Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (7)

7

— Чудя се дали на копелето му горят ушите — Пако Дейвис се ухили, при което белите му зъби проблеснаха изпод черните мустаци. Той погледна през масата към Джим Бишоп, който му отвърна със също толкова весела усмивка.

— Много се съмнявам. Сигурен съм, че господин Делери е свикнал да бъде обект на клюки в тези среди. Важното е, че вече знаем, че му е било платено. Въпросът е от кого и за какво точно! — Въпросът бе риторичен, тъй като Бишоп отлично знаеше за какъв вид услуги бе възнаграждаван господин Делери… Той се славеше като забележителен дуелист, а в този град, макар и забранени, дуелите бяха общоприето средство за разрешаване „въпросите на честта“. Но докато преди Делери се дуелираше със съпрузите или роднините на жените, които бе ухажвал, напоследък съперници му бяха мъже с определени политически убеждения. Събитията в Куба бяха накарали многочислени емигранти да се спасяват в близкия Ню Орлиънс, спасявайки се или от испанците, които се опитваха да запазят останалото от някогашните си богатства, или от бунтовниците. Имаше още една трета категория хора, което още повече усложняваше нещата — американците, които се опитваха да използват конфликтите в съседните страни в своя полза.

Ако не се владееше тъй съвършено, Джим Бишоп би въздъхнал. Когато се взря в сините очи на Стив Морган, лицето му бе безизразно. Надяваше се, че тази вечер Морган мислеше за работа, вместо за темпераментната си съпруга. Удивително какво можеше да направи бракът с един иначе свестен мъж.

Към току-що отворения от Стив прозорец се заиздигаха кълба цигарен дим. Навън звездите избледняваха и не след дълго щяха да бъдат засенчени от изгряващото слънце.

Стив нервно прокара ръка по наболата си брада, очаквайки Бишоп най-сетне да заговори по същество, и не за пръв път си зададе въпроса как се бе забъркал във всичко това. Той едва доловимо смръщи черните си вежди. Всъщност сега, когато имаше време да размисли, бе обзет от смътното усещане, че умишлено е бил натикан в положението, в което се намираше. Преди няколко седмици Бишоп можеше да накара приятеля си, полковник Белмон, да нареди на войниците си да прекратят прекалено усърдното търсене на обявения извън закона „Маноло“. Вместо това Стив бе принуден да бяга заедно с Джини, спасявайки се не само от куршумите на преследвачите, но също и от хищниците, с които бяха пълни блатата. А след това, пристигайки в Шривпорт, той „налетя“ на Пако Дейвис. Изглежда появата на Джим винаги бе предшествана от безброй „съвпадения“. Стив саркастично рече:

— Защо просто да не попитам темпераментния господин Делери? Може би той ще бъде достатъчно неразумен да се изпусне или да ме вбеси.

Бишоп го изгледа със строг поглед и огорчено поклати глава:

— Не мисля, че е добре да провокираме дуел с този мъж. Не още. Знаем, че той е происпански настроен, а и вече не е толкова беден, колкото беше. Знаем, разбира се, и с какво се занимава, но… — сивите му очи се присвиха за момент, когато Бишоп замълча, за да запали нова цигара. — Тревожа се главно за дейността на твоя тъст. Жалко, че нашата така грижливо планувана среща с него бе осуетена. Ако той вече се е срещнал с… другия господин и се е обвързал с него… Смяташ ли, че все още би могъл да бъде убеден да… да промени мнението си?

— Не зная — Стив се върна при масата и тежко се отпусна в стола, посягайки към чашата си. — По дяволите Джини. Не съм бавачка на сенатора. Сега трябва отново да градим доверието помежду си… — Стив неохотно се усмихна. — По разбираеми причини той бе доста разтревожен от неочакваното ми изчезване. Мисля, че все още не ми е простил.

— Що се отнася до мен, не вярвам вие двамата да можете да разговаряте като нормални хора. Спомняш ли си първия път, когато бяхме заедно, за да говорим за онова злато, което той бе натоварил за Мексико? А сега… — Пако отново се облегна на стола си, миролюбиво свивайки рамене. — Сега изглежда ситуацията не е много по-различна, а, приятелю? Той е амбициозен мъж, този сенатор Брандън. Не мисля, че се е променил особено. Какво смяташ ти за това?

