Сандра Браун
Торнадо (26)

26

Джак спеше по корем, с глава, пъхната под възглавницата, и завивки, намотани на топка в краката му. Събуди се веднага щом на вратата на фургона се похлопа. Скочи от леглото, насмалко да се препъне о завивките и олюлявайки се, се завтече към тясното преддверие. Отвори широко вратата.

Там стоеше Ана, облечена в дълга бяла памучна нощница. Косата й беше разрошена, страните й бяха поруменели от съня. Явно беше тичала, едвам си поемаше дъх. Махна му с ръка да дойде, и то бързо, после направи знака за телефонен апарат.

— Идвам ей сега.

Джак изтича до тоалетната, после нахлузи набързо панталона, с който бе предната вечер. Изхвърча от фургона и настигна Ана още преди тя да е влязла в къщата. Щом се качиха вътре, тя му посочи кабинета.

Дейвид, който още беше по пижама, говореше по телефона.

— Ако се люлееш много нависоко и не си готов, можеш да паднеш, да си счупиш главата и после да те кърпят. Джак казва, че съм почти готов да се залюлея нависоко, ама много нависоко, но мама още я е страх. Тя вече се върна. Води и Джак, той ще говори с вас. Чао! — Момченцето подаде на Джак слушалката с думите: — Чух го да звъни и вдигнах, и после, както ми каза лелката, събудих мама.

— Браво на теб — похвали го Джак и го помилва по главата с кокалчетата на пръстите. Пое телефонната слушалка, поздрави жената и се представи. — Извинявайте, че ви накарах да чакате.

Оказа се, че се обажда една от медицинските сестри в интензивното отделение.

— Не успях да се свържа с госпожа Корбет по телефона за хора с увреден слух. Нещо не работи. Опитах да открия и госпожа Бейкър, но тя не отговори на съобщението, което й пратих по пейджъра.

— Ще се опитам да преведа каквото имате да кажете — обеща Джак.

Ана наблюдаваше разтревожено лицето му и не обръщаше внимание на Дейвид, който я дърпаше за нощницата и си искаше закуската.

— Сигурно се обаждате във връзка с Делри — рече Джак и в очакване на най-лошото затаи дъх. — Да не би… Как е той?

— Тази сутрин състоянието му е много по-добро. Всъщност беше. Санитарката, която му помагала да се изкъпе, му споменала, че вчера в болницата е идвал доведеният му син. Той се развълнувал много. Ако не го бяхме спрели, като нищо щеше да избяга от болницата. Още се заканва, че ще го направи. Решихме, че трябва да кажем на снаха му. Може би тя ще ни помогне да го успокоим.

— Да, благодаря, че се обадихте. Тя ще дойде веднага.

Джак затвори телефона и погледна Ана. Дейвид още я дърпаше и хленчеше, че е гладен и да идела в кухнята да му приготви закуската.

— Хей, юначе! — каза Джак и изкозирува. — Достатъчно смел ли си, за да изпълниш една мисия? Хайде днес да си направиш сам овесените ядки!

— Слушам! — отвърна момченцето и след като също се опита да изкозирува, хукна към кухнята.

Ана гледаше угрижено Джак. Той не я държа дълго в напрежение.

— Делри е добре, но се е разстроил много. Някой се е изтървал и му е казал, че Сесил е ходил в болницата.

Младата жена вдигна юмруци към слепоочията си и изруга.

— Взе ми думите от устата — отбеляза Джак, макар че тя не го гледаше и не разбра, че й е казал нещо.

Предния ден той не бе подвил крак чак до полунощ, когато Ана се прибра с Дейвид от болницата. Без тя изобщо да подозира, ги бе последвал, когато двамата отидоха след посещението на Сесил Хърболд в града. Искаше да види дали Хърболд ще изпълни заканата си и на своя глава ще отиде при Делри. Не се изненада, когато откри на паркинга пред болницата мустанга на Хърболд.

