Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (28)

28

Шерифът се бе облегнал назад в стола си и умислено си играеше с рижите си мустаци, когато в стаята влезе Елизабет Кади.

— Е, госпожо Кади…

— Доктор Уилсън каза… Той рече, че мъжът бил тук.

— Седни, Лизи. Столът не е толкова страшен.

Тя седна и трепна, като го чу да фамилиарничи, наричайки я с така омразното й още от детинство име. Лиз… Лизи. Защо е трябвало да я кръщават с хубаво име като Елизабет, щом никой не я наричаше така? Дори и Джарет… При мисълта за Джарет бързо сведе големите си, лешниковокафяви очи, срещайки тези на шерифа Блейн.

Той я гледаше благосклонно и снизходително. Пожълтелите от тютюна пръсти все още поглаждаха мустаците му.

— Искаш да го видиш, така ли? — лукавият му поглед я караше да се чувства неловко и да съжалява, че изобщо бе дошла. — Предполагам, че няма да излезе нищо — каза той, продължавайки да я гледа със своя малко снизходителен поглед, който тя ненавиждаше. — Не можем да го държим повече тук. Досега не съм чул да е издирван. Поне по тия места. Разбира се, това не е достатъчно. Може да е някой от онези дезертьори, които кръстосват по границата напред-назад, постоянно сменяйки имената си.

Заслушана в думите на шерифа, тя почти забрави за какво бе дошла.

— Но наистина ли е професионален стрелец? Няма ли начин да разберете поне това?

— Без име, което да му увесим? — изразът на шерифа я накара да потръпне, но той продължи замислено, правейки се, че не е забелязал. — Не знам, Лизи. По дяволите, не мога да ти опиша колко Джон Смитовци съм изброил, откакто съм шериф! Но ако този тук е професионален убиец, близко до ума е, че все някой е чувал за него. Разпратех описанието му тук-там. А също и съобщение по телеграфа до щаба на тексаските кавалеристи в Остин. За да съм сигурен, че не идва оттам… Това е всичко, което можех да сторя. А той би могъл да идва отвсякъде. Не казва откъде. Твърди, че си е изгубил паметта — лукаво я погледна. — Може да е скитник, който просто минава оттук. Или да е избягал от някой затвор, както вика докторът. А аз ще си мисля, че просто минава оттук.

— Никой не минава просто така през този град — с горчивина побърза да каже тя. Несъзнателно погледът й се отмести към тъмния коридор, водещ към килиите. Шерифът забеляза това и я дари с блага усмивка.

— Виж сега, Лизи — меко каза той. — Нямам право да те спирам, щом искаш да го видиш. Жив е и се чувства достатъчно добре, за да тръгне на път. И ако не е издирван, моята отговорност свършва дотук. Но на твое място… — видя безизразното й лице и примирено въздъхна. — Той е от хората, които само създават проблеми. Откакто върша тази работа, придобих способността да усещам подобни неща. Не зная откъде идва и кой е, но мога да позная кога някой е опасен. А този човек е опасен. Предпочитам да си тръгне, да се омете от моя район. Имаме си достатъчно проблеми и без него. А освен това вече остарявам, Лизи.

— Искам само да поговоря с него, шериф Блейн — гласът й беше хладен и безизразен. Мъжът въздъхна отново и се пресегна за връзката ключове.

— Е, хайде… — надигна се от стола си и тя го последва. Шерифът отключи вратата на коридора към килиите. След това неочаквано прошепна: — Прендъргаст изпрати един от хората си — вчера. Питаше за него, за това как изглежда, за всичко. Защо не направиш услуга на целия град, като го убедиш да си тръгне? Скоро ще получа отговор на телеграмата, която изпратих до Остин, и след това ще го освободя.

Тя каза с горчивина:

— Не мислиш ли, че той може да има други намерения? Бе нападнат от засада и направен на решето, а след това те… след това ние едва не го обесихме. Ако е такъв, за какъвто го смяташ…

— Може да ти е благодарен за това, че остана жив. След всичко, което направи, за да му отървеш кожата?

