Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unspeakable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 65гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa(2009)
Допълнителна корекция
sonnni(2014)

Издание:

Сандра Браун. Торнадо

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
  3. —Корекция sonnni

15

Джак очакваше, че някъде по средата на пътя между фермата и селскостопанския магазин Делри ще го уволни.

Същата сутрин старецът му бе връчил списък с нещата, които трябва да свърши, после беше отпрашил нанякъде с пикапа. Не бе казал накъде се е запътил, но Джак реши, че сигурно отива при стадото, за да види дали не е изгубил през нощта още крави. Свърши работата, която му бе възложил Делри, и се зае с други неща, за да не бездейства.

Видя, че фермерът се прибира за обяд, но той влезе в къщата, без да му каже и дума. Вече наближаваше три часът, когато Делри дойде при него в помещението за такъмите, където Джак кърпеше една юзда.

— Отиваме в селскостопанския магазин.

Джак се отби в малката тоалетна зад конюшнята, за да си измие ръцете, и когато излезе, Делри вече се беше качил на пикапа и бе включил двигателя. Не обърна внимание на Джак, когато той се качи при него. Не си размениха нито една дума.

Джак изгаряше от нетърпение да разбере дали старецът се е свързал с ветеринаря, за да научи от какво са умрели кравите, но чувстваше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. И така потеглиха към града в ледено мълчание. Всъщност Джак като че ли трябваше да бъде доволен, че Делри не проронва и дума. Така поне не му съобщаваше, че е уволнен.

На Джак никак не му се искаше да напуска фермата.

Стремеше се да не се обвързва, така че, когато реши, да си тръгне, без да се обръща. Не че беше вълк единак по душа. Не той беше избрал този самотен живот, самотният живот бе избрал него. Ала вече беше свикнал. В каквато и ситуация да се озовеше, Джак знаеше, че това е временно. С годините се бе научил да усеща момента, когато трябва да се сбогува и да продължи нататък. Обикновено го правеше, без да страда и да се измъчва, и се оставяше нюхът му да го отведе на следващото място.

Но този път ситуацията не бе обикновена. Джак не бе избрал случайно животновъдната ферма на Корбет. Моментът също не беше случаен. Той беше предопределен от Карл Хърболд, когато той избяга от затвора.

Този път Джак беше постъпил в разрез с установените си навици. Той не си бе тръгнал, когато бе почувствал, че е дошъл мигът да го направи. Ако се бе ръководил от онова, което е най-разумно да стори, за нищо на света не би дошъл тук. Но той вече беше във фермата. И държеше да остане тук, докато Карл Хърболд не бъде заловен.

Дума да няма, ако Делри му кажеше да се маха, Джак нямаше да има друг избор, освен да си събере багажа и да си тръгне.

В селскостопанския магазин Делри подаде на касиера стоките, които е избрал. Беше пестелив на думи, държеше се грубо. Не той, а Джак благодари на продавача, когато той им подаде касовата бележка. Не им помогна да натоварят нещата в пикапа и Джак не го винеше — Делри наистина се държеше дебелашки.

Но му влизаше в положението.

— Ама че жега! Ти запали двигателя и включи охлаждането, а аз ще прибера покупките.

— Ти какво си мислиш, че не ми е по силите и сам да го свърша ли?

Джак се засегна, но не го показа. Делри съвсем се бе вкиснал, но не защото той му бе предложил да пренесе тежките покупки. Не беше и само заради мъртвите крави. Старецът очевидно му се сърдеше заради Ана и бирата в конюшнята.

Делри затвори задната врата и двамата се качиха отново в шофьорската кабина на пикапа. Лицето на стареца беше почервеняло.

— Ожаднях. Я да пийнем нещо!

Джак бе изненадан, че Делри си е признал дори такава дребна слабост, но рече:

— Няма да откажа.

Отидоха в едно кафене. Влязоха вътре. От климатичната инсталация бе прохладно. Поръчаха лимонада на девойчето зад касата, после си избраха сепаре и седнаха един срещу друг. Делри погледна през рамо и се свъси презрително при вида на момичето — имаше обици на най-невероятни места. Беше си продупчило дори езика, където се мъдреше черна перличка.

— Защо се е обезобразила така?

— Вероятно за да ядосва дъртаци като нас.

Делри премести поглед към Джак и почти се засмя.

