобщо питаш, скъпи! Дотогава волю-неволю ще трябва да карам с вибратора.
Сесил изпъшка.
— Но изобщо не може да се мери с теб, скъпи — засмя се тя. — Мъчно ми е за теб.
— И на мен. Чао!
Сесил остави телефонната слушалка и побърза да прекоси стаята и да се върне на прозореца. Покрай блока профуча един от онези колоездачи с хилави задници, впити шорти и засукани каски. По тротоара мина и пощальонът, който тикаше количката и пускаше писмата и вестниците по кутиите. Сесил не забеляза нищо тревожно.
Дори и от полицията да бяха проследили от кой уличен телефон се е обадила приятелката му, дори и да идеха да я търсят, тя вече нямаше да бъде там. Сесил й бе обяснил всичко. Беше й казал, че колкото и смешни и мелодраматични да й се струват тези предпазни мерки, когато човек е пуснат от затвора под гаранция, е по-благоразумно да си отваря очите на четири.
Обмисляше най-внимателно всяка своя стъпка. Беше изключително предпазлив, докато Карл сякаш само се чудеше как да съсипе живота и на двамата. Бяха се разбрали да не се отклоняват от плана. Само да го видеше този негодник — брат си, и щеше да му даде да разбере.
Междувременно се налагаше да насочи властите към лъжлива следа. Само това оставаше — да кисне тук, да обикаля от прозорец на прозорец и да чака параноята да го довърши. Трябваше да направи нещо, което да ги обърка, да отклони вниманието им, да ги накара да се усъмнят доколко са прави да го подозират и да вдигнат наблюдението.
Но ако искаше да ги накара да се хванат на хитрия му ход, трябваше да направи нещо дръзко и неочаквано, нещо, с което да ги убеди, че няма пръст в дивотиите на онзи самоубиец, брат му.
Но какво? Какво да стори, та те да се хванат на въдицата?
Ези още не бе свикнал да кара линкълна.
Беше го купил преди дванайсет години, защото Кора беше отсякла, че им трябва голяма кола. Умът му не го побираше за какво й е притрябвала тази голяма кола. Допреди няколко седмици той се бе придвижвал главно със служебния патрулен автомобил. Линкълнът бе оборудван с цялата апаратура, последна дума на техниката от времето, когато бе произведен, но на Ези пак му липсваше пукотът на статичното електричество по полицейската радиостанция.
Бе пуснал до дупка климатичната инсталация, лукс за онова време, от който обаче не можеха да се лишат, защото дори навън да беше трийсет градуса, на Кора пак й беше студено. Но днес дори на нея сигурно й беше горещо. Асфалтът се бе нажежил така, че още малко, и гумите да се разтопят по лявото платно на двупосочното шосе, водещо на север.
Предния ден, докато бе прелиствал за кой ли път папката с архива по делото „Маккоркъл“, Ези се бе натъкнал на името на мъжа, работил онази вечер на бара във „Вагън Уийл“. Помнеше — а и документите го потвърждаваха, че по време на разпита Паркър Джий се е държал вироглаво и е отказал да съдейства на хората от шерифството. Дали след двайсет и две години щеше да е по-сговорчив? Проблемът бе, че Ези не знаеше откъде да тръгне да го търси.
Реши да започне от самото заведение. След онова лято то се бе преобразявало многократно. Ези все пак се вдигна, спря на паркинга и влезе вътре — уж беше пладне, а бе тъмно, сякаш е полунощ, макар че беше много по-тихо. Барманът гледаше някакъв сладникав сериал по портативния телевизор, лъскаше чашите и се готвеше за тълпата, която към четири часа за радост на съдържателя щеше да напълни заведението.
— Паркър Джий ли? — повтори той, след като поднесе на Ези чаша изстуден чай — за сметка на заведението. — Много време е минало оттогава. Доколкото знам, вече не живее в Блуър. Но май още има роднини тук.
Ези се прибра вкъщи и извади последното издание на местния телефонен указател. Даде си сметка, че е трябвало да започне от него, но карай! Това, че бе отскочил с колата до заведението, правеше разследването да изглежда официално, а и Ези си бе намерил какво да направи, освен да полива африканските теменужки на Кора върху перваза в кухнята, които май беряха душа.
