Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (2)

2

— Скъпа, бих искал да не демонстрираш така очебийно неприязънта си към Стив — деликатно рече Уилям Брандън по-късно, когато вече бяха в спалнята си.

Жена му продължи да разресва косата си, така че тя пращеше, а когато отвърна, гласът на Соня звучеше дрезгаво и остро.

— Съжалявам, Уилям, но не мога да лицемернича. Не трябваше да ме кани на танц. Предполагам, много добре знае, че не съм му простила за начина, по който ме изигра и унижи. Дори, в случай че ти предпочиташ да забравиш това.

Соня ядосано си помисли, че има нужда да излее насъбралия се в душата й гняв, за да… за да се пречисти. Арогантността на Стив Морган, начинът, по който бе поискал тя да го информира за факти — някои от които доста интимни — от личния живот на приятелите й… Всичко това бе нетърпимо! Защо точно той трябваше да се ожени за Джини? И защо след мистериозното си „изчезване“ през изминалите няколко месеца трябваше отново да се завърне?

Дори след като съпругът й бе заспал до нея, дишайки тежко и равномерно, Соня трябваше да положи неимоверни усилия, за да остане да лежи тихо. Непоносимо! Нетърпимо бе да лежи отново в голямото си старо легло, което пазеше толкова много спомени.

Трябваше да настоявам да продадем плантацията — като в треска мислеше тя. — И никога, никога повече да се връщам тук!

Имаше смътното предчувствие, че ще се случи нещо лошо, което ще разбие живота на всички тях. Стив Морган винаги носеше само беди и сега на нея й се прииска, прилично или не, Джини да си бе останала в Европа.

През две стаи от спалнята на сенатора и съпругата му Джини също не можеше да заспи. Проклетият Стив, къде се губеше? Първо се бяха любили, а след това, с едва доловима усмивка на устните и нито дума за обяснение, той бе напуснал стаята. Къде ли бе отишъл? И което бе още по-лошо — при кого?

Няма го вече повече от час — неохотно помисли Джини — но аз няма да се унижавам, тичайки подире му. Ще си помисли, че му нямам доверие и отново ще се скараме.

Дали й бе ядосан за невинния флирт със симпатичния Люсиен Вале? Не бе казал нищо, въпреки че Джини с усмивка го бе укорила за безпокойството, причинено на бедната Соня.

Стив дяволито бе повдигнал едната си вежда.

— Как, като я поканих на танц? Каква инатлива жена — знаеш ли, че още не ми е простила?

— Ами… аз самата не съм сигурна дали съм ти простила. Само като си спомня…

— Аз също помня много неща, любов моя.

Какво искаше да каже с това? Бедата бе там, че все още не бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, въпреки твърдото решение да не се карат и да бъдат напълно честни един с друг за всичко, случило се в миналото. Обичаха се, но дали това бе достатъчно, за да останат заедно до края на дните си? Не след дълго любовта навярно щеше да си отиде. Дали нямаше да остареят отегчени един от друг, а може би дори ненавиждайки се?

Джини бе оставила прозореца отворен и сега видя тънките пердета да се развяват от неочаквано излезлия нощен вятър. Тя стана, прекоси стаята и спря пред широкия прозорец, зареяла поглед в нощта. Дори бризът бе горещ тази нощ! Тя чу фученето на вятъра сред дърветата около къщата и си спомни за шума от разбиващите се океански вълни под верандата на къщата в Монтерей. Стив я заведе там малко след като бе убил Иван на борда на руския кораб.

И сега този изпълнен с кръв и насилие спомен я накара да потръпне, напомняйки й за тъмната страна от характера на Стив, за която Пако Дейвис я бе предупредил преди толкова много години. Как бе презирала Стив тогава! Как бе ругала, крещяла и заплашвала… всичко това изглежда малко го поуплаши.

Все още чуваше жестокия и безкомпромисен глас на Стив:

— Ти си наркоманка — знаеш ли какво означава това? Повече никакви прахчета, успокоителни или сънотворни. Повече няма да имаш нужда от тях. Сама ще се убедиш в това.

Това бе началото на един кошмар, който като че ли нямаше край. Защо трябваше да си спомня, особено сега, когато това ужасно време бе толкова далеч зад тях? Джини затвори очи, опитвайки се изобщо да не мисли, но нощта навяваше спомени. Горещият вятър галеше тялото й, подобно на пръсти, които възбуждащо докосваха кожата й… отнасяйки я далеч назад…

Назад във времето, когато тя ту зъзнеше от студ, ту в следващия момент изгаряше от жега, а тялото й се къпеше в пот. Всеки сантиметър от кожата я сърбеше, като че ли в плътта й се забиваха хиляди малки иглички. Тя се извиваше в чаршафите, оплитащи я като капан с многобройните си гънки, и крещеше срещу дланите, които я притискаха върху възглавницата. Главата й сякаш се подуваше, а след това се свиваше, стегната в железен обръч — бавно… бавно… Бе измъчвана умишлено и причината за всичко бе той.

— Искаш да ме убиеш! Унищожаваш ме, както направи с… не! Господи, не ме докосвай! Недей… недей!

Косата й бе загубила блясъка си и висеше мръсна по лицето и раменете й. Опиташе ли се да я махне от лицето си, те завързваха китките й за таблата на леглото.

По гърлото й се стичаха течности — храната, която тя бързаше да повърне. Крещеше, докато гърлото й пресъхнеше и от него започнеше да излиза вече само животинско скимтене.

— Не ме докосвай… — дрезгаво шепнеше тя дори насън. — Недей… о, недей! Мразя те… ти ще убиеш и мен…

Чуваше долитащи сякаш от огромно разстояние, неразбираеми гласове, които шепнеха нещо. Усещаше нечии длани — ту жестоки, ту галещи. Караха я да слуша, но никой не слушаше нея, никой не го бе грижа. Джини искаше да умре, но те нямаше да й позволят дори тази привилегия.

Част от времето тя прекарваше в сън, твърде изтощена, за да продължава да се съпротивлява, или просто лежеше върху измачканите чаршафи. До съзнанието й достигаха гласовете, които не преставаха да бучат.

— О, Исусе! Сигурен ли сте, че това е единственият начин? Тя агонизира, а да ви призная честно, не зная още колко дълго ще издържа и аз самият. Ако знаех…

— Тя е достатъчно силна да издържи това, а също и вие, ако се наспите и нахраните. Тя няма да умре. Гарантирам ви… с почти стопроцентова сигурност.

— Почти… какво имате предвид? Предупреждавам ви, докторе, че ако с нея се случи нещо…

— За бога, веднага напуснете тази стая, господине! Ако искате да си върша работата, за което сте ми и платил, най-добре ще е да започнете да следвате инструкциите ми! Лекувал съм и други подобни случаи и от собствен опит зная, че в периода на освобождаването от зависимост най-важното е на пациента да бъде осигурено пълно спокойствие. Тя започва да крещи веднага щом се приближите до нея. Сега за мен не подлежи на съмнение, че…

Два дена не чу нищо за него, защото той бе напуснал не само стаята, но и къщата.

