Сандра Браун
Торнадо (37)

37

— Господин Ломакс, много се радвам, че се върнахте, има…

— По-късно, госпожо Пресли. Има ли някакви съобщения?

Тръгна към кабинета си и пътем грабна розовите листчета със съобщенията, оставени върху писалището на секретарката.

— Да, господин Ломакс, но…

— Нали казах вече, по-късно. Донесете ми едно хапче „Алка Зелцер“.

От скарата го присвиваше стомах. От бирата пък го цепеше глава. Тези надути типове от фирмата му бяха скъсали нервите!

След обяда го бяха накарали да ги заведе във фермата на Корбет. Половин час пътуваха до там, половин час оглеждаха имота, половин час пътуваха обратно към града. Чак когато те се качиха на лъскавия частен самолет, за да поемат към Хюстън, и Ломакс им махна за довиждане, той се почувства отново свободен човек и въздъхна дълбоко. Засега ги беше умилостивил и ги беше убедил, че сделката им е в кърпа вързана.

Емъри се върна от обедната почивка с един час закъснение, заради което директорът на банката го изгледа кръвнишки, и се шмугна в своя прохладен кабинет, където цареше спокойствие. Искаше да се усамоти, за да обмисли следващия си ход.

Смъкна влажното от потта сако и го окачи зад вратата, за да изсъхне. Както преглеждаше листчетата със съобщенията, тръгна към бюрото и го заобиколи. Столът му с висока облегалка и кожена тапицерия бе обърнат към прозореца. Емъри го завъртя.

— Здравей, Емъри!

Каубоят скочи като гърмяща змия от стола, сграбчи Емъри за шалчето, завъртя го шеметно и го блъсна на стола, още топъл от телесната му топлина.

Още преди Емъри да се е окопитил и да е разбрал какво става, наемният работник на Корбетови се надвеси над него и допря в гръкляна му острия връх на страховит нож. Обезумял от ужас, Емъри се вкопчи в тапицираните странични облегалки на стола.

— Хареса ли ти обядът? — попита благо каубоят. — Мен ако питаш, сосът към скарата си беше доста безвкусен, а киселите краставички бяха пресолени, но инак не беше зле. Аз си взех сандвич с кюфте. Доколкото забелязах, ти и приятелчетата ти хапнахте пържоли.

Вратата се отвори.

— Господин Ломакс…

— Повикай охраната!

— Я чакайте малко!

Емъри видя озадачен, че щом чу заповедта, изкрещяна от каубоя, госпожа Пресли ги зяпна смаяна, както държеше таблетката „Алка Зелцер“ в станиолова опаковка в едната ръка и чаша вода в другата, и спря като закована. Каубоят поде вече по-спокойно:

— Понеже и бездруго ще се разкарвате, госпожо Пресли… нали така се казвате, госпожо? Та заедно с охраната доведете някой от шефовете на банката. Сигурен съм, че ще им е интересно да чуят какво господин Ломакс ще им съобщи за една от неговите клиентки. На вас вероятно също ще ви е любопитно. Всъщност защо не доведете всички? Според мен всички колеги на Емъри ще се забавляват много да чуят какво ще им разкажа.

Емъри се засмя притеснено.

— Ама че негодник! Откога си в града? — Той събра всичката смелост, която имаше, отмести ножа и потупа по рамото каубоя. — Госпожо Пресли, този хубостник, който насмалко да ви изкара ангелите, ми е колега от университета. Какво си намислил пак…

— Джак.

Емъри прихна и така поразсея страха си.

— Джак открай време си е шегобиец. Още докато следвахме в „Стивън Ф.“, все измисляше някакви майтапи.

Ако не се брои името, на което се запъна, говореше доста убедително. Върху стената в кабинета му бе окачена дипломата от университета „Стивън Ф. Остин“. Беше разказвал надълго и нашироко на секретарката за бурния живот в студентското градче, в който всъщност не бе участвал, защото всички страняха от него.

За негово огромно облекчение каубоят си прибра ножа в калъфа.