— Сигурно си прав.

Делри пръв изпи ледената лимонада и отмести чашата. После се вторачи през прозореца в покритите с прах слънчогледи по лехата отпред и продължи да мълчи. Джак се запита дали старецът подбира думите, с които да го уволни.

Реши, че вместо да се поти от притеснение, е за предпочитане да хване бика за рогата.

— Та какво ти каза?

Делри дори не се престори, че не го е разбрал. Премести поглед от слънчогледите към Джак.

— Отрова.

Джак усети как сърцето му се свива. Беше се надявал животните да са умрели от някой рядък вирус по добитъка или от нещо друго, което да премахва подозренията от него. Новината наистина беше лоша.

— Има ли опасност за стадото?

— Сутринта намерих още две мъртви крави. Отровата бе сложена в солта. Трябва да минат доста дни, докато разберем колко още крави са се натровили — изсумтя презрително фермерът. — Направил го е някой глупак. Щеше да ми навреди много повече, ако беше сипал отровата във водоема.

— Може би само те предупреждава.

— Не е изключено.

— Не съм го направил аз.

— Не съм твърдял, че си го направил ти.

— Но си го мислиш.

Лицето на Делри стана още по-червено, а Джак си помисли, че старецът заслужава похвала, задето се владее така добре, особено пък ако смяташе, че именно той е посегнал на добичетата. Облакъти се на масата и рече:

— Защо ще го правя?

— А защо ще ми се изтърсваш като гръм от ясно небе и ще ми искаш работа?

— Защото търсех работа.

— На друг ги разправяй тия! Звъннах на човека, при когото си работил, преди да дойдеш тук. В Корпъс Кристи. Изказа се повече от ласкаво за теб. Много съжалявал, че си напуснал. Де да имал сто работници като тебе. Имал си добра работа, но си я зарязал колкото да се хванеш при мен за два пъти по-малко пари — тросна се Делри и поклати глава. — Нещо не се връзва. Още от самото начало ми се струваше, че тук има нещо гнило.

— Няма нищо гнило. Исках да променя обстановката.

— Да променял обстановката — изсумтя Делри, после насочи към него загрубял от работата показалец. — Не ти вярвам.

— Защо тогава ме нае?

— За да те държа под око, докато разбера какво си намислил.

— И разбра ли?

— Да.

Джак разпери ръце, приканвайки Делри да сподели изводите си.

— Работиш за онази фирма в Хюстън. „Истпарк“.

Джак го изгледа невярващо и прихна.

— Кой, аз ли? Нима приличам на шпионин на фирма?

— Добре де, не приличаш. Но тъкмо заради това си идеален за такава работа.

— Може би в някой друг живот — каза Джак, без да спира да се смее невярващо. — Казах ти какво мисля за тези ненаситни кретени.

— Каза ми, защото знаеше, че искам да чуя точно това. За да ми хвърлиш прах в очите.

Джак пак го изгледа и поклати глава.

— Добре де, да предположим, че съм човек на фирмата, как тогава си обясняваш, че съм работил в Корпъс Кристи?

— И там си вършил същото. „Истпарк“ е само малка част от компанията. Онези типове се занимават с какво ли не. С добив на нефт и бензиностанции, с недвижими имоти и компютри. Дори са получили държавна поръчка от НАСА. Пишеше го в лъскавите брошури, които ми даде Емъри Ломакс. Ето още нещо, което трябваше да ме подсети да си отварям очите на четири. Ломакс започна да ме притиска точно когато се появи и ти. На вас са ви възложили да действате отвътре. Пращат те, където трябва и когато трябва. И ти си се вживял в ролята си доста добре — добави фермерът и погледна сламената каубойска шапка на Джак.

Другият мъж въздъхна и се облегна. Вдигна безпомощно рамене.

— Грешиш, Делри. Ужасно грешиш.

— А, не мисля.

— Ако наистина бях човек на фирмата, не смяташ ли, че щях да пипам по-хитро? Доста глупаво си е да ти тровя кравите броени дни след като съм дошъл във фермата. И от мен да го знаеш: ако бях намислил да те унищожа, за да сложа ръка върху земята ти, нямаше да си оставям ръцете като това приятелче, дето е отровило кравите. Щях да сложа отровата не в солта, а във водоизточниците.