Тя въздъхна безпомощно, а шерифът сви рамене:

— Говори тогава с него, щом си решила! — след което добави недоволно: — Бог ми е свидетел, че не искам да се замесва в тази война на страната на Прендъргаст. По дяволите, не искам да се замесва на ничия страна.

Жената не отговори нищо и той повдигна рамене примирено. Пусна я пред себе си в сумрачния и хладен коридор, в дъното, на който имаше три килии. Елизабет не се бе побояла да дойде при шерифа, окуражена от самочувствието, което й даваше новата черна рокля от тафта, подходяща повече за града. Дори прическата й бе по-различна — голям мек кок, който откриваше тила й и изящните уши, край които се спускаха кафяви къдрици. Осъзна, че постъпва правилно. След всичко случило се, някой трябваше да му се извини от името на всички и смяташе, че е редно това да бъде тя — да му покаже, че не го обвинява за смъртта на Джарет. Освен това имаше и друга мисия. Това, че бе жена, не означаваше, че не може да поеме своя дял по защитата на градчето от посегателствата на Прендъргаст. Бе в правото си да го стори. Бе престанала да мисли за това, когато трябваше да седне на дървения стол в стаята на шерифа и да изслуша мрачните и ненужни предупреждения на стареца.

Но сега, когато бе заключена в малката килия насаме с него, Елизабет усети, че смелостта й я напуска. За момент, срещайки безизразните му тъмносини очи, разбра, че няма какво да му каже.

Той не й помогна особено. Лежеше на тясната койка, провесил единия си крак на пода, и безучастно премяташе из ръцете си карти от някакво тесте, разпилявайки ги върху покрития с одеяло дюшек. След излизането на шерифа чужденецът се надигна. Лицето му не изразяваше изненада. Погледна я внимателно и отново придоби безучастен вид. Докато шерифът заключваше вратата, и Лизи, и непознатият продължиха да мълчат. Елизабет бе останала права в стегнатата си рокля от тафта, осъзнавайки, че облеклото й е твърде официално за подобно място. Пръстите й нервно докосваха брошката, забодена на високата й яка. Почувства, че я обзема паника, и й се прииска да избяга. Засрамена разбра, че страхът й не му бе убягнал.

Тя вдигна глава и видя подигравателно свитите му устни. Изведнъж се зачуди: О боже, възможно ли е наистина да си мисли, че аз… доброволно… Връхлетя я споменът за онази нощ, когато в осветената от лампата стая той я бе целунал. По лицето й изби руменина. Усети капчици пот да се стичат по тила й и си помисли гневно: Защо не казва нищо? Защо и аз мълча?

— Редила ли сте някога пасианс? — неочаквано наруши тишината той и се наведе да събере мръсните карти от одеялото.

— Не, аз… аз никога не съм играла карти.

Неволната тържественост на гласа й го накара да се усмихне. Той се обърна към нея и хвърли колодата в ъгъла на килията. Картите се разпиляха на пода с мек, пляскащ звук, който я накара да трепне.

— Мислите се за изискана, богобоязлива дама? — каза той с подигравателен тон. Това я ядоса и тя му отвърна с предизвикателен поглед.

Мъжът носеше синя ленена фланела с отворена яка и тъмносини джинси. На слабата светлина, прецеждаща се през единствения, преграден с решетки прозорец, се виждаше брадясалото му лице. А когато се усмихна на внезапната й дързост, по хлътналите му страни се появиха дълбоки бръчки. Тънък белег на едната му буза подчертаваше заплашителния му вид.

Шерифът го бе нарекъл „опасен“ и тя усети, че винаги го бе съзнавала. Дори слаб и болен, когато бълнуваше, изгарян от треската. Задържала доста дълго поглед върху лицето му, Лиз се сепна, чувайки се да казва припряно:

— Аз… Радвам се, че сте по-добре — думите й прозвучаха сковано и тържествено.