Бишоп мълчаливо наблюдаваше двамата мъже, като същевременно прехвърляше през ума си известните му факти, опитвайки се да ги подреди в цялостна картина. Пако имаше право — Брандън бе амбициозен, дори алчен мъж. А сега бе проявил неочакван интерес към Куба и кубинската политика, при това дотолкова, че изглеждаше решен да купи една плантация там. Запусната плантация, която в никакъв случай не струваше сумата, искана от собствениците й. Защо? И каква бе връзката между него и Андре Делери? А също и с хубавичката млада вдовица на кубински революционер Ана дос Сантос, за която някога Стив бе сгоден… В тази мозайка имаше много излишни парчета, но той най-накрая щеше да им намери мястото. Президентът бе склонен да се съгласи с мнението на Бишоп, че Съединените щати би трябвало да запазят неутралитет по отношение на събитията в Куба. Разсъждавайки за това, Бишоп бе станал циничен. Той се наклони към масата.

— Господа, вече почти се съмва и всички ние сме доста уморени. Предлагам да размислим върху това, което обсъждахме, и да си уговорим нова среща за утре. Вечерта, може би? Да видим какво ще ни предложи денят.

 

За много хора този ден започна по-рано от обикновено, а на други поднесе много изненади. Когато сутринта се тръшна на леглото, Люсиен Вале възнамеряваше да се излежава до късно следобед. Бе в доста лошо настроение и чувстваше неприятно гадене от изпития ликьор. Камериерът му помогна да се съблече. По-късно, с мъка събудил господаря си, Пиер му поднесе чаша с отвара, приготвена по собствена рецепта и лекуваща и най-тежкия махмурлук. Последното нещо, което очакваше Люсиен и от което имаше нужда, бе едно грубо събуждане. Той едва успя да отвори кървясалите си, смъдящи очи и видя над себе си иронично усмихнатия Андре Делери.

— А, не! Каквото и да имаш да ми кажеш, сега не съм в настроение да слушам. Бученето в главата ми заглушава всичко… Как си успял да накараш Пиер да те пусне? Вече е крайно време да уволня този негодник… а теб ще извикам на дуел само щом се почувствам малко по-добре!

— Глупости! Много добре знаеш, че не би се оправил без Пиер и че аз мога да те убия… известна ти е репутацията ми! Събуди се, Люсиен, и ми обърни малко внимание! Накарах прислужника ти да забърка един от специалитетите си, който да проясни малко главата ти. Предстои ни много важен разговор.

Все още притискайки главата си с длани, Вале седна намусено. Чудеше се как, по дяволите, приятелят му успяваше да изглежда толкова свеж след една явно безсънна нощ. Но когато Андре започна да говори, Люсиен се отърси и от последната следа от сънливост, така че само лекото пулсиране в слепоочията му напомняше за ексцесите от предишната нощ.

— Шегуваш се, нали? Когато се хванахме на онзи глупав бас, не мислех, че за да прелъстиш тази жена, ще се наложи да предизвикаш съпруга й на дуел! Приятелю, само помисли за последиците! В края на краищата той не е един от нас и неговото положение… това, което се опитвам да ти кажа е, че би могъл да избухне дяволски скандал! Още по-лошо, последиците за теб…

Кестенявите очи на Делери се присвиха, спирайки върху сериозното, зачервено лице на приятеля му.

— Да не би да намекваш, че би трябвало да се уплаша от последствията? Не, няма да споря с теб, драги… Още повече като се има предвид главоболието ти. Освен това… — тук Делери се усмихна простодушно — имам нужда от твоята помощ. Не за самото изпълнение на моя план, защото, както знаеш, това ще бъде детински лесно. Основното вече е направено и птичето е нетърпеливо да влезе в капана! Някога провалял ли съм се с жена? Или когато е трябвало да убия противника си? Този път той ще ме предизвика пред свидетели, без да ми остави друг избор, освен да… — разпервайки ръце Делери сви рамене — Схващаш ли какво се опитвам да ти кажа? Но имам нужда от информация за приятелите на мъжа, по-специално за онези, с които се е срещнал миналата нощ. Разбрах, че след операта си прекарал остатъка от нощта в една къща на улица „Бордо“.

 

Докато двамата млади мъже водеха този разговор, повечето от обитателите на разнебитената постройка, все още наричана Буден Хаус, вече бяха будни. Джини слезе по стълбите, за да потърси някое местенце в сенчестата градина, където да закуси, но за свое най-голямо учудване откри, че мащехата й вече я бе изпреварила.

Двете жени се спогледаха и Соня, която, като се изключат розовите петна от руж по страните, бе съвсем бледа, заговори първа.

— Няма нужда от церемонии. Седни — След това продължи със същия непринуден тон: — Слугите слухтят наоколо… за да клюкарстват, разбира се. Независимо от противоречията между нас, бихме могли да се преструваме, че нищо не се е случило, не мислиш ли? — Джини продължаваше да мълчи и кокалчетата на ръката на Соня, стиснала облегалката на стола, побеляха. — Съпругът ти не се е върнал, нали? А моят си легна едва преди два часа, разказвайки ми някаква невероятна история как цяла нощ бил играл карти. Сега здравата хърка.

