Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (9)

9

Джим Бишоп бе едновременно раздразнен и разтревожен, но както винаги успяваше добре да скрие чувствата си. Независимо от това гласът му звучеше малко по-остро от обикновено и в него имаше нещо повече от онзи безстрастен тон, който така вбесяваше Пако Дейвис.

— Съдейки по изненадващия удар и то в толкова неочаквана посока, те изглежда са по-умни, отколкото очаквахме! Значи сенаторът има уговорена среща с адвокат… за да промени завещанието си, предполагам?

И той, както и Пако, знаеше отговора на този въпрос, който Бишоп остави недовършен. Вместо това замълча и отново запали цигара.

Пако отвърна:

— Предполага се, че ще се срещнат тази вечер. Необичайното бързане е предизвикано от опасение властите да не научат за това и да вземат мерки за предотвратяване на дуела. А ние?

Бишоп даде вид, че обмисля въпроса, облягайки се назад в стола си и съсредоточено наблюдавайки сиво — сивкавите димни кръгчета, които току-що бе издишал. Чувстваше раздразнение — ненавиждаше да бъде изигран от някого.

Пако се наведе напред с внезапно светнали очи.

— Хей, може би Стив трябва да излезе срещу Делери, а? Какво по-естествено от това. Сенаторът е негов тъст, а е добре известно, че Делери обича да убива опонентите си, поради което повечето от мъжете тук са така дяволски уплашени от него…

— Сам, много добре знаеш какво ще стане в такъв случай — рече Бишоп толкова студено, че гласът му накара Пако да потрепери.

— Ами нали това е идеята.

— Не много умна идея. Морган ни е нужен в Куба и то за неопределено време — за толкова, колкото е необходимо. Във всеки случай, ако той участва в дуела вместо Брандън, това ще бъде унизително за сенатора. Не, мисля, че има друг начин да се предотврати този нелеп дуел, без да се прибягва до толкова радикални средства…

Бишоп замислено се наведе напред, потърквайки с пръсти брадичката си, докато обмисляше този „друг начин“.

Трябва да оставим случая на него! — с негодувание си помисли Пако. — Той е хладнокръвен кучи син, а без съмнение е и много хитър!

Такова бе мнението и на Стив, който малко по-късно се присъедини към тях с доста кръвожаден вид, подчертаван от белега на лицето му. През целия път на връщане към града с голямо задоволство обмисляше идеята незабавно да се срещне с Андре Делери, което би освободило насъбраното напрежение. Но, разбира се, Бишоп бе този, който хладнокръвно заключи, че това не е единственото и най-практично решение на проблема. Най-лесният начин за предотвратяването на дуела бе да се информират служителите на закона и да бъдат арестувани замесените страни. Това неизбежно би имало някои нежелани последици, но като цяло…

Стив Морган, със съблечено сако и измачкана, разкопчана по врата риза, попита:

— А веднъж попаднали в затвора?

— Е, поне печелим време, нали? — услужливо отвърна Пако. Бишоп имаше доста кисел вид.

 

— Това ще бъде мой проблем. — Той погледна първо единия, а след това и другия от събеседниците си и добави по-меко: — А междувременно вие, господа, може би ще се приготвите за заминаване.

— Не мога да повярвам! Всичко е съвсем като преди, но тогава ти се караше с него, а сега не го правиш. Хей, Стив, защо не слушаш стария си приятел?

— Млъкни, Пако!

Стив все още бе в същото мрачно настроение, което го преследваше през целия ден. Голямото количество топъл ликьор, изпито от тях двамата с Пако, не бе в състояние да промени това, нито да помогне на Стив да се съсредоточи върху картата, оставена му от Бишоп.

Стив се мръщеше над картата, надявайки се Пако да престане да го дразни.

Куба. Странно, никога не бе ходил там, въпреки че имаше чичо на острова. Или беше братовчед? По дяволите… някакъв далечен роднина, когото той почти не познаваше. Още по-странно бе, че дядо му, който никак не обичаше да пътува, най-неочаквано бе решил да замине по някаква мистериозна работа в Куба. Писмото му бе изпълнено със саркастични увещания и открити заповеди: „…съветвайки те да се откъснеш за малко от хасиендата, нямах представа, че ще отсъстваш повече от година… и сега, когато изключително неотложни дела ме принуждават незабавно да замина за именията си в Куба, те моля да се върнеш в Мексико…“. Никъде не ставаше дума за естеството на неотложните дела, принудили дон Франсиско да предприеме това пътуване. Всичко това бе непривично за дядо му! Дали решението да замине за острова в момент, когато революцията бушуваше с пълна сила, бе просто старческо хрумване? Стив с тревога си спомни, че по време на кървавата революция в Мексико дон Франсиско бе един от малцината едри земевладелци, отказали да напуснат хасиендите си. Не, дядо му не се боеше от нищо и веднъж взел някакво решение, той не би позволил да му бъде отклонен от намеренията си. Дали не си приличаха повече, отколкото някой от тях допускаше? И двамата бяха упорити, въпреки че имаше хора, които биха нарекли това инат или прекалена горделивост.