— О, вече съм добре — небрежно отвърна той, а в гласа му отново имаше ирония. — Нали? Шерифът дори спомена, че ще ме освободи.

— Това… За това съм дошла да говорим — остави думите да се изнижат, засрамена от тревожната нервност, която я бе накарал да почувства. — Мислил ли сте къде ще отидете? Или… Какво мислите да правите?

— Струва ми се, че още мислите за Прендъргаст — рязко отвърна той и я стрелна с поглед, повдигайки едната си вежда. — Шериф Блейн каза, че някой е питал за мен.

— Аз… не зная вече какво да мисля. Аз… ние всички ужасно съжаляваме за случилото се…

— Ние? Милт Кихоу също ли? — появилата се в гласа му нотка на едва сдържана ярост я накара да потрепери.

Отвърна остро, опитвайки се да скрие страха си:

— Милт бе убеден, че сте от хората на Прендъргаст, а съм сигурна, че и Джарет си е мислел същото. Не одобрявам начина, по който са действали, но нямате представа какъв страх, наречете го паника, ако искате, изпитват хората по тези места. Всички ние от доста време живеем в сянката на този страх и насилие. Лошо ли е да отвърнеш на силата със сила?

— За богобоязлива дама, каквато изглеждате, прекалено често говорите за насилие — очите му се присвиха и последните думи легнаха като камък помежду им.

Тя реши, че нищо не е в състояние да й попречи. Беше се разгорещила.

— Е, но вие също може да работите за тях. Защо да не сте един от мъжете, дошли да убиват за пари?

— Значи, без много да му мислят, са решили да ми видят сметката. Това ли искате да кажете?

— Не! — троснато отвърна тя, недоумявайки защо не успяваха да се разберат. Опитваше се да овладее смесицата от чувства, които този мъж извикваше в душата й. Правеше опити да тълкува израза на лицето му, но дълбоката синева на неговите очи се превръщаше в преграда срещу опитите й да разчете мислите му. Трябваше да му обясни…

— Елизабет — това неочаквано произнасяне на името й я накара да замре. — Не сте дошла да си играете с мен, нали? Защо тогава?

Гласът му едва доловимо бе омекнал и това я остави безмълвна. Как би могла да му го каже! Като откровено предложение? За какво ли ще реши, че е дошла? И как смееше да я нарича „Елизабет“?

В крайна сметка устоя на опитите му да я обезоръжи.

— Дошла съм да говоря с вас.

След като произнесе тези думи, се учуди защо ли бе наблегнала на „говоря“. По очите му разбра, че това не му е убягнало, и побърза да продължи, преди да се е разколебала:

— Ние… аз… искахме да ви обясним как стоят нещата тук и да… да ви направим едно предложение.

Все пак успя! След като бе изрекла последните думи, тя сведе поглед. Мъжът я изгледа критично.

— Е, мисля, че вече ми обяснихте. Остава предложението, нали така? — В гласа му бяха прозвучали саркастични нотки и не след дълго той цинично добави: — Трябва да призная, че е трудно да се устои на предложение от хубава жена като вас.

Той направи крачка напред и Елизабет инстинктивно отстъпи, чувствайки се застрашена от близостта му. Едва овладя импулса да се обърне и да избяга, за да извика шерифа. Вместо това си наложи да остане спокойна и, отмятайки глава назад, срещна подигравателните му, непроницаеми очи.

— Господин… — опита се да придаде на гласа си хладен и язвителен тон. Осъзнавайки обаче, че не знае името му, се обърка и каза ядосано с треперещ глас: — Вие… правите се, че не разбирате! Умишлено не постъпвате като джентълмен!

— Очевидно не, ако съдя по израза на очите ви.