Зад привидното спокойствие, изписано на лицето й, Соня се задъхваше от гняв. Как можеше Уилям да я прави за смях пред старите й приятели? Два дни поред да отсъства от къщи, без да й се извини дори само от приличие? А като си помислеше, че вчера я бе укорил, задето е позволила на трима по-млади мъже да я изпратят до в къщи. Не че господин Делери бе толкова по-млад от нея. Сам й бе признал, че въпреки младежкия си вид вече е превалил тридесетте.

Соня наблюдаваше заварената си дъщеря, която, все още необичайно мълчалива, се отпусна в стола срещу нея, промърморвайки само едно „О?…“

Навярно бе свикнала да се справя с подобни ситуации. Без съмнение вече си търсеше любовник, с когото да отмъсти на Стив. А съдейки по миналото й, Джини изневеряваше без каквито и да било скрупули. Нещо повече, тя винаги успяваше да се измъкне! Не е честно — разбунтува се вътрешно Соня. — Тя винаги успява да обърне нещата в своя полза!

Соня наблюдаваше почти злобно младата жена, която бе свалила шапката си и си вееше с нея. Джини изглеждаше така, като че ли не бе мигнала цяла нощ, което вероятно бе самата истина. Под очите й се бяха образували тъмни кръгове, които контрастираха с необичайната бледност на лицето й. Наистина ли си бе въобразявала, че ще успее да промени мъж като Стив Морган?

Докато си вееше с шапката, повече, за да е заета с нещо, отколкото, за да се разхлажда, Джини си мислеше за същото. Отгатваше настроението на Соня и потискания й гняв, но в края на краищата какво я засягаха те? Напоследък съвсем открито бяха възприели държание, подхождащо повече на съперници, отколкото на приятелки. Не, точно сега не бе в настроение да се доверява на Соня, нито пък да си разменя обвинения с нея. Не искаше да мисли — нещо, което бе правила през цялата нощ, докато лежеше будна в леглото.

Прислугата се суетеше наоколо, носейки в димящи чинии към сервираната за четирима маса. Джини нетърпеливо се пресегна за един горещ, пухкав кроасан, върху който цвърчеше разтопено масло. За пред прислугата тя рече с пренебрежителен тон:

— Закуските в Луизиана винаги ли са токова обилни? Как успявате да слагате и вдигате масата по няколко пъти дневно?

Соня сви рамене.

— Въпрос на навик. Човек свиква. — Прозрачно сините й очи срещнаха тези на Джини, след което продължи със същия равен глас: — Но свиква ли се с това да бъдеш пренебрегван и унижаван публично? Как се примиряваш с това?

— Не се примирявам.

Прислужниците си бяха отишли, а с тях и необходимостта от дискретност. Твърде резкият отговор накара Соня да стисне устни.

— О? — натъртено рече тя. — Но нали все още си негова жена. Не пропътува ли целия път дотук само за да го намериш и да го убедиш да се съберете отново? Извини ме, ако съм си направила неправилно заключение, но…

Упоритото, гневно вирване на брадичката на Джини й бе твърде добре познато.

— Заключенията ти наистина са неправилни, но всичко това изобщо не ме интересува. Стив и аз… никога не си могла да разбереш онова, което става между нас, нали? И се съмнявам, че някога ще успееш. Той си прави своето, а аз — моето. Моля те, не очаквай от мен да бъда толкова разтревожена, колкото очевидно си ти! — Забелязвайки войнствените искрици в очите на Соня, Джини нетърпеливо добави: — О, хайде, стига! Какъв смисъл има да се караме? Мисля, че добре знаем мнението си една за друга. Защо да не оставим нещата такива, каквито са?

— Това е много лесно за теб, нали? Никога не си изпитвала неудобство от това да следваш собствените си прищевки, без да се съобразяваш с никого другиго… нито… нито с болката и скандала, които би могла да причиниш. Докато аз… ох! Както сама току-що каза, какво значение има всичко това? Моля, продължи закуската си. Аз мисля да пояздя.

По-късно Соня ясно си даде сметка за импулсивността на решението си. Не можеше да понася да седи с тази… тази малка уличница и да се разстройва от нейната арогантност. А и от последния път, когато бе яздила сама, наслаждавайки се на равния ход на коня и лекия ветрец, галещ зачервените й страни, бе изминало толкова много време. Да, трябва да бяха минали години, откакто за последен път бе поела по тази пътека, отвеждаща към отвесния бряг на реката. Сега обаче щеше да се постарае да избегне старата каменоломна.