Спря на няколко коли от него и чака в пикапа, докато не видя, че един от полицаите в Блуър отвежда Сесил при неговия автомобил. След като Сесил потегли, една от колите на шерифството тръгна подире му и го следва, докато той напусна пределите на окръга. Но Джак продължи да кара още триста километра след Сесил.

С всяка изминала минута се притесняваше все повече, че отсъства толкова дълго от фермата. А когато реши да се обърне и да се прибере, отпраши, без да се съобразява с ограниченията в скоростта, и бе доволен, че се е върнал преди Ана. Докато се намираше в болницата, тя беше в относителна безопасност. Карл знаеше, че по всяка емисия на новините показват лицето му, и едва ли щеше да сглупи и да се появи на обществено място.

Слънцето вече клонеше към залез, а Джак не бе свършил нищо от всекидневните си задачи. Запретна се на работа, макар че не изпускаше от око къщата и току поглеждаше ръчния си часовник — часовете се изнизваха, Ана все не се прибираше и него отново го налегна тревога.

Макар и да се беше спуснала нощта, пак беше горещо и безветрено. Спечената пръст излъчваше като радиатор слънчевата топлина, която бе погълнала. Джак току обикаляше двора, напрягаше слух, да не би да има нещо необичайно, оглеждаше всички тъмни ъгълчета, в случай че там се е спотаил някой. Час по час влизаше във фургона и заставаше пред шумната климатична инсталация, та потта по кожата му да засъхне. От тревогите и жегата бе станал раздразнителен.

С всеки изминал час си представяше нови и нови неизразими страхотии, които според него със сигурност са сполетели Ана и Дейвид. Колата й вероятно се бе повредила отново и сега младата жена стоеше някъде в тъмното и не можеше да се прибере. Джак не разбираше, кажи-речи, нищо от двигатели. Сега вече съжаляваше, че не е помолил Ана да закара автомобила при монтьор, който да провери онази тръбичка.

Или те с Дейвид може би бяха катастрофирали. И сега лежаха в спешното отделение. Някой сигурно ще я попита за името на най-близкия им роднина и тя ще отвърне, че той лежи на горния етаж, в интензивното отделение. Никой няма да се сети да предупреди наемния работник, който от притеснение не можеше да си намери място.

Глождеше го и тревогата за братя Хърболд. Бе проследил Сесил едва ли не до Арканзас. И какво от това? Те двамата с Карл не бяха някакви дребни мошеници. По рождение си бяха бандити, а през годините, когато бяха лежали по затворите, се бяха превърнали в закоравели престъпници. С ненадейното си посещение Сесил вероятно искаше да прикрие брат си Карл. Сигурно го бе инсценирал колкото да отклони вниманието, а Карл беше взел на мушка Ана и Дейвид, единствените двама души, на които Делри Корбет наистина държеше. Точно така! Ана и Дейвид бяха отвлечени от тия негодници, братята!

Джак тъкмо грабна ключовете от пикапа, за да отиде в болницата и да се увери, че Ана и Дейвид са здрави и читави, когато видя при портата фаровете на колата й.

Докато Ана стигне при къщата, Джак вече беше на верандата и стоеше в сянката на пълзящото растение, за да й каже, че е тук, и да й предложи да отнесе Дейвид вътре в къщата, а също да попита как е Делри.

Но после си спомни острите й думи от сутринта и макар да се притесняваше до смърт за нея, все още й беше сърдит, затова остана в сумрака и я загледа как вдига заспалото момче от задната седалка на колата и го внася вътре.

Прибра се във фургона чак когато се увери, че Ана и Дейвид са на сигурно място в къщата и всички лампи са угаснали. Изтощен от напрежението и дългите часове, през които беше карал като луд, се свлече на леглото и потъна в дълбок сън.

Сега се пресегна и докосна Ана по ръката, за да привлече вниманието й.

— Какво стана в болницата? Да не би Хърболд да е заплашвал теб или Делри?