Завърна се вечерта на третия ден с брадясало лице, без да си направи труда да дава каквито и да било обяснения. Доктор Матю го посрещна с лека усмивка.

— Тя е по-добре. Конвулсиите изчезнаха и сега отново е в състояние да поема по малко храна. И… това е само мое лично мнение, мисля, че не би било зле да изчакате до утре сутринта, преди да я посетите.

— Тактично ми намеквате, че все още има опасност при вида ми да изпадне в истерия?

Пръстите на Стив Морган нервно чешеха брадясалата му челюст. Забелязвайки бръчките на преумора и напрежение и кървясалите му очи, говорещи за твърде много погълнат алкохол и недостатъчно сън, докторът безразлично сви рамене.

— В края на краищата тя е ваша съпруга и проблемите между вас не са моя работа. Но, говоря ви от позицията на лекар, приличате на човек, който има остра нужда от почивка. На този етап подобна емоционална сцена…

— Имате право. Точно сега не съм в състояние да се владея. Лека нощ, докторе. Ако ме извините, обещавам утре сутринта да се появя в по-приличен вид.

Джини дочуваше тихия шепот на гласовете. Подсъзнателно бе нащрек, долавяйки и най-незначителния шум. Тропотът на копита и гласовете на вакерос под прозореца й я предупредиха за пристигането му. Почувства се толкова слаба! Не й бе останала нито капчица сили или емоции и въпреки това откри, че сърцето й бие прекалено учестено, в някакво болезнено, плахо очакване. Гласовете не преставаха… или всичко това бе просто плод на болното й съзнание? Тя се ослушваше за едни определени стъпки, приглушено затръшване на врата, отекналото й съзнание. Щеше ли да се появи и да избухне… със своите сини, сурови очи, пълни с омраза или отвращение? Или погледът му щеше да е безстрастен и безизразен подобно на нейния?

Стаята на Стив — дали някога наистина е била негова! Тя бе откъсната от останалите помещения в къщата, построена в нещо като ниша над самия океан. За да достигне до стаята откъм всекидневната, човек трябваше да мине по покрит с дъски коридор, гледащ от двете страни към градините.

Всичко това Джини научи от сестрата, която се грижеше за нея и която дори й бе начертала малка скица. Младата жена погледна надолу към тесния, сърповиден бряг, намиращ се точно под прозорците. Бе видяла разпенените вълни на океана да се разбиват с измамна нежност върху черните скали, гальовно плъзгайки се по брега.

— Точно пред стаята ви има прекрасна тераса. Когато се посъвземете, ще можете да сядате там и да се наслаждавате на слънцето и свежия морски въздух.

Когато се съвземе? Защо се чувстваше толкова болна и слаба? Какво й бе сторил? По китките й все още имаше синини, свидетелстващи за това, че е била връзвана за леглото подобно на пленено животно. Измъчвана! Всичко това й бе причинено от него. Дни наред бе седял до нея. Наблюдаваше я как страда и слушаше молбите й, без да помръдне.

— Само ако можеше да ми дадеш нещо! За болката… не мога да я понасям… тя ще ме погуби! Ако искаш да ме убиеш, защо не го направиш бързо? Защо?

Стори й се, че бе махнал падналите върху лицето й кичури коса и бе прошепнал нещо мило, давайки си вид, че иска да я успокои, но това бе всичко — преструвка… заради другите — доктора и сестрите. Защо не можеше да си спомни нищо? Защо мислите й бяха толкова замъглени и неясни?

Джини неспокойно се въртеше под леките завивки, опитвайки се да се освободи от тях. Тогава влизаше сестрата, която неодобрително цъкаше с език, докато отново ги оправяше.

Наистина ли се намираше в къщата в Монтерей или бе в някой частен санаториум — подобен на онзи, в който Иван я бе лекувал веднъж? Иван… Не! О, боже… не. Това бе спомен, с който не можеше да се бори… все още не. Стив го бе убил. Ужасно. Но защо, защо?

Стори й се, че дочу стъпки и бързо затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си. Стъпките спряха пред вратата й, след това влязоха. Широки, ядосани крачки. Походка на дебнещ хищник. Тя си спомни думите на Пако Дейвис… толкова отдавна и така далечни.

— Този тип мъже не се спират пред нищо, а Стив е от най-лошите. Бих могъл да ти разкажа някои неща… — Но не й бе разказал. И сега тя трябваше сама да ги открива.

Джини го очакваше. В крайна сметка дойде само сестрата. Носеше купа с горещ бульон, а на дебелото й бяло лице като маска бе надяната неизменната й усмивка.

— Още ли сте будна? А всички ние си мислехме, че спите. Имате нужда от почивка, знаете ли. Между другото, съпругът ви се върна. Той навярно ще се радва да види колко по-добре се чувствате? Ще ви помогна да седнете, а след това ще изпиете бульона си до дъно, нали така? Ще придаде малко цвят на страните ви, когато утре сутринта господин Морган дойде да ви види.

Докато Джини се насилваше да привърши със своята „вечеря“, сестра Адамс не преставаше с престорено жизнерадостното си бъбрене.

Защо вечно трябваше да говори толкова много? И да се отнася с нея като с дете? Изкушаваше се да направи сцена — да лисне супата в лицето на сестрата и да стане от леглото, пренебрегвайки престорената им загриженост. Но всичко това й се стори неимоверно сложно, а въпреки нежеланието си тя отново бе започнала да се чувства сънена. Откакто отново осъзнаваше случващото се край нея, всичко, което искаше, бе да спи. Дори седенето й костваше прекалено големи усилия.

Нямаше да дойде да я види тази вечер. Очевидно не искаше. Състоянието й му бе толкова безразлично, че не се появи… колко дни бяха? Предпочиташе да отлага тягостната среща колкото бе възможно по-дълго. Вероятно сега, когато бе негова, се чудеше какво да прави с нея. Една нежелана, досадна отговорност. В края на краищата любовницата бе едно — източник на удоволствия, жена, от която човек лесно можеше да се освободи, когато почувстваше отегчение. Но съпругата…

За това разговаряха на следващия ден, когато Стив най-сетне я посети и я изведе на терасата.

Беше гладко избръснат, а аленият белег на лицето му бе избледнял до едва забележима тънка линия, която само щеше да го прави още по-загадъчен в очите на жените. Повече от всякога приличаше на пират с маниери на учтив непознат.

Помогна й да седне на един стол и се осведоми дали й е удобно. Самият той остана прав, облегнат безразсъдно на железния парапет, под който стърчаха спускащите се чак до вълните на океана канари.

