Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unspeakable, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Sianaa(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2014)
Издание:
Сандра Браун. Торнадо
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
- —Корекция sonnni
46
Ези презираше Емъри Ломакс. Беше си пълна глупост изобщо да мисли за него, камо ли пък да му посвещава цял час от времето си. Точно толкова щеше да му отнеме да отиде с колата до фермата на Корбетови и да се върне. Петнайсет минути, след като потегли от шерифството, още се двоумеше дали да не се върне в града.
Очите му смъдяха от безсънието. Въпреки онова, което беше надрънкал на Кора, умираше от глад. Като се замислеше, виждаше, че последното, което е хапнал, е увитият в целофан резен от сладкиш, който Луси му беше отрязана предния следобед.
Гърбът между лопатките го болеше непоносимо от това, че цяла нощ бе прекарал наведен над бюрото, където бе определял маршрутите на полицаите.
Беше седял на едно място толкова дълго, та имаше чувството, че този негов артрит ще го вкара в гроба. От кафето, с което се бе наливал цяла нощ, дъхът му беше такъв, че можеше да покоси и камила. Нямаше да е зле и да се избръсне и да си вземе един душ.
Накъсо, крив му беше целият свят.
И явно му личеше, защото шериф Фостър му нареди да си вземе двучасова почивка. Сигурно трябваше да иде при психиатър след тази изцепка — да прахоса половината от това време заради Емъри Ломакс. Добре поне, че Кора не знаеше как той е хукнал за кой ли път да гони вятъра, тласкан единствено от нюха си. Ако разбереше отнякъде, щеше да му почерни живота.
Всъщност Ези караше към фермата, заобикаляйки клоните и отломъците, нападали по платното, не толкова, защото беше загрижен за добруването на Ломакс, колкото, защото го глождеше любопитство за този наемен работник. Той явно не можеше да гледа банковия чиновник, щом му беше вадил нож. Или двамата мъже не се понасяха заради чувствата, които е разбудила у тях Ана Корбет? Дали не ставаше дума за най-обикновена старомодна ревност? Ако наистина разправията беше заради Ана, чувствата явно бяха припламнали бързо. Въпреки че в любовта понякога става точно така. Ето, да вземем него и Кора.
Ези нарочно й беше затръшнал телефона. Сега съжаляваше горчиво. Беше се държал като злобар и не бе обърнал внимание на притесненията й. Трябваше на всяка цена да й се обади и да й се извини. И то веднага щом се прибереше.
Върна се към онова, което го занимаваше в момента, и си спомни деня, когато в едно от кафенетата в града Делри го е запознал с новия си работник. Тогава на Ези му се беше сторило, че човекът не е от най-общителните и бъбривите. Но не бе останал и с впечатлението, че е избухлив и невъздържан.
Дума да няма, Емъри Ломакс беше в състояние да скъса нервите и на светец. Както онзи път, когато беше нахълтал в шерифството и бе настоял Ези да направи нещо, та птичките да не „мърсели“ вносния му скъп английски автомобил на паркинга, запазен само за служители на банката.
Ези бе изслушал надлежно гневната му тирада до последната дума и когато накрая Ломакс остана без дъх, той го попита най-спокойно наистина ли смята, че шерифството е в състояние да промени навиците на врабците и да ги накара да не оставят курешки върху колите. След като бе докарал до истерия полицаите и служителите, Ломакс беше излязъл с гръм и трясък от шерифството.
Нямаше нищо чудно в това, че банковият служител не е симпатичен и на новия човек в града. Повечето хора тук предпочитаха да си нямат вземане-даване с него. Който бе поискат заем от Емъри Ломакс, после беше готов да го убие. Но Ези не познаваше човек, който въпреки неприязънта си към банковия чиновник да се е увлякъл чак толкова в отношението си към него, както този мъж.
Но ако Ломакс наистина е смятал, че животът му е бил в опасност, защо не е съобщил за нападението в полицията? Той не беше подал оплакване, Ези бе проверил. Може би наистина ставаше въпрос за някаква шега между стари приятели и секретарката не беше разбрала правилно.
При всички положения обаче не бе редно хората да си вадят ножове. Дори и на шега си беше опасно. Тъкмо заради това Ези се беше запътил към Корбетови. Ломакс бе тръгнал да се види с Ана Корбет, там можеше да се натъкне на наемния работник и сигурно щеше да стане напечено, ако някой от двамата е хлътнал по младата жена.
Дявол го взел, Ези наистина надушваше, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дори и да го наречаха глупав и луд, половинвековният опит му подсказваше, че тук има нещо гнило. Беше длъжен ако не друго, то поне да провери.