Стив с мъка прогони внезапно изникналия в съзнанието му образ. Джини, неговата свадлива съпруга с лисичи очи. Гърбът й изправен, брадичката — вирната. По дяволите гордостта и влудяващата й упоритост!

— Не се мръщи, защото отсега нататък ще трябва да познаваш тази карта като петте си пръста. Или имаш някаква по-добра идея?

Стив вдигна очи към Пако и бутна картата през масата с утвърдителен жест.

— Да. И тя ме чака горе.

— Не зная как го постигаш! Иска ми се да имах твоя късмет. Какво съвпадение само, да налетиш на бившата си годеница, а? И при това тя да е овдовяла наскоро. Предполагам, че вече ти е простила, че си я зарязал?

Стив се ухили.

— Смята, че за всичко е виновна Джини.

Независимо дали Ана го чакаше или не, Стив Морган бързаше да се качи при нея, както забеляза и сам Пако. За кой ли път той се зачуди защо жените се примиряват с изневерите на приятеля му. Единствено Джини не го бе сторила. И бе време, когато Пако си мислеше, че тя няма да остави нещата така. Но вече се съмняваше, че нещо ще се промени. Той се улови да се пита как ли щеше да реагира на новината, че съпругът й заминава за Куба, а тя трябва да се върне в Мексико сама. Ако не се бе променила много от последната им среща, вероятно щеше да побеснее. Особено ако знаеше за Ана. Пако, който бе виждал Джини ядосана, не можа да потисне усмивката си. Още помнеше битката с ножове между нея и Консепсион. Исусе! Какъв ден само бе онзи!

— За нещо смешно ли си мислиш? — язвително рече Стив. Пако забеляза, че той отново се мръщеше, този път на храната, която келнерът току-що бе донесъл.

— Не. Просто си се усмихвам, защото съм истински гладен, а това тук мирише дяволски добре!

Какво тревожеше Стив толкова много? Той бе поръчал вечеря, а сега изведнъж, без изобщо да я е докоснал, отмести стола си от масата.

— Тогава няма да протестираш, ако те оставя и с моята порция, нали, приятелю? Аз ще се кача горе, за да взема вана, преди да задоволя… апетита си. Ще се видим по-късно.

Без да обръща внимание на думите му, Пако с безразличие сви рамене.

— Разбира се. Колкото до мен, аз с нетърпение очаквам да видя как Джини ще предотврати този дуел… без нас. Съвсем малко е нужно, аз да бъдат наранени чувствата на един мъж, не мислиш ли? — Усмивката на Пако разкри ослепително белите му зъби. — За мен ще бъде истинско удоволствие да видя лицето на сенатора, когато го пратят в затвора!

Пако тактично не спомена името на Соня Брандън, заради която бе започнало всичко това и която, както бе подочул, преди време имала връзка с приятеля му. Стив никога не бе споменавал за това, но той не се отличаваше с особена приказливост. Въпреки това Пако остана замислен още дълго след излизането на Стив. След всичките тези години на съобразяване с обществения морал какво бе накарало Соня Брандън да се реши на любовна среща с мъж с несъмнената репутация на донжуан, при това точно под носа на съпруга си? Тя или бе глупава, или се превръщаше в жертва на машинации, насочени срещу съпруга й. Бишоп без съмнение не изключваше подобна възможност.

Джини, която трескаво се опитваше да съсредоточи вниманието си върху нещо, различно от непреодолимата пропаст между нея и Стив, също бе озадачена. В цялата тази работа имаше прекалено много странни съвпадения. Защо мъж като Андре Делери — безспорно красив и привлекателен млад човек — внезапно ще реши да ухажва много по-възрастна от него жена, която отгоре на всичко е женена? Делери не криеше, че харесва Джини. Тя не си го въобразяваше просто така, от суетност. Той не можеше да знае, че госпожа Морган е срещала много по-изкусни ласкатели и ухажори от него. И неочаквано Делери бе насочил вниманието си към Соня. Защо? И защо вместо търпеливо да изчака подходящ момент, той бе действал така очевидно прибързано? Ами Соня?