Очите му, леко избледнели от сутрешната светлина, имаха цвета на океана далеч отвъд вълните, там, където той се сливаше с небето. Бездънни и с непроницаемо изражение. Изведнъж Джини почувства, че не знае какво да му каже нито как да се държи. Какво искаше сега от нея?

Сестра Адамс бе ресала косата й, докато тя отново не възвърна част от предишния си блясък, а след това я бе завързала със зелена панделка. Джини хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото, което сестра Адамс държеше пред нея — продълговати зелени очи, като две вирчета насред бялото й лице с твърде изпъкнали скули. Бе ужасно уморена и се чувстваше грозна.

Пред очите й за миг се появи златистото, грейнало лице на Консепсион с алените й, разтеглени в триумфираща усмивка устни.

— Естебан и аз — ние сме като едно цяло. Разбираме се един друг…

Тя вече не разбираше Стив, ако изобщо някога го бе разбирала. Когато я гледаше толкова безразлично, а в гласа му нямаше гняв или страст. Тя несъзнателно вирна брадичка, придобивайки непокорен вид.

— Радвам се, че си по-добре. Може би сега бихме могли да поговорим.

— Да поговорим! За какво? — Гласът й звучеше сърдито. — Сигурна съм, че вече си решил всичко. Получих ли си заслуженото? Бях ли наказана, както желаеше?

— Наказана? — За миг очите му заблестяха, пръскайки искри, по след това мъжът продължи с овладян глас: — Надявах се, че ще разбереш защо те доведох тук.

— За да… за да ме измъчваш! Зная на какво си способен, когато си ядосан… или си забравил? Само едно не мога да разбера — защо не ме пусна да си отида. Ти…

— Никой не те е измъчвал. — Все същият добре овладян глас. — Бе започнала да се пристрастяваш към опиума. Това бе единственият начин… Джини, виждал съм какво става с хора, страдащи от този порок. Бил съм в пушални на опиум, натъпкани с подобни на скелети човешки същества. Те се мятат от един ад в друг, без вече да осъзнават дори, че все още са живи. Лечението е болезнено и съжалявам, че трябваше да страдаш, но сега поне си възстановена или поне така твърди докторът.

— Трябваше да ме оставиш да умра! Това би било по-удобно за теб, нали?

— Все още не си на себе си, Джини.

— Означава ли това, че трябва да бъда „лекувана“ отново? Вечно ли смяташ да ме държиш като затворница или само докато се уталожи скандалът? О, за бога! Бих предпочела за разнообразие поне веднъж да бъдеш искрен с мен! Какво следва от тук нататък, Стив? Развод? Или ще бъда отпратена на някое тихо местенце, така че да можеш да забравиш…

— Не съм забравил, по дяволите! А както изглежда — ти също. Но няма да има развод, Джини. Във всеки случай, още не. След месец отново ще се оженим, този път официално — в църква, с благословията на баща ти. А след това ще дадем прием, на който ще присъства половината Сан Франциско. Навярно известно време ще шушукат колко скоро след като си овдовяла отново минаваш под венчило. Ще кажат, че си ми била любовница от доста време. Но това все пак е по-добре, отколкото да те наричат двуженка, нали, любима? А след време ще престанат да шушукат и ще го приемат.

Стив наричаше това „цивилизовано споразумение“. Той, който трудно можеше да бъде наречен цивилизован! Трябваше да се оженят повторно само за да предотвратят скандала, а единственото, което се очакваше от нея, бе след това в продължение на няколко месеца да играе ролята на щастлива съпруга.

— Дадох дума на приятеля ти, граф Черников, че най-късно до една година ще те пусна да отпътуваш за Европа. След това можеш да решиш дали искаш да се разведем.

— А дотогава? — Последните думи Джини изрече почти шепнешком, надявайки се Стив да не забележи колко бяха побелели кокалчетата на пръстите й, стиснали облегалката на стола.

— Дотогава предлагам да се опитаме да запазим приличие и да преодолеем този момент колкото е възможно по-безболезнено. Ще ти дам достатъчно пари, така че да бъдеш независима, каквото и да решиш да правиш след това.

Гласът му звучеше делово и напълно хладнокръвно. В края на краищата какъв избор имаше тя?

— Ами любовницата ти? — попита след малко Джини, при което той насмешливо повдигна едната си вежда.

— Ами твоите любовници? — отпускайки се обратно на стола, Стив отвърна загадъчно: — Надявам се, сладка моя, че и двамата сме достатъчно разумни, за да бъдем дискретни. Между нас казано, вече дадохме храна на клюките. Защо за разнообразие да не предложим на злите езици някоя друга тема?

Двамата седяха един срещу друг на масата за вечеря, разговаряйки на светлината на свещите като двама партньори в някаква гротескна игра. Преди по-малко от година изобщо нямаше да обърнат внимание на вечерята. Не, само преди месец той щеше да я отнесе в леглото въпреки плахите й протести. Но сега, когато трябваше да се появят в обществото като съпрузи, между тях лежеше невидима преграда и никой не можеше или не искаше да направи първата крачка към сближаването.

И „Алта Калифорния“, и „Хроникъл“ описаха сватбата най-подробно. Заглавието на „Хроникъл“ тръбеше: Първи брак на дъщерята на сенатор Брандън пред католическата църква!

По-консервативният „Алта Калифорния“ наричаше булката „наскоро овдовялата принцеса Сарканова“, напомняйки на читателите си трагичния инцидент в открито море, изменил така съдбовно живота на принцесата. И двата вестника обаче бяха единодушни, че младоженците са били изключително красива двойка и че приемът, даден по-късно същия ден от бащата на булката, превъзхождал дори великолепното сватбено тържество на дъщерята на известен нюйоркски милионер с един английски пер.

Къщата на Ринкън Хил блестеше, цялата в светлини, а танците продължиха до зори, последвани от коктейл — изненада в хотел „Палас“. Веднага след това, спазвайки традицията, булката и младоженецът „избягаха“, отпътувайки с великолепна нова карета, специално поръчана в Англия и теглена от чистокръвни арабски жребци.

Джини заспа, изморена до смърт и с натежала от изпитото шампанско и голямото нервно напрежение глава. Когато Стив я взе на ръце и я понесе нагоре по витата стълба, Джини едва-едва се разбуди, промърморвайки нещо неразбираемо.

Първата й мисъл бе, че все още сънува. Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Лежеше сама в огромно легло с резбовани махагонови табли, облечена в нощница от ефирна светлозелена коприна, прилепнала по тялото й. Трябва да бе късно вечерта. През френските прозорци проникваше слаба виолетова светлина. В стаята някой бе запалил лампа, чието оранжево сияние засенчваше избледняващата дневна светлина.