Предната вечер, когато Ези се бе явил в шерифството, Фостър беше обявил в суматохата:
— Смятай се за назначен.
Така сега той беше официален представител на властите, макар и да се съмняваше, че Фостър е щял да му разреши да се заеме с издирването на човек, обявен за безследно изчезнал. Но карай, Фостър не знаеше накъде е тръгнал Ези. Освен това сегашният шериф бе затънал до гуша в работа и се разправяше с последиците от бурята, защо Ези да го занимава с такива дреболии?
Въпреки болежките и умората той се чувстваше на седмото небе от щастие, че отново пътува с полицейски автомобил. Някой беше спрял на паркинга зад линкълна и Ези не можа да го изкара. Когато попита дежурния дали може да вземе за през почивката някоя от колите на шерифството, той само му махна с ръка и му метна ключовете.
В полицейския автомобил Ези се чувстваше удобно, както в стария си фланелен халат, който — за ужас на Кора — бе измъквал поне десетина пъти от найлоновите пликове със стари дрехи, приготвени за хвърляне. Възможността отново да покара служебен автомобил бе достатъчно основателна причина да тръгне към фермата на Корбет. Не беше ли все едно дали ще изпълни молбата на Ела Пресли, или ще дремне половин час, след което ще се вкисне още повече, ще оглежда какви щети е нанесла бурята на къщата и ще умува над мъглявата следа по случая „Маккоркъч“, към която го е насочил един човек в предсмъртния си час.
Научеше ли, Кора щеше да му почерни живота и заради това.
На Майрън му се доплака.
Карл все го нямаше и нямаше и той вече си умираше от страх.
Притесняваше се и че е сбъркал. Карл му беше казал да стреля по всекиго, доближил се до колата.
А ето че той не беше стрелял по мъжа в колата и го беше оставил да си тръгне по живо, по здраво. Непознатият беше намалил скоростта и бе спрял до вратата на Майрън. Беше се навел и го бе погледнал. После, кой знае защо, беше подкарал и бе отпрашил още преди Майрън да е натиснал спусъка.
Ами ако Карл научеше? Още по-страшно щеше да бъде, ако не се върнеше да вземе Майрън и той останеше сам — какво щеше да прави, когато се мръкнеше? Предпочиташе Карл да му се разкрещи и да го нарича „олигофрен“, отколкото да го зареже насред пътя.
По едно време му мина през ума, че може да седне зад волана и да подкара в посоката, в която бе тръгнал Карл. Защо да не го потърси? Но не знаеше пътя. Ами ако не го откриеше? Ами ако Карл се върнеше, а него го нямаше? Тогава той наистина щеше да му се ядоса, задето не е направил, каквото му е казал.
Затова продължи да стои в колата, да се поти и да пази парите.
Каза си обаче, че ако пак дойде някой, вече ще го застреля. Тогава дори и Карл да научеше, че не е убил първия мъж, нямаше да му се сърди чак толкова много.
Взе това решение и дори не се уплаши, когато забеляза приближаващата кола. Видя я във външното странично огледало. Не се обърна, продължи да държи главата си право напред. Автомобилът намали скоростта и спря зад него. Майрън се зарадва, че е спрял, защото му се искаше да застреля някого и Карл да се гордее с приятеля си.
Автомобилът беше полицейски. Бял такъв, със сини букви отстрани и светеща лампа напреки на покрива. Е, сега не светеше, но колите с надпис отстрани и лампи по покривите олицетворяваха врага. Карл мразеше ченгетата най-много от всичко. Щеше да се зарадва много, задето Майрън е гръмнал ченге.
Човекът зад волана отвори вратата и слезе.
— Хей, приятелю, колата ти да не се е повредила?
Майрън загледа в огледалото как ченгето се приближава към автомобила откъм страната на шофьора. Когато вече ги деляха само няколко метра, Майрън чу стъпките му по чакъла. Намести потен пръст върху спусъка.
— Трябва ли ти помощ?
Ченгето се наведе и му се усмихна през смъкнатия прозорец, а той вдигна пушката и стреля.
Емъри Ломакс извади от горния джоб на сакото флаконче с ментов освежител за уста и си пръсна. Погледна се в огледалото за обратно виждане и с облекчение видя: не му личи, че преди броени минути е бил уплашен до смърт.
Беше намалил скоростта, за да предложи помощ на човека в повредената кола, но когато се изравни с него, направо си глътна езика от страх. Вторачените в него очи бяха безцветни, а по краищата се розовееха. Лицето му беше бяло като тебешир, косата му приличаше на перука за маскен бал. За пръв път през живота си виждаше такова страшилище — буквално му изкара ангелите.
