Сандра Браун
Торнадо (32)

32

— Ето какво мисля — подхвана Сесил, после забоде с джобното си ножче една от киселите краставици и я извади от буркана.

— Мисля, че трябва да се спотайваме възможно най-дълго.

— Колко дълго?

— Няколко дена. Може би седмица.

— Седмица ли? Мили боже! Ти да не си превъртял?

— Чуй ме, Карл! Трябва да изчакаме бурята да отмине и чак тогава да предприемаме каквото и да било. Искаш ли? — Предложи му той от киселите краставички.

— Не — свъси се той погнусено. — Вонят на мръсни чорапи. Кой е избрал менюто?

— Ние с Кони купувахме по разпродажбите най-различни продукти. От трайните. Не знаехме колко дълго ще останем тук, а не разполагаме с хладилник.

— Не, дявол го взел — сопна се Карл и отпи от хладката бира.

Ставаше все по-кисел. Бунгалото, в което се криеха, било на някакъв познат на Кони, на братовчеда на зет й, нещо такова. Карл престана да я слуша, когато тя се впусна да обяснява родословието.

Описанието, което Кони бе дала в колата, не звучеше особено обнадеждаващо. Карл не очакваше, че ще остане възхитен от новото им убежище, но все пак таеше някаква слаба надежда, че ще бъде приятно изненадан.

Но не би! Порутената постройка оправда най-големите му страхове. Бяха пристигнали предната вечер, но дори мракът не бе успял да скрие недостатъците на бунгалото. И то не ставаше за живеене точно както онази барака, в която Карл и Майрън се бяха крили в дните преди банковия обир.

Точно това — обирът, бе единственото, което го радваше. Поне тази част от плана на Сесил беше проработила. Още не бяха броили парите, но си бяха тръгнали от банката със сума, надвишаваща очакванията на Карл.

Жалко, че трябваше да я дели с още трима души.

Сърбяха го ръцете да му поотпусне края — наистина си беше грехота да разполага с толкова пари и да не може да си ги харчи. Сега вече беше богат. С пари можеше да си купи власт, уважение и страх. Сега хората щяха да разберат с кого си имат работа. Оттук нататък всички щяха да го гледат в очите и да се съобразяват с него. Чуеха ли името му, неговите врагове — стари и нови, щяха да треперят от страх. Парите в брой действаха безпогрешно като сабя. И Карл смяташе да пронизва и обезглавява с нея всеки, застанал на пътя му. Цял живот други хора, най-често разни мухльовци, му бяха търсили сметка. Оттук нататък вече нямаше да бъде така.

Но все още му беше трудно да повярва, че е богаташ, който сее подире си страх и ужас. Къде ти! Вижте го, моля ви се, докъде се беше докарал! Тъпчеше се с незатоплено свинско с фасул от консерва в горещо мръсно бунгало, където наскоро бе умрял един плъх и вонята още се усещаше. А Карл бе създаден за друг, по-добър живот и не искаше повече да чака.

Смачка с ръка празната кутийка от бирата.

— Защо ще чакаме толкова дълго, братле?

— Защото ни търсят всички ченгета в обсег от хиляда километра — отвърна Сесил.

— Колата не бие на очи — възрази Карл.

На двайсетина километра от банката се бяха прехвърлили на друг автомобил. Кони го бе оставила на голям паркинг, където колите и камионите непрекъснато идваха и заминаваха, така че бе малко вероятно някой да го е забелязал.

— Никой не издирва тази кола, Сесил. Освен ако не си ме излъгал.

— Защо изобщо спориш с него? — намеси се Кони.

— А ти защо изобщо не вървиш на майната си? — сопна се Карл.

— Колата е безопасна — побърза да се намеси Сесил. — Сменили сме номерата. Но ако сме по шосетата, все ще се намери някой, който да ни познае. Ако сме умни, ще намалим рисковия фактор.

— Откъде ги взимаш тези засукани думички, братко? Трайни продукти. Обсег. Рисков фактор. Прекаляваш с гледането на телевизия — подсмихна се Карл и вдигна палец към Кони. — Или може би тя те е научила на тях?

— Казвам само, че не бива да рискуваме, докато по всички телевизионни канали в щата излъчват снимките ни — възрази Сесил. — Искаш ли праскова, миличка?

Той предложи на Кони буркан с компот от праскови. Тя извади една с пластмасова лъжичка, после я хвана с пръсти. Усмихна се предизвикателно на Карл и засмука мекия плод. По брадичката й потече сок. Намекът не убягна на Карл и той разбра какво си е наумила жената.

Тя се засмя, избърса с длан лепкавия сок и закачливо боцна по корема Сесил с нокът, наплескан с лак с патладжанов цвят.

— Откакто ходя с теб добрите ми обноски отидоха на кино. Ако можеше да ме види отнякъде, майка им щеше да получи сърдечен пристъп.