Той язвително се усмихна с крайчеца на устните си. След миг усмивката се стопи, а очите му се присвиха и станаха още по-студени. Жената разбра, че ще я атакува. Бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му и миризмата на мъжка пот. Не можеше да продума, нито да помръдне или да се съпротивлява, в случай че той… че той…

— Е, какво ще правите сега? Няма ли да ми кажете какво е това ваше толкова интересно предложение? Или ще се разкрещите, че уж ви изнасилвам, за да накарате дебелия си шериф отново да ме заключи тук? Затова ли дойдохте, Елизабет? Облечена в хубавата си нова рокля, с шумолящо бельо отдолу и с тая брошка… — Той посегна и докосна брошката, карайки младата жена да застине от ужас. Сякаш бе хипнотизирана. — За това ли сте я закачила — за да изкушите един мъж да я откъсне и продължи надолу с всичките тези копченца… едно по едно… докато най-накрая не се добере до гърдите ви? За бога, дори с тази висока яка, с тези дълги ръкави и черна вдовишка рокля сте дяволски привлекателна. Кажете ми — гласът му стана по-мек, но на нея й се стори безкрайно заплашителен, — вие част от предложението ли сте? Защото ако е така, току-що ме убедихте да размисля върху него.

Пръстите му съвсем бавно се спуснаха от яката надолу, очертавайки по пътя си нежните овали на гърдите й. Тя отгатна, че мъжът ще я притисне към себе си, и се облегна на решетките на вратата, които болезнено се впиха в гърба й през стегнатия корсет.

— О, не! — Дишайки на пресекулки, тя обвинително рече: — За каква ме вземате?

Той застина за момент, след което отпусна ръка и се извърна, свивайки рамене.

— За жена, ако не греша! Но май трябваше да се сетя… очевидно сте богобоязлива дама, която е тръгнала на църква. Добре тогава… Съвсем неочаквано той се излегна на койката, вперил поглед в нея със скръстени под тила длани.

— Не мога да ви предложа да седнете, защото няма друга мебел, освен този мизерен нар. А това би могло да се стори някому не съвсем… не съвсем почтено. Предполагам, че доста трябва да се грижите за името си, особено, при положение че сте вдовица толкова отскоро. Така че защо не довършите онова, за което сте дошла. Освен ако не сте променила решението си?

Тя все още стоеше, подпряна на решетката на вратата, и го гледаше с невярващи очи.

— О, но вие… вие…

— Вече се разбрахме, че не съм джентълмен и вероятно съм професионален стрелец и платен убиец. Но може би сте дошла да разберете именно това, прав ли съм?

Ако не бе проникнала зад подигравателния му поглед, отгатвайки, че се е предал, тя щеше да извика шерифа и излезе с вдигната глава. Но тя бе дошла тук с мисия и нямаше да се провали само защото бе жена и този човек се бе възползвал от слабостта й, за да я унижи. Елизабет събра цялото си останало самообладание и студено се взря в очите на непознатия.

— Сигурен ли сте, че все още желаете да ме чуете? Все пак Прендъргаст може да ви предложи много повече, отколкото ние.

— Отново този Прендъргаст. Е, може ли да кажа нещо за неговото предложение, преди да съм чул вашето?

Бе имал наглостта да повдигне едната си вежда, подчертавайки с това сарказма в гласа си. Ядът непреодолимо се надигаше в нея, принуждавайки я да крачи насам-натам из килията, стрелкайки го с поглед.

— А вие? Що за човек сте вие? Харесва ли ви усещането за… за власт, което ви кара да ни настройвате един срещу друг? Решил сте да си поиграете с нас? Онова, което направихте е… откакто съм тук, ме правите на глупачка. Възнамерявах да ви направя предложение от името на дребните собственици и бедните заселници по тези места. Работливи, скромни хора, поселили се тук законно и желаещи веднъж завинаги да бъдат оставени на мира, да си извоюват почтено съществуване. Имаме вода и си я поделяме, слагаме огради, за да защитим собствеността си. Прендъргаст обаче иска целия район, за да отглежда добитъка си, и се опитва да ни изтласка с бодливата си тел и наемни убийци. Джак Прендъргаст се хвали, че сам е докарал тук железницата, за да превозва стадата си до големите пазари на добитък. Града също нарича свой… но мисля, че нищо от това няма значение за вас. Дойдох да ви направя почтено предложение, но, струва ми се, Прендъргаст ме е изпреварил. Затова ли дойдохте тук? Защо не казахте от самото начало? Доставя ли ви удоволствие да ме унижавате и обиждате?

