Сандра Браун
Торнадо (30)

30

— Какво го прихваща? — попита Кони Скагс, сгушила се в единия край на задната седалка в автомобила.

Майрън се бе свил в другия край. Между предната и задната седалка имаше съвсем малко място и той се чудеше къде да дене дългите си крака — коленете му почти опираха в брадичката.

— Сърди ли се нещо или просто си е смахнат?

Сесил отвърна, като гледаше в огледалото за обратно виждане:

— Не се притеснявай, миличка, малко по-различен е от останалите. Но Карл каза, че веднъж да му свикнеш, и вече не ти прави впечатление. Нали, Карл?

— Да.

Карл седеше до него на предната седалка, вдигнал рамене, така че яката на ризата му стигаше едва ли не до ушите и почти не му се разбираше какво казва.

— Тръпки ме побиват, като го гледам — призна си най-чистосърдечно Кони, сякаш Майрън не я чуваше. — Само да не му хрумне да ме докосва с гадните си гумени бели ръчища.

— Не се притеснявай, няма да те пипа — успокои я Сесил.

— Е, аз да предупредя… — закани се жената, после кръстоса ръце върху кръста си, сякаш се бранеше, обърна гръб на Майрън и се загледа през прозореца, макар че вече беше тъмно и не можеше да види кой знае какво.

Майрън бе наклонил глава напред и докато се водеше този разговор, дремеше. Върху долната му устна се бе събрала слюнка, която аха, да потече.

На Сесил му се искаше Кони да се държи по-дружелюбно с Майрън. Или поне да не изразява на всеослушание мнението си за него. И бездруго беше напечено, само това оставаше — Кони допълнително да нажежава обстановката. Това, че четиримата щяха да пътуват заедно в тясната кола толкова дълго, създаваше благодатна почва за какви ли не крамоли и караници. Ако не проявяваха по-голяма търпимост към странностите си, напрежението щеше да стане непоносимо. Карл вече се бе свъсил като буреносен облак.

Беше махнал шалчето и сакото на раирания костюм, с които се бе появил в банката. Но още беше с панталона на костюма и с лъснатите до блясък скъпи обувки. Сесил се чудеше откъде ли е задигнал всичко това. При всички положения костюмът и обувките не бяха негови.

Когато бяха разговаряли в банката, Сесил едва бе познал брат си — той си беше обръснал бакенбардите и бе пригладил назад косата си. Според плана трябваше да се срещнат там в уреченото време. В началото Сесил беше доста стъписан от дрехите, с които се е дегизирал брат му, но трябваше да признае, че маскировката е добра. Случаен човек трудно би се усъмнил, че този изваден като от кутийка преуспял млад мъж всъщност е престъпник, избягал от затвора. Карл се открояваше точно с това: беше умен за десетима.

Но въпреки че беше извършил дързък банков обир, при който бе задигнал доста тлъста сума, Карл нямаше вид на щастлив човек. А би трябвало да е на седмото небе от радост. Би трябвало да празнува успеха. Вместо това се беше свъсил като гробокопач. И Сесил си беше доста притеснен — от опит знаеше, че черните депресии на Карл не вещаят нищо добро.

За да предотврати бедствието и да разведри обстановката, той се опита да подхване разговор.

— Вие двамата ли извършихте онова на бензиностанцията?

— А ти как мислиш? — тросна се Карл.

— Предполагах, че сте вие — ръгна го весело с лакът Сесил. — Беше точно в стила на малкото ми братче. — После добави вече не така весело: — Сигурно си бил принуден да пречукаш и детето.

Карл се извърна с блеснали очи към брат си. Сесил се усмихна притеснено.

— Е, не си криви душата, де, доста жестоко си постъпил с момичето. Не че не ти влизам в положението. И още как! Напоследък разправят, че изнасилванията не са свързани със секса. А с умението да се владеем.

Карл плъзна ръката си по облегалката на съседната седалка.

— Виж ти!

— Чух го по телевизията. Има едни образователни програми, нали ги знаеш?

