Сандра Браун
Торнадо (31)

31

Джак тъкмо претопляше на газовия котлон във фургона консервираното месо с царевица и домати по мексикански, когато на вратата почука Дейвид:

— Мама каза, че имаме ядене да нахраним цял взвод и ако не го изядем, щяло да се развали, и да си дойдел да хапнеш с нас. Искаш ли, Джак?

Той махна тигана с месото от котлона.

— Искам, разбира се, благодаря ти. Кажи на майка си, че идвам ей сега.

— Ама веднага ли ще дойдеш?

— След пет минути.

През това време Джак си среса с четката косата и си преоблече ризата. Дори си сложи малко лосион за след бръснене. Колкото и смешна да му се стори тази подготовка, той не се винеше: не помнеше скоро някой да го е канил на вечеря.

Когато Ана и Дейвид се върнаха от погребението, Джак се беше покатерил на стълбата и се опитваше да разруши няколкото лястовичи гнезда под стряхата на къщата. С пъргавост, на която човек можеше само да завижда, Дейвид изскочи като стрела от колата веднага щом майка му удари спирачката.

— Джак, Джак, какво правиш? Може ли и аз? Ходихме в „Макдоналдс“.

Джак слезе от стълбата.

— Сигурно е било много хубаво.

— Да. Може ли да се кача и аз?

— Може, но на ниското. Внимавай.

Ана не бе така бодра, както синът й. Беше слязла бавно от автомобила и тръгна така, сякаш е облечена не в черна траурна рокля, а в метални доспехи. Очите й бяха скрити зад тъмните очила, но пак личеше, че лицето й е пребледняло и изопнато.

— Как си? — попита Джак.

Ана му показа със знак, че е добре.

— Не си почивала като хората, откакто преди два дена си дойде от болницата. Защо не полегнеш? Поспи днес следобед. Аз ще наглеждам Дейвид.

Тя направи някакъв знак, който Джак не разбра и затова помоли Дейвид да му го преведе. Момчето се хвана с една ръка за стълбата, а с другата затули очите си от ослепителното слънце.

— Каза, че ти благодаряла, но първо трябвало да се прибера в къщата и да се преоблека.

— Няма да е зле — каза Джак, после хвана малчугана през кръстчето и го свали от стълбата. — Иди да се преоблечеш, а аз ще те чакам тук, за да поработим. Разбрахме ли се?

— Да.

— И да си сгънеш дрешките. Не ги оставяй разхвърляни из стаята.

— Няма.

Дейвид хукна към къщата и затръшна подире си входната врата.

— Жалко, че ние нямаме неговата енергия — отбеляза Джак, след като се извърна отново към Ана.

Младата жена се усмихна подир сина си и кимна. Джак си свали шапката и избърса с носна кърпа челото си.

— Ама че жега! Малко дъжд ще ни дойде добре.

Изтъркани фрази. Не знаеше обаче какво друго да каже. Искаше му се да утеши Ана, ала отдавна бе разбрал, че не бива да навлиза в такива опасни води. Искаше му се да пита и как е минало погребението, но Ана сигурно щеше да отвърне, че ако толкова е искал да разбере, е щял да дойде на гробищата. Реши, че е за предпочитане да не отваря дума и за това. Така не му остана нищо друго, освен да говори недодялано за времето.

Цяла сутрин, докато беше работил във фермата, се беше питал какво да прави. Накрая бе стигнал до извода, че трябва да си тръгне, и то преди Ана и Дейвид да са се върнали от гробищата. Така всичко щеше да мине без излишни усложнения. Без сбогуване. Без обяснения защо ги напуска и най-вече защо изобщо е дошъл при тях. Може би все пак беше редно да им остави прощална бележка, в която да им пожелае всичко добро.

