Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unspeakable, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Sianaa(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2014)
Издание:
Сандра Браун. Торнадо
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
- —Корекция sonnni
33
Джак прочете още веднъж онова, което Ана беше написала върху екрана на компютъра.
— Услуга ли?
Тя бе подчертала „лична“ услуга. Не го молеше просто да свърши нещо във фермата, както би постъпила с наемен работник. Прилагателното отпращаше молбата й в друга категория — личната.
Джак се прокашля.
— Разбира се, че ще ти помогна, стига да мога.
Младата жена затрака по клавиатурата.
Джак прочете:
Бих искала да ти направя снимка.
Джак се засмя облекчено. Или може би разочаровано? И той не беше сигурен.
— Искаш да ми направиш снимка ли? Защо? Откъде ти хрумна?
Ана стана от стола и донесе от библиотеката фотоалбум с кожена подвързия, но не онзи, който вече му беше показвала. Сложи го пред него и зачака нетърпеливо той да го отвори.
Първата фотография върху черния лист беше на няколко дечица, които залисани си играеха под една пръскачка на моравата. Слънцето блещукаше в струйките вода и се отразяваше в локвите, където припкаха децата. Както и в другите фотографии на Ана, и тук най-интересен беше контрастът между светлина и сянка. Тя бе запечатала върху хартията неподправената радост, каквато могат да изпитват само невръстни малчугани, още не вкусили от тревогите на зрелостта.
За фон на следващата фотография служеше груба дъсчена стена. Пред нея седяха двама старци, които бяха обърнати един към друг и играеха върху преобърнат варел на домино. Белите точици се открояваха върху фона на черните плочки. Единият от мъжете беше чернокож, другият — бял.
После имаше снимка на ръцете на работник. Само ръцете, нищо друго. В едър план. Покрити с пръст. С начупени нокти, под които се бе събрала мръсотия, и напукана кожа. И тези ръце държаха съвършена бяла роза.
Жена, седнала на дървен люлеещ стол на фона на отворен прозорец. Издути от вятъра тънички пердета. Жената държи кърмаче. Свела е глава. Лицето й не се вижда от тъмната коса, паднала върху бялата й гърда. Косата на Ана. Бебето на Ана. Гърдата на Ана.
— Господи, Ана!… Защо… Как… — Джак поклати глава — беше изгубил дар слово. — Защо не правиш професионални снимки? Нищо не разбирам от фотография, но тези тук са добри. Нали? Показвала ли си ги на някого, който би могъл да ги използва? — Отново започна да отгръща страниците в албума и да разглежда повторно фотографиите. — Достойни са за първите страници на вестниците. Всяка казва нещо. Нещо важно… фотографиите ти са много хубави, за да ги държиш по албуми. Хората трябва да ги гледат и да им се радват.
Явно щастлива от похвалите, Ана се обърна към компютъра.
Мислех да ги продам за плакати. За картички.
— Да. И защо не си го направила? Какво е станало?
Младата жена се усмихна тъжно, сви рамене и продължи да пише:
Обстоятелства. Болестта на Дийн. После Дейвид. После…
Джак я хвана за ръцете и я спря.
— Делри не те е насърчавал, затова си занесла фотоапарата на тавана и си се опитала да забравиш за него.
Да — потвърди със знак Ана. После написа, за да му обясни:
— Опитах се да забравя, но безуспешно, фотографията все още е тук — долепи тя свила на юмрук ръка до сърцето си. — Ако не бях глуха, ако можех да се изразявам другояче, може би нямаше да я обичам толкова много. Но ми се ще да кажа много неща и това е най-добрият начин да го направя. Искам да започна отново. Този път ще опитам и да продавам фотографиите си. Най-малкото да ги показвам и на другите.
— Браво на теб!
Първо трябва да събера по-голяма колекция. Сигурно ще ми отнеме месеци, че и година, за да направя достатъчно снимки, с които да заинтригувам някой купувач. Снимката, на която съм с Дейвид, е последната, която съм правила. Трябва да работя много. Няма да ми е лесно, но ако смятам да се заема отново с фотография, сега е моментът. Ще ми позволиш ли да започна с теб?
— Съгласен съм с всичко, което каза. Точно сега е моментът. Имаш талант. Това е очевидно. Само ще го пропилееш, ако още сега не запретнеш ръкави. Но щом тази колекция е толкова важна, защо, за бога, ще започваш с мен?
