Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (18)

18

Джини бе решила да се предпази от Андре, в случай че се върне по-рано от предвиденото и тръгне да я търси. Първото й пътуване в такъв вид карета, освен че беше ново преживяване, бе също и твърде неудобно. Ето защо, когато на хоризонта се появи бялата катедрала с нейните червени куполи и кули, тя извика на кочияша да спре. Веднъж слязла, въздъхна с облекчение. Какво странно превозно средство беше това! Две огромни колела, около шест стъпки в диаметър, поддържаха съвсем ниско поставената карета. Докато се возеше, Джини имаше неприятното усещане, че се носи само на няколко сантиметра над земята и поради големината на колелата и огромното количество прах, която хвърчеше изпод конските копита, тя не успя да види почти нищо от заобикалящия я пейзаж. Освен това жегата беше страхотна, просто нечовешка! Джини вече усещаше пулсирането на главата си, очите я боляха, а ръцете й лепнеха от прах и пот. Единствената й надежда бе в прохладата, която можеше да й предложи храмът.

— Но, сеньора! По това време не се отслужват литургии. Може би по-късно, вечерта…

— Искам да видя църквата отвътре. Сигурно е много стара. Ти можеш да ме изчакаш отвън или да се върнеш да ме вземеш след… да речем, след час. И не искам никой да знае къде съм.

Вече дори и не съзнаваше какво говори — толкова силно бе желанието й да избяга от това безпощадно слънце в хладната сянка, където се надяваше да надвие надигащото се гадене. Беше пребледняла като платно, а по лицето й се стичаха струйки пот. Сега младият мъж неочаквано се вгледа по-внимателно в красивата госпожа и този път забеляза и нещо друго, освен красотата й. Устните й изглеждаха безкръвни, а докато й помагаше да слезе от каретата усети, че ръката и е студена. Искаше да остане, за да я придружи до църквата, но конят, уморен и потен, нямаше търпение да се върне в удобната си конюшня. Много опасно било за северноамериканци, особено пък за жена, да излиза на жаркото слънце в този час на деня. Разбира се, не му влиза в работата да казва на госпожата какво да прави, но все пак…

Бившият роб, когото всички наричаха Мануел, с нежелание обърна каретата и се запъти обратно към къщи. Пот се стичаше по лицето му и се просмукваше в прясно колосаната яка. Мразеше тази униформа, по която отдалече личеше, че е коняр. Искаше да бъде в планината, с патриотите, които испанците наричаха „бунтовници“, и да следва своя герой, Антонио Мацео. Но вместо това, заради две тъмни очи и сочни червени устни, ето го тук, облечен в тази нелепа ливрея в най-горещото време на деня, когато всеки разумен човек се отдава на следобедна дрямка.

Изведнъж намръщеното му лице се проясни — той придоби палав израз и започна да си подсвирква. Дрямка! Ами да, по това време Кончита също ще спи. Разбира се, ще е свалила всичките си дрехи заради ужасната горещина и така, полузаспала, може би ще му позволи повече свобода, отколкото обикновено. Защо Кончита не можеше да бъде като останалите момичета, които знаеха какво искат мъжете от тях и нямаха нищо против да им го дадат. Вместо това тя го дразнеше и му даваше обещания, а след това изведнъж се отдръпваше, настоявайки да се оженят. Мануел беше мъж, а не някакво си момче и възнамеряваше веднъж завинаги да й го докаже — ще й постави ултиматум. Или ще станат любовници, или тя никога повече нямаше да го види! И най-вероятно тя нямаше да го види вече — говореше се, че войната с испанците можело да продължи с години.

Мануел започна тихо да си свирука. Какъв късмет само! Заради прищявката на някаква си непозната госпожа той имаше цял час, а може би и повече, който можеше да прекара с Кончита. Чудеше се какво ли ще каже тя като се събуди и го види… Очите на Мануел заблестяха, когато стисна палците си за късмет. Молеше се във вилата да няма никой друг! Надяваше се, че русокосата госпожа ще намери много интересни неща в църквата. Може би тя отива там, за да се срещне с някой любовник и бледото й лице и студени ръце се дължаха на вълнението й. Не можеш ги разбра тези жени!