След няколко неуспешни опита накрая все пак се свърза с някакъв втори братовчед на Паркър.
— Той е в болницата за белодробни заболявания в Биг Санди.
И така, днес Ези бе поел натам. Пристигна малко след единайсет. Оказа се, че пациентът, когото търси, е останал само с малка част от белите дробове, изрязани заради рак. Ако не беше попитал, Ези нямаше да познае човека на болничното легло — не бе останало нищо от някога снажния собственик на „Вагън Уийл“.
Ези се представи. За беда Джий усещаше, че това са последните му дни, и не бе по-дружелюбен.
— Да, помня ви. Мислех, че вече сте на онзи свят.
Ези прояви приличие и не напомни на другия мъж, че макар и да е с двайсетина години по-млад от него, именно той е с единия крак в гроба.
— Не, току-що се пенсионирах.
— Защо тогава сте били толкова път? Тази проклета болница едва ли може да бъде причислена към туристическите забележителности.
Ези се притесни да не би Джий да издъхне, преди да е отговорил на въпросите му, и премина направо на темата.
— Исках да поговорим за Патси Маккоркъл.
— Ама вие още ли не сте се отказали?
— Не.
Джий се изкашля в носната кърпа.
— Какво ви интересува?
— Всичко.
— Не разполагам с много време. Защо да го пилея за някаква стара история?
Ези само го погледна и продължи да върти спокойно сламената шапка в ръцете си. Накрая Джий изруга едва чуто и пийна малко вода.
— Тя си беше курве.
— Това го знам.
— Нямам какво друго да ви казвам. И аз съм я пробвал няколко пъти. Искате ли да ви разкажа колко хубаво се чукаше? — засмя се той, но после се закашля.
Ако насреща му лежеше някой друг, Ези сигурно щеше да се разкае, че му причинява толкова мъки, и да се смили над умиращия човек. Но Джий бе толкова гнусен, че беше трудно да изпитваш състрадание към него. Когато болният спря да кашля, Ези продължи:
— Какво помните за братя Хърболд?
— Бяха луди за десетима. Хубави такива, но кофти хора. Дойдеха ли в заведението, не си тръгваха, докато не се напият до козирката, но това важеше за почти всички посетители. Несретници. Дървари. Шофьори на тежкотоварни камиони. Най-голямата измет на обществото, ето кои ми бяха клиенти!
Той смени носната кърпичка с по-голяма хавлиена кърпа, допря я до устата си и се изхрачи. За да не го притеснява, Ези се обърна към прозореца и се загледа в трепкащия от горещината въздух над паркинга.
— Вие какво? — изграчи мъжът. — Да не би да сте се уплашили, че Карл ще дойде и ще ви потърси сметка, задето сте го натопили за онова престъпление?
— Значи сте чули, че е избягал?
— То оставаше да не съм чул.
Джий едвам изричаше думите — не му достигаше въздух. Беше зле и състоянието му сякаш се влошаваше от минута на минута. Ако наистина беше обречен, Ези трябваше да измъкне от него възможно най-много информация.
— Странно, защо казвате, че съм го натопил за онова престъпление? Нима смятате, че братята нямат пръст в убийството на Патси?
— Възможно е да са я убили и те. Но може да го е направил и друг. Откъде да знам?
— Само ви питах какво е вашето мнение — отвърна Ези — устоя и не се поддаде на скандалджийското настроение на Джий.
— Вече ви казах, че Патси се слагаше на всички.
— Казахте, че е била курве.
— Все същото.
— Не съвсем.
Мъжът се вторачи в Ези и с мъка си пое въздух.
— Добре де, падаше си по мъжете. Колкото повече, толкова по-добре. Всички си я предаваха като футболна топка, а на нея й харесваше. Но някои се мръщеха, не искаха да я делят. Нали се сещате?
— Ревнували са.
Джий обузда поредния пристъп на мъчителна кашлица, като отпи от водата.