Имаш интересно лице — написа тя на компютъра.
— Интересно е лицето и на брадатата жена в цирка. Няма да снимаш и нея, нали?
Говоря ти сериозно! Лицето ти изразява безброй чувства.
Той се засмя.
— Изразява, че трябва да си прегледаш очите.
Но Ана продължи да се взира в лицето му. След малко той спря да се смее. Спря дори да се усмихва. Защото младата жена обърна стола и се премести на самия край на седалката. После вдигна ръце и обхвана с длани лицето му. Допирът беше съвсем лекичък, кожата й почти не се усещаше, но Джак имаше чувството, че някой е сложил върху страните му нажежени до бяло дамги.
Докато тя се взираше в чертите му, Джак следеше движението на очите й. Ана наклоняваше глава ту на едната, ту на другата страна, а косата й току опираше в дланите му. Джак беше впил пръсти в стола толкова силно, че те бяха изтръпнали, кокалчетата му сигурно бяха побелели, но той не погледна надолу да види. Не смееше да помръдне от страх да не развали някаква магия, накарала Ана да пожелае да го докосне. Виждаше отражението си в зениците й и недоумяваше какво толкова е открила в него, та го гледа като омагьосана.
Но я остави да го разглежда на воля. Не каза и думица. Не се дръпна. Стоеше като вкаменен. Нямаше да помръдне дори и ако Елвис бе изникнал от стената зад нея.
Младата жена се наведе още и протегна пръсти към очите му. Прокара връхчетата им по приличните на паяжина бръчици. Сетне ги плъзна по веждите, по отвесната бръчка между тях и изпъкналите скули. Очерта с показалец носа му.
Пак обхвана с длани челюстта му, този път обаче по-силно. Палците й се срещнаха при брадичката му, под долната устна. След това тя дръпна длани, сви ги в юмруци и подпря на тях брадичката си досущ дете, което са хванали да върши пакост.
Сърцето на Джак биеше като обезумяло. Но не защото еротични изживявания като това бяха нещо ново за него. Бе изгубил девствеността още в първите класове на гимназията с една своя по-отворена съученичка: заведе я в съблекалнята на гимнастическия салон по време на първата и последна училищна забава, на която някога е ходил. Докато танцуваха блус в салона, украсен с гирлянди и карамфили от разтегателна хартия, тя го затегли да излязат навън. Усамотиха се в безлюдното тъмно преддверие на съблекалнята и докато „Бий Джийс“ изпеят парчето за рая, където не попадал никой, Джак вече беше мъж.
Веднъж, докато работеше на мокрия бюфет по време на абитуриентски бал във форт Уърт, дъщерята на някакъв мултимилионер му направи минет, с който би могла да спечели и златен медал, стига на Олимпийските игри да имаше такава дисциплина.
В Канзас Сити по време на лазерно шоу на „Пинк Флойд“ някакво момиче, което Джак виждаше за пръв път, смъкна ципа на дънките му и го гали с едната ръка, докато той свърши — в другата държеше силна цигара с марихуана.
В Билингс той изпълни прищявката на някаква жена да я люби върху седлото на коня, с който яздеха под обилния сняг.
Беше запомнил тези случки, защото му се струваха странни най-малкото в сравнение с изживяванията, които беше имал с други жени. Обикновено гледаше да не усложнява половия си живот, любеше се с най-обикновени жени, с които го сближаваха две неща: самотата и физическата нужда.
Но никое от тези изживявания — независимо дали те бяха свързани със секс или с лек флирт, не можеше да се мери с онова, което той изпитваше сега, докато Ана го докосваше, и което го възбуждаше неописуемо. Вероятно защото тя го правеше с изострено любопитство, с неподправен интерес, а също и с едва загатната обич.
Джак Сойър не беше от мъжете, които можеха да се похвалят, че са видели през живота си много обич. Дума да няма, беше срещал хора, които се държаха мило с него, но те по принцип си бяха мили с всички. Никой не го беше обичал истински, не бе държал на него.
Дори майка му, която го търпеше колкото, за да изнудва с него мъжа, зарязвал я толкова пъти заради други жени. Дори баща му, който му сваляше звезди от небето, но никога през живота си не бе обичал никого, освен самия себе си.