Ако беше умен, щеше да постъпи точно така. Но дявол го взел, сърце не му даваше да се вдигне и да си тръгне в деня, когато те са погребали Делри. Братя Хърболд имаха зъб на Делри, но това, че той е починал, съвсем не значеше, че Ана и момчето вече са вън от опасност. Джак не можеше да си тръгне току-така. Бе длъжен да остане, докато не заловят Сесил и Карл.

„Да де, но за какъв дявол се пръскаш с лосион за след бръснене и приемаш поканата й за вечеря!“, скастри се той, докато влизаше в къщата през задната врата — толкова се беше залисал, че се спъна в прага и насмалко да си счупи врата.

Дейвид редеше масата в кухнята. Ана, която също изглеждаше развълнувана, сновеше напред-назад и слагаше подносите и купите с храната по старинния бюфет. Посочи на Джак да си вземе от нещата и му подаде една чиния.

Той бе смаян колко щедри са хората, с които Делри дори не е бил приятел. Самият Джак никога не бе имал такива състрадателни съседи. Сипа си от картофената салата и киселите краставички, печения фасул и шпикования печен бут и си спомни за смъртта на майка си.

Беше израсъл в Бейтаун от другата страна на залива, точно срещу Галвестън. Майка му работеше по десет и повече часа на ден в едно ателие за химическо чистене, за да свързва някак двата края. Вечер, щом се прибереше, хапваше надве-натри и си лягаше, понякога и плачеше, докато заспи. Един от най-ранните спомени на Джак беше колко безпомощен се е чувствал, че не може да помогне на майка си в нейното отчаяние.

В неделя, единствения й почивен ден, тя ставаше късно, ходеше на пазар, чистеше набързо къщата и пак лягаше, за да си отспи за следващата работна седмица. Тази потискаща монотонност не им оставяше много време за забавления. Борбата за оцеляване поглъщаше почти цялото им съществувание.

Една сутрин Джак се събуди и намери майка си мъртва в леглото. Обади се в полицията, оттам пък се обадиха на съдебния лекар, уредил да отнесат трупа. При аутопсията се установи, че майка му е починала от мозъчен аневризъм, убил я на място. Тя беше погребана без много шум.

След седмица се появи баща му.

Джак не знаеше къде да го търси, за да му съобщи, че жена му е починала. Не го намери на последния адрес, които имаше майка му, и баща му се появи съвсем случайно — беше дошъл на едно от периодичните си посещения.

Беше едва петнайсет години по-голям от Джак и с десет години по-млад от жена си и бе много по-красив от нея. Изпитваше някаква жестока наслада да й го натяква. На Джак казваше, че той е „правен на пияна глава“. „Стана една неделя вечер, когато се бях напил до козирката и от уискито виждах майка ти като през мъгла“, му беше обяснил баща му. Щом разбрал, че майка му е бременна, баща му се оженил за нея и решил, че задълженията му свършват дотук.

Когато той все пак благоволеше да се отбие да ги види, Джак, нали си беше невинно дете, тайничко се надяваше, че този път той ще остане при тях. Водеше го на най-различни места. Смееше се. Майка му също се смееше. Нощем Джак я чуваше да се кикоти и знаеше, че е щастлива, че е заедно с баща му в леглото.

Но всеки път това щастие траеше ден до пладне. Само след няколко дни родителите му започваха да се карат. Баща му се хвалеше, че когато не си бил вкъщи, бил спал с тази или онази. И това не бяха празни хвалби. Имаше приятелки и в тяхното градче. След като си тръгнеше, те продължаваха да звънят по телефона и да го търсят.

Случваше се и да се напие и да крещи като обезумял. Няколко пъти ядосаните съседи дори викаха полиция да го усмири. Джак си мечтаеше да има татко като всички други деца. Когато баща му го нямаше, на него му беше мъчно. Но така животът им беше по-спокоен и предсказуем.

Макар че майка му си отиде млада и нещастна, само Джак плака за нея. Дори и баща му да ходеше понякога на гроба й, Джак не го знаеше. След като се прибра и завари сина си сирак, баща му пак си вдигна багажа и каза на детето, което правеше всичко по силите си да се държи мъжки и да не плаче, че имал да довършва някаква работа.