— Не, не ги знам. Там, където бях, не ни пускаха образователни програми.

Сесил вече съжаляваше горчиво, че изобщо е отварял дума за това.

— Даваха един документален филм за изнасилванията и в него казаха това.

— Ами казали са глупост. Чуках всичко, което мърда, и хич и не съм мислил да се владея.

— Но това е отвратително! — ахна Кони.

Карл се извърна към задната седалка.

— На теб пък кой говори? Никой. Не съм чул някой да ти е казал и една-едничка дума.

— Кони, моля ти се — намеси се и Сесил в плах опит да предотврати караницата между нея и брат си. — Кротувай там. Разговарям с Карл.

— А аз какво, да не би да съм невидима? — подметна сърдито жената.

— Не, но…

— Докато съм с вас, и аз имам право да изразявам мнението си!

Тази словесна престрелка събуди Майрън, ядоса Кони и уплаши Сесил толкова много, че той насмалко да изгуби контрол над колата и да завие към банкета. Въпреки това Сесил беше доволен, че Карл най-после е избухнал. Сега вече нямаше страшно. Атмосферата щеше да се поразведри. И все пак никак не му харесваше, че Карл му държи такъв тон.

— Какво да правя аз?

— Какво да правел той! — имитира го Карл. — Кога ти влезе в тъпата глава да мъкнеш и нея?

— Защо не попиташ мен? — обади се Кони.

— Защото питам брат си.

— И аз имам уста, не съм глухоняма.

— Я млъквай! — ревнаха в един глас братята.

Понеже го бяха събудили, Майрън реши да си убива времето, като си бърка в носа.

— С Кони се запознахме в банката — подхвана Сесил. — Нали знаеш, в петък ходех да си осребря чека със заплатата. Веднъж се заприказвахме. Започнах да чакам петъците, за да я видя. После пък тя дойде в сервиза и ме помоли да съм й оправел колата. Така започнахме да излизаме.

— Твоят любовен живот изобщо не ме интересува — рече презрително Карл. — Питам те защо домъкна и нея. Някакво си пикливо маце! Да не си полудял! Тази работа не ми харесва. Ама никак.

Сесил знаеше, че когато Карл го гледа с блеснали очи и държи монолози, без изобщо да мърда устни, положението е напечено и той трябва начаса да каже нещо.

— Кони непрекъснато ми разправяше колко мразела банката и колежките — рече нервно Сесил. — Постоянно се слагали на шефовете. И били снобки. Как искала да им го върне тъпкано, задето си придавали важности и се държали с нея като с боклук. Така една вечер ми хрумна тази блестяща идея.

— Получил си озарение, а? — подметна подигравателно Карл.

— Нещо такова — отвърна Сесил, без да обръща внимание на присмехулния му тон, и продължи: — Започнах да я проверявам, току й подмятах: „Я да я оберем тази банка! И да им натрием носовете!“, неща от този род. После вече започнах да й говоря сериозно, Кони разбра и се съгласи да го направим.

— Сега доволна ли си? — попита Карл и отново стрелна с поглед жената на задната седалка. Сетне рече на брат си: — Глупак такъв. Толкова ли не виждаш, че с чукане ти е завъртяла главата. Точно така. Спала е с теб колкото, за да я вземеш.

— Не бъди несправедлив, Карл — каза гневно Сесил. — Не е така. Кони ни помогна много. Нима мислиш, че всичко щеше да мине толкова гладко, ако не беше Кони? Тя подготви нещата отвътре, не можехме да минем без това. Видя с очите си как му тегли куршума на онова ченге.

— И заради това стана съвсем напечено.

— Не знам дали е станало напечено, но благодарение на мен ти отърва кожата — извика от задната седалка Кони. — Онзи кретен се целеше в теб, леке такова! И хич не им разправяй, че заради мен било станало напечено. Нали ти пръв започна, когато уби колоездача! И този тук, дето си яде сополите, също се хвърли да убива наред.

Карл погледна Сесил.

— Както гледам, братко, само ти не си убил никого. Но така е всеки път, нали?