Докато Ана… Виж, тя държеше на Джак достатъчно много, за да споделя с него мечтите си, нещо, което не бе могла да прави с Делри и дори с мъжа си. Вярваше и на преценката му, инак нямаше да му иска съвет за сделката с дървения материал. Държеше на него, в противен случай нямаше да се постарае да изглежда красива, преди да го покани на вечеря. Държеше на него, инак нямаше изобщо да го кани.
Бе дръпнала ръцете си преди доста време, но още бе вперила очи в устните му, ала не за да разчете думите, които Джак ще изрече, а така, сякаш й се искаше да го целуне. Свали длани от брадичката си и ги сложи върху ръцете му, все така впити в облегалката на стола, сякаш, ако не се държеше за него, Джак нямаше да се закрепи на планетата. Ана вдигна очи към неговите, все едно му отправяше мълчалива, но вълнуваща покана, сетне пак се взря в устата му.
Той прошепна името й и приближи съвсем малко глава — страхуваше се, че Ана ще се дръпне рязко, но още повече се страхуваше, че няма да го направи.
Младата жена отметна глава. Устните й се поотвориха.
„Бог да ми е на помощ“, помисли Джак и се наведе — вече предусещаше вкуса на устните и езика й, на страстната целувка.
Ези се чувстваше кръгъл глупак. Тайничко се надяваше, че тя няма да си е вкъщи и той ще си тръгне, без да е принуден да води разговори, но с чиста съвест.
Позвъни на вратата и след като не му отвори никой, отстъпи две крачки и надзърна през прозореца на хола. По телевизията даваха някаква комедия. Гледаше я само внукът на Делри, но когато се взря, Ези забеляза, че момченцето спи. Не се беше събудило и от звънеца.
Ези чу приближаващи се стъпки и пак застана точно под лампата на верандата, та да го видят и познаят. Вратата се открехна и в тясната пролука се показа лицето на Ана Корбет.
Той не помнеше кога я е виждал за последно, но явно беше доста отдавна. Беше забравил колко хубава е младата жена, особено сега, когато страните й бяха поруменели. Помнеше я от ученичка — с тънички дълги крака и огромни сини очи. Очите й си бяха все така големи и сини, виж, краката й обаче вече не бяха тънки като клечки.
— Добър вечер, госпожо Корбет — рече Ези и допря пръсти до периферията на шапката си.
Тя го позна, отвори широко вратата и отстъпи гостоприемно встрани.
— Благодаря — рече Ези и след като влезе в антрето, свали шапката си, като крепеше с другата ръка станиолова чиния. — Ние с госпожа Хардж ви изказваме съболезнованията си за Делри.
Ана кимна и му благодари с устни и със знак.
— Извинявайте, че не успях да дойда на погребението. Бях зает.
Смазан от отказа на Фостър, потиснат от празната къща, която си беше точно отражение на живота му, той се беше самонаказал допълнително, като се бе върнал на мястото, където навремето бе издъхнала Патси Маккоркъл.
Същата непоносима жега, същите хапещи насекоми, същата ленива река, същото отчаяние. Дълго бе седял на изкорубения дънер, бе размазвал мравките и комарите, беше отпивал от шишето газирана вода, която се беше стоплила в ръката му, и си бе повтарял, че би дал всичко на този свят, само и само да върне часовника двайсет и две години назад.
Искаше да знае какво се е случило на момичето. Само това. Нищо повече.
Вече не си мечтаеше човекът, който я е убил, да си получи заслуженото. След толкова време наказанието сигурно бе станало безпредметно. Ези не беше тласкан и от желанието да отмъсти. Случката бе наложила отпечатък върху него и семейството му и това бе предостатъчно той да търси мъст, но беше готов да си остане неовъзмезден, стига да разбереше обстоятелствата, при които момичето е починало, и кой в крайна сметка го е убил.
Ези не искаше нищо друго, освен да узнае истината, за да умре в мир.
— Но все пак ви нося тази лазаня — каза той сега на Ана Корбет и й подаде притеснено чинията. — Жена ми щеше да дойде лично, но за жалост е при сестра си в Абилин. Изказва своите съболезнования на вас и на момчето.