По-късно нахлуха спомените — отначало съвсем бледи и смътни, носещи със себе си тревожно предчувствие.

Сега тя отново бе омъжена за Стив. Тази сватба й се струваше дори по-нереална от предишната — свещите върху високия олтар, гласовете на хора, собствения й заекващ глас в отговор на зададените й въпроси. Гласът на Стив бе прозвучал по-силно и почти безстрастно, каквото бе и лекото докосване на устните му до нейните след това. По време на приема й бе прошепнал:

— Зная колко добра актриса можеш да бъдеш, Джини. Не забравяй, че трябва да сме лудо влюбени, за да бързаме толкова с венчавката. Можеш да изиграеш ролята си и по-добре!

— А ти? Забелязах, че ти е доста трудно да се отлепиш от Консепсион. Това твърде много ми напомня на нашата първа сватба!

Стив лениво вдигна очи към лицето й.

— Каква невероятна памет притежаваш, скъпа моя! Някой път трябва да споделиш как ти се струва тази сватба, сравнена с предишната ти венчавка.

Преди Джини да успее да отвърне нещо, той я бе принудил да танцуват, притискайки я толкова плътно към себе си, че накрая тя бе останала почти без дъх.

А след това… след това не я остави сама нито за миг, играейки ролята на всеотдаен, влюбен младоженец. Как смееше да й говори, че била актриса!

А сега… Джини седна на ръба на леглото, мръщейки се от усилието да си спомни нещо. Бе заспала почти веднага след като останаха сами в каретата, със склонена на рамото му глава. Стив бе обвил ръка около раменете й… а след това? Спомни си, че я бе отнесъл на ръце… тих, шептящ глас… ритника, с който отвори вратата. Кой я бе съблякъл и сложил в леглото?

Внезапно младата жена усети, че страните й са пламнали. Колко комично! Трябваше да се пребори с моментната слабост. Спомни си тази стая. Стив я бе водил тук и преди и тогава почти я бе изнасилил. Тялото му се бе превърнало в оръдие на неговото наказание и гнева му. Нямаше да я накара да му се довери сляпо както преди само защото предната нощ е бил мил и дори галантен. Той знаеше какво прави и имаше средства и начини да я накара да бъде доволна и кротка.

Джини дръпна кадифената връв на звънеца — гневно и властно, след което уморено се протегна. Каквито и да бяха мотивите на Стив, пред очите на всички той се държеше с нея като със своя собственост. Бяха сключили сделка и този път тя нямаше да допусне да бъде наранена. Не… нито пък щеше да бъде послушна и любезна съпруга! Насила я бе въвлякъл в това положение — в името на благоприличието. А дали и баща й нямаше пръст в цялата тази работа? Е, добре, тя щеше да изиграе ролята си докрай… да видим дали ще му хареса това!

Джини неспокойно потръпна и направи усилие да се завърне в настоящето, изплъзвайки се от капана на спомените… за сватбата, за непреодолимата пропаст между тях. Само преди девет месеца се бяха завърнали в Сан Франциско от сватбеното си пътешествие на полуострова и по изключение около тях нямаше други хора. Докато прислужницата опаковаше багажа й, госпожа Морган вечеряше със съпруга си на остъклената тераса, от която се откриваше гледка на заспиващия град чак до далечната, неравна линия на океана.

Оттогава насам, особено в моменти като този, когато оставаха сами, Джини не преставаше да се изненадва от обзелото я натрапчиво чувство за нереалност. Възможно ли бе да е омъжена за Стив, а да са си толкова чужди един на друг. Можеше да й говори за работата си, да й се усмихва и дори да я дразни, но напрежението между тях неизменно оставаше.

Той се отегчава от мен — помисли си Джини и сведе поглед, замислено посягайки към чашата с бяло вино, поставена пред чинията й. — Глупаво бе да очаквам да…

Но какво бе очаквала тя? Че Стив ще настоява да остане при него, когато сам той бе уредил пътуването й до Европа. На това той се реши след ужасното парти в дома на някаква актриса, на което почти всички останали мъже бяха довели любовниците си, но Джини настоя да присъства.

— Защо не? Познавам всички. Звучи забавно. Не мисли, че ще ревнувам, ако решиш да се усамотиш с малката блондинка, на която отдели такова внимание миналата вечер.

При тези й думи Стив повдигна вежда:

— Това означава ли, че и аз не трябва да проявявам ревност? Забелязах, че имаш няколко обожатели измежду приятелите на домакинята.

— О! — безгрижно сви рамене Джини. — Те поне всичките са нормални хора. Толкова съм уморена от всички тези лицемери с техните безкрайните преструвки и игри на почтеност.

При тези думи той избухна в смях, но когато по-късно я завари да се целува с млад мъж на име Питър, Стив побесня. Джини се остави да бъде целуната от онзи, между другото доста известен английски актьор, само за да не нарани прекалено жестоко гордостта му, след като решително бе отказала да прекара нощта с него.

Учудена от неудобството и вината, които изпита, тя направи опит да се измъкне от твърде силната прегръдка на младия мъж. В края на краищата, опитвайки се да оневини сама себе си, Джини бе оставила Стив насаме с домакинята.

Бяха излезли с актьора на терасата, където останаха по-дълго от нормалното, когато Питър й предложи да я заведе до стаята й.

Стив не показа ни най-малка изненада. Само преди да се оттегли, отправяйки им церемониален поклон, на лицето му се изписа саркастична гримаса.

— Извини ме, че те прекъсвам, любов моя. Исках само да ти пожелая лека нощ.

Бе прекарала изключително неприятна и неспокойна нощ. Разбира се, сама, защото скоро след това се бе отървала от Питър. На другия ден, по време на късната закуска, никой от тях не направи дори и най-малък намек за предната нощ и не попита другия как я е прекарал.

Правеше любов с мен, но никога не ми каза, че ме обича — помисли си Джини. Краткото щастливо време, което бяха преживели в Мексико — и двамата бедни, заспиващи, където ги завареше нощта, сега изглеждаше само сън. Тогава той я обичаше, но не за дълго. Опита се да не мисли за ужасния начин, по който Стив бе убил Иван. Това също й се струваше невъзможно. Като че ли бе някакъв кошмар. Не от ревност — Стив вече не я ревнуваше. Просто искаше да си върне нещо, което му бе принадлежало. А сега, по-малко от година, откакто официално бяха женени, той вече бе уморен от нея и след този уикенд вече не споделяха едно легло.

Джини си каза с искрица от предишната пламенност: Проклета да съм, ако му покажа, че това има някакво значение за мен! Ако нищо не ми е останало от момичето, което бях, имам поне своята гордост!

Бе прекарала известно време на слънце, докато лицето й отново придоби онзи златисто прасковен цвят, правещ го да блести на светлината на свещта. Зелените й, леко издължени очи изглеждаха загадъчни и тайнствени, а пръстите й си играеха със столчето на чашата за вино, което тя неочаквано пресуши на един дъх.

