Сандра Браун
Торнадо (18)

18

Градчето се бе сгушило край пътя. По това време на нощта потъналите в сън улици не показваха признаци на живот. Над главното кръстовище мъченически висеше светофар, на който обаче не мигаше дори жълтата светлина: или беше изгорял, или се бе самоизключил в предварително зададеното му време. Прозорците бяха тъмни. По безлюдните улици не се прокрадваха дори бездомни котки.

Затова пък Карл Хърболд беше нащрек.

В продължение на няколко дни бяха намерили чудесно убежище, където да си починат на воля, във фермата на Бейли в Северозападна Луизиана. Карл не можеше и да мечтае за по-уютно местенце. Килерът и фризерът бяха заредени добре. Телевизорът хващаше толкова много канали, че те с Майрън така и не успяха да погледат всичките. В къщата имаше централна климатична инсталация, благодарение на която във всички помещения беше прохладно.

На Карл направо си му домъчня, когато стана време да се сбогуват с къщата. Овдовялата госпожа Бейли и сестра й — стара мома, бяха живели сами в нея, откакто господин Бейли бе починал. Нищо чудно роднините и съседите да се отбиваха от време на време, за да видят как поминуват двете старици, затова тази сутрин Карл бе решил, че не бива да остават с Майрън повече тук. Беше си опасно да се задържаш дълго на едно място, когато полицията — и местната, и щатската, и федералната, те издирва под дърво и камък.

Бяха оставили сестрите да почиват в мир, с по един куршум в главата, на дъното на кладенеца.

Карл открай време не умееше да чака. Той беше човек на действието. Те със Сесил се бяха разбрали да не се срещат непосредствено след бягството от затвора. Защо да рискуват излишно? Ченгетата щяха да държат под око Сесил, докато се убедят, че братя Хърболд не са чак толкова глупави, та да вършат нещо тъй предсказуемо и да се излагат на опасността Карл да бъде заловен отново. Затова и братята се бяха уговорили да се видят, щом страстите се поуталожат. Но до срещата им оставаха още доста дни и от бездействието Карл съвсем се изнерви — не го свърташе на едно място.

Имаха трудности и с парите. Покойният господин Бейли бе завещал на роднините си дом с всички удобства, но сестричките явно бяха най-стиснатите жени, живели някога под слънцето. В къщата нямаше пукнат цент. Дори когато Карл бе предоставил госпожа Бейли на Майрън, та той да си поиграе с нея, сестра й, старата мома се бе заклела през сълзи, че не им се намират никакви пари, освен малката сума в портмонето й. Някакви си жалки двайсет и седем долара.

Но Карл се чувстваше измамен. След като видя сметката и на двете бабички, той дни наред претърсва къщата педя по педя, от тавана до мазето. Но не намери и цент на обикновените места, които хората използваха за скривалище. Кой да знае, че дъртите вещици са казвали истината, когато са ги молили на колене да им пощадят живота?

Карл и Майрън бяха изхарчили почти всичките петдесет долара, които Сесил им бе оставил в колата: бяха купили пиене, храна и бензин. Но скоро щяха да им трябват пари. Сега бяха намислили да задигнат отнякъде някой и друг долар, без да вдигат излишен шум.

— Ето го мястото, което ни трябва, Майрън — отбеляза Карл, докато завиваха под единствения изключен светофар в градчето. — Как мислиш?

— Разбира се, Карл.

— Ще вземем малко пари, а на теб — и няколко пакетчета бонбони и вафли. Искаш ли?

Беше доволен, че Майрън е тъй сговорчив, само дето непрекъснато се хилеше. Оголеше ли зъби в усмивка, се виждаха отеклите му розови венци и Майрън наистина се превръщаше в истинско страшилище.

Бензиностанцията беше от гофрирана ламарина и сякаш бе строена най-малко преди половин век. Колонките отпред бяха малко по-нови — отпреди двайсетина години. Кичестото дърво беше разпростряло клони над покрива и бе потопило цялата постройка в непрогледен мрак, което според Карл беше само добре дошло. Колкото по-тъмно беше, толкова по-добре. Той зави с колата, отиде зад бензиностанцията, спря и слезе.

Задната врата беше с катинар, който той отвори със стругарския нож, оставен предвидливо, за всеки случай от Сесил в багажника на автомобила. Тръгна пръв през разхвърляния склад, който миришеше на гума и смазка, и влезе в самата бензиностанция. Майрън го последва.

— По дяволите!

С ръце на хълбоците, Карл погледна отчаяно касовия апарат. Беше очаквал да види някаква допотопна реликва, месингова кутия с копчета, върху които са написани цифрички, и звънче, което звъни всеки път щом касата се отвори. Или дори кутия от пури, натъпкана с банкноти.

Кой ти е очаквал да види в това затънтено градче компютризиран касов апарат, последна дума на техниката, като този тук? Явно на Карл не му вървеше. Първо не откри в къщата на бабките скрити съкровища. А сега пък това!

— И как сега да го отворя?

Въпросът беше риторичен, но Майрън, който бе открил на рафта със сладкарските изделия и дъвките любимите си бонбони и вафли, отвърна:

— Не знам, Карл. Разбий го.

— Такъв апарат не може да се разбие, тиквеник с тиквеник! Има код, цифри, които трябва да се наберат… Какво ли съм седнал да обяснявам такива сложни неща на един олигофрен! Я ми хвърли една вафла!

— Бадеми искаш ли, Карл?

— Защо не?

Майрън метна вафлата под ръката си. Карл се пресегна да я хване.

— Стойте, не мърдайте, келеши такива!