Внезапно избликнали сълзи замъглиха очите й. Тя се разхълца, обърна се и понечи да избяга, но непознатият скочи от койката с неподозирана котешка ловкост, улови младата жена за китката и я извърна с лице към себе си.

— Ех, пък вие! Я какъв горещ темперамент сте крила под педантичната си външност. Нима щяхте да си тръгнете, без да ми разкажете по-подробно за предложението на вашите приятели? — тя го погледна с мокрите си очи и непознатият остро се изсмя: — Така е по-добре. Поне все още не сте се разкрещяла. Изглежда все пак ви е останал здрав разум.

За най-голяма нейна изненада гласът му стана увещаващ:

— Бихте ли започнала отначало? Вие ще седите, а аз ще стоя прав. Обещавам търпеливо да изслушам всичко, което имате да ми кажете. Няма да издавам нито звук, докато не свършите, става ли? — Недоверчивият й поглед извика на устните му лека усмивка. — Наистина го мисля! Все забравям, че ми спасихте живота. Без вас сега щях да съм мъртъв. Мисля, че ви дължа нещо повече от евтини обиди.

С каква лекота я обезоръжи и дори я накара да изпита известна вина за това, че го бе лекувала само за да бъде качен на бесилото. Сега той й възвърна самочувствието и я накара да си спомни за мисията си толкова бързо, колкото малко преди това я бе довел до истерия. Не знаеше как да реагира.

Елизабет предпазливо пристъпи към застланото с мръсно одеяло легло и внимателно седна на ръба му. Все още недоверчиво поглеждаше непознатия, макар че сега той стоеше на няколко крачки от нея. Бе опрял рамо на измазаната с хоросан стена и я гледаше загадъчно.

На Елизабет й бе трудно да събере наново разпръснатите остатъци от внимателно премислени думи. Горчиво съжаляваше, че изобщо е дошла, но вече бе късно. Сега бе тук и понеже се чувстваше притисната до стената, забрави подготвената стратегия, оставяйки думите сами да се леят в лаконични изречения така, както би говорил някой мъж. Когато свърши, тя зарови ръце в скута си и мълчаливо зачака отговора му.

— Кихоу? Той един от вас ли е?

Въпросът му я накара да настръхне, а очите й се разшириха.

— Милт Кихоу е член на нашата Асоциация. Помолиха ме да ви уверя, че няма да ви причини повече неприятности. Той е глупак и кибритлия, но осъзнава, че има нужда от Асоциацията. Не, сигурна съм, че няма да се изпречи на пътя ви!

— А ако предположим, че аз се изпреча на неговия?

Думите му я предизвикваха, но сега тя бе готова да им отвърне.

— Ако Милт Кихоу предприеме нещо, той… ще се окаже сам. Вече разбира това.

— Не отговорихте на въпроса ми! — От присвиването на сините му очи по гърба й полазиха тръпки. Мъжът безразлично сви рамене. — Е, този отговор ми е достатъчен.

— Значи… сте съгласен?

— Вижте, почакайте малко! — едва ли не ядосано се оттласна от стената и закрачи из килията. Меките му стъпки напомняха за тези на заключен звяр. — Защо мислите, че ви трябва наемник? И откъде знаете, че аз съм такъв? По дяволите, днес всеки носи револвер, дори търговските пътници.

— Шерифът смята така. А освен това Фиделито… той казва, че макар и изненадан, сте бил по-бърз от всеки друг.

— А колко стрелци е виждало това дете? По дяволите, сляпата паника може да направи от човека водач по-лесно отколкото някога си е мислил.

Тя го наблюдаваше замислено, с леко наклонена глава.

— Струва ми се, че за вас това не се отнася. Вие сте… вие сте…

— Убиец?

Спря да крачи из килията и погледна младата жена, а когато тя понечи да отговори, махна нетърпеливо с ръка.