— Това някакъв таен тост ли беше? За Русия? Или за Франция и старите спомени?

Чашата, която Джини държеше, се разби в камината, а младата жена предизвикателно погледна сътрапезника си.

— Защо да пия за старите спомени? Миналото е мъртво. Предпочитам да гледам напред.

— Трябваше да ми кажеш — сухо рече Стив. — Щях да се присъединя към тоста ти.

За момент той изпита желание да обърне масата, която ги разделяше, да вдигне Джини на ръце, след което да я притисне на пода сред счупени глинени съдове и чаши, принуждавайки я да признае… да признае какво, за бога? Че се бе превърнала в жена, която отвръщаше на ласките на всеки мъж, който проявеше малко по-голяма настоятелност? Стив не можеше да забрави, че вината бе негова. Прекалено егоистичен, за да мисли за нейното бъдеще, той неведнъж я бе оставял на произвола на съдбата. Ако не бе позволил да бъде заслепен от проклетата си гордост и ревност, Джини никога нямаше да попадне в ръцете на Карл Хоскинс или Иван Сарканов. Нито да се пристрасти към прахчетата, които й помагаха да забрави.

Сега тя го винеше за всичко, което се бе случило с нея, и трезвата част от неговото съзнание му казваше, че е права.

Докато умът й бе замъглен от пристрастяването към опиума и Джини му крещеше, изпълнена с омраза и недоверие, той си бе обещал да бъде търпелив с нея. Този път нямаше да я насилва за нищо. Щеше да я остави да си даде сметка за желанията си, а след това възнамеряваше да я спечели отново, без принуда. Обаче не се получаваше.

Тя не бе същата жена, която някога се остави Стив почти да я удуши, кълнейки се, че го обича. Нито привидно кроткото същество, което бе насочило нож срещу него.

Слава богу, че не след дълго щяха да се разделят за известно време. И двамата имаха нужда от кратка раздяла, за свикнат отново един с друг.

Времето бе започнало да лети неимоверно бързо, подобно на сменящите се пейзажи зад прозореца на някой от скъпите частни вагони по новата железница, свързваща двата бряга на обширния континент. Тези вагони бяха предназначени за акционерите в Сентръл и Юниън Пасифик, чието пътуване бе толкова леко и луксозно, сякаш прекарваха уикенда в някой курорт.

Наскоро Стив й бе подарил част от акциите си и Джини бе започнала да се чувства като собственичка на тази железница. Дните и нощите летяха с непрестанно сменящите се зад прозореца пейзажи.

Когато не бе със сенатора и Соня, тя прекарваше по-голямата част от времето си сама в луксозно мебелирания вагон, който бе неин и на Стив. Сам Стив почти непрекъснато играеше покер с някакви свои познати, които бе срещнал уж случайно. Една нощ, когато, малко пиян, той безстрастно я бе целунал, Джини можеше да се закълне, че бе доловила мирис на евтин дамски парфюм.

— Ролята на пренебрегнатата съпруга ли играеш, Джини, скъпа? Не ти отива. А и аз съм прекалено уморен, за да си помисля да те изнасилвам. Така че… лека нощ.

Устните на Стив — горещи и някак дразнещи, едва-едва бяха докоснали слепоочието й, плъзгайки се към меката част на ухото й. Някаква дяволска сила я караше да се възбужда винаги, когато той я докоснеше! Би приела дори и присъствието му в удобното й широко легло във вагона, стига да можеше да се кара с него до края на нощта. Но Стив я остави и изчезна. Това също бе нещо, с което се бе наложило да свикне през изминалите няколко месеца.

Спяха в отделни спални и винаги когато споделяха едно легло, излизаше така, сякаш Стив я приемаше, защото нямаше на разположение друга жена, която да задоволи необузданите му желания. Това ставаше обикновено, след като бяха излизали някъде и бяха пили твърде много или се чувстваха прекалено уморени. Съвкупяваха се като животни и всеки от тях търсеше забрава в страст без чувства. Никога не я поглеждаше, както бе правил преди, когато й шепнеше без дъх:

— Искам те, Джини! И ако веднага не свалиш дрехите си…

Не… сега прислужницата я събличаше и й помагаше да облече скъпите си, красиви нощници и комбинезони. А когато Стив идваше при нея — ако изобщо дойдеше, то бе едва когато тя вече заспиваше и бе твърде уморена, за да се съпротивлява. А след това отново я оставяше, за да спи сам.

Да, до Джини бяха достигнали обикалящите града клюки, разпространявани от жени, които тайно й завиждаха, защото съпругът й я вземаше навсякъде със себе си и се отнасяше с нея като със своя любовница. Дори Соня бе забелязала с необичайно остър тон колко странно изглеждало всичко това.

Но вината си бе нейна. В началото Джини настояваше пред Стив да не се отнася с нея като с някоя глупава, нещастна съпруга.

— След като се споразумяхме, мисля, че договорът ни трябва да бъде справедлив и еднакво изгоден и за двама ни. Не разбирам защо изгодите да бъдат само за теб. Аз също бих искала да се забавлявам.

Учудващо или не, но тя никак не се забавляваше, предпочитайки обаче да умре, вместо да му го признае. Навсякъде я водеше със себе си и се отнасяше се с нея като със своя любовница, но тя не бе дори това.

Не след дълго Джини отплава за Европа. Дори мисълта, че ще срещне руския император и че по всяка вероятност е негова дъщеря, не бе в състояние да я извади от необяснимата депресия, в която бе изпаднала, а както обикновено, депресията я караше външно да цъфти.

Щяха да прекарат една седмица в Ню Йорк. Пристигането й сред строгото и консервативно висше общество на Ню Йорк предизвика истински фурор. Тя не само бе богата, но имаше млад и красив съпруг — обект на нестихващо любопитство от страна на жените. Освен това Джини бе наполовина французойка и се отличаваше с интелигентност и блестящо образование.

Слуховете за младата двойка се бяха разнесли далеч отвъд Сан Франциско и нюйоркчани се чудеха каква част от тях бяха истина. Никой не можеше да каже, дори и организаторите на клюкарски „веселби“, които подкупваха прислугата, за да събират информация.

Стив Морган, висок, опасен мъж с белег от сабя на лицето, който даваше храна на нескончаеми слухове за безброй дуели, бе в Ню Йорк по работа заедно със своя тъст. Прекрасната му млада съпруга скоро щеше да отпътува за Европа, съпроводена от мащехата си. Пред хората младото семейство изглеждаше щастливо, но насаме… кой обаче можеше да знае какво се случваше, когато бяха насаме в своя хотелски апартамент? Откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, Джини рядко виждаше съпруга си, освен във връзка с някоя тяхна поява сред обществото. Дните й минаваха в обикаляне на магазини заедно със Соня и нескончаеми посещения. Вечерите й не свършваха преди зори, когато Джини вече едва имаше сили да седне на леглото си.