Сесил натисна с все сила спирачките, те изсвистяха и колата закова насред шосето. Не че пречеше на някого. По асфалтирания път, който лъкатушеше между гъстите борови гори, нямаше други автомобили. Дори и шосето да си имаше име или номер Сесил не ги знаеше. То едва ли беше обозначено върху картите. Сесил се бе похвалил пред брат си, че е намерил скривалище насред такава непроходима гора, че и сто години да ги търсят, няма да ги намерят.

Виж, беше сглупил, когато се беше обърнал към Карл и го бе попитал за какво намеква с последните си хапливи думи.

— Намеквам, че всеки път, когато работата се спече, аз стрелям, за да се измъкнем — изсумтя презрително Карл и пак се обърна към Кони. — Донжуанът казвал ли ти е как оплеска всичко онзи път в Аркаделия?

— Пистолетът засече! — възкликна пискливо Сесил.

— Така ми каза и тогава, но пред съда си дрънкал друго — че сърце не ти давало да натиснеш спусъка и да застреляш онзи кретен.

— Така ме посъветва адвокатът. Той ме накара да го кажа, Карл. Ти си беше добре, защитаваше те онзи устат адвокат либерал от северните щати, дето си връзваше косата на опашка и непрекъснато дрънкаше за възвишените си идеали. А моят адвокат ме посъветва да покажа, че се разкайвам. Така и направих.

— Не се и съмнявам, драго ми братле. Знам, че пред съда си посипал главата с пепел. Защото си един пиклив страхливец.

Сесил се пресегна и стисна Карл за гърлото. Брат му го ръгна с все сила с дръжката на пистолета в стомаха.

Кони изпищя.

— Какви ги вършите?

Сесил падна назад, като се мъчеше да си поеме въздух и се държеше за корема. Карл се запревива от смях, после втъкна пистолета в колана на панталона си, пресегна се и обхвана с длани почервенялото лице на брат си.

— Само те проверявах, братко. Исках да видя дали най-после ще намериш малко смелост в себе си. Хареса ми, така да знаеш! Мале! Как само ми се нахвърли! Видя ли, Майрън?

— Да, Карл.

— Жалко, че не беше с нас в Тъкър, щяхме да го използваме срещу онези гадни чернилки, нали, Майрън?

— Разбира се, Карл.

— Вие не сте добре — изсумтя Кони. Но и тя се смееше — след тази малка сценка напрежението се беше разсеяло и всички се бяха поотпуснали. — Ей на това му се вика луди глави!

Карл плесна лекичко Сесил по бузата.

— Добре ли си, братко?

Той още се опитваше да си поеме дъх, но за да не разочарова Карл, му показа с ръка, че му няма нищо.

— Тогава пали таратайката и да продължаваме нататък, братле! Карай към това твое бунгало, изгарям от нетърпение да махна от себе си проклетите тузарски дрехи. Ние с покойния господин Бейли нямаме еднакъв вкус.

— Кой е господин Бейли?

— История. И той, и бабичката му, и онази дебеланка, сестра й — поясни Карл. — Всъщност всичко е история. Лично мен ме интересува само бъдещето. Тепърва ще правим какви ли не планове, братле. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Божичко, то си било хубаво на свобода!

— Разбира се, че е хубаво, Карл — заприглася и Сесил. — Друго си е, когато братя Хърболд отново са заедно и могат да се разгърнат.

— Гладен съм. Ти можеш ли да готвиш? — обърна се Карл към Кони.

— Наяж се с лайна и легни на слънце.

Карл отново прихна и потупа Сесил по рамото.

— Я каква устата била. И умът й е пъргав. Не се учудвам, че си падаш по нея!

 

 

Нищо друго не съживява традициите така силно, както смъртта. Дори и покойникът да е изпаднал в немилост пред Бога и хората, обичаите се спазват до най-малките подробности. Кончината на Делри Корбет не остана незабелязана за хората, сред които той беше живял.

