Сандра Браун
Торнадо (25)

25

Някои мозъчни атаки наистина трябва да бъдат записвани. Не е зле да се състави и енциклопедия на блестящите идеи, та идните поколения да ги прилагат, да ги изучават и да се възхищават от техните автори.

Но ако съществуваше такъв справочник, щеше да бъде пожертван моментът на изненадата. А в основата на всяка блестяща идея, заслужаваща внимание, беше именно изненадата. Затова и тази идея бе направо фантастична. Никой не беше очаквал Сесил Хърболд да посети онзи дърт злобар — втория си баща.

Завъртя волана на мустанга точно когато Брус Спрингстийн изкрещя по тонколоните. Той си беше гений. Но и Сесил Хърболд си го биваше — захванеше ли се с нещо, го вършеше като хората. Притежаваше творчески дух, който, общо взето, си оставаше неоценен.

Е, да, Карл бе по-голям смелчага. Беше си луда глава, човек на действието. Затова пък Сесил беше по-мъдър. Той беше стратегът. Мислителят. Човекът, който изработваше плановете.

Идеше му да натисне педала за газта. Да отпраши с пълна скорост по шосето. На негово място по-малкият му безразсъден брат щеше да направи точно това. Опиянен от успеха, Карл като нищо можеше да прояви глупостта да се остави да го глобят за превишена скорост. И да даде на властите повод да го хвърлят отново зад решетките и да се гаврят с него.

Но Сесил беше по-умен от Карл. Не превишаваше позволената скорост. Само това оставаше — да му треснат някоя глоба! А, без тия!

А и ако надуеше скоростта, щеше да изгуби опашката си. „Ама че смотаняк!“, промърмори той презрително под мустак и надигна кутийката с пепси-кола. С кого си въобразяваха, че си имат работа, тези идиоти от полицията? Нима не знаеха, че той си е почти гений?

Като внимаваше да не надвишава деветдесет километра в час, Сесил отново си припомни до най-малките подробности изминалия ден.

Всичко беше минало по вода. Направо по ноти! Това, че дядката се е поболял, му беше само добре дошло. Някой друг би казал, че тази неочаквана новина е опропастила всичко. Някой друг, на когото му липсваше въображение, щеше да бие отбой, да вдигне ръце, да обърне колата и да си тръгне.

А Сесил беше съзрял в това златна възможност и се бе възползвал в пълна мяра от нея.

Беше поел към Блуър с мисълта да се отбие при онзи стар негодник във фермата, да направи така, че хората, които го следваха по петите, да съобщят, където трябва, че е идвал, и да се прибере по живо, по здраво. Когато по-късно го разпитаха, Делри щеше да каже истината — Делри Корбет не лъжеше никога. Колко пъти те с Карл го бяха молили едва ли не на колене да се застъпи за тях и да им осигури алиби, а той си знаеше неговото: „Няма да лъжа заради вас, калпазани такива!“.

„Сесил се върна вкъщи да ми иска прошка“, щеше да им каже Делри. Друг въпрос беше дали наистина щеше да му прости. Важното бе да потвърди, че Сесил наистина му е поискал прошка.

Както бе тръгнало, денят щеше да бъде успешен.

Но както се оказа, този успех наистина си бе главозамайващ: всички на третия етаж в местната болница видяха колко сломен е Сесил, колко покрусен и разкаян.

Когато не му позволиха да влезе в интензивното отделение, той вдигна страхотен скандал. Не, не се разкрещя, не започна да ругае, както на негово място би направил Карл. Това щеше да бъде погрешна стратегия. В такива ситуации сълзите и мъката действаха по-безотказно. Всички в чакалнята на интензивното отделение застанаха на негова страна, когато дежурната медицинска сестра отсече с леден глас:

— Съжалявам, господин Хърболд, ала по молба на семейството не пускаме никого при господин Корбет.

— Но и аз съм от семейството! — изхлипа той. Дори пусна една-две сълзи. — И аз съм от семейството — повтори Сесил с треперлив глас, от което разчувства още повече околните. — Няма да си тръгна, докато не видя татко. Трябва на всяка цена да му кажа нещо, преди да умре. Той знае ли, че съм тук? Него питали ли сте го дали иска да ме види?

Всъщност ако онзи стар негодник знаеше, че някой от двамата братя е на хвърлей от него, сигурно щеше да хвърли топа.

Сесил пет пари не даваше за дядката, беше му все едно дали ще оздравее или ще умре. Честно казано, дори беше доволен, че не се е видял очи в очи с него. Беше готов да се прави на луд и да моли на колене Делри, ако това щеше да направи сценката по-убедителна. Но се радваше, че не се е наложило да стига чак дотам. Освен това Делри не бе от хората, които лесно се хващат на такива евтини номера. Той нямаше да се отнесе към него тъй лековерно, както човекът от охраната на болницата, когото повикаха.