Карл се смръщи и пак се вторачи в консервата със свинско и боб. Уж се бе скарал на брат си на шега, но всъщност му бе говорил съвсем сериозно. Дума да няма, тази пачавра им беше помогнала много по време на обира. Друго си беше да разчиташ на вътрешен човек. Нямаше спор и че не си поплюва: без да й мигне окото, беше пратила ченгето на онзи свят.

Но последното, което трябваше на мъже, хукнали да бягат, беше някаква си Кони Скагс, която непрекъснато си придаваше важности. Беше много устата, хич не я беше страх да си каже какво мисли. Но най-неприятното бе, че не се страхуваше от Карл.

Той изруга, забучи пластмасовата лъжичка в консервата и я остави с трясък върху масата.

— Свърши ли с това, Карл?

Карл махна на Майрън да си вземе от свинското с боба. Той бе омел цяла консерва равиоли и сега облизваше лъжичката. Беше изял и консерва сардини. Нахвърли се и на боба.

„Страхотно, няма що!“, изсумтя наум Карл. Предпочиташе върху скута му да седи някоя цицеста сеньорита, а той да си пие питието и да си пуши скъпата пура. Вместо това киснеше в тази смрадлива барака накрай света, в компанията на онзи страхливец, брат си, на някаква въртиопашка, която не ставаше за нищо, и на малоумен, който плюскаше като свиня.

Не му харесваше и че Сесил се прави на голямата работа. Кой му е казал, че той командва парада тук? Кони! Точно така, тя бе виновна, тя бе напълнила главата на брат му с разни глупости и му беше втълпила, че той тук е шефът.

Карл си знаеше колко податлив е брат му на внушения. Кони му беше влязла под кожата и сега той й играеше по свирката. Нали си беше мекушав, беше фасулско да му втълпиш, че е по-умен и смел, отколкото всъщност беше.

Когато му дойдеше времето, Карл щеше да го постави на място.

Междувременно се налагаше да преглъща униженията и да търпи. Отвори със зъби пакетче печени фъстъци, изплю ивицата целофан и си сипа в шепата от ядките.

— Има още нещо в този твой план, Сесил, което не проумявам. Защо си избрал точно този маршрут? Сега вървим право на юг. Стига да не съм забравил съвсем географията, поемеш ли от горния край на Североизточен Тексас, трябва да се насочиш на югозапад, ако искаш да стигнеш в Мексико.

— Там няма къде да се скрием — изпелтечи Сесил. Кони му беше пъхнала в устата една от хлъзгавите праскови и почти не му се разбираше какво говори.

— Може ли и на мен? — попита Майрън.

Кони се подвоуми, сетне плъзна буркана към него по масата. Той бръкна с кльощави пръсти и извади една праскова.

— Божичко! — изписка жената. — Кретен! Бяла мишка! Съсипа компота! Как сега ще ги ям тия праскови!

— Затваряй си устата — изкрещя Карл. — От твоите крясъци не мога да си чуя мислите. Та какво каза, нямало къде да се скрием, а?

— Ако зацепим право през Западен Тексас, ще ни открият със самолет или вертолет.

— Там има по-малко градове, по-малко ченгета.

— Но няма къде да се скрием. Равна като тепсия долина, само тук-там се мярка по някой шубрак. Освен това очакват да тръгнем именно по този път.

Карл се облегна уж смаян на стола.

— Виж го ти него, не само е научил разни засукани думички, ами знае и какво мислят властите. Грабна ми акъла, Сесил. Ами ти, Майрън? И ти ли си в див възторг как моят батко е помислил за всичко?

— Разбира се, Карл.

— Престани, Карл! Само мислех…

— Защо непрекъснато го прекъсваш? — тросна се Кони и погледна навъсено, с нацупени устни Карл. — Ако замълчиш поне за малко, ще ти обясни всичко.

Карл побесня. Кръвта му кипна като лава. Идеше му да й счупи врата, но той овреме се овладя и нарочно заговори тихо и монотонно:

— На мен никой не ми казва кога да говоря и кога да мълча. Особено пък някаква си мърла. И особено когато приказвам с брат си.

Кони изобщо не обърна внимание на обидата, само кръстоса ръце и изсумтя:

— Уж сме тръгнали да се забавляваме. Да си изживеем приключението. Не проумявам какво се мусиш през цялото време.

— Не се муся — възрази спокойно Карл. — Майрън ме е виждал намусен хиляди пъти. Сега изобщо не се муся. Намусен ли ти изглеждам, Майрън?

Другият мъж изплю костилката на прасковата върху масата. Той не разбра шегата във въпроса на Карл и го погледна замислено.

— Общо взето, да.

Сесил скочи.

— За бога, престанете! И двамата! Мирясай, Кони! А ти, Карл, изслушай плана ми. Ако не си съгласен, ще го обсъдим, и толкоз. Така е по-справедливо.

— О, да, много справедливо е! Като в онова пикливо ООН.

Карл долепи ръце до бедрата си, за да покаже на брат си, че има думата.

— Предлагам да караме право на юг, докато излезем на крайбрежието. Оттам отиваме в Корпъс Кристи, завиваме рязко надясно и излизаме някъде при Ларейдо.

— И ще минем през Източен Тексас?