Младата жена намери тефтерчето и написа:

Бях завела Дейвид долу да обядва и не съм била в чакалнята, но Марджори беше там. Хърболд се изтърсил и настоял да види Делри. Обяснили му, че не може. Тогава той вдигнал скандал. Повикали полицията. Изгонили го. Това е.

— Достатъчно, та Делри да се разстрои, когато научи — отбеляза Джак и се почеса по тила. — Какви, по дяволите, ги върши този Хърболд? Какво си е наумил?

Но Ана не знаеше отговора. Бързаше да отиде в болницата, затова вече се бе обърнала и понечи да излезе, за да се облече. Но още не бе стигнала при вратата на стаята, когато при тях нахълта Дейвид — плачеше неудържимо.

— Разлях млякото — изхлипа малчуганът. — Без да искам, мамо. Съвсем случайно.

Когато тръгна към кухнята, Ана беше съвсем объркана и стъписана, на предела на силите си. Джак я последва, сграбчи я за нощницата и я спря рязко.

— Върви да се обличаш — рече й спокойно, когато тя се обърна ядно. — Аз ще се погрижа за спешния случай тук. А ти се заеми със спешния случай в болницата. Нека днес Дейвид остане тук с мен. Искаш ли?

— Може ли, мамо? Може ли? — заподскача развълнувано от крак на крак детето, забравило за сълзите. — Мразя я тази болница. Мирише ми както когато ти бият инжекция. Може ли да остана с Джак? Моля ти се, мамо!

 

 

— Искам да заминете. Още днес. Двамата с Дейвид.

Джак бе казал, че Делри ще настоява да се махнат оттук.

И се оказа прав. Сякаш винаги беше прав, което вдъхваше на Ана спокойствие, но и я притесняваше.

Тя бе приела предложението му да наглежда Дейвид — ако се наложи, през целия ден. Щеше да се чувства гузна, задето е оставила сина си за толкова дълго и е притеснила Джак, но те наистина се забавляваха чудесно. Ето, докато бършеха разлятото мляко, двамата бяха застанали на четири крака и разсеяно й бяха махнали за довиждане.

Веднага щом Ана влезе в стаята на свекър си в интензивното отделение, той започна да я убеждава да заминела заедно с Дейвид. Делри изглеждаше по-добре, страните му дори бяха поруменели. Но Ана разбра, че е от загриженост, и се зае да го успокоява.

Нищо не ни застрашава, Делри, наистина.

— Да, но само ако се махнете оттук.

Няма да замина, докато ти си в болница. Как изобщо можеш да мислиш, че ще замина в момент като този?

— При нормални обстоятелства, да, нямаше да ми е приятно. Но вчера тук е идвал Сесил Хърболд. Така че обстоятелствата не са нормални.

Свекър й не знаеше, че преди да се появи в болницата, Хърболд е идвал и в къщата. Ако го знаеше, сигурно отдавна да е получил още един сърдечен пристъп.

— Няма да ходя никъде. Ще стоя тук при теб.

— Моля те, Ана. Направи го заради мен. Единственото, на което държа, сте вие с Дейвид. Пазех, доколкото можех, Дийн от тези момчета. Не му позволявах и да припарва до тях. Аз съм виновен за Сесил и Карл, заради мен те станаха такива. И ти с нищо не си заслужила да ги наследяваш от мен. Моля те, Ана. Не искам да умра, страхувайки се, че…

— Е, как е пациентът? — попита бодро лекарят и прекъсна Делри.

Ана бързо му драсна няколко думи:

Тази сутрин е вдигнал голяма олелия.

— Разбрах.

Това навредило ли е на сърцето му?

Кардиологът прегледа медицинския картон.

— Да, виждам тук една криволица в електрокардиограмата. Вероятно е от времето, когато се заканваше да ни съди — свъси се той на Делри, който също го погледна кисело. Лекарят се засмя и остави картона. — Според мен е на добро, че влага толкова много енергия и сили. — Пак погледна Делри и го попита: — Какво ще кажете за една разходка с вертолет?