Когато не трябваше да се преструва на влюбен за пред хората, Стив се държеше така, сякаш тя не съществуваше. Изглежда дори спорадичното му желание към тялото й бе на път да изчезне. Той нито веднъж не влезе в нейната стая в хотелския им апартамент. Постоянно се налагаше да закусва сама, но чувството на унижение я възпираше да го запита къде се губи от първия ден, когато пристигнаха в града.

— Господин Морган каза да се наспите добре, госпожо. Той излезе съвсем рано сутринта.

Бе настоявала Делия да остане нейна камериерка и с времето момичето постепенно придоби едно безизразно, каменно изражение. Изглежда тя също малко се боеше от Стив. Без съмнение бе научила от Тили историите за миналото на господаря си. Джини не възнамеряваше да се унижава, задавайки въпроси.

Тя усещаше как лети времето, брулена от вихъра на лудешкия му бяг. Не можеше да сподели истинските си чувства дори със Соня… нито пък със Стив, дори, в случай че й бе отделил малко внимание.

Сега бе сигурна, че той изгаря от нетърпение да я изпрати в Европа. Трябва да бе полудяла, за да си въобрази и като наивна глупачка да се надява, че би могъл да промени решението си. Да й каже, че би искал да остане с него.

Отпътуването им със Соня бе отбелязано с голямо прощално празненство — едно от онези събития, които вестниците снобски наричаха „соаре“. То се състоя в нощта, преди да отплават за Париж в голямата бална зала на хотела, където присъстваха над петстотин души. Въпреки това на другата сутрин вестниците щяха да пишат за „изключително мило събиране на близки приятели“. Джини познаваше някои от присъстващите съвсем бегло.

Нервите й бяха изопнати до краен предел и тя се опитваше да скрие изтощението си, смеейки се непрестанно и флиртувайки с всички мъже, с които танцува. Миналата нощ бяха ходили на бал и се прибраха в хотела едва за закуска. След това не видя повече Стив, докато той съвсем неочаквано не се появи в стаята й, заварвайки я да рови в кутията си за бижута. Джини се опитваше да избере някакво колие, което да сложи с новата си рокля от коприна с цвят на бронз.

— Караш гостите да чакат, любима. — След това с небрежен жест й подари ацтекска огърлица, каквато тя изумена бе видяла в един музей. Изработена от тежко злато с инкрустации от скъпоценни камъни, огърлицата бе прекалено внушителна, за да се носи с друго бижу. Тя прилепваше плътно около шията на младата жена и стигаше до гънката между гърдите й, открити от дълбоко изрязаното деколте.

Джини бе красива и очарователна с някаква варварска хубост, караща всички жени да й завиждат.

— О, Стив! — прошепна тя с грейнали очи, което го накара да се засмее.

— По-късно тази вечер ще имаш възможност да ми благодариш. Сега е време да тръгваме.

Но щом се смесиха с гостите, тя отново го изгуби от поглед. Жизнерадостното й държание бе почти трескаво. Колко часа оставаха? Двете със Соня щяха да отплават с първия сутрешен отлив. Бе й подарил една прекрасна скъпоценност и без съмнение очакваше в замяна дискретен развод без много суетене и протакане.

Когато обявиха, че вечерята е сервирана, Джини вече почти бе престанала да се тревожи. Бе изпила прекалено много вино в отчаяни опити да притъпи странната болка в гърдите си. Сега протягаше ръка към мъжа, който щеше да бъде неин съсед по маса, смеейки се на някаква негова шега, когато Стив неочаквано изникна с необяснимо сърдито изражение на лицето.

— Сбогува ли се с всички? — След това, без да й даде възможност да отговори, той добави; — Добре. Вече се извиних пред баща ти. Ще вечеряме само двамата.

Пръстите му се впиха в китката й, безмилостни като стоманени белезници. Стив сякаш изобщо не забеляза възмутената й реакция.

Лицето на Джини пламна. Всички погледи бяха вперени в тях! Той на практика я влачеше след себе си, прекосявайки залата, покрай готвещите се да седнат на масата двойки, покрай знатните вдовици, които учудено повдигаха вежди, покрай мащехата й, стиснала устни толкова силно, че бяха побелели, и покрай келнерите с техните дискретно безизразни лица. Продължи да я тегли след себе си и по застланото с килим стълбище, като се обърна да я погледне само един-единствен път, когато със заплашителна учтивост я попита дали не би предпочела да я носи на ръце нагоре по стълбите.

Пред вратата на хотелския им апартамент тя отново направи опит да се освободи.

— Стив! Да не си полудял! Делия… какво ще…

— Ако се каниш да ме попиташ какво ще си помисли Делия или пък онези хора долу, честно казано, пет пари не давам за това! А на Делия казах да си ляга, така че е безполезно да я викаш, ако това си си наумила.

Тя едва не припадна в антрето, а след миг дочу затръшването на вратата зад тях и зловещото превъртане на ключа в ключалката.

Всички завеси бяха дръпнати, а газовите лампи намалени, така че на Джини й се стори, че е затворена в кутия от кадифе.

— Ако се надяваш да останеш с тази рокля, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Свали от себе си всички тези смешни парцали и остави само огърлицата.

Докато изричаше това, той небрежно смъкваше собствените си дрехи, без да сваля очи от нея.

Джини пое дълбоко дъх и се изправи пред него с предизвикателно присвити очи.

— Ако ме искаш гола, сам трябва да свалиш дрехите ми, Стив Морган! Проклета да съм, ако тръгна да се събличам заради теб като… като някоя уличница!

— За каква друга, по дяволите, се мислиш? Ти малка, зеленоока, разглезена женичке! Достатъчно дълго бях търпелив с теб, но, както изглежда, ти си от типа жени, които разбират само от един вид отношение.

Изричайки през зъби тези думи, той пристъпи към нея и въпреки неочакваното сърцебиене, Джини отказа да се предаде. Тя затаи дъх, когато Стив разкъса деколтето на роклята й. След това я вдигна на ръце и я хвърли на леглото, а докато се навеждаше над нея, нави буйната й коса около дланта си. Джини извика тихо.

Почувства се… почувства се като пленница, обладавана от своя завоевател. Съпротивляваше се почти инстинктивно, заслепена от гняв, дращейки с нокти гърба му, докато той не дръпна жестоко косата й, принуждавайки я да извие глава назад, и впи устни в шията й.

За момент Джини остана хладна, след което въздъхна и внезапно се предаде, а ръцете й притиснаха тялото му. Тя галеше с пръсти гърба му от основата на врата надолу и вместо да се опита да се освободи, го стисна с хълбоци, а краката й се увиха около мускулестите му бедра.