— Бихме могли да прекосим някъде границата с Луизиана.

— Не го обичам този Източен Тексас, братко. Би трябвало да знаеш защо.

— Заради втория ни баща и онази тъпотия с Маккоркъл ли? — Той се засмя, погледна Кони и й намигна. — Дали да не му кажем малката си тайна?

Карл настръхна целият — знаеше, че онова, което му престои да чуе, няма да му допадне никак.

— Тайна ли?

— Делри е в болница, бере душа. Може да умре всеки момент, ако вече не го е направил — ухили се Сесил, сякаш бе улучил шестица от тотото.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ходих да го видя.

— Моля? Кога?

— В деня преди обира.

— Защо?

— Ами за да отклоня вниманието — изкикоти се брат му. — Всички се хванаха на въдицата.

После той разказа на Карл как е вдигнал в болницата страхотен скандал.

— И там се хванаха. Повярваха на всичко до последната думица. Дори звъннаха на жената в полицията, която следи дали спазвам реда. Нали съм пуснат под гаранция! — Сесил отново намигна на Кони. — Ченгето в Блуър се обади на номера върху визитната картичка, която му дадох, и кой, мислиш, вдигна слушалката? Нашата Кони. Наду му главата какво свястно момче съм бил. Как смяташ, миличка? Сега сигурно има по-добро мнение за мен. И…

— Глупак!

— А? — хлъцна Сесил и се извърна към Карл, който го гледаше с блеснали от гняв очи.

— Нали ти казах, че ще побеснее! — отбеляза Кони и започна да разглежда един от ноктите си, който се беше пукнал.

— Получи се страхотно, Карл.

— Дрън-дрън! Само си разлаял кучетата. И си вдигнал по тревога всички ченгета от тук до Браунсвил! — изкрещя брат му. — Исках да си мислят, че сме забравили за Блуър, за Делри и всички тъпотии там. А сега ти… Божичко, колко си загубен!

— Не го наричай „загубен“.

— Млъквай, Кони — извика Сесил и пак се обърна към Карл. — Аз съм ти брат, при това съм по-голям от тебе, до гуша ми дойде да ми даваш акъл. Планът беше блестящ и всичко мина по вода.

— Как ли не! Сега заради теб всички ще се обединят около Делри и Дийн…

— Дийн е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— От доста време. Вдовицата и синът му живеят с Делри.

— Глуха е — намеси се и Кони и Карл я изгледа ядно. — Ами да — добави тя, за да покаже, че е наясно с всичко, и на него му идеше да я зашлеви. — Глуха е като пън.

— Ами Хардж? — поинтересува се Карл. — За него научи ли нещо?

— Не. Сигурно е хвърлил топа. Ето, видя ли? Какво толкова, че съм ходил?

— Забрави за ченгето под прикритие — намеси се отново Кони и този път и Сесил я изгледа така, сякаш му се искаше да я удари. За да се защити, тя поясни: — Хубаво е Карл да знае всичко.

— Какво ченге под прикритие? — подкани Карл.

— Беше във фермата на Делри, представя се за наемен работник.

— А откъде знаеш, може пък наистина да е наемен работник?

— Веднага се усъмних, че това му е само прикритие — отвърна Сесил. — Сигурно са се страхували, че след бягството от затвора ще идеш там, и са пратили човек, който да държи фермата под око.

— От ФБР ли е?

— Нямам представа. Но не е изключено. Проследи ме, докато излязох от града, но не му дадох повод да ме подозира, затова по някое време зави обратно и се върна в Блуър. Честен кръст, Карл, няма от какво да се безпокоим.

Карл се опита да се поотпусне.

— Май си прав, братко. Извинявай, че вдигнах такава пара.

Сесил си позволи да се подсмихне.

— Всички сме изнервени и напрегнати, но не е зле, братле, да си сдържаш нервите.

Карл му се усмихна чаровно.

— Знаеш, че никога не съм бил от спокойните.

— Да продължа ли с маршрута?

— Целият съм слух.

Сесил отново се върна към плана си.

— Веднъж да тръгнем оттук, ще пътуваме с колата най-много два дена, ако караме без почивка.

— Най-много два дена.

Възвърнал си самоувереността, Сесил се пресегна и потупа закачливо Карл по рамото.

— Мексико няма да ти избяга, гарантирам ти.

Карл мразеше най-много да го назидават. Още по-обидно му беше, че го прави този мухльо и смотаняк, брат му. Но се насили да се усмихне.

Сесил беше убеден, че е надделял в спора, и се протегна.

— А дотогава се отпусни и се радвай, че не си в затвора. Тук разполагаме с всички удобства.

Прегърна през рамото Кони и я придърпа към себе си. Тя пак се усмихна многозначително на Карл, сгуши се до Сесил и прокара длан по ризата към колана му. Моравите нокти почукаха палаво по токата и се плъзнаха под нея.

Сесил пламна като домат, извини се и двамата с Кони излязоха навън.

Карл ги изпроводи с поглед и измърмори:

— Виж го ти него, имали сме всички удобства! Друг път, братле!