Сандра Браун
Торнадо (12)

12

Ези се събуди в четири и половина — открай време ставаше в този час. Пенсионирането не бе променило вътрешния му часовник, а също и навиците му. Но навремето работата бе запълвала докрай неговите дни, докато сега часовете, когато той бе буден, бяха безплодни и сякаш безкрайни. Повечето хора бъхтеха цял живот, само и само да дочакат мига, когато ще излязат в пенсия. Ези не можеше да им се начуди. Недоумяваше как някой може да си мечтае да бездейства.

Кора си бе наумила да купят каравана и да обикалят надлъж и шир страната. Ала върху картата на Щатите имаше малко места, които си заслужаваше човек да види. Големият каньон. Планината Тейтън. Ниагарският водопад. Нова Англия през есента. Но Ези не бе особено ентусиазиран при мисълта, че ще трябва да кара до припадък из страната.

Жена му бе подметнала и да идели на пътешествие с кораб. Ези не се сещаше да има нещо по-ужасно от това да стои като вързан на някой кораб, сред тълпа непознати и преливащ от енергия екипаж, който само се чуди как да го накара да се забавлява, правейки неща, които не му се правят. Той търпеливо се бе преструвал, че не забелязва шарените диплянки, които Кора непрекъснато му пъхаше под носа.

Накрая тя все пак щеше да постигне своето. Ези щеше да вдигне ръце и от чувство за вина щеше да склони. За него отпуските не бяха важни, затова и не му липсваха. Виж, при Кора беше друго. Рано или късно той щеше да се види принуден да я придружи на някоя от почивките, за които тя толкова мечтаеше.

Но се надяваше да отлага възможно най-дълго. Струваше му се — и това бе най-смешното — че все още не бива да напуска града. Уж се бе пенсионирал, уж на негово място бе назначен нов човек, който се справяше, уж всичко в окръг Блуър беше мирно и кротко, а Ези изпитваше странното усещане, че не си е свършил работата.

Заблуждаваше се, разбира се. Все търсеше нещо, с което да се оправдае.

— Съвсем съм изкуфял — промърмори той презрително и се пъхна тихичко в кухнята.

От вечерта бе нагласил часовниковия механизъм на кафеварката и кафето вече беше готово. Той взе чашата и я изнесе отвън на терасата, на писалището от червено дърво, което децата му бяха подарили преди няколко години за Коледа. Дори толкова рано, много преди да е изгряло слънцето, стрелката на термометъра вече показваше двайсет и пет градуса. Луната се бе снишила на западния хоризонт. Не се виждаше и едно-едничко облаче. Предстоеше им още един горещ ден.

И онова лято бе необичайно топло.

Особено онази августовска утрин, когато бе намерен трупът на Патси. На фотографа от вестника му бе призляло вероятно и заради жегата. След обаждането на неговия подчинен Джим Кларк, Ези го остави заедно със съдебния лекар Харви Страуд на местопрестъплението и отиде в заведението, където Патси е била видяна жива за последен път.

Кларк и още един човек от шерифството вече бяха обиколили хората, били в заведението предната вечер. Когато Ези отиде при тях, вече ги бяха разпитали, но въпреки това той разговаря с тях повторно, като си водеше бележки върху салфетки с емблемата на заведението — колело от вагон.

— Точно така, шерифе. Почти цялата вечер Карл и Сесил бяха тук заедно с Патси. Забавляваха се до премала.

— Патси ли? Танцуваше едното парче с Карл, следващото — със Сесил. Всъщност какво ти танцуване, направо се беше впила в тях. Подпали им фитила. То и аз уж само зяпах, а ми кипна кръвта.

— Какво значи „държала се е предизвикателно“, че ги е прелъстявала ли?

— Ами да, шериф Хардж. Прелъстяваше ги, и още как! Мен ако питате, дори й беше приятно, че си има публика.

— Нали знаете, за мъртвите или добро, или нищо, но Патси, как да ви го обясня, показваше на всички, че е от дашните, нали се сещате.