В тишината на сводестата църква ушите на Джини продължаваха да кънтят от шума на колелата, трополящи по калдъръма. Веднага след като влезе, тя се свлече на колене и закри ушите си с ръце, като натискаше все по-силно, за да заглуши шума. Не след дълго установи, че звуците, които се опитваше да заглуши, бяха ударите на собственото й сърце. Сърцебиенето й допълваше болката, която усещаше в слепоочията си — всеки удар се забиваше в мозъка й като чук. Какво ставаше с нея? Тази сутрин се чувстваше съвсем добре, беше само малко уморена. А ето че сега не можеше дори да събере мислите си. Тази жега — само да можеше да се избави от нея по някакъв начин! Ако не беше яла онези ужасно сладки плодове само за да достави удоволствие на Кончита, може би сега нямаше да й е толкова зле.

Нямаше представа колко дълго е стояла така сгушена, с чело, опряно на полираната повърхност на една дървена пейка. Дали беше час, или само няколко минути? Накрая спокойствието на старата катедрала, столетия издигаща се на това място и служила за убежище на всички, които идваха в нея, някак се вля в развълнуваното съзнание на младата жена. Повдигайки с усилие главата си, Джини погледна олтара, който сякаш светеше на хиляди мили от нея. Свещи — цялата тази светлина идваше от свещите, пламъците, на които се сливаха в един огромен огън. Ах, тя наистина бе болна, не трябваше да поглежда нагоре! Защото сега й се струваше, че всичко под нея се повдига и люлее, дори и земята под краката й. Все едно, че имаше морска болест или пък се опитваше да ходи по твърда земя, след като дълго е била в морето. Джини въздъхна и затвори очите, надявайки се, че това странно чувство ще изчезне. Но то се засили и когато нисък, боботещ звук я накара да вдигне поглед, тя видя, че всичко се люлее. От далечината се разнесоха викове. Най-накрая първичният ужас, който в последните минути така упорито се бе опитвала да заглуши, се отприщи в един силен вик: „Земетресение!“

Джини все още бе измъчвана от главоболие, но всичко — и болката, и гаденето, и виенето на свят, в един миг бе подчинено на чувството й за самосъхранение. Като хванато в капан, умиращо от страх животно, тя мигновено се озова на крака. Сърцето й щеше да изскочи. Да бяга, да бяга! Хваната в лапите на дива паника, ридаейки и задъхвайки се, тя се запрепъва към вратата, сигурна, че сградата всеки момент ще се сгромоляса върху й.

Наказват ме за всичките ми грехове… Ще умра…

Стори й се, че някой я вика по име: „Джини! Джини!“ Но, разбира се, гласът бе само в главата й… Слънчевата светлина, нахлуваща през огромните двойни врати, проблесна и я удари в очите. Почти беше стигнала до тях, когато тежкият полилей се стовари със зловещ грохот.

Ако в този момент не се беше препънала в дългите си поли, Джини щеше да се намери точно под него. Но тя вече падаше с вик, когато усети силен удар по главата и мракът я връхлетя с шеметна бързина, за да я погълне.

Когато всичко отмина, хората, поклащайки глави, говореха, че този път трусът наистина е бил силен. Но, както в много други части на Куба, в Гибара земетресенията бяха често явление и с времето се свикваше с тях.

— Е, скъпи приятелю, радвам се, че ми казваш това! Но трябва да си призная, имах дяволски странно усещане! Има ли жертви понякога?

Андре Делери беше срещнал някои от пасажерите на кораба, които също като него бяха дошли да си купят билети за следващия пощенски рейс за Хавана. Реши да отиде с тях до механата, която се намираше непосредствено до доковете. Беше прекалено горещо, за да излиза отново навън, а и без това все още беше ядосан на любовницата си, задето предната вечер бе отхвърлила предложението му за един малко нестандартен секс. Да върви по дяволите! Сигурен беше, че не го бе направила от целомъдрие — прекалено освободена беше за това. Но напоследък нещо я ядеше отвътре и той смяташе да открие какво е то. Междувременно беше завързал разговор с капитана на местните доброволци, но през цялото време лениво се чудеше дали тази малка кучка с гореща кръв не си беше представяла друг вид оргия — може би двама мъже с нея по средата? Точно тогава усета първия трус, който го върна към действителността.

— О, това не е нищо — вече сме свикнали! — мустакатият капитан бе продължил да пие и говори, предизвиквайки и останалите да последват примера му. Не му беше нужно много време, за да разбере, че този френски креол от Луизиана симпатизираше на испанската кауза в Куба. Още повече — освен ученик, той бе и приятел на майстора на дуелите Пепе Лула. Всички знаеха, че Пепе би предизвикал нарочно всички емигрирали кубинци, за да ги убие собственоръчно, всички до един!