Майната им на добрите намерения и обноски. Дори и този урод да беше клиент на банката — а Емъри силно се съмняваше в това, просто бе невъзможно да забрави такова лице — той нямаше да спре. Натисна с все сила педала за газта, потегли с пълна скорост и не спря, докато не стигна портата на фермата на Корбетови.
Преди да слезе от колата, си приглади косата и потренира усмивката си в огледалото. Всичко наоколо бе някак неестествено притихнало. Не се виждаше жива душа. Докато се качваше по предното стълбище, Емъри подразнен забеляза, че постройките и най-вече конюшнята са пострадали от бурята. Но къщата си стоеше непокътната, ако не се брои счупеният преден прозорец.
Тъкмо понечи да натисне звънеца, когато се сети, че вероятно няма ток. Почука силно три пъти по рамката на вратата. Начаса я отвори не друг, а онзи негодник, оглавяващ списъка на най-заклетите му врагове.
— Какво търсиш тук, Ломакс? — попита го грубо Джак.
— Не ти влиза в работата, но съм дошъл да се видя с госпожа Корбет. Би ли я повикал?
— Не може да дойде.
— Какво значи „не може да дойде“?
— Значи, че не може. Ще й предам, че си идвал.
Тази дебелащина беше вбесяваща. Този непрокопсаник дори не го гледаше в лицето. Очите му шареха насам-натам.
— Е, хайде, довиждане.
Опита се да му затръшне вратата под носа, но Емъри пристъпи напред и го спря с ръка.
— Слушай, Джак — рече подигравателно. — Настоявам да повикаш госпожа Корбет.
— В момента не може да се види с теб. А и не иска.
— Откъде знаеш какво иска тя и какво не иска? — ревна Емъри. — Тя толкова ли не може да ми каже дали иска да ме вижда?
— Аз ти го казвам вместо нея. А сега се махай оттук.
Черноработникът го отпращаше, сякаш е бездомно псе.
Емъри нямаше намерение да търпи такова нещо.
— Кой си ти, че да ми държиш такъв тон?
— Слушай, Ломакс, някой ден ще седнем на по бира и ще ти обясня надълго и нашироко защо те мисля за лайно. Но те моля да си тръгнеш не заради това. Моля те да си вървиш, защото това е само в твой интерес.
— Така ли?
— Повярвай ми.
— Е, аз пък не ти вярвам. Не в мой, а в твой интерес е да си тръгна.
— Дори да е така, и госпожа Корбет иска да си тръгнеш.
— Госпожа Корбет, моля ви се! — изсумтя Ломакс. — Вижте го колко любезен бил. И си въобразява, че ще се хвана на преструвките му. Всеки в града знае какво правиш с нея. Не изчака старецът да изстине, и се намърда на мястото му. Смени ли поне чаршафите, или се намъкна направо на постланото и…
— Млъкни.
— Защо пък? Какво ще ми направиш, ако не млъкна?
— Върви си.
— А, не. Първо ще кажа на госпожа Корбет, че ако иска да съм мил с нея, не е зле и тя да ми засвидетелства малко внимание. — Той се опита да изтласка Джак настрани, но другият мъж не му позволи. — Ще вляза.
— Не мога да те пусна вътре.
— Я го виж ти! Аз пък ще вляза и без твоето разрешение.
На Емъри му бе дошло до гуша Ана Корбет и черноработникът да го гледат отвисоко. Не можеше да допусне да го обиждат по този начин и да седи със скръстени ръце. Щом си позволяваше да спи с изпаднали типове като този, Ана изобщо не заслужаваше да й цепи басмата.
Дотук беше с добрите обноски. Щеше да види тя кой е Емъри Ломакс! Той щеше да й го върне тъпкано. Щеше да й изземе имота, да го преотстъпи на Конот и да стане герой и богаташ!
Щеше да я научи тази глуха мърла!
Но искаше да й го каже сам, докато е ядосан и не се е отказал от решението си. Чудо голямо, че не чувала, той щеше да направи така, че да го разбере. Но първо трябваше да се пребори с този непрокопсаник. Още веднъж се опита да го избута от вратата, стигна се до срамно боричкане.
— Няма да допусна да ме отпраща някакъв си черноработник! — сумтеше презрително Емъри.
Блъсна още веднъж с все сила мъжа в гърдите и с удоволствие видя, че лицето му се сгърчва от болка и пребледнява като тебешир. Джак залитна назад към антрето. Емъри се възползва от случая и нахлу вътре.
Но онова, което видя, го обърка толкова, че той спря като попарен.
Ана беше коленичила на пода.
Детето се бе залепило за стената, към главата му беше насочен пистолет.
Мъжът с пистолета…
Пистолет ли?!