— Те със Сесил направиха на дансинга голямо шоу. Той я беше стиснал за задника… извинявайте, за дупето… и беше впил устни във врата й.

— По едно време имах чувството, че Карл ще я оправи направо върху масата. Пред Бога и пред всички в заведението.

— Дали са се ревнували ли? Не, шерифе, по нищо не личеше братята да се ревнуват помежду си. Поделяха си я и изглеждаха доволни. Е, те, разбира се, са си боклуци.

Единственият свидетел, който не им оказа съдействие, беше собственикът на заведението Паркър Джий. Беше му неприятно, че „ченгетата“ са нахълтали в кръчмата и разпитват посетителите, все едно са престъпници. Каквито и въпроси да му задаваха, той отговаряше кисело: „Снощи имах много работа. Не помня“.

Ези остави подчинените си да записват показанията и нареди братя Хърболд да бъдат издирени, натъртвайки, че засега ги търсят само за разпит. От заведението отиде право в квартала, където беше градчето от каравани и където двамата братя живееха в потрошен фургон. Колата им я нямаше, Ези почука, но не отговори никой. Той едва устоя на желанието да претърси фургона без заповед за обиск. Но в този случай всичко трябваше да бъде направено като по учебник. Само това оставаше братята — да бъдат обвинени в убийство и делото да бъде отлагано до безкрайност заради някой дребен технически пропуск.

Докато разпитваше съседите, те хвърляха презрителни погледи към фургона и му обясниха, че се надявани да тикне Карл и Сесил зад решетките до края на живота им. Само им създавали неприятности, влизали и излизали по всяко време на денонощието, карали като ненормални по улицата между фургоните, излагайки на опасност дечурлигата, които си играели навън, тормозели момичетата с груби подмятания и подсвирквания, фургонът им беше трън в очите на всички, живеещи наоколо. Съседите им в един глас повтаряха, че дават мило и драго, само и само да се отърват от тях.

После Ези отиде на нефтената сонда, където братя Хърболд се бяха хванали на работа.

— Тази сутрин не се явиха — обясни бригадирът. — Знам, че не им е чист косъмът, но всеки заслужава да получи още един шанс. Сега ще трябва да се лиша от двама работници. Но бях дотук с добротата. Между другото, какво са направили?

Ези не отговори. Но дори и да искаше да отговори, нямаше да знае откъде да започне. Беше твърде дълго и сложно за обяснение. Хърболдови се забъркваха в какви ли не каши още от деца, докато бяха живели при втория си баща.

Делри Корбет се бе оженил за майка им — по онова време вдовица, когато момчетата бяха още в началното училище. Тя беше хубава жена, свита и кротка, беше се видяла в чудо с тези лудетини, синовете си. Още от съвсем малки те не я слушаха. И затова намразиха още повече втория си баща, опитал се да им наложи строга дисциплина. След смъртта на майка им Делри стана техен настойник и те се озлобиха още повече към него. А когато се ожени повторно, направо си станаха непоправими, Делри и втората му жена не виждаха бял ден от тях.

Първото провинение на момчетата бе кражбата на шест бири, в която ги заподозряха.

— Не успяхме да ги хванем с краденото, Делри и не можем да го докажем.

Ези още помнеше колко засрамен и смутен е бил Делри, когато той му е завел двамата пияни хлапаци.

— Ще взема мерки, шериф Хардж. Благодаря, че ги доведе вкъщи. Имаш думата ми, че това ще е за последен път.

Но Делри не успя да спази обещанието си. От година на година момчетата вършеха все по-големи пакости, особено след като се роди Дийн Корбет. Баща му беше на седмото небе от щастие. А Сесил и Карл сякаш бяха решили на всяка цена да му почернят живота.

Белите им ставаха все по-сериозни, докато веднъж — Сесил вече беше в гимназията, а Карл в прогимназията — едно момиче не ги обвини, че са се разголили в ученическия автобус и са го принудили да ги милва. Момчетата се кълняха, че девойчето лъжело, че нямало такова нещо и гладна кокошка просо сънувана. И тъй като момичето беше само, а те бяха двама, Сесил и Карл си останаха ненаказани. Родителите на момичето бяха възмутени и на всеослушание обвиняваха Делри за поведението на доведените му синове.