— Е, добре, вашият женски инстинкт! Може би сте права, но знаете ли вие и вашите приятелчета от Асоциацията в какво се забърквате? Въвличането ми във вашата война може да запали фитила и веднъж започнала, никой няма бъде в състояние да я спре. Ще настъпят смърт и разрушение… и горчиви мъки за двете страни. Замесвала ли сте се в подобна война? Знаете ли докъде може да доведе това?

— А вие замесвал ли сте се? От това ли бягате, пристигайки тук?

Имаше усещането, че на лицето му бе надяната маска — толкова безизразно стана то. След това мъжът направи някакъв странен, непознат жест, сякаш помиташе някакъв неприятен спомен.

— Май не разбирате френски! Това означава… по дяволите, няма значение, това означава, че е ваш ред, госпожо Кади.

Сега тя бе искрено учудена.

— Няма нужда да ругаете и да ме плашите със зловещи предупреждения. Смятате ли, че не сме обмислили всичко това? И не сме го разисквали? Не сме се колебали и измъчвали? Знаем какво би могла да означава една подобна война. Но има нещо, което се нарича гордост, и ние възнамеряваме да защитим собствеността си. Не им ли покажем, че ако се наложи, сме готови да се бием… те просто ще ни прогонят. Правено е и другаде. Затова основахме Асоциацията.

Очите му синееха като полирана стомана.

— О, разбира се, вашата Асоциация. Заръчаха ли ти да ме предупредиш какво ме очаква, в случай че откажа да приема предложението им? Със сигурност не бих желал да бъда главната атракция на следващото обесване във вашето градче.

Тя внезапно скочи на крака.

— Вече ви казах, че сте напълно свободен да избирате и няма да имате никакви неприятности, в случай че решите да си отидете, вместо да се намесвате.

— Значи това е дилемата, а? Или оставаш на поста си, или напускаш града.

— Съвсем справедливо, не мислите ли? — изстреля в отговор тя. На лицето му отново се изписа подигравка.

— Може би! Особено от ваша гледна точка. Добре, госпожо Кади. Ще си помисля.

— Ще си помислите?

За миг тя не успя да скрие разочарованието си, но след това се овладя и процеди с неподражаема официалност:

— О, много добре! Смятам, че би било…

— Справедливо?

— Ще говоря с шериф Блейн…

— Да ме пусне? Бих се радвал, ако го направите. Наистина става отегчително по цял ден да редя пасианси. — Той извика надолу по коридора към шерифа и изненадващо повдигна брадичката й с един пръст. — О, още едно условие!

— Моля! — припряно измънка тя, дочувайки вратата да скърца. Непознатият се засмя:

— Дошла си заради мен, нали? Тази рокля много ти отива. Шериф Блейн очевидно бе в добро настроение. От джоба му се подаваше сгънат лист жълтеникава хартия.

— Е, хайде! Погостувахте си, госпожо Кади.

Изрекъл тези думи, шерифът веднага придоби предишната си сдържаност. Елизабет вирна брадичка и рече:

— Благодаря, шериф Блейн! — Прекрачила прага очакваше той отново да заключи решетката, но шерифът, незнайно защо, стоеше и се усмихваше на затворника. Това я накара да го изчака.

— Имам добри новини за теб, Смит, или както там се казваш. — След като не получи отговор, той продължи: — Получих телеграма от Остин, Тексас. Изглежда си чист или поне не знаят нищо за теб. — Грубите му пръсти докоснаха жълтата хартия и той поклати глава. — Наистина странно! Изпратих им най-подробно описание, а те дори не са чували за теб. Изглежда идваш от Юга. Както и да е. Войниците не те търсят, а и никой не е чувал за стрелец с подобно описание, така че…

— Да не би да искате да кажете, че съм свободен и още сега мога да си тръгна, а, шерифе?

Ленивият му глас прозвуча спокойно и безизразно. Елизабет го погледна косо с видима тревога. Сега, когато бе свободен, можеше да промени решението си и да си замине. Може би между шерифа и този суров мъж имаше нещо, но… Тя остана на място и се заслуша.