Карл се извърна към посоката, откъдето бе дошъл викът. Точно на равнището на очите си видя пушка с отрязана цев. Вафлата тупна на пода.

— Не стреляй! — изпелтечи той. — Недей! — извика, забелязал с крайчеца на окото, че Майрън се кани да скочи. Ако пушката стреляше, главата му щеше да стане на кайма още преди Майрън да е обезвредил другия мъж. — Извинявайте, господине. Не искахме да ви причиним зло, само…

— Млъквай! Ей, ти! — обърна се човекът към Майрън. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам, и ела тук при приятелчето си.

— Какво да правя, Карл?

„Бива ли такова нещо, смотаняк такъв! Да се обръщаш към мен по име!“, скастри го наум Карл, макар че кореше и себе си, задето е бил толкова небрежен. Беше оставил пистолета върху плота. Сега беше с гръб към него и не можеше да го вземе. „Големи глупаци сме!“ Оставаше му само едно — да се преструва на много уплашен за кожата си.

— Прави каквото ти казва човекът! Хванаха ни!

Майрън затътри огромни ходила по линолеума.

— Сега в затвора ли ще се върнем?

Карл се зарече, че измъкне ли се жив, ще му отреже с двете си ръце езика.

— Ама вие да не сте онези, дето избягаха от затвора в Арканзас?

— Не ни убивайте — примоли се Карл уж много уплашен. — Ние сме…

— Божичко! — възкликна през шепот човекът. — Добре се наредих! Видях колата отвън.

— Бензиностанцията ваша ли е? — попита Карл.

— Моя, да опустее дано. Рекох си, че са влезли някои хлапетии. И през ум не ми е минавало…

— Тате!

Онова, което се случи после, сякаш тънеше в мъгла дори за Карл, който пое инициативата в свои ръце.

Собственикът на бензиностанцията се извърна да се скара на отрочето си, на което явно бе наредил да не мърда от колата. А Карл само това и чакаше — удари с все сила пушката и прикладът се заби в корема на човека. Пушката обаче не стреля, чудо, което Карл така и не проумя. Майрън както никога постъпи умно, което само по себе си беше чудо: сграбчи момичето и притисна едра длан към устата му, та то да не пищи.

За по-малко от пет секунди съотношението на силите се промени. Карл и Майрън отново държаха всички оръжия и владееха положението, докато мъжът, решил да ги залови на местопрестъплението, се беше превил на две, давеше се и ги молеше да пощадят живота му.

— Е, това вече е друго — отбеляза Карл, после се наведе, вдигна вафлата от пода и разкъса обвивката. — Нали, Майрън?

— Да, Карл.

Другият отхапа от вафлата.

— Махни си ръчището от носа й, че ще вземеш да я удушиш. Но й дръж устата затворена.

— Моля ви, не й причинявайте зло — простена мъжът.

— И през ум не ми е минавало — отвърна Карл и се престори на обиден. — А на теб, Майрън, минавало ли ти е през ума да причиняваш зло на това момиче?

— Не, Карл.

— Ето на! Не искаме да причиняваме зло на никого. И няма да го направим.

Карл халоса с приклада мъжа по носа и му изби предните зъби. Човекът се свлече на четири крака, като стенеше и призоваваше на помощ Бога.

— Видя ли сега, колкото и да хленчиш и да молиш, няма да помогнеш на никого — каза му Карл. — Защото можеш да си помогнеш само ти. Трябва само да отвориш касовия апарат. И те оставяме на мира. Не мислиш ли, че е справедливо?

— Добре, добре, само не ни причинявайте зло.

С огромно усилие на волята човекът се надигна и тръгна, залитайки, към касовия апарат. Клетият, ръцете му трепереха толкова силно, че едвам успя да включи апарата. Набра цифрите на кода и апаратът се отвори.

— Видя ли колко лесно било? — потупа го Карл по гърба и със самоделния нож, който бе измайсторил още в затвора, го наръга в бъбрека.

Заби острието три пъти. Извади го и мъжът се свлече безжизнено на пода.

— Не гръмна и изстрел — отсъди на глас Карл и се ухили. — Време е да се поопаричим.

Ужасеното момиче се разхлипа неудържимо и привлече към себе си вниманието на Карл. Дотогава той всъщност не го беше забелязвал — мислите му бяха заети с друго. Но след като натъпка джобовете си с банкнотите, които бе взел от касовия апарат, огледа девойчето от глава до пети. Беше по къси панталонки и раирана фланелка с името на някакъв отбор. Три четвъртите чорапи очертаваха тъничките й прасци над маратонките. Беше на около четиринайсет години. Вече не беше дете, но още не бе и жена. Ала женското у нея все пак се бе пробудило. Карл усети как се възбужда. Ако не бързаха…

— Знаеш ли какво, Майрън? Ще ти дам да покараш малко колата. Какво ще кажеш?

— Страхотно, Карл, ще падне голяма веселба! Може ли да си взема още бонбони?

— Може да вземеш колкото ти душа иска. Даже ще ги взема аз. А ти заведи тази хубавица при колата и я качи на задната седалка. Но да не е гъкнала, чу ли?

Бог да го поживи този Майрън, изпълни безпрекословно нареждането му. Е, докато беше водил момичето към колата, му беше спрял притока на кислород и когато Карл отиде при тях, то беше изпаднало в несвяст, така че лепенките, които той бе взел от бензиностанцията, се оказаха излишни. Но за всеки случай й залепи устата.

Когато Майрън профуча покрай табелата с името на града, Карл вече се забавляваше на воля на задната седалка.