Когато мъжът дойде при Сесил, по мустаците му имаше трохи от кифлата, която ядеше. Попита какво става и Сесил му обясни.

— Влизам ви в положението, и аз на ваше място щях да се разстроя. Но притеснявате другите и не можем да допуснем тук, в болницата, такава суматоха.

Сетне му предложи да дойде в по-удобно време. Когато Сесил отказа да си тръгне, човекът от охраната погледна безпомощно медицинската сестра, която се обади в местното управление на полицията.

Полицаят беше стар и уморен и нехаеше дали Сесил ще се види с втория си баща или няма да се види. Затова пък подскочи като ужилен, когато разбра, че пред него е един от братя Хърболд.

— Слушай мой човек, пуснат си под гаранция и нарушаваш условията.

— Няма такова нещо, шефе. Поискал съм разрешение да дойда и да се видя с втория си баща. При условие, че до довечера се прибера. Ето ви номера на човека, при когото трябва да се явя. Можете да му се обадите и да проверите.

Полицаят взе от Сесил визитната картичка, която той му подаде, и набра телефонния номер. Казаха му, че Сесил наистина е получил разрешение да напусне щат Арканзас, за да се види със семейството си, и че до вечерта трябва да се върне. Освен ако Сесил не грешеше, обясниха още на полицая, че той е под наблюдение и няма как междувременно да забърка някоя каша, например да се срещне с брат си и да му помогне да се укрие от властите. Казаха му още, че според тях Сесил е предприел това посещение колкото за прикритие и те се надяват да ги отведе право при Карл и Майрън.

Докато слушаше информацията от Арканзас, ветеранът от полицията в Блуър гледаше кръвнишки Сесил. Накрая рече:

— Добре. Благодаря. — Остави телефонната слушалка и върна на Хърболд визитната картичка. — Бил си толкова път за тоя, що духа. Никой тук не е умрял за теб. Роднините на втория ти баща смятат, че ще му се отрази зле, ако те види. Ако се вярва на тях, навремето не сте се разделили с него като първи приятели.

— Точно за това искам да го видя. Докато живеехме при него, ние с брат ми му почернихме живота. Чудя се как не го вкарахме в гроба. Когато Делри отказа да се яви на обжалването на присъдата в съда, Карл започна да ръси по негов адрес какви ли не закани, да ти настръхне косата! Та искам да му кажа, че аз нямам нищо общо с тези неща. Извърших престъпление, излежах си го и готово! Горчиво се разкайвам за всички щуротии, които съм вършил. Карл съвсем го удари през просото, да вземе да избяга от затвора, моля ви се! И да изнасили онова момиче. Адът няма да му се размине. Искам Делри да знае, че поне от единия е станал човек — изхлипа Сесил. — Нищо друго. Искам да знае, че в затвора открих Бога. Изпих горчивата чаша до дъно. Вече не съм такъв, какъвто ме познаваше Делри. Изобщо не съм като брат ми.

— Сигурен съм, Сесил, че Делри ще се гордее с теб — рече отегчено ченгето. — Но нека това стане друг път и на друго място. Хайде, ела. Ще те изпратя.

— Добре, шефе — склони Сесил и си избърса очите. — Не искам да създавам неприятности.

Така си тръгна. Мисията беше изпълнена. Щяха да предадат на службите, издирващи Карл, че Сесил се е държал като разкаял се гражданин, който спазва законите. Че е дошъл в Тексас на нещо като поклонение, за да моли за прошка втория си баща, който е на смъртно легло. И както се изразяваха психиатрите по затворите, да изкупи всички свои минали прегрешения. Не искат и занапред да го свързват с брат му. С престъпното му минато било свършено. Те трябвало да насочат вниманието си другаде.

И Сесил се оказа прав за вниманието.

Забеляза опашката подире си на около сто и петдесет километра от Блуър, когато спря да сипе бензин и да си купи пепси-кола и нещо за хапване. Агентът пет пари не даваше дали той ще го види и на отливката за камиони спря направо зад Сесил.

Не слезе от колата, изчака Сесил да зареди, да влезе вътре, да плати и да се върне със сандвича в автомобила. Сесил го погледна, ала онзи тип дори не извърна очи, сякаш го предизвикваше. Но Сесил не бе вчерашен, че да се хваща на въдицата. Ченгето го следва още седемдесет-осемдесет километра, после се отказа.

— Бил наемен работник! Друг път! — промърмори Сесил и прекоси границата между щат Тексас и Арканзас.

Дума да няма, прикритието беше добро, но от сто километра си личеше, че онзи хубостник, дето се бе издокарал като каубой и се представяше под името Джак Сойър, си е ченге. Не можеше да му се отрече, че е печен. Беше се сетил добре и за пикапа.

И въпреки това не можеше да надхитри Сесил Хърболд.