Сетне момчетата извършиха няколко дребни кражби и вандалщини и бяха хванати да карат пияни, но си бяха хитри. Винаги се измъкваха сухи от водата. Една нощ обаче бяха заловени на местопрестъплението, докато крадяха авточасти от гробище за стари коли. Бяха осъдени на година и половина затвор за непълнолетни. След една година бяха пуснати оттам и се върнаха под попечителството на втория си баща.

Делри рече и отсече: още едно провинение, и ще ги изхвърли от къщата си. След две вечери те се напили, откраднали една кола и отишли в Далас, където се блъснали в камионетка и ранили тежко шофьора. Получиха присъди вече като пълнолетни и бяха пратени в Хънтсвил. Делри се отърва от тях.

След като ги пуснаха под гаранция, двамата не се прибраха в Блуър. До пролетта на 1976 година.

В началото на същата година на една сонда беше открит нефт. За кратък период от време бяха намерени още три нефтени кладенци. Сондите започнаха да никнат като гъби след дъжд, появи се търсене на работна ръка. В района взеха да се стичат какви ли не отрепки, които се хващаха на сондите. Сред тях бяха и братя Хърболд.

Една вечер в мотел, където бяха отседнали главно пришълци, стана сбиване. Когато отиде на местопроизшествието, Ези с изненада видя, че сред побойниците са и братя Хърболд.

Още от малки си бяха хубави момчета — не бяха погрознели ни най-малко в затвора. С кървящата рана над веждата Карл изглеждаше дори още по-красив и чаровен.

— Я, кого виждам, шериф Хардж! — ухили се Карл, щом Ези го издърпа от човека, когото той налагаше с юмруци. — Беше ми домъчняло.

— Пак ли си търсиш белята. Карл? Толкова ли не се поучи в Хънтсвил?

— Разбира се, че сме си извлекли поука, шерифе — намеси се Сесил, който изтласка с лакът брат си. И двамата бяха непрокопсаници, но Сесил не беше толкова буен. Ези се съмняваше, че той е по̀ стока от брат си, но поне беше по-предпазлив. — Това тук стана случайно.

— Какво ти случайно! Брат ти щеше да пребие от бой онзи хубостник.

Един негов подчинен се опитваше да свести другия мъж, който бе изпаднал в безсъзнание, като му удряше плесници.

— Брат ми просто се защитаваше — натърти Сесил. — Виновни сме за сбиването точно колкото всички останали тук. Задържите ли нас, трябва да задържите и другите. Няма да ви стигне мястото в ареста.

Беше прав, естествено. Ако Ези седнеше да разпитва тези мъже, щеше да виси тук цяла нощ и само да губи времето на себе си и на своите подчинени: щеше да чуе какви ли не взаимно изключващи се твърдения как е започнал боят. Ето защо просто затвори заведението и нареди на всички да се прибират по стаите и да се наспят.

Сесил задърпа Карл към стаята, но брат му спря и попита:

— Ей, шерифе, виждал ли си нашето второ татенце?

— Да.

— Следващия път, когато го видиш, му предай да върви на майната си — изтърси Карл и за по-убедително забучи пръст в гърдите му. — Предай на онзи педал какво съм ти казал.

— Млъквай, Карл — скастри го Сесил, после се усмихна гузно и го затегли през паркинга.

На другия ден Ези отиде при Делри. Не му предаде думите на Карл, само го попита дали знае, че доведените му синове са се върнали.

— Чух нещо такова, но не съм ги виждал. Знаят, че не искам да имам нищо общо с тях.

Ези ги беше срещнал още само веднъж — и този път те бяха в епицентъра на побоя. Беше станал в „Ранглър“, едно от малкото останали автокина в Източен Тексас. Алкохолът беше забранен, но въпреки това се лееше като река всяка лятна вечер.