— Дано не съм ви уплашил много, госпожо. Но не се стърпях, реших да изненадам старото си приятелче!

Той стовари тежък като ковашки чук пестник върху рамото на банкера. Емъри потрепери, усетил желязната хватка на яките му пръсти. Секретарката се усмихна плахо.

— А това?… — попита тя и вдигна опаковката с хапчето „Алка Зелцер“.

— Карай, и без него ще мина. Но ви благодаря.

Все така нерешително жената тръгна заднишком към вратата, излезе и я затвори.

За жалост този келеш Джак не я последва.

Отново извади ножа от калъфа и седна върху писалището, точно над средното чекмедже, с лице към Емъри, чиято уста бе толкова пресъхнала, че той не чувстваше езика си. Все пак успя да изсъска:

— Вие да не сте полудели?

— Ако бях полудял, досега да съм ти разпрал корема. Възпира ме само капчицата здрав разум, която все още имам. Трябва да си благодарен, Емъри. Мога ли да те наричам Емъри? То оставаше да не може, нали сме колеги от университета!

— Махай се от кабинета ми, или…

— Слушай ме внимателно, Емъри, не си в положение да ме заплашваш. Да ти призная, много ми се иска да повикам охраната и да направиш сцена, защото тогава ще разкажа на всички какъв разговор съм чул днес по обед. Седях точно зад теб в съседното сепаре и чух всичко до последната ти измамна дума, всичките ти опашати лъжи!

Емъри се взря в очите му с цвят на стомана и не се усъмни и за миг, че Джак казва истината.

— Помисли си, Емъри! Как ли директорът на банката ще погледне на блудкавия ти разказ, че уж си въртял любов с госпожа Корбет? А другите шефове? Ами колегите? И особено колежките? А съм си отворил устата, а ти е изстинало мястото.

Емъри го знаеше и без каубоя. Ами сега? Какво да стори? Особено пък ако искаше да прави кариера в банката? Не можеше да я напусне, докато не си опечеше работата с „Истпарк“.

— Всички ще повярват на мен, не на теб! — възропта той и издаде нещо като смях, който приличаше по-скоро на звука на шкурка върху циментова повърхност. — Ще ти се изсмеят в лицето, ако почнеш да им дрънкаш такива небивалици!

— За другите не знам, но жените ще ми повярват. Ана Корбет едва ли е първата жена, на която си се натискал и си правил недвусмислени намеци.

— Стига си ми хвърлял прах в очите! Ако наистина смяташе да го направиш, нямаше да ме дебнеш в кабинета. Щеше да ме изобличиш в салона, където да те чуят всички.

— Не го направих само за да спестя на госпожа Корбет притеснението и срама, че името й се свързва с твоето.

— О, колко грижовен си с глухата вдовица! Направо трогателно. Хайде, върви, стани за смях — изсумтя той презрително. — А не чу ли случайно частта за нея и онзи дъртак, свекър й? Старецът я чука от години.

Каубоят присви очи и Емъри се уплаши, че се е поувлякъл. Кой всъщност беше този тип? Откъде се беше взел?

Емъри не знаеше нищичко за него. Беше си глупаво да предизвиква мъж, който все още потупваше по дланта си с острието на ножа — нищо чудно с него да е избивал хора. Банкерът нямаше да се изненада, ако този Джак Не-знам-кой-си наистина изпълнеше заканата си и го заколеше направо тук, в кабинета.

Слава богу, този кръвопиец не се досещаше, че сутринта са го задържали и завели в шерифството именно заради Емъри. В противен случай Емъри досега да се е простил с живота. Каубоят му се бе изтърсил само за да брани честта на Ана Корбет. Дали Емъри нямаше и този път да извади късмет?

Джак го гледа вторачено няколко минути, после извърна очи.

— Хайде, от мен да мине, няма да обръщам внимание на последните ти думи, Емъри, не си струва да си хабя патроните и да те убивам заради такова смехотворно твърдение. И все пак ще ти дам един съвет. Не е зле да спазваш елементарните правила на добрия тон. Мъжете не говорят така за една жена, освен в съвсем тесен кръг.