Сутринта след смъртта му местният вестник помести некролог с данните, които от името на Ана, Марджори Бейкър беше предоставила на редакцията. Комитетът на доброволците към църквата се нагърби да осигури храната за помена, чието приготвяне възложи на жени, които Ана познаваше само по лице. Те се притесняваха да разговарят с човек, който не е в състояние да им отвръща — идваха в къщата с тенджери, сладкиши, купи, пълни с пържено пиле и бут, оставяха ги и бързаха да се сбогуват любезно.

Делри беше погребан без много шум между жена си и сина си. Само възрастните спазваха погребалните ритуали, но пак те помнеха случая с Патси Маккоркъл и това, че покрай непоправимите си синове и Делри е свързан с него. Така вината го последва и в гроба.

Приживе Делри имаше малко приятели. Особено през последните няколко години беше странил от хората и си бе наложил нещо като доброволно отшелничество. Затова и на опелото в параклиса към погребалното бюро дойдоха малцина — само онези, които му бяха лично задължени. Още по-малко последваха катафалката и присъстваха на самото погребение на гробищата.

Ана, която седеше заедно с Дейвид под сенника, вдигна очи и погледна шепата хора, дошли да отдадат последна почит на свекър й. Сред тях бяха неколцина негови приятели, с които той бе играл домино. Ана с изненада съгледа и един приятел на Дийн, когото не беше срещала от неговото погребение.

След смъртта на мъжа й Делри прекъсна всякаква връзка с тези младежи, които също скърбяха по Дийн, и на Ана това й се беше струвало несправедливо. Чак след време проумя, че Делри се е чувствал застрашен от тях. Не е искал да идват в дома му не само за да не му напомнят за Дийн, но и за да не бъдат близо до Ана. Гледал е на всеки мъж като на човек, който би могъл да хвърли око на младата жена, тоест като на свой съперник.

Марджори Бейкър беше единствената й вярна приятелка, която дойде и на гробищата. Нямаше го дори Джак Сойър. Беше се извинил с думите, че щял да бъде по-полезен, ако отхвърлел малко работа във фермата, отколкото ако дойдел на погребението, а и нямал подходящи дрехи. Но Ана се съмняваше, че това е истинската причина за отсъствието му.

Всъщност според нея беше все едно.

След последните думи от проповедта отчето затвори Библията и дойде при младата жена.

— Ще се моля за вас и Дейвид.

Тя му благодари с помощта на Марджори и така опелото приключи.

И в параклиса, и на гробищата Дейвид бе необичайно смълчан и както никога, кротък. Вероятно беше потиснат от странните приглушени гласове и тихата музика на органа, от цветята и мъждивата светлина, от ковчега, отрупан с жълти хризантеми.

След опелото Ана приклекна, каза му, че е време да си тръгват, и го попита дали иска да се сбогува с дядо си. Момченцето погледна ковчега и като че ли за пръв път направи връзка между странния обред, на който току-що беше присъствало, и дядо си. Дейвид явно проумя, че смъртта е нещо, от което връщане няма, оброни главица върху рамото на майка си и се разплака. Тя го притисна до себе си. Не го прикани да си тръгват, остави го да си поплаче на воля и да си излее мъката.

Накрая детето вдигна глава и прокара ръчица под носа си, за да се избърше.

— Готов ли си да тръгваме? — попита го майка му със знаци.

— Може ли да обядваме в „Макдоналдс“?

Ана се усмихна през сълзи и се съгласи. Хванати за ръце, те тръгнаха към лимузината, осигурена за близките. Но за беда, тъкмо преди да се качат, на пътя им се изпречи Емъри Ломакс.

Той си помисли, че е роден под щастлива звезда. Как иначе можеше да обясни този невероятен късмет! Той беше галеник на ангелите, на добрите феи, на елфите и нимфите! Който бдеше над него, определено правеше всичко възможно да му върви като по вода.