Входът беше един долар на автомобил. Автокиното бе евтино забавление за хлапетиите в Блуър и съседните градове. Който и филм да даваха, те се стичаха на цели орляци, прехвърляха се от кола на кола, сваляха се, напиваха се с алкохол.

Онази вечер по причини, които така и не бяха установени, тълпата в автокиното се разделила на два лагера. Паркираните в северния край на киното обявили война на хората, спрели в южната му част. Посипаният с чакъл половин декар бил разцепен по средата от нещо като демаркационна линия.

Накрая се проляла и кръв, няколко автомобила били изпочупени, прожекционната зала била подпалена и шерифството прати всичките си пет патрулни коли.

Ези съгледа Карл — държеше се за кървящия нос и се опитваше да натика някаква мъртво пияна жена на предната седалка на кола комби.

— Само си търсиш белята Карл!

Той веднага се впусна да се брани и се изкиска:

— Не съм започнал пръв.

— Така си е, честен кръст. Просто бранеше честта на гаджето си. Нима ще го задържите само заради това?

Ези се извърна към Сесил, който отново се бе притекъл на помощ на брат си.

— Пуснат е под гаранция — напомни Ези. — Нарушава обществения ред. Бих могъл да го арестувам дори само за това.

— Ама бива ли да говорите така, шериф Хардж! Какво можеше да направи? Някакъв копелдак нарече гаджето му „курве“.

Ези позна жената, отпуснала се като чувал с картофи върху предната седалка. Наистина си беше известна проститутка, която лично той бе пращал няколко пъти зад решетките, задето досажда на хората на паркинга пред универсалния магазин.

— Разкарайте се и двамата. Но ви хващам вече за втори път. Оттук нататък му мислете, ще ви държа под око!

— Под кое от двете? — изкикоти се Карл.

След време Ези щеше да съжалява горчиво, че онази вечер не им е сложил белезниците и не ги е вкарал в затвора. Че не е съобщил на властите за поредната им простъпка. Че не се е възползвал и от най-дребния повод, за да ги прати отново зад решетките. Ако го беше направил, сега Патси Маккоркъл можеше и да е жива.

Тези две срещи с братя Хърболд щяха да преследват Ези години наред, но мисълта за тях щеше да го мъчи най-вече три дни, след като бе намерен трупът на Патси. Облечен в светъл ленен костюм, Харви Страуд нахълта като фурия в кабинета на шерифа и метна върху бюрото му кафяв плик.

— Готово!

— Крайно време беше — промърмори Ези, после смъкна краката си, които бе качил на края на бюрото, и отвори плика.

— Нямаше как да претупам такова нещо — заоправдава се съдебният лекар и свали шапката, за да си помаха с нея. — Ще ти се откъсне ли от сърцето една студена кола? Ако ти се намира, разбира се.

Един от подчинените на шерифа донесе безалкохолната напитка, за която лекарят бе помолил. Той я беше изпил до половината, когато Ези вдигна глава от текста, напечатан върху листовете.

— И какво излиза, умряла е от счупен врат?

— Прекършен като суха съчка. Точно на две. Починала е на място.

— Какво според теб се е случило?

— Като начало е имала полов акт с двама партньори — отвърна Страуд.

— Изнасилена ли е?

— Възможно е. Но ще бъде трудно да го докажем, защото няма факти в подкрепа на такова предположение. Пък и доколкото знам, момичето не е отказвало на никого, надали се е налагало да го изнасилват.

— Интересува ме как е умряло, не как е живяло. Не ти приляга да говориш така, Харви.

— Сигурно — рече съдебният лекар, без да се обижда. — Но и ти знаеш, че си е така.

Ези наистина знаеше, че Страуд казва истината, и не се впусна да спори.

— А синината върху шията?

— От целувка е. Има същата и върху лявата гърда. Целували са я доста страстно, но това не е насилие.