От неистовото притискане на телата им огърлицата болезнено се впиваше в кожата й. Пламъчетата на лампите трептяха, правейки стаята ту да изглежда по-голяма, ту отново да се свива около тях. Устни и длани се преоткриваха отново и отново, докато телата им се разделяха и сливаха, оставяйки нови гънки върху измачканите ленени чаршафи на леглото.

Междувременно гостите на сенатора бяха приключили с вечерята и пак подеха танците, съпроводени с неизбежните шушукания.

Джини бе задрямала в топлата прегръдка на Стив, а след това се бе събудила. Склонила глава на голото рамо на мъжа си, тя шепнеше любовни слова, ликуваща от отново разгарялото се помежду им желание.

Сега, след като се бяха преоткрили един друг, той със сигурност нямаше да я пусне да замине!

— Стив… — плахо поде тя, но мъжът не я остави да довърши. Целуваше я ожесточено, почти неистово, отнемайки й способността да мисли… Останаха единствено целувките му. Като че ли и двамата отказваха да приемат, че навън, зад прозорците, настъпваше утрото, дебнеше под плаща на нощта, за да нахлуе не след дълго и да ги раздели един от друг.

Така и стана. Трябваше да се досети! Но как можеше да знае, че бледата сива светлина, невинно проникваща през спуснатите завеси, и едно плахо, но настойчиво почукване, можеха да заличат изминалата страстна нощ. Сякаш тя никога не бе съществувала?

 

Джини отново бе на кораба — облечена в топли дрехи, с боне и наметка срещу утринния хлад. Бледа млечнобяла светлина извираше от нежно полюшващите се пазви на морето, над които лениво се стелеше мъгла.

Какъв тъжен и потискащ час за раздяла! Дори дрипавите парцали на мъглата изглеждаха отчайващо овехтели. А Джини отново бе на борда на кораб. Белите му платна плющяха на вятъра, а лъскавите парапети сега бяха матови от ситните водни капчици. Всичко изглеждаше просмукано от влага. Дори полата на Джини бе провиснала, а когато младата жена приглади падналите на челото й къдрици, усети влагата по бакъреночервената си коса.

Луксозната каюта, която споделяше със Соня, бе ярко осветена от газови лампи. Джини почти се задушаваше от тежкия аромат на екзотични цветя. Имаше чувството, че всичките им гости от предишната вечер се бяха качили на борда, за да се сбогуват по възможно най-шумния начин. В един от ъглите на голямата каюта бе поставена маса, застлана със снежнобяла покривка. Върху нея бяха натрупани бутилки шампанско и различни съдини, изпод чиито капаци все още излизаше пара.

— Тост! — непрекъснато чуваше тя, а чашите отново и отново се пълнеха и пресушаваха. Някакъв възрастен мъж, когото Джини си спомняше съвсем смътно, я уверяваше, че им предстояло спокойно плаване.

— По това време на годината пътуването по море е най-безопасно. Веднага щом напуснете пристанището ще изгрее слънце и ще ви съпътства през цялото време.

Като че ли някой го беше грижа! Сякаш можеше да я развълнува нещо друго, освен факта, че Стив не каза нищо и не направи нищо, а само я подтикваше да бърза, за да не изпуснат отлива.

Миналата нощ… но може би миналата нощ е била само начин на сбогуване. Неговият начин да я прогони от живота си.

Джини обходи с поглед каютата и накрая, както бе правила вече много пъти, се загледа натам, където седеше той. Гладко избръснат и много елегантен, той по нищо не напомняше за голия дивак, насила завлякъл я в стаята само преди няколко часа. Устните й — подути и болезнено чувствителни, все още пазеха спомена за целувките му. Дали някой от присъстващите подозираше какво се бе случило, след като той така безцеремонно я завлече нагоре по стълбите, без да си направи труда да й даде някакво обяснение? Но дали това изобщо бе от значение? Виждайки ги днес, в студената сива светлина на пролетното утро, навярно им бяха заприличали на още една женена двойка — съпрузи, вече прекалено свикнали един с друг, за да се вълнуват от раздялата.

Една гневна стрела прониза тъмното було на забравата, което я обгръщаше. Някаква жена кокетно се усмихваше на Стив и държеше чашата си така, че леко да докосва неговата. Коя бе тя? И как смееше да флиртува с него толкова открито, дори още преди съпругата му да бе отплавала?

Неочаквано, сякаш усетил погледа й, Стив вдигна към нея тъмносините си, непроницаеми очи, чието изражение бе полускрито от неестествено дългите му мигли. Колко пъти му се бе присмивала заради тях. Джини вирна брадичка и се опита да устои на погледа му.

Стив полунасмешливо вдигна чашата си по посока на Джини, чиито очи пръскаха гневни искри. Колко студена и ядосана изглеждаше сега — с боне и затворена рокля от гълъбовосива коприна, същинска квакерка. Но когато човек забележеше тези очи и устни… Неговата малка, зеленоока вещица! Стив много ясно помнеше лудешкото биене на сърцето й върху гърдите си… като на някакво пленено диво животно… тихите, откъслечни стонове, изнизващи се от отворените й устни. Джини — сирена и самодива, жената, която можеше да тласне към гибел всеки мъж.

Как можеше да се бори като тигрица и да ругае, а в следващия миг да се отдава, изпаднала в странна самозабрава. Как успяваше да остане толкова неуловима, дори когато той превземаше тялото й? Само да му бе дала през последните буреносни месеци дори най-малък знак, че е променила решението си относно това нелепо пътуване. Сега обаче Стив мрачно си мислеше, че дори и да нямаше нищо друго, собствената му гордост щеше да го подтикне да настоява Джини да замине. Искаше да й даде възможност сама да избере съдбата си, да бъде напълно свободна, така че решенията й да не се влияят от нищо. Така би било най-добре не само за нея, но и за неговото собствено спокойствие. В последно време дяволската му ревност твърде често го бе изваждала от равновесие.

Очите на Стив замислено се взираха в лицето й, изучавайки изражението му. Внезапно, сякаш не можеше повече да понесе вторачения му поглед, Джини се извърна и напусна каютата, в която веднага нахлу важният морски въздух.

— Извинете — машинално рече тя на красивата брюнетка, гледаща Стив с втренчен, леко нацупен и разочарован поглед.

Той изпразни чашата си, след което поръча още две, оставяйки бакшиш на сервилния стюард. След това последва Джини, пренебрегвайки цялата си практичност и здрав разум.

Джини стоеше сама, облегната на парапета и той, без да продума, й подаде една чаша. За миг очите й — потъмнели и непроницаеми, срещнаха неговите, след което, отмятайки глава назад.

Джини на един дъх пресуши чашата с шампанско, като да бе пълна с вода. Хвърли я настрани с небрежен жест.