Нямаше представа доколко младата жена го разбира. Навремето родителите й бяха предпочели да не я пращат в пансион за глухи и я бяха записали в обикновено училище, където тя бе посещавала часовете заедно с преводачка. Ако се вярваше на хората, била много умна и единственият й недостатък бил, че не чувала.
Ези не бе общувал с хора с увреден слух, ако не се броят неколцината глухи от протестантските енории в окръга, които посещаваха неделните служби в Първа баптистка църква — един човек стоеше отпред и им превеждаше със знаци проповедта. Ези много обичаше да ги гледа как изобразяват със знаци песните. Така химните изглеждаха по-красиви, отколкото в изпълнение на хора. Понякога, докато наблюдаваше знаковия език, имаше чувството, че проповедта върви по-бързо.
Доколкото можеше да прецени, глухите си бяха като всички останали, затова и не проумяваше защо се притеснява толкова тук, в антрето в къщата на Ана Корбет. Не знаеше на какво се дължи това, дали заради повода, по който бе дошъл, или заради недъгавостта на младата жена.
Може би все пак заради смъртта на Делри — Ези обикновено преотстъпваше задължения като това на Кора. Безброй пъти беше помагал да взимат проби от петната кръв по магистралата и да слагат в найлоновите чували с ципове онова, което е останало от някой Хенри, Джо или Сузи. Бе съобщавал на семействата тъжната вест. Дотук, с изпълнението на служебния му дълг, свършваха и неговите задължения. Оттук нататък с всичко се заемаше Кора, която ходеше по помените и погребенията.
Днес сутринта, когато беше научила по телефона, че Делри е починал, тя бе попитала:
— Много хора ли имаше на погребението?
— Не съм ходил на погребението.
— Ама защо? Поне занесе ли нещичко у тях?
— Да занеса нещичко ли? — повтори Ези като последния глупак.
Бе споменал за кончината на Делри Корбет колкото да запълни леденото мълчание по телефонната линия. Тази смърт му послужи за оправдание да звънне на жена си, макар че искаше само да чуе гласа й, да види в какво настроение е, да я помоли да се прибере. А Кора веднага се бе възползвала — явно й се говореше за всичко друго, но не и за това, че са се разделили.
— За бога, Ези, трябва да занесеш нещо!
— Делри никога не ми е бил пръв приятел. Не ми беше дори добър познат.
— Но се знаем с него, откакто се помним. И сега клетото момиче трябва да се грижи само за детето. Съмнявам се някой да й е предложил помощ след всички гадни клюки за нея и Делри. Някои жени, дори сред приятелките ми, уж се пишат християнки, а понякога са много злобни.
— Какви клюки?
— Божичко, Ези! Поне веднъж да беше вдигнал глава от тази папка с архивите за Маккоркъл! Така щеше да знаеш какво става около теб.
— Може и да съм чул, но после да съм забравил. Обикновено не надавам ухо за клюки — отвърна мъжът й, като се опита думите му да прозвучат поне мъничко самодоволно и възмутено.
— А, не се и съмнявам — въздъхна велико мъченически Кора. — Хората шушукат от години.
— Че те…
— Да. Че след смъртта на Дийн отношенията им са се променили и двамата са станали по-близки, отколкото е редно. Но не ми е работа. И да е спала, и да не е спала с него, тя го е загубила. Длъжен си да занесеш нещо.
Ези бе изумен от мълвата. Делри Корбет и снаха му? Че не само живеели под един покрив, но и спели под едни и същи завивки? Дали Делри наистина е бил способен на страсти? Нима такъв студен човек, такъв сухар беше в състояние да се влюби?
— Дрън-дрън! Не мога да си представя Делри да си съблича дрехите дори за да се окъпе, камо ли пък да се разголва пред жена.
— Какво се опитваш да направиш, Ези, да ме провокираш ли?
— Не — отрече той, но всъщност се опитваше да направи точно това.
Поредната сърдита въздишка.
— Слагам храната за помените отдясно във фризера.
— Каква храна?
Нямаше представа, че жена му е толкова подготвена за всички бедствия, които могат да сполетят приятели и съседи. След като приключиха разговора — но без да са казали и дума за помирение — Ези отиде при фризера в килера и намери отдясно няколко плътно затворени станиолови чинии, върху които пишеше какво има вътре, за колко души е и как да се претопли.
И сега Ана Корбет държеше една от тези чинии.