Баща й все още не се бе върнал и въпреки внезапното главоболие, което я измъчваше, Джини реши да потърси Соня. Нищо, че мащехата й все още бе напълно съсипана. Тя трябваше да се изправи лице в лице с действителността и да бъде накарана да осъзнае, че ако останеше в истеричното си състояние, това не би й помогнало особено.

Защо не искаше да погледне фактите в очите и да си даде сметка за истинското значение на случилото се. Може би, каква ирония, те дори можеха да спестят подобно изживяване другиму.

— Разбира се, че никога не съм давала съгласието си за среща с него! Как можа да си го помислиш? — Седнала в леглото, Соня представляваше окаяна гледка с мокрото си от сълзи, подпухнало лице, но Джини безмилостно я обсипваше с въпроси.

— Не исках да кажа това, но не разбираш ли, че трябва да говориш за случилото се и да измислиш някаква история, която… която да ти помогне да се измъкнеш от тази неприятна ситуация? Всичко, което знаеш, е да плачеш…

— Ох! — укорително извика Соня и отново захлипа. — Колко си безчувствена! Никога не те е било грижа за… за обществените норми или за чувствата на другите, или… или…

— Това е без значение в случая — рече Джини опитвайки се да произнася думите с равен глас. — Искам да ти помогна. Престани, Соня, и съвсем подробно ми разкажи какво се случи. Може би ще съм в състояние да ти помогна, ако успея да поговоря разумно с него.

Отне й доста време да изкопчи цялата история от разстроената жена, която изглеждаше готова да прехвърли вината върху заварената си дъщеря. Все пак, когато Соня завърши разказа си, Джини вече й вярваше. Толкова типично за нея бе да направи точно това, което бе сторила. Да се радва на флирта, без да си го признава, и да се окаже неподготвена за последствията. Но не това беше проблемът в цялата тази поредица от събития. Андре Делери бе елементът от пъзела, на който не можеше да намери място.

По дяволите, отчаяно си помисли Джини, защо му трябваше на Стив да я въвлича в поредната караница, преди още да бе успяла да сподели с него вече почти оформените си подозрения? Защо отново бяха започнали със скандалите на публично място? Тя стисна очи от внезапната болка, нахлула в главата й като предупреждение. Да, искаше й се подобно на Соня да можеше да заплаче. Трябваше й нещо, в което да вярва, изпитваше желание да се блъска в стената, която я обграждаше, да изкрещи високо. Разбира се, не стори нищо подобно. Както бе обещала на Стив, тя щеше да го прогони от мислите си и да се държи като учтива непозната. Щеше да се справи, както неведнъж в миналото. Й никой… никой нямаше да узнае за болката й, а не след дълго тя щеше да утихне, оставяйки я истински свободна.

Мисли за това! — повтаряше си наум тя, неволно изправяйки рамене. — Да, мисли си колко чудесно би било да си господар сам на себе си. Отсега нататък ще живееш свой собствен живот. Тя ще направи всичко възможно да прогони спомена за онези нещастни месеци в Европа, заобиколена от ескорт любезни ухажори, които не се интересуваха истински от ставащото в душата й. Дори Мишел, нейният бивш годеник, не бе по-различен. Не след дълго, когато близнаците пораснеха, щеше да ги вземе със себе си и да се върне в Европа. Може би дори в Русия, защото по всичко изглеждаше, че император Александър бе нейният истински баща. Щеше да забрави Стив и да му помогне и той да я забрави.

След като взе това решение, мислите й отново се върнаха към най-неотложния проблем. Дуелът, разбира се. Нейният „баща“, сенаторът, да участва в дуел? Звучеше толкова невероятно. Уилям Брандън не бе от типа мъже, които при първа възможност посягаха към оръжието, въпреки че, както предполагаше Джини, в случая навярно не е имал друг избор — нещо, очевидно очаквано от Андре Делери. И ако предположенията й се оправдаеха, за бога, какво щеше да прави тогава?

Трябва сама да го попитам — Джини замислено започна да вади фибите от косата си и я остави да плисне по раменете й. — Сигурна съм, че само от изражението му ще разбера дали подозренията ми са правилни или не. Без съмнение и той, подобно на повечето мъже, не допуска, че една жена може да има някакви мисли в главата си.

Лицето й се отразяваше в огледалото — бледо и сурово, очите горяха — зелени смарагда. Джини се намръщи на отражението си, посегна към сребърната четка и я прокара през разрошената си коса. Не след дълго потъна в мисли и ръката й замръзна неподвижно. Защо не? Да, защо не? Тя умееше сама да се грижи за себе си. Опитът й като войнишка жена я бе научил на много неща. Това би било някаква промяна, истинско предизвикателство. Освен това щеше да вбеси Стив. Да, също и вездесъщия господин Бишоп, комуто все още не бе простила.