— Тук пише, че си намерил семенна течност във влагалището, а също и в…

— В ректума. Тук имаме само един донор. Проверих няколко пъти пробата, която взехме. Само един мъж се е изпразнил в ректума на момичето. — Страуд се оригна и остави празната бутилка от кока-колата на крайчеца на бюрото. — Около ануса има ожулвания и разкъсвания. Леко кървене. Тоест, била е жива, когато са я обладали там. Предполагам, че… Ако изобщо те интересува какво предполагам, Ези.

Шерифът махна на Страуд да продължи, макар че от всяка негова дума му се повдигаше все повече.

— Та предполагам, че е отишла по своя воля с момчетата. Направили са си оргия.

— А после единият я е изнасилил анално.

Съдебният лекар се свъси и подръпна замислено месестата част на ухото си.

— И това е само предположение, съшито с бели конци. Може и да е искала да го направи. Колкото да опита. Доколкото знаем, сама се е натискала.

Ези се сети за госпожа Маккоркъл в пеньоара на маргаритки — дано никога не научеше всичко това за единственото си дете.

— Можем само да предполагаме какво е станало оттук нататък — продължи съдебният лекар. — Възможно е момичето да е размислило и да е отказало, а момчето да е упражнило насилие. Но повтарям още веднъж — няма одрасквания и натъртвания, нищо, от което да се разбира, че са се боричкали.

— Това ли ще кажеш и в съда?

— Да, ако се стигне дотам, Ези. Под клетва ще бъда принуден да заявя точно това. Може би в началото момичето се е съгласило, но го е заболяло и се е отказало. Започнало е да се съпротивлява и онзи го е убил. Елементарно. Но е възможно и покойната да е изпитвала удоволствие. Случва се дори хора, които правят сравнително редовно анален секс, да получават кървене и дразнене.

Ези потърка слепоочие.

— Защо тогава вратът й е счупен? — попита шерифът, свел глава.

— Моето предположение ли? Случва се, ако по време на полово сношение партньорите се поувлекат. Младежът се е превъзбудил и без да иска, й е счупил врата.

— Няма как да си сигурен, че става дума за нещастен случай.

— Така си е. Но няма как да съм сигурен и че е направено преднамерено. Единственото, което знам със сигурност е, че той е довел до края сношението.

Ези се изправи и се протегна. Отиде при прозореца и без да има нужда, оправи щорите.

— Дори и да е било нещастен случай, защо младежът не е съобщил?

— Ти какво искаш, да дойде и да си признае, че я е чукал, докато я е уморил ли? — изсумтя скептично съдебният лекар. — При всички положения подбудите са твоя работа Ези. Аз моята си я свърших. — Страуд си сложи шапката и се надигна тежко от стола. — Подочух, че главните ти заподозрени са братя Хърболд.

— Последния път, когато са я видели жива, е била с тях.

— Аха! Тогава би могло да е и едното, и другото. Случайна смърт, за която не са съобщили. Или изнасилване и непредумишлено убийство.

— Или умишлено убийство.

— Би могло. Момчетата какво казват?

— Изпокрили са се.

— Изчезнали са, значи?

— За последно са ги видели в заведението „Вагън Уийл“ заедно с Патси.

— Не думай! Клетият Делри, много му се струпа на главата. Е, наслука! Мерси за колата.

Една от причините Ези да не арестува братя Хърболд, когато имаше тази възможност, бе, че му се искаше да спести притесненията на Делри Корбет. Оказа се, че му е направил мечешка услуга. Следващия път, когато го видя, се наложи да му съобщи, че издирва доведените му синове във връзка със смъртта на Патси Маккоркъл.

— Знаеш ли къде са, Делри?

— Ако знаех, щях да ти ги предам — отвърна човекът и Еди му повярва.

— Това ще те вкара в гроба, така да знаеш.

Сега, след толкова години, Ези бе тъй погълнат от мислите си, че не усети кога Кора е дошла при него. Гласът й не го върна към настоящето. Измъкваше се от минатото, от гузните си спомени с танталови мъки, сякаш се отскубваше от лепкава упорита паяжина.