— След като се размрази напълно — поясни той, — го претоплете половин час на слаб огън. Разбрахте ли? — попита той.
Младата жена кимна, обърна се да остави студената, покрита с капчици чиния върху масичката в антрето и избърса длани отзад на дънките си. Ези забеляза колко хубаво е тялото й. Опитваше се да държи очите си на равнището на лицето й, защото му се стори, че тя е без сутиен. Може би заради това и беше толкова притеснена. Току подръпваше долния край на фланелката си, потриваше ръце и стискаше устни, все едно Ези я е заварил неподготвена за гости.
Да, хубава си беше. Но той просто не бе в състояние да си представи как тя ляга в един креват с Делри. Не виждаше как дори в студена зимна нощ Делри се гуши до някого. Хората само си чешеха езиците и в мълвата нямаше нищо вярно. Или Ези не разбираше нищо от човешкия характер.
— Е, аз ще тръгвам, госпожо Корбет. Имате ли нужда от нещо?
Тя поклати глава.
— Добре тогава. Ако мога да ви помогна с нещо, предайте по хората, с които поддържате връзка.
Младата жена кимна и този път и му отвори пътната врата. Ези излезе на верандата, но не му се тръгваше. Не искаше да я плаши, ала се чувстваше длъжен да спомене братя Хърболд.
— Чух, госпожо Корбет, че завчера е идвал Сесил Хърболд — рече той, след като се обърна. — Да не е заплашвал вас или момчето?
Ана поклати глава и изрече с устни „не“.
— Не знам дали покрай погребението и другото сте чули, но те с Карл успяха да оберат и банка. Все още са на свобода. Знаехте ли?
Тя кимна.
— Изненадан съм, че никой не е дошъл да пази къщата.
Младата жена вдигна пръст да му покаже да почака и влезе в къщата. Върна се с тефтерче, в което написа нещо. Обърна го към него. Той прочете:
Властите предложиха да охраняват къщата, но Делри отказа.
— Дали сега да не приемете предложението?
Не ме е страх — написа Ана. — Това е последното място, където братята ще дойдат.
— Може би сте права — рече й Ези, макар и да не бе много убеден.
От опит знаеше, че престъпниците често ги тегли да се върнат при приятели и роднини. Колкото по-гонени бяха, толкова повече им се искаше да се озоват на познато място, там, където според тях е техният дом.
Ако Ана му беше дъщеря, за нищо на света Ези нямаше да й позволи да стои в къщата, дори и тя да чуваше. Ала той нямаше власт над нея — нито професионална, нито лична, и не можеше да настоява. Затова й каза:
— Ако видите нещо, предупредете някого. Незабавно. Разбрахте ли? Трябва да пазите и момченцето.
Младата жена се усмихна и написа:
Всичко ще е наред. С нас е Джак.
— Джак ли?
Тя кимна към конюшнята. Ези се обърна и видя някакъв мъж, който плъзна вратата на конюшнята и я затвори. Както личеше, я заключи, после се запъти към фургона, спрян на няколкостотин метра от къщата — вървеше бързо, с широка крачка, и бързо стигна до там.
— А, да, човекът, когото сте взели да работи в стопанството — отбеляза Ези по-скоро на себе си, отколкото на Ана.
Спомни си, че в едно от кафенетата в града Делри го е запознал с мъжа, който тогава беше с каубойска шапка и се беше свил в ъгъла на сепарето. Беше се държал много учтиво и възпитано. Бе много по-слаб, млад и як от Делри. Беше от мъжете, по които жените направо се захласват.
Ези се прокашля и отново се обърна към Ана.
— Извинявайте, че ви питам, госпожо Корбет, но не се ли притеснявате, че сте сама с мъж, който работи за вас от толкова скоро? Имате ли му доверие?
Тя кимна рязко, с което не остави място за съмнения. Ези се запита дали този човек наистина заслужава такова доверие, или младата жена просто си е наивна и клюките не са безпочвени. Ако не друго, той виждаше, че тя наистина е хубавичка. Дали наистина не бе въртяла любов със стария Делри, докато накрая той е грохнал и е предал Богу дух, а сега е хвърлила око на наемния работник, който да замени свекър й?
Не му приличаше на такава, но и друг път се бе случвало Ези да се заблуждава в хората.