— После ще си дойда завинаги. Обещавам ти.

Не се весна цели шест месеца. През това време щатската управа даде Джак за отглеждане у други семейства.

Когато майка му почина, никой не донесе домашно приготвени курабийки и сладки с кокосово брашно, каквито сега имаше отстрани на бюфета у Корбетови. Никой не предложи да му помогне. Единствената протегната ръка беше на хазяйката — тя си искаше наема, който детето не можеше да плати, защото баща му бе взел всичките пари в къщата.

— Това суфле с портокали и ананаси е много вкусно. Опитай го, Джак.

Джак се вслуша в съвета на Дейвид — суфлето наистина беше вкусно.

Всичко беше от хубаво по-хубаво: и домашно приготвената храна, и уютната домашна атмосфера. Само едно не се вписваше в тази трогателна среда: той. Колкото и да се решеше и преобличаше, пак щеше да бъде чужд човек в тази къща. Нямаше какво да търси тук и беше глупаво да се преструва, пък било то само и една вечер, че се вписва в обстановката.

Този дом не беше негов. Момчето също. За нищо на света не би си позволил да го прегръща, да го слуша как си казва вечерната молитва, а после да си легне с жената. Тя също не беше негова и никога нямаше да бъде. Джак беше убеден.

И въпреки това не можеше да си наложи да не й се любува. Погледът му отново и отново се връщаше към нея, сякаш притеглен с магнит, и накрая Дейвид се ядоса и хленчейки, тупна няколко пъти с юмруче по масата, за да привлече вниманието на Ана.

— Мамо, на теб говоря!

Следобед тя беше поспала и това й се бе отразило добре. Уморените й, зачервени от сълзите сини очи отново проблясваха. Страните й бяха поруменели. Младата жена бе свалила строгата траурна рокля и сега бе по дънки и тясна памучна блузка. Беше разпуснала косата си и връхчетата на кичурите опираха по раменете й всеки път, когато тя завърташе глава. Бе сложила на устните си червило, от което те бяха лъскави.

Но Джак си каза, че не бива да гледа устните й.

— Извинявай, Джак, но мога ли да стана от масата?

— Моля? — попита разсеяно Джак и се извърна към малчугана, който повтори въпроса си. — Защо не питаш майка си?

— Защото винаги питах дядо.

Джак погледна Ана, която позволи на сина си да стане. Той отиде да гледа телевизия в хола. Въпреки възраженията на Ана Джак й помогна да вдигне масата и да нареди чиниите в миялната машина. После отиде при задната врата и понечи да благодари и да си тръгне.

Тя обаче му махна с ръка да дойде с нея в кабинета, където включи компютъра. Както и предния път, Джак седна с лице към облегалката на стола, така, че той да вижда екрана на компютъра, а Ана да вижда лицето му.

Искам да се посъветвам с теб — написа младата жена.

— Добре. Давай! — Последната дума като че ли я обърка. Той се усмихна и каза: — Това означава „продължавай нататък“.

— Прочети, моля те, това и ми кажи мнението си — видя Джак върху екрана.

След като го написа, Ана извади от една папка някакво писмо и му го подаде.

Беше върху бланка на местна дърводобивна фирма, която предлагаше да прочисти една от горите в имота на Корбетови, като заплати дървения материал по високи цени, някъде към петнайсет хиляди долара. Джак подсвирна тихичко.

Докато той четеше писмото, Ана продължи да пише на компютъра:

Делри не искаше и да чуе. Не искаше да променя нищо във фермата. Отказваше да прочисти горите. Дума не даваше да се издума да го прави някой друг. Ти как мислиш?

Джак разтърка врата си.