Делри го гледа дълго: явно претегляше всяка негова дума, взираше се в очите му, за да види дали не го лъже. Джак издържа на изпитателния му поглед. Затова нито той, нито фермерът забелязаха, че при тях е дошъл трети човек. Обърнаха му внимание чак когато той рече:

— Здрасти, Делри!

Изненадан, Делри извърна рязко глава.

— А, здравей, шериф Хардж! Не съм те видял.

— Как си?

— Не мога да се оплача. А ти?

— И аз, общо взето, съм добре. Но вече не съм шериф.

— Да, да — потвърди разсеяно Делри. — Как е да си в пенсия?

— Не мога да свикна с толкова много свободно време — отвърна Ези и се смръщи на разполовения банан с лепкава сметана, който си беше поръчал. — Ако започна да се тъпча с такива неща, в кърпа ми е вързано, че ще надебелея — усмихна се той криво на Делри и погледна заинтригувано Джак.

Делри махна през масата.

— Реших да си взема помощник. Запознай се, това е новият ми работник.

— Джак — рече той и протегна дясната си ръка.

— Ези.

— Приятно ми е.

— И на мене.

Десницата, която Джак стисна, бе корава и изпръхнала като кората на дърво. Мъжът бе висок и снажен, с широки рамене и гърди, които навремето явно са били яки, но сега бяха хлътнали малко от годините. Човекът беше с побеляла къдрава коса и шапка, която приличаше на неговата. И двете бяха доста овехтели. Хардж имаше издължено лице, като муцуната на хрътка порода басет.

След тези любезности пенсионираният шериф отново се обърна към Делри.

— Чу ли нещо от Арканзас?

— Не. А и не очаквам.

— А, сигурно. Онзи негодник не е чак толкова загубен, че да идва насам.

Делри сплете пръсти върху масата.

— Било, каквото било, Ези, оттогава мина много време.

— Така си е — съгласи се Хардж и след кратко тягостно мълчание смени темата. — Ама че жега!

Делри отпусна рамене, които вече не бяха така напрегнати.

— Малко дъжд няма да ни се отрази зле.

Високият мъж погледна топящата се сметана върху банана в пластмасовата лодчица.

— Май трябва да го изям, докато не се е превърнал на пихтия.

Джак изпроводи заинтригувано с поглед възрастния мъж, който излезе от кафенето и се качи на очукания линкълн.

— Има вид на шериф. — После пак извърна очи към Делри. — Според теб именно аз съм ти отровил кравите. Защо тогава не ме предаде на него?

— Той вече не е шериф.

— Това не е отговор.

Делри се премести в края на сепарето и се изправи.

— Ще взема малко сладолед за вкъщи, за Дейвид и Ана.

Отиде на касата и даде поръчката. Джак го изчака на вратата. Двамата се качиха на пикапа и се отправиха към фермата.

„И сега какво? — помисли Джак. — Дали съм обвинен, макар и все още да не съм осъден? Или се защитих толкова добре, че Делри е оттеглил обвиненията си?“

Погледна напрегнатото лице на другия мъж. Той караше, вкопчил пръсти във волана, не сваляше очи от пътя и внимаваше да не надвишава позволената скорост. Делри Корбет си беше човек на строгите принципи и едва ли щеше да промени мнението си толкова лесно. Джак си каза, че тепърва ще бъде съден и осъден.

Засега трябваше да се примири с положението. Всъщност беше най-добре да си тръгне сам. Но първо искаше да изясни още един въпрос.

— Снощи разговарях с Ана — отбеляза той уж между другото.

— Двамата сте имали разговор?

— Нещо такова. Аз й задавах въпроси, а тя ми правеше знаци за „да“ и „не“. Написа ми и някои неща в бележника си.

Делри размърда пръсти и отново ги впи в кормилото.

— Та за какво разговаряхте?

— За глухотата й. Каза ми, че е глуха по рождение.

— И аз така знам. Вродена й е.

— Какво нещастие за детето и родителите!

— Не познавам майка й и баща й. Запознах се с Ана едва когато Дийн я доведе вкъщи. — Джак се приготви да слуша. Делри го погледна, но продължи чак когато извърна очи отново към пътя. — Не бих казал, че й се зарадвах. Момчето ми бе много развълнувано, че в колежа се е запознало с някакво глухо момиче. Дума да няма, възхищавах й се, че е намерила сили да следва. Колежът не е шега работа дори за деца без увреждания. А за човек като Ана сигурно си е било голямо изпитание.

