Сандра Браун
Торнадо (17)

17

Джак се върна от склада вече по мръкнало. Изненада се, когато видя, че въпреки жегата Делри и Дейвид са отвън на предната веранда. Не искаше да им се натрапва. Виждаше му се странно, че още не са го уволнили.

Предния следобед наистина бе прекрачил всякакви граници. Беше се хвърлил презглава в разбунените води на нравствен конфликт уж за да спаси удавник, който не искаше да бъде спасяван. Сега, близо двайсет и четири часа по-късно, Джак още не можеше да си прости, че е попитал Делри откога обича снаха си.

Какво, по дяволите, му влизаше в работата? Изобщо не го засягаше. С изключение на това, че е разстроен, задето те двамата с Ана са се срещали насаме в конюшнята. И Делри го подозираше, че е отровил кравите. Според Джак това до известна степен му даваше право да изкаже мнението си. Въпреки всичко въпросът беше доста неуместен и той го знаеше още докато го задаваше.

Делри се бе ядосал, и то с основание. Беше извърнал глава толкова бързо, че насмалко да завърти в същата посока и волана на пикапа. Завиха рязко. По-възрастният мъж натисна спирачките и все пак не се претърколиха в канавката, но пикапът продължи по инерция и спря така, че всичко вътре се разтресе.

Когато Делри се извърна към Джак, вените по челото му бяха изпъкнали от гняв.

— Не знам от коя канавка си изпълзял, но с това мръсно съзнание… — изсумтя той запъхтяно и си наложи да млъкне, за да си поеме дъх. — Нека сме наясно с едно. И с пръст не съм докосвал Ана. Между мен и нея няма нищо, ама нищо нередно.

— Вярвам ти — отвърна Джак. — Не те попитах откога спиш с нея. Попитах те откога я обичаш.

Делри продължи да го гледа вторачено още известно време, ала Джак не трепна. Знаеше, че е прав. Реакцията на Делри бе разсеяла и последните му съмнения, че само му се е сторило.

Накрая старецът се отпусна на седалката и притисна пръсти към очните си ябълки. Стоя така цяла минута. Джак не смееше да се помръдне, дори не дишаше.

Когато най-сетне Делри свали ръка, тя сякаш тежеше сто килограма. Падна безжизнено върху коленете му. Той се бе вторачил неутешимо през предното стъкло, изглеждаше стар, разгромен и неописуемо тъжен.

— Тя знае ли?

— Не. Не — поклати глава Делри.

Джак си замълча — и бездруго бе казал прекалено много. Делри отново излезе на шосето и те се прибраха във фермата. Джак нямаше да се учуди, ако старецът му бе казал да си събира багажа и да се маха. Имаше две твърде основателни причини да го изгони.

Но Делри не отвори дума за уволняване нито тогава, нито тази сутрин, когато Джак се яви на работа. Ето че той не бе уволнен и днес следобед, когато отиде да купи частта за повредената помпа. Както личеше, Делри смяташе да го задържи още при себе си.

Но Джак изобщо не се надяваше да го поканят на семейната трапеза, затова и се поколеба дори когато Дейвид му махна от верандата.

— Ей, Джак! — провикна се момченцето. — Ела! Правим сладолед.

„Нищо няма да ми стане, ако мина и ги поздравя“, рече си Джак. Спря пикапа и слезе.

— Здравей, Джак!

— Здрасти, Дейвид! — Джак изкачи стъпалата и кимна към допотопната машина. — Пък аз си мислех, че днес всички машини за сладолед са електрически. Не знаех, че още правят и дървени.

— Не, не ги правят — поясни Делри — беше плувнал в пот от усилието, но по всичко личеше, че му е приятно. — Имаме и електрическа, но все ми се струва, че сладоледът става по-вкусен, ако си го разбъркам сам.

Делри трябваше да напрегне всичките си сили, за да завърти ръчката. Дейвид се бе разположил върху задвижващия механизъм, бяха му сложили сгъната хавлиена кърпа, за да му е по-меко. Фризерът, варел, измайсторен от отвесни дървени обръчи, бе сложен в пластмасова каца, та пяната, стичаща се през една дупчица отстрани, да не капе в цветните лехи покрай верандата.

— Сладоледът замръзва по-бързо, ако седя отгоре — поясни Дейвид.

— Значи затова си най-важният тук — отбеляза Джак.

Хлапакът го озари с щърба усмивка.

— Намери ли частта? — попита го Делри.

— Да, утре сутрин, още щом стана, ще се заема с помпата. Освен ако не искаш да я поправя още тази вечер.