Накрая все пак се окопити и се усмихна на жена си.

— Добро утро — поздрави я и той.

Както личеше, според Кора утрото изобщо не беше добро. Без да продумва и дума, тя му наля кафе от каничката, която бе донесла на верандата, сипа и на себе си и седна на тапицирания стол до него. Ези усети мириса на талк. Още откакто се бяха оженили, жена му си слагаше талк всеки път, когато се къпеше.

— Кое ще ме вкара в гроба? — попита той.

— Тази твоя мания.

— Вманиачен съм единствено по теб.

Ези се пресегна и сложи длан върху коляното й. Тя бързо я отмести.

— Това момиче е мъртво вече цели двайсет години, ако не и повече.

Той видя, че няма смисъл да се преструва, и въздъхна тежко. Известно време само отпиваше от кафето и мълчеше, вторачен в моравата отпред.

— Знам, Кора, откога е мъртва.

— Баща й също умря. Доколкото знам, и госпожа Маккоркъл.

Пет лета по-късно Маккоркъл бе последвал дъщеря си в гроба. Докато преглеждал нечия сметка за тока, просто се беше свлякъл върху писалището в комуналната служба и бе издъхнал. Овдовялата му съпруга се бе преместила да живее в Оклахома. Не се бе върнала в Блуър нито веднъж, дори да сложи плоча на гроба на дъщеря си и мъжа си. Ези й влизаше в положението. Градът не бе оставил добри спомени у нея.

— Единственият човек, който обвинява теб за сполетялото ги, си ти — рече Кора и натърти последната дума. — Кога ще приключи всичко това, Ези? Кога ще си го избиеш от главата?

— Откъде знаеш за какво си мисля?

— Освен че ме ядосваш, сега пък и ме обиждаш — сопна се тя. — Знам, че онази нощ се измъкна по терлици, за да прегледаш онези потънали в прах архиви. И още преди да си излязъл през задната врата, надуших как ме лъжеш, че отиваш за риба.

— Наистина ходих за риба — възрази той от немай-къде.

— Отиде на онова място край реката, където умря момичето. — Кора остави чашата кафе на масичката между столовете и стисна ръце върху скута си. — Бих могла да се боря с друга жена, Ези. Щях да знам как да постъпя. Но това… Не знам как да се боря с това. И… — Тя не се доизказа, само въздъхна тежко. — А и се уморих да опитвам.

Ези я погледна, видя вироглаво вдигнатата й брадичка и не щеш ли, усети как сърцето в гърдите му се е превърнато в буца олово.

— Напускам те, Ези. Оставям те на проклетите призраци, с които бях принудена да те деля.

Тя се разплака.

— Кора…

— Недей! Не казвай нищо. Обсъждали сме го хиляди пъти. Полза — никаква. Карали сме се, но и това не реши нищо.

— Притеснен съм заради това бягство от затвора. По новините не говорят за нищо друго, освен за Карл и вероятно това съживи спомена. Щом го заловят…

— Не, Ези. Когато го осъдиха в Арканзас и го пратиха в затвора, пак твърдеше, че край, всичко е приключило. Друг път! От години се кълнеш, че ще престанеш и ще забравиш за тази история. Но ето, сега уж си в пенсия — само да се радваш на живота! Да се радваш на мен! — пророни тя през хлипове. — Но ти не се радваш на нищо. Кисел си като краставица. Затънал си до гуша в миналото, и то по своя воля. Но моята воля е друга. Както казват децата, аз бях дотук!

Ези се опита да запази спокойствие.

— Едва ли говориш сериозно.

— Повече от сериозно. — Тя избърса очи с ръкава на домашната роба и се изправи. — Обичам те от вечерта, когато те видях. Ще те обичам до сетния си дъх. Но няма да живея повече с теб, Ези. Няма да стоя със скръстени ръце и да гледам как това те яде. Накрая ще те вкара в гроба. Гледах как те мъчи, но Бог ми е свидетел, няма да гледам как те погубва.