— Тук пише, че на мястото на отсечените дървета ще засадят фиданки, което е добре за околната среда. Ще ти платят за дървения материал и ще свършат сами цялата работа. Не е зле да се посъветваш с адвокат, преди да подпишеш договора, но какво, освен дърветата ще загубиш?

Младата жена написа:

— Мога да живея без дърветата. Но не и без пари. На погребението беше и Ломакс.

— Лешояд!

Точно така — написа тя върху екрана. — Мисля, че ще ме притисне за парите, ако не склоня да продам на „Истпарк“ земята. Трябва на всяка цена да започна да изплащам и главницата от заема. А сега търсенето на говеждо и телешко е…

Ана го погледна да види дали следи мисълта й.

— Можеш да се издържаш от продажбата на месо, но не и да заделяш по нещичко настрани.

Ако сключа сделката с дървения материал, ще взема пари, от които много се нуждая — продължи да обяснява младата жена. — Делри отказваше подобни предложения. Но ако не продам част от дървения материал, мога да загубя цялата ферма. Според мен е в моя полза да сключа сделката.

Джак й се усмихна.

— Драга ми госпожо, ти изобщо нямаш нужда от съвети. Всъщност няма да е зле аз да се съветвам с теб по паричните въпроси.

Ана прихна в звънък, галещ ухото смях.

Утре ще им се обадя — написа тя, но после по лицето й се мярна тревога. — Дали имам право да престъпвам волята на Делри още в деня, когато го погребахме? Това писмо стои тук от няколко седмици. Ако не дам отговор, нищо чудно да се откажат от предложението.

— Сега, Ана, ти си господарката тук. В никакъв случай не бива да се оправдаваш за решенията, които взимаш за фермата. И особено пред мен. Аз не мога да бъда съдник на другите.

Ана го гледа дълго в очите, после пак се извърна към клавиатурата на компютъра.

Каква е твоята история, Джак?

Той се подсмихна криво.

— Аз нямам история.

Всеки си има някаква история.

— Аз пък нямам. А и не е много интересно.

От израза й разбра, че не му вярва. Разбра и още нещо: че макар и да са се запознали преди някакви си две седмици, тя вече го познава доста добре. Бе възмездена за глухотата с прозорливост. Незрящите обикновено имат по-остър слух и чувствителност, по същия начин Ана направо четеше мислите на другите.

Джак се взря в думите върху синия екран на компютъра.

Ти ще си тръгнеш оттук, нали?

Да — написа и той върху екрана и подчерта думата.

Ана вдигна поглед от ръката към устните му, сетне и към очите.

Братя Хърболд щяха да бъдат заловени най-много след седмица. И тогава Джак щеше да си тръгне. Отдавна го беше решил. Не можеше да остане тук.

Не че му се искаше да го прави. Когато беше пристигнал, и през ум не му бе минавало, че ще се привърже и после ще му е трудно да си тръгне. Не, не съжаляваше, че се е запознал с Делри, Ана и Дейвид. Те тримата заедно и поотделно бяха оставили своя отпечатък в съзнанието му и Джак нямаше как да го отрече. Бяха го дарили с чудесни спомени, които щеше да отнесе със себе си. Мнозина биха си казали, че той драматизира и преувеличава, но за Джак Сойър това значеше много, страшно много. Не можеше да се надява на нищо по-добро.

Ана му зададе със знак въпрос, състоящ се от една-единствена дума. Джак не знаеше значението на знака, но не беше трудно да се досети.

— Кога ли? Скоро, Ана.

Тя сведе очи и веднага ги вдигна. Крайчето на устните й потрепваше, явно от съжаление. После младата жена отново се надвеси над клавиатурата и написа:

Преди да си тръгнеш, ще направиш ли нещо заради мен?

— Разбира се. Няма да се вдигна и да си тръгна току-така. Направи списък какво трябва да се свърши и ще имам грижата да го изпълня…

Тя го спря с ръка.

Не, искам ти услуга — написа на клавиатурата Ана. — Лична услуга.