— Е, като че ли това е положението — неохотно рече шерифа. — Ела в стаята ми, за да подпишеш документите за освобождаването.

Шерифът се запъти надолу по коридора, а непознатият учтиво й направи път да мине преди него. Помисли си, че той върши всичко това някак автоматично, сякаш по навик. Странно как рядката му любезност контрастираше с невъздържания нрав, който долавяше у него. С цялото си същество усещаше стъпките му зад себе си и докато шерифът отключваше външната врата, непознатият я прихвана под ръка и прошепна на ухото й:

— Няма ли да ме почакаш?

Не знаеше какво да стори. Ако сега си тръгнеше към ранчото, бе сигурна, че хората на Прендъргаст ще се доберат до него или пък той щеше да ги потърси. И все пак, какво знаеше за него тя или който и да било от приятелите и съседите й. Чувстваше се неловко и си даваше вид, че не слуша разговора им, вторачила поглед в ъгъла на бюрото.

— Навярно, пристигайки, си имал и друг багаж. Имаш късмет, че госпожа Кади бе така добра да запази поне пистолетите, които си носил. Връщам ти ги.

Шерифът отключи един шкаф със стъклена вратичка и извади от там два патрондаша, револвери и кобури. Матовите им черни дръжки проблясваха някак зловещо.

— Трябва да впиша някакво име в този документ — подхвърли шерифа и мъжът вдигна към него втренчения си в револверите поглед.

— О, забравихте ли? Джон Смит. — След което с развеселен поглед добави: — Какво друго?

Докато го наблюдаваше, Елизабет усети примесения с възмущение страх, който се надигна в гърдите й при вида на умелия и методичен начин, по който мъжът боравеше с оръжието.

Той закопча на кръста си двата патрондаша, така че револверите увиснаха до бедрата му. Младата жена много живо си спомни как ги бе свалила от безжизненото му тяло. Тогава се бе погнусила от тях и ги бе захвърлила настрани. Настоя да ги задържи единствено за да не попаднат у Милт Кихоу.

— Някакъв нов модел ли са? — разговорчиво попита шерифът. — Видях, че са „Колт“, но този модел не ми е познат.

— „Колт 44—73“. Центриран огън и метални гилзи — почти механично изрече другият.

— Това е! — каза след малко шерифът, прибавяйки уж случайно: — Надявам се, нямаш намерение да ги използваш наоколо, господин… ъ-ъ-ъ… Смит! Тръгваш си веднага, нали? Конят ти още е в конюшните. Вярвам, ще го познаеш. Искам да кажа, че вече нищо не те задържа тук.

Иронични бръчки набраздиха лицето на Джон Смит.

— Толкова ли нямате търпение да се отървете от мен, шерифе? Тъкмо си помислих, че искате да ме задържите тук, при вас. Но виждате ли, обещах на госпожа Кади, след като напусна затвора, да вечерям с нея. Това имахте предвид, нали, госпожо?

Вече навън, той й помогна да се качи на разнебитената каруца и пое юздите. Елизабет все още бе бясна, а и не можеше да си поеме дъх от хватката на ръцете му, докато я бе повдигал. Непознатият седна до нея и тя се вгледа в сините му очи, които шареха някъде отвъд гърбовете на конете. Младата жена понечи да се оправдае:

— Знам, че трябваше да я боядисам и да сложа нови ресори, но работата в ранчото няма край, а после и цялото това нещастие…

Без да обръща внимание на думите й, той попита:

— Сама ли идваш в града?

— Аз съм жена! Дори те не биха посегнали на жена — остро отвърна тя.

Мъжът повдигна вежда и изрази съмнение с поглед, но не каза нищо. Продължиха надолу по прашната главна улица на града. Елизабет седеше напето и гледаше право пред себе си, сякаш това щеше да я направи невидима за втренчените любопитни погледи, които без съмнение ги следваха на излизане от града.