След внезапното оттегляне на Соня Джини откри, че бе изгубила апетит. Нямаше нужда от много — кроасаните и черното кафе, обилно долято с коняк, й бяха достатъчни, в случай че не искаше да стане прекалено закръглена. Каква омразна мисъл! Джини донякъде съжаляваше, че се бе скарала със Соня — ободряващата езда бе точно онова, от което имаше нужда, за да започне отново да разсъждава трезво. Въпреки че цяла нощ се въртя будна в леглото, тя все още не бе взела никакво решение и нямаше план. С някакъв необичаен за импулсивния й характер фатализъм си бе дала сметка, че нещата не можеха да продължават така. Двамата със Стив трябваше да се разберат веднъж завинаги.

Аз наистина го обичам — помисли си тя и мисълта, че са били разделени толкова дълго време я изплаши. — Но ако продължим да живеем така, ще се унищожим, независимо от чувствата ни един към друг. А Стив — какво бе онова, което го караше толкова често да бъде далеч от нея — гняв или безразличие? Трябваше да узнае това и смело да посрещне последствията. Благодареше на бога за гордостта, която не й позволяваше да се преклони пред никого. Не, тя нямаше да избяга, както току-що бе направила Соня. И когато този път притиснеше Стив до стената, той щеше да се види принуден да й каже истината.

И истината ще ви направи свободни… Защо ли тази фраза така натрапчиво се въртеше в трескавото й съзнание, звънтейки като предупреждение?

Неведнъж се изкуши да се върне. Да каже на възрастния мъж, седнал на капрата с неодобрително изражение, че е променила решението си. Изражението му щеше да стане още по-критично, когато пристигнеха на адреса, даден му от Джини. За най-голям ужас на Соня постъпката й щеше да отприщи нови клюки. Но всичко това нямаше никакво значение, както упорито се опитваше да убеди сама себе си Джини. На всяка цена трябваше да разбере какво се бе случило.

— Тук — рече тя, с мъка изтръгвайки се от сладкия блян, който я бе люлял. — Моля, оставете ме тук. Няма нужда да ме чакате. Съпругът ми ще ме съпроводи на връщане.

Джини неволно си бе представяла най-различни ситуации, в които ще завари Стив — повече, за да се настрои срещу него, отколкото, за да обуздае гнева си. Единствената картина, която не си бе представяла, бе на спящия сам в широкото легло Стив.

Всъщност той не бе възнамерявал да прекара остатъка от нощта сам. Почти бе решил да каже на Джим Бишоп и на своя приятел Пако да вървят по дяволите. Проклет да е, ако след това не отидеше да открие Джини и да я накрая да се разберат веднъж завинаги…

Точно тогава се появи сънената Хортензия, която му донесе писмото. Дебел пергаментов плик с до болка познат печат… Съдържанието бе лаконично. Козът на Бишоп? Бе прекалено голямо съвпадение — появата точно в този момент на писмото от дядо му, препратено от Роналдо. Стив се опитваше да чете между редовете, когато внезапно го обзе непривично за него чувство на фатализъм. Изглежда, всичко го тласкаше към Куба. Но каква работа можеше да има там дядо му, неотложна работа, която можело да бъде свършена единствено от Стив. При това точно сега, по време на кървавата революция! Проклета да е глупавата му старческа гордост! Не можеше ли да изпрати Роналдо? Дядо му все още не се бе възстановил от преживяния сърдечен удар и не биваше да пътува сам.

Стив изруга на глас, преди внимателно да изгори писмото в мраморния пепелник. Да спори с дядо си бе нещо, което никога не му бе допадало. А изглежда сега трябваше да се бори и с неизбежното избухване на Джини, когато разбереше, че трябва да се прибере сама в Мексико.

На развиделяване Стив си наложи да поспи. Веднага с идването на съня съзнанието му се изпълни с хаотични образи… Веднъж Джини го бе обвинила, че съзнателно флиртува с опасностите. Предполагам, че просто в гърдите ми е скрита неуморима, дяволска душа, сладка моя — бе отвърнал, за да я подразни той.

Джини — изкусителка, тигрица, сирена! Независимо от това колко ожесточено воюваха, тя бе жената, която винаги щеше да го вълнува, както и вечно да го кара да бъде нащрек. Зеленоока лисица с остри зъби и нокти…

Завръщането в реалността му отне няколко секунди. Първото нещо, което видя, бе надвесената над него и втренчено наблюдаваща го Джини. Първата му реакция бе да я вземе в обятията си, но инстинктът за самосъхранение и кратката почивка бяха достатъчни, за да изострят вниманието му. Срещнал питащите очи на младата жена, Стив й отвърна със суров поглед, опитвайки се да улесни задачата си да я отпрати.