Когато отчето подхвана последната молитва за Делри Корбет, Емъри сведе глава, но продължи да гледа зелената трева на гробищата и да се подсмихва. Корбет беше мъртъв. Емъри дори не бе мечтал за такъв чудесен обрат на съдбата. Точно когато Конот и другите важни клечки в „Истпарк“ започваха да нервничат и да настояват за резултати, Емъри им звънна по телефона и донемайкъде радостен, им съобщи, че тази сутрин ще погребват човека, пречил им най-много да се сдобият с безценния имот.

Срещата беше насрочена за вдругиден. Емъри държеше всички козове.

— Амин — изрече той в хор със свещеника.

Детето плачеше. Ана Корбет го държеше. Емъри се присъедини към разотиващите се опечалени, за да остави най-близките да си вземат последно сбогом с мъртвеца. Самото въплъщение на покрусеността и благоприличието, той тръгна понавел глава, с бавна стъпка към редицата спрени коли — едвам се сдържеше да не се впусне във вихрен танц и да не започне да прескача надгробните камъни.

Щеше да бъде героят на „Истпарк“, това вече му беше в кърпа вързано! И как само щяха да го възнаградят, чак му се завиваше свят, като си помислеше за това. Всички пътища за шеметното му издигане във фирмата щяха да бъдат разчистени. Той щеше да прескочи ниските постове и завистниците, които ги заемаха и които не можеха да стъпят и на малкия пръст на Емъри Ломакс.

Банката и онзи скъперник, нейният директор, както и тъпият му син, грозната му секретарка госпожа Преспи — щеше да им натрие носовете на всички. Оттук нататък нищо не можеше да го спре по пътя нагоре.

Е, имаше да изчиства още една дреболия. Една малка спънка, която, ако Емъри не я преодолееше, можеше да му създаде големи главоболия.

Банковият чиновник се свъси зад скъпите маркови тъмни очила. И той не знаеше как да се справи. Работата си беше деликатна. Може би ще трябва…

Беше погълнат от мислите си и едва в последния момент забеляза Ана, която вървеше към него, придружавана от висока прошарена жена и детето. Емъри тръгна да ги пресрещне.

— Госпожо Корбет! — възкликна той и стисна ръката на Ана, после я погали и я потупа. — Моите съболезнования. — Изрече думите ясно, та Ана да го разбере, и започна да й обяснява колко бил шокиран и колко му било мъчно, че свекър й си е отишъл тъй рано. — В такива мигове думите не са в състояние да изразят мъката.

Ана кимна хладно и се опита да издърпа ръката си. Но Емъри продължи да я стиска, освен това пъхна в дланта й визитна картичка.

— Изключително важно е да ми се обадите при първа възможност. Ще бъдете изправени пред трудни финансови решения, които не търпят отлагане. Ще ви трябва човек, който да ви упъти.

Тя отскубна ръката си и му показа нещо със знаци, а високата жена с нея преведе:

— Ана ви благодари. Каза и че ви е признателна за предложението, но Делри се е погрижил да уреди всички финансови въпроси.

Усмивката на Емъри помръкна.

— Свекър ви беше човек, който мислеше за всичко. Тъкмо за това му се възхищавах.

Ана го удостои с поредната високомерна снизходителна усмивка.

Детето я задърпа за ръката.

— Гладен съм, мамо. Хайде да тръгваме!

На Емъри му идеше да го удуши, но въпреки това му се усмихна.

— Кротувай, сладурче. Разговарям с майка ти.

Всъщност вече не разговаряха, защото Ана му каза с устни „довиждане“ и се обърна към лимузината, където шофьорът й държеше вратата да се качи.

Емъри си представи свъсеното лице на Конот точно толкова ясно, както виждаше пред себе си трепкащия въздух над напечения от слънцето паваж. Плувна целият в пот.

— Госпожо Корбет! — провикна се той, за да я спре.

После си даде сметка, че говори на гърба на човек, който не чува, пресегна се и я хвана за ръката, но тя веднага я дръпна.

— Извинявайте, че ви задържам. Тук е много горещо, момчето е гладно, знам и какъв тежък ден сте преживели, но… има някои неща, които не търпят отлагане…

Ана дори не направи опит да скрие раздразнението си.

— Знам кой е отровил кравите — изпелтечи Емъри.