Джак обхвана с ръка облегалката на седалката.

— Младежи, които са принудени да хвърлят повече усилия, вероятно ценят повече наученото, а и имат по-големи успехи.

— Да, знам, че Ана наистина се е откроявала. Работела е къртовски и е получавала високи оценки. Но едно е да се възхищаваш на някого за успехите му, съвсем друго — да го приемеш в семейството си. Защо да си кривя душата, бях против това Дийн да се жени за нея. В началото. Но после, след като я опознах и видях колко влюбен е синът ми в нея…

— Ако Дийн е бил мъж на място — а аз не се и съмнявам, че е бил именно такъв — едва ли е щял да се съобразява с мнението ти.

Делри се извърна, готов да се нахвърли на Джак заради тези думи. После обаче лицето му омекна и той поклати тъжно глава.

— Наистина никой не ме е питал за мнението ми. Ожениха се и в началото бяха най-щастливите хора, които съм виждал. После Дийн реши да отиде в армията.

Джак остави Делри да му разкаже всичко от игла до конец, макар че вече го знаеше от Ана.

— Докато Дийн бе извън страната, Ана продължи образованието си. Майка й и баща й й бяха оставили достатъчно средства, за да си плати. Завърши колежа, после се записа да учи фотография, пътуваше шейсет километра само в едната посока. Но когато Дийн се прибра болен, заряза всичко, за да се грижи за него. След като той умря и се роди Дейвид, сигурно реши, че е безпредметно да учи.

Джак не беше съгласен, но не му беше времето да го казва.

— Пак тогава престана и да говори.

Джак изброяваше наум всички доводи защо Ана е трябвало да завърши образованието си и да се дипломира. Отне му доста време, докато осмисли последните думи на Делри.

— Моля? — възкликна той и пусна ръката си от облегалката. — Какво каза, че Ана е говорела ли?

— Срамуваше се, особено пред непознати, но Дийн я насърчаваше да ходи на уроците, където я учеха да говори.

Джак още не можеше да повярва на ушите си.

— Можела е да говори?

— Не като теб и мен, но й се разбираше. Колко странно, като се замислиш! Изричаше звуци, които никога не е чувала.

Джак направо изгуби дар слово от това разкритие. Когато жестикулираше, Ана изговаряше думите и с устни. Тези мърдащи устни бяха неразделна част от изразителното й лице. Но никога не бе казвала думите и с глас.

— Защо е спряла? Защо сега не говори?

Делри сви рамене, сякаш се бранеше. Намести се на седалката, все едно тя му бодеше.

— Не й се налага. Някои глухи не желаят да говорят и мразят хората, които смятат, че те трябва да се научат да го правят. Общуват само и единствено на знаковия език.

— А другите глухи не ги ли съчетават, както е правела Ана?

— Понякога да.

— Значи правят знаци, четат по устните и говорят, така ли?

— Не разбирам от обучение на глухите.

Джак обаче не се отказваше.

— Сигурно й е отнело години, докато усвои това умение. Защо е престанала да го прилага?

— Не знам — почти извика Делри — вече се беше ядосал. — Защо не питаш Ана? Следващия път, когато двамата се съберете да си побъбрите.

Джак се убеди, че е бил прав. Делри се мусеше заради онова, което предната вечер бе видял от прозореца на стаята си. Джак го беше забелязал да стои на фона на мъждивата светлина в стаята.

Бе тъмно, разстоянието беше голямо и очите им не се бяха срещнали, но Джак бе повече от сигурен, че Делри е гледал именно него. Беше му се сторило и че старецът е на прозореца от доста време и е видял как Ана си е тръгнала от конюшнята.

И двамата бяха продължили да стоят още известно време. Накрая Делри се обърна, дръпна се от прозореца и се скри в стаята.

Сега старецът се бе навел към кормилото, беше го стиснал с все сила и гледаше право напред към пътя, като че ли му е враг и той е решил да го победи. Челюстта му сякаш беше от бетон. Ако трябваше да се досеща какво изпитва фермерът, Джак щеше да каже, че той е ядосан, развълнуван и се измъчва.

— Откога я обичаш, Делри? — попита едва чуто по-младият мъж.