— Но аз бях в тесен кръг. А ти си подслушвал.

— Да, така си е. А на теб и през ум не ти е минавало, че мога да съм в заведението. Въобразяваше си, че съм зад решетките и не те застрашавам с нищо, нали?

„По дяволите!“ — изруга наум банковият чиновник и проточи врат от яката на ризата, която сякаш го душеше.

— Нямам представа за какво говориш!

— Ох, Емъри, бива ли такова нещо! — рече Джак и поклати глава. — Подлите ти кроежи се провалиха. Шерифът няма никакви доказателства срещу мен и след като ме разпита, си даде сметка, че нямам причина да причинявам такова нещо на Корбет. Настоях или да ме задържат за престъпление, или да ме пуснат да си вървя по живо, по здраво — разпери Джак ръце. — Излишно е да ти обяснявам… И най-интересното е, че Джеси Гарсия изпя всичко.

„Сега вече загазих здравата!“

— След обяда отидох да го навестя. Представих се. Преполовихме бутилка текила, Гарсия започна да се прехласва по ботушите ми. Любимият му вуйчо в Мексико бил прочут обущар. Дали случайно ботушите ми не били правени в Чихуахуа от майстор на име Хулио? — ухили се Джак. — Ясно и просто.

— Нима очакваш да ти повярвам? — изсумтя Емъри.

— О, да, излъгах те — призна си каубоят. — Но лошото за теб е, че ми повярва Гарсия. Е, беше пийнал. Трогна се човекът от спомените за вуйчо си Хулио, който бил починал миналата зима. Започна да ми разправя надълго и нашироко, а аз слушах ли, слушах. Беше раничко за текила, но карай, почерпихме се хубаво и аз намерих приятел за цял живот.

Емъри беше прецакан.

Сякаш прочел мислите му, каубоят се ухили високомерно. Явно не си поплюваше.

— Ако Гарсия посочи теб…

— Няма да ме посочи.

— Не съм много сигурен дали няма, ако се наложи да избира между теб и затвора. Ти как мислиш? Или ако трябва да избира между теб и мен, кого, мислиш, ще предаде на полицията? — попита Джак и потупа с острието на ножа по гърдите му. — Теб, Емъри. Теб ще издаде. И то без много-много да му мисли. И тогава дали според теб твоите съдружници ще те подкрепят? Друг път! Ще те зарежат като мръсно коте. Сами ти го казаха хората, докато си хапвахте пържоли.

От всички заплахи на Джак тази уплаши Емъри най-много. Всеки Божи ден Конот се движеше по острието на бръснача и въртеше какви ли не далавери. Но на мига щеше да се откаже от някой, който му вършеше мръсната работа, ако той, не дай си Боже, объркаше нещо конците. Емъри не хранеше никакви илюзии за Конот — той не беше верен на никого, освен на самия себе си.

— Добре де, разбрах — сопна се Емъри така, сякаш вече е малко отегчен, — стига си се правил на герой.

Наемният работник се взря с присвити очи в него, точно както първия път, когато го бе видял в хола на Корбетови.

— Онова, което всъщност ме притеснява, Емъри, е, че май си въобразяваш, че само те баламосвам.

Той се изправи и пак се надвеси над стола, като погледна Емъри право в лицето. Върхът на ножа го загъделичка по кожата на адамовата му ябълка.

— Ако отново започнеш да досаждаш на Ана Корбет, ще те убия. Помниш ли какво ти казах в началото на разговора? Изобщо не се шегувах. Ясен ли бях?

О, да, беше пределно ясен. Емъри беше убеден, както никога досега през живота си, че този човек е способен да го убие. Ако кимнеше, ножът можеше да го прободе, затова изграчи:

— Да.

— Така те искам! — Джак дръпна ножа, изтри о крачола на панталона си капчицата кръв върху него и го пъхна в кожения калъф. — До скоро!