— А, не. Я поседни.

Изненадан от поканата, той се намести на най-горното стъпало.

— Дядо, не се казва „а“.

— Така си е, Дейвид, не се казва. Вечерял ли си? — обърна се той към Джак.

— Спрях на едно място да си взема сандвич.

— Сладоледът ще е готов всеки момент.

Сякаш по знак, Ана излезе на верандата с поднос, върху който бяха наредени купички, салфетки и лъжички. Джак скочи и пое подноса, от което тя като че ли се смути. Или може би се притесни, че не носи прибори и за него, и се налага да се връща в къщата, за да вземе още една купичка и лъжица? Когато Ана пак дойде при тях, Делри оповести, че сладоледът е готов.

Дейвид скочи от задвижващия механизъм. Махнаха кърпата. Джак загледа с интерес как вадят сладоледа от металната съдина. Ана вдигна капака и извади отвътре витлото, което разбъркваше сместа, докато сладоледът се втвърдяваше. После напълни с черпака първата купичка и я подаде на Джак.

Стъписан, той я пое и прошепна: „Благодаря“. Изчака и другите да си получат сладоледа и чак тогава гребна и го опита. Беше гъст, студен, сладък, ухаеше силно на ванилия. Да си оближеш пръстите!

— Ана използва рецептата на Мери, предавала се е от поколение на поколение в семейството й — поясни Делри. — Обзалагам се, че това е най-хубавият домашно правен сладолед, който си вкусвал.

— Това е първият домашно правен сладолед, който вкусвам — отвърна Джак още преди да го е осъзнал. Надяваше се забележката му да остане незабелязана, но Делри вдигна глава и го погледна. Джак сви рамене. — Родителите ми не бяха от хората, които ще седнат да правят сладолед. Как мина срещата с Ломакс?

Слава богу, успя да смени темата.

Делри се свъси.

— Показах му вратата и му обясних да не ме безпокои повече с предложения: няма да му продам фермата. После онзи негодник се запретна да обработва Ана.

Джак погледна към младата жена. Дотогава и двамата се бяха старали очите им да не се срещат, макар че той не пропускаше и най-малкото движение, което правеше Ана, а както личеше, тя също го наблюдаваше скришом. Притеснението им беше смешно. В края на краищата не бяха деца, бяха възрастни хора. И в конюшнята не бяха правили нищо повече, освен да се докоснат по ръцете.

Е, вече знаеше какви са чувствата на Делри към младата жена и не би я погледнал, без да си спомни за тях. Сега обаче я стрелна озадачено с очи, а Делри подкани:

— Кажи му, Ана. Ще има да се смее.

Тя предаде със знаци разговора си с Емъри Ломакс, свекър й превеждаше. Щом завърши, Джак отбеляза:

— Мислех, че е мухльо. А той се оказа и голям мръсник. Бе чул достатъчно от коридора, за да си състави мнение за банковия чиновник. Ако беше честен предприемач и почтен човек, Ломакс нямаше да изнудва Делри с връзката му с Карл Хърболд. Начинът, по който бе притиснал Ана, идеше да покаже, че няма съвест и мисли само за себе си. Опасно съчетание!

— Я кажи на Джак какво си му отговорила — подсмихна се Делри. Тя се извърна към Джак, а свекър й отново започна да превежда знаците й. — Престорих се, че съм поласкана. А когато той предложи да сме излезели, го нарекох… нарекох го с лоша дума — редактира репликата Делри, защото ги слушаше и Дейвид. — Казах му да маха мръсните си ръце от мен, или ще го изритам знаеш къде.

Дейвид облиза лъжичката.

— Къде е щяла да го изрита, дядо?

— Представям си — намеси се и Джак и направи отвратена физиономия. — Не е трябвало да го щадиш, Ана. — Младата жена му се усмихна. Той й върна купичката и допълни: — Допълнително давате ли? Много ви моля!

Загледа я как гребва с лъжицата от сладоледа в съдината. Светлината, струяща през предните прозорци на къщата, осветяваше само едната страна на лицето й. Другата беше омекотена от сянката. Кожата й изглеждаше хладна въпреки горещината навън. Движенията й бяха пестеливи. Ако по пръстите й полепнеше разтопен сладолед, тя го облизваше сякаш без да се усеща.

После Джак забеляза, че Делри го гледа как се е вторачил в снаха му. Изяде за рекордно време втората порция сладолед, сбогува се и остави семейство Корбет на верандата.

Дълго стоя под струята вода в мъничкия душ във фургона и повтаря до припадък: „Само не прави глупости, Джак! Само не опропастявай всичко!“.