Така че капитан Карильо предложи цигара на новия си приятел и му я запали с великодушен жест, преди важно да заяви, че, да, след земетресение винаги имало по някоя жертва, но това обикновено били възрастни хора, които умирали от страх, или пък паникьосали се чужденци.

— Аз винаги мога да предвидя кога ще има земетресение — става по-горещо от обикновено, а въздухът сякаш е съвършено неподвижен… достатъчно е да наблюдаваш животните. Те винаги усещат!

След известно време излязоха от механата и се заизкачваха към къщата по стръмния, лъкатушещ път, спорейки дали да излязат на езда или не.

— Достатъчно любезен бяхте като ме поканихте да обядвам с вас и вашата, по думите ви, прекрасна съпруга. Така че за конете ще се погрижа аз, нали така?

Делери вдигна рамене, канейки се да свие по друга една уличка, когато погледът му попадна на малка тълпа, наобиколила предмет, който приличаше на разбито превозно средство.

— Нещо не е наред ли?

Капитанът се намръщи и като се обърна отново към спътника си, суеверно поклати глава:

— Нещастен случай, за жалост и такива неща се случват. Животните полудяват от ужас, преди земята да започне да се клати. Конят сигурно е побягнал.

Карета, очевидно от онези нескопосани средства, които кубинците наричаха „воланти“, се беше преобърнала на един нисък каменен мост над малко поточе. По жалостивите възклицания на зяпачите можеше да се предположи, че нещастните пътници не са оцелели.

Капитан Карильо си проби път през тълпата, за да погледне надолу подобно на останалите, викайки Андре да се присъедини към него.

— Дрехите са на чужденка, не мислиш ли? Може би е дошла с някой кораб?

За щастие на хората с по-чувствителните стомаси, от главата на жената не можеше да се види кой знае колко много — тя беше смачкана от тежестта на едно от колелата и от самата карета. Само локва кръв се процеждаше от ливреята на лежащия наблизо млад човек, чиито очи празно гледаха към небето. Вратът му беше счупен.

— Горкото момче — тихо промълви една жена от тълпата, но хипнотизираният поглед на Андре беше вперен не в него, а в жената или по-точно в онова, което беше останало от нея. Да, роклята, както бе предположил капитан Карильо, принадлежеше на чужденка. Светлозелена рокля, обшита по края с по-тъмна нишка, която така отиваше на очите й. Красива, модерна рокля, купена от него за една определена жена. Роклята на Джини! Господи!

Лицето на Андре пребледня от шока. Джини!

Разбира се, идвала е да го търси. Тя беше от дивите, импулсивни жени, които биха могли да направят такова нещо — да остави прохладната къща и да тръгне да се разхожда в най-голямата жега. И точно тази нейна импулсивност я правеше най-прекрасната, почти неповторима любовница. Ще ми липсва — с тъга и съжаление си мислеше Андре. И това, че тя нямаше да бъде с него в Хавана, леко променяше плановете му. Беше разчитал на нея, за да я показва на всички и да накара някои хора да излязат от скривалището си, но… в края на краищата, не за първи път му се налагаше да променя плановете си в последния момент!

— Колко жалко… сега, предполагам, най-добре ще бъде да съобщя на съответните власти. Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да се срещнем по-късно за вечеря?

Андре беше решил да запознае капитан Карильо с Джини. Беше планирал да натъкми всичко както трябва, внимателно да направлява хода на вечерта. Тя беше отказала да го дели с Кончита, но може би щеше да бъде на друго мнение, ако третият човек в леглото им беше мъж? Но ето че сега никога нямаше да може да разбере как е щяла да реагира на това.

— Ще се срещнем по-късно. Май е по-добре да се преоблека — беше много дълъг ден.

Той не счете за нужно да каже нещо повече на капитан Карильо. Въпреки че съжаляваше за смъртта на Джини и за начина, по който я бе загубил, Андре Делери бе загрижен повече за себе си. Нямаше смисъл да се забърква в това, ето защо реши, връщайки се в къщата за дрехите си, да се държи все едно, че нищо не се е случило. Щеше да им каже, че е купил билети за себе си и госпожата за лодка, която ще тръгне още същата нощ за Хавана, и толкоз!