— Приятно пътуване, скъпа — прошепна над ръба на своята чаша Стив, преди също да я захвърли, подражавайки на съпругата си.

Неочаквано Джини се обърна, а облечените й в ръкавици ръце стиснаха парапета толкова отчаяно, че човек би помислил, че пръстите й ще се счупят. Силният бриз, браздящ водната повърхност и подмятащ прозрачните парцали мъгла, разкри очертанията на стройната й фигура и Стив усети полите на роклята й да се увиват около краката му.

Тъкмо се канеше да каже нещо маловажно и прозаично, когато дочу името си, отронило се от устните на младата жена. През цялото време лицето й остана извърнато настрани.

— Стив…

Чак сега, съвсем неочаквано, булото на всичките им заблуди и недоразумения от последните месеци се повдигна и за миг той прозря жестоката битка, която кипеше в гърдите на съпругата му. Битка за надмощие между чувствата й към него и гордостта, овладяла я напълно. Младата жена държеше лицето си извърнато към океана, като че не смееше да се изправи очи в очи с отговорите, които можеше да открие в очите му. Същото проклето самоуспокоение, люляло и него самия, но Джини както винаги се оказа по-смела. Понеже не й помогна, не отвърна на нейния зов за помощ, той видя раменете й да се изправят в същия момент, в който тя отново своенравно вирна брадичка.

— Знаеш ли, има нещо, което искам да те питам. Стив, искаш ли… искаш ли да се върна?

Той се поколеба — безкраен миг, през който търсеше подходящите думи, докато най-накрая изрече:

— Искам да постъпиш така, както сама решиш, Джини.

Само миг след като бе произнесъл тези думи, той вече се проклинаше. Какъв страхливец само бе. Колко дяволски благочестиво и предпазливо прозвуча отговорът му! Тя се оказа посмела. Стив я проклинаше за ужасната настойчивост, с която се опитваше да получи онова, към което се стремеше. Джини обърна глава, за да го погледне право в лицето, без да се срамува от бликналите в очите й сълзи.

— Тогава… — тя се опита да изрече тези думи с равен глас, без да сваля поглед от лицето му — тогава може би трябваше да поставя въпроса си по друг начин. И може би този път ще получа недвусмислен отговор! Ти… — Джини внезапно прехапа устни, преди да продължи с овладян глас: — Какво изпитваш към мен, Стив? Ако ме обичаш — колко голяма е любовта ти? Трябва да зная това, не разбираш ли?

Почувствал се като хванат в капан, Стив спонтанно отвърна:

— Но аз съм луд по теб, скъпа. Съмнявала ли си се някога? — за миг, виждайки припламващите в очите й зелени огънчета, той си помисли, че Джини ще го зашлеви и съзнаваше, че си го заслужава.

В този момент някакъв оглушителен метален глас ги откъсна един от друг:

— Всички изпращачи на брега! Моля, изпращачите да слязат на брега! Последно повикване!

Каквото и да бе възнамерявала да каже, думите й заглъхнаха сред грохота на това настойчиво предупреждение.

Очите й, тържествено блестящи и широко отворени, търсеха върху лицето му отговора, който устните на мъжа отказваха да й дадат.

Толкова много неща бяха изречени, думи на любов и доверие, а нерядко и на ревност. Под нейния по детски въпросителен поглед кривата, едва загатната самоиронична усмивка изчезна от устните на Стив. Изглеждаше гневен, нетърпелив, разочарован и… да, изглеждаше нещастен!

Сложи ръце на раменете й, а гласът му прозвуча дрезгаво:

— Джини…

Тя поклати глава.

— Не, недей! Не казвай нищо повече, Стив. Не искам… ако не можеш да го кажеш, тогава покажи ми! Проклет да си, Стив, поне този път ми кажи истината!

Внезапно, без изобщо да я е грижа, че палубата бе пълна с хора, Джини се хвърли към него, сключвайки ръце около врата му, повдигната на пръсти, с вече полуразтворени устни, жадно търсещи неговите.

Стив бе неспособен да й устои.

Ръцете му притиснаха тялото й някак ожесточено, сякаш жадуваше да я прекърши, а устните му превзеха нейните с болезнена, дивашка целувка, накарала младата жена тихо да простене, въпреки че съзнаваше триумфа си. Можеше да й говори каквото си ще, можеше да я целува така, сякаш я мразеше задето го бе поставила на тясно, но той я обичаше… обичаше я! Подсказваха й го внезапно пробудените й инстинкти.

Целуна я както някога във Вера Круз, когато за пръв път й призна, че я обича и е изгубил ума си по нея. Беше я обладал жадно, шептейки любовни думи на испански, а дъхът му изгаряше кожата й.

Гневът и страстта му се превръщаха в нежност пред подкупващата й отзивчивост, дяволски познатите форми на тялото й и соления вкус на сълзите, стичащи се по страните й. Болезнено разочарование замени нахлулите в душата му чувства при звука на смутеното покашляне на сенатора, напомнящ на Стив, че последните лодки всеки момент щяха да отплават към брега.

— Задържат отплаването на кораба заради нас. Мисля, че… — лицето на Джини бе пребледняло и мокро от сълзи, а потъмнелите й очите не се откъсваха от тези на Стив.

Той сякаш с мъка прокара длани нагоре по гърба й. Пръстите му се впиха в раменете й, след което рязко я отблъсна от себе си. Със смръщени вежди той изруга шепнешком на испански:

— Дявол да те вземе, зеленоока вещице, получи ли отговорите, които търсеше? Какво повече искаш от мен — скалпа ми, за да го носиш на колана си ли?

Преди Джини да успее да му отговори и дори да схване съвсем ясно какво бе промърморил със стиснати зъби, дланите му се отделиха от нейните, а лицето му придоби предишния си непроницаем израз.

Този път Стив я целуна с делова и официална целувка, която бе по-скоро едва доловимо докосване на устните му до нейните.

— Пази се, querida mia^[1].

Джини стоеше, опряна на парапета с чувството, че е пуснала корени и никога няма да успее да помръдне. Гледаше как Стив си тръгва без нито веднъж да се обърне, за да я погледне.

Винаги ли щеше да става така? Почувства как бавно се връщаше към реалността, сякаш пробуждайки се от някакъв кошмар. В съзнанието й се бе запечатала една картина — Стив, който си отиваше. Колко ли пъти го бе правил и колко ли още пъти щеше да го стори.

Ти си болна! — упрекна сама себе си Джини. — Престани да живееш в миналото… Поне не в тази му част.

Младата жена се протегна, пое дълбоко въздух и обърна гръб на прозореца, правейки опит да се успокои и да заспи. Не искаше, когато Стив се върне, да я завари да се върти будна в леглото, подобно на някоя ревнива съпруга. Този път всичко щеше да бъде различно. Много различно.