— Ако някой си е падал ревнивец, сигурно му е докривяло от онова, което е видял онази вечер.
— А на вас докривя ли ви?
— Моля?
— Докривя ли ви от онова, което видяхте?
Джий се изсмя и пак се закашля, дори се задави, затова се пресегна да вземе легенчето върху нощното шкафче. Изплю се няколко пъти и изграчи:
— Да не сте дошли да ме арестувате, Хардж?
— Не. Знам, че онази нощ не сте излизали от заведението.
— Значи сте подпитвали.
— Естествено. Ако се понапънете, сигурно ще си спомните кой от ревнивите любовници на Патси е бил в заведението.
— Тя беше преспала кажи-речи с всички клиенти на заведението. Всеки е могъл да се ядоса, че се държи така с Карл и Сесил.
— Все пак не се ли сещате за конкретен човек?
— Не.
— За някого, когото тя е зарязала заради братя Хърболд.
Мъжът отново допря кърпата до устата си и поклати глава.
— А да е разговаряла или да се е карала с някого?
Джий се позамисли и пак поклати раздразнено глава.
— Не. Слушайте, както ви казаха и всички останали, Патси беше с Хърболдови. Тръгна си с тях. Сигурно те са я пречукали. А сега защо не ме оставите да умра в мир?
Ези се изправи.
— Благодаря, че ми отделихте време. Не разчитах да науча нещо ново, но исках да опитам. И най-малката дреболия може да се окаже от полза.
— От полза за какво?
— За душевното ми спокойствие.
— Ама вие какво, Хардж? Май се притеснявате, че през последните двайсет години сте дялкали погрешното дърво?
Той отново се закашля толкова силно, че в очите му избиха сълзи, и колкото и коравосърдечно да беше, Ези се възползва от това и се запъти към вратата.
— Ако се сетите нещо, ще намерите телефона ми в указателя на Блуър. Успех!
Тръгна си от болницата, излезе с линкълна на магистралата и се отправи към къщи. Съжали, че е предприел това дълго, потискащо и безплодно пътуване. Не беше очаквал чудеса. Но му се искаше поне веднъж да открие нещо в този случай, за което да се хване.
Имаше чувството, че всички врати са се затворили пред него още от онази сутрин, когато са намерили трупът. Полицейското управление в Блуър му бе преотстъпило изцяло случая, защото престъплението беше извършено извън града. ФБР му беше съдействало само от дъжд на вятър, защото официално смъртта на Патси не бе причислена към убийствата и нямаше улики за отвличане. Всички други институции, от които бе търсил помощ, му бяха обърнали гръб, след като братя Хърболд бяха осъдени в Арканзас за взломна кражба и убийство.
Главните заподозрени бяха зад решетките, където се очакваше да останат задълго. Значи бяха обезвредени. От какъв зор Ези продължаваше да ровичка? Всеки Божи ден някой нападаше, изнасилваше и убиваше други момичета и извършителите продължаваха да се разхождат на свобода.
А неговите престъпници бяха в затвора. Обществото не можеше да пострада заради тях. И нямаше да е зле Ези да се откаже да гони вятъра.
Точно това му каза онзи прокурор в Арканзас, когато почти го изгони от кабинета си.
— Хванахме ги тия хубостници вместо вас и ще се погрижим за тях. Можете да смятате, че сте извадили късмет. И стига сте гонили вятъра!
Вероятно преди доста години червендалестият прокурор, който сякаш беше глътнал бъчва, се бе споминал от сърце, а ето че случаят на Ези си оставаше загадка и той продължаваше „да гони вятъра“. Папката с архива по него пак си стоеше в писалището, принадлежало навремето на баща му. Пак заради него жена му го бе напуснала, предсказвайки, че тази история ще го вкара в гроба.
И въпреки всичко той се връщаше отново и отново към този случай, примирен, досущ човек, който отчаяно се е пристрастил към нещо. Някои мъже си падаха по алкохола. Други не можеха да устоят на хазарта. Още повече бяха женкарите.
А Ези не можеше да устои на това. Именно то го бе хванало в мрежите си. И се